Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (11)

10

През целия ден валя сняг, шибаше лицето и ръцете на Мег, хапеше я с малки зъбки през дрехите, впиваше ги в изтръпналата й кожа. Когато в ранния следобед стигнаха някакво село, Мег събра кураж. Сигурно щяха да поотпочинат, а може би дори и да пренощуват.

Двамата с Грешъм не бяха разменили много думи, най-вече защото беше трудно да надвият вятъра, който не преставаше да вие. Но сега Мег погледна Грешъм с надеждата да види у него същото дълбоко облекчение, което изпитваше тя.

Вместо това той присви очи и я погледна навъсено. Шерифът вдигна ръка, за да спре малката група. Изглежда споделяше лошите предчувствия на Грешъм. Приг предаде юздите на жребеца на Грешъм на един от хората си, за да се оправи със своя кон, който беше станал нервен и уплашен. Мег не се съмняваше, че животните страдат от студа не по-малко от ездачите, дори може би още повече заради товара, който носеха. Тя потупа Инок по шията и се навъси, когато видя шерифа и един от мъжете да препускат през дълбокия сняг към купчинката селски къщици.

В този миг осъзна какво е разтревожило шерифа и Грешъм — от там не долиташе никакъв шум и нищо не се движеше. Не се чуваше кучешки лай, по улиците не се виждаха любопитни деца, над сламените покриви не се виеше дим.

Зловеща тишина лежеше над селото.

Грешъм се наведе към Мег, за да поговори с нея и въпреки че снишаваше глас, за да не го чуят другите, не се мъчеше все пак да говори чак толкова тихо, че да не го разберат.

— Не е моя прищявка, милейди, тук много неща изглежда наистина не са на ред.

— Трябва да подпалим къщите — каза шерифът, когато стигна уплашената група от хора и коне насред полето. — Заедно с труповете. Иначе и други хора ще се натъкнат на селото и ще се заразят.

Мъжете започнаха да говорят възбудено един през друг и да клатят глави, те протестираха възмутено, но Грешъм побутна жребеца си с тока и го накара да тръгне, а юздата се повлече по снега. Мег го последва с известно закъснение, защото Инок се дърпаше и не искаше да се приближава към мъртвешки притихналото село.

— Развържете ми ръцете — каза Грешъм на шерифа. — Ще ви помогна за мъртъвците.

— Не! — извика Мег с разкривено от страх лице. Беше успяла най-сетне да го настигне. — Така човек може да се зарази. Мъртвите не бива да се докосват, човек не бива дори да се приближава към тях, дори въздухът, който са дишали, пренася болестта!

Погледът, който й хвърли Грешъм, беше абсолютно безразличен и й подейства почти успокояващо. Тя разбра, че му се доверява, дори за чумата, по-ужасна от всяка съдба, която тя можеше да си представи, включително и от самата смърт.

— Мълчи, Мег, шерифът е прав, не бива да оставяме селото така.

Останалите мъже обърнаха конете си и напуснаха шерифа, Грешъм и Мег, дори яростно изреваните заповеди на техния началник не можаха да ги задържат. За тях нямаше нищо по-страшно от черната смърт и не без основание.

Грешъм беше охлабил най-сетне достатъчно ремъците на ръцете си, за да се освободи сам. Той хвърли кожените ремъци в снега, разкърши рамене и разтри китки. Шерифът не направи опит отново да го върже.

— Вземете жена си и препуснете, докато още можете — каза шерифът, някак примирен въпреки волята си. — Кълна се в моя светец, ако спипам онези страхливци, ще ги нашибам един след друг.

— В това не се съмнявам — каза спокойно Грешъм. Изразът на лицето му беше, ако не съвсем, все пак доста приятелско. — Хайде да си направим лагер в гората, там дамата ще е на сигурно място, а ние с вас ще сторим каквото можем, за да погребем мъртвите.

Мег вече можеше да долови миризмата на тлен. Инок и другите коне отдавна я бяха надушили и тя ги влудяваше. Тя се наведе встрани и повърна върху снега.

Шерифът препусна напред към горичката от брези и елхи доста отдалечена от селото, а дъхът му и дъхът на неговия кон се развяваха зад него като облаче пара.

Грешъм протегна ръка и хвана юздата на Инок, сякаш се опасяваше, че Мег ще избяга, ще последва хората на шерифа. Движението му толкова я обиди, че й идеше да го шибне с юздите.

Той се засмя на гневния блясък в очите й.

— Не, милейди — каза той и кимна в посока на изчезналите конници. — Не те смятам за страхлива като ония типове. Искам само да попреча на катъра да те запрати презглава в снега и да препусне до следващото графство.

Инок наистина се инатеше и се дърпаше, сякаш искаше да побегне, да се махне от тази близост със смъртта.

— Ами добре — каза високомерно Мег, сякаш й бяха дали възможност да направи избор. После добави неохотно: — Благодаря.

Смехът на Грешъм долетя през снежната фъртуна, заглушен от воя на вятъра.

Между дърветата почти нямаше сняг, но земята беше влажна и кална под настилката от мокри листа. Грешъм и шерифът се спешиха и Грешъм помогна на Мег да слезе от катъра.

Той върза юздите на животното за повален от гръмотевица ствол, а шерифът затърси клони, за да запали огън. Не намери нищо и погледът му се плъзна към селото, скрито сега от завесата на снежинките.

— Сигурен съм, че чумата не може да устои на огъня — каза той и тръгна решително към купчината къщи, където положително имаше дърва. Мег се поколеба за миг, а после побърза да ги последва.

В същия миг Грешъм се обърна към нея и изразът на лицето му я накара веднага да спре.

— Стой тук — заповяда той, — иначе, кълна се в Бога и неговите ангели, ще те вържа за някое дърво като мъченица за кладата!

Мег прехапа устна, защото докато искаше да възрази, разумът й даде друг съвет: Грешъм говореше сериозно. Той нямаше да й позволи да го придружи и ако се наложеше, щеше да изпълни заканата си.

— В такъв случай побързай — каза тя пряко воля. — И внимавай къде стъпваш и какво пипаш.

Грешъм се върна при нея и я целуна леко по устата. Не беше прощална целувка, а за да я успокои. Неизказано обещание, че ще последват и други, по-добри дни. В този миг беше трудно човек да повярва.

— Грижи се за конете — каза той на тръгване, — и извади меча ми от торбата вързана за седлото на шерифа. Ще ми трябва.

Мег гледаше как Грешъм и шерифът изчезват в кипналата белота между голите дървета и сдържа сълзите си докато те не изчезнаха от погледа й.

После тя тихо заплака, отиде при конете и Инок, за да ги успокои и успя някак да отвърже от седлото торбата с конфискувания меч на Грешъм. Тя падна на земята и за малко не премаза пръстите на краката й, а дръжката на меча издрънча в един камък.

Мег вдигна с две ръце оръжието, учудена от неговата тежест. Както отдавна беше установила, тя успяваше с мъка да го вдигне, но не и да се брани с него.

Само след няколко минути Грешъм и шерифът се върнаха, понесли куп сухи цепеници. Накладоха огън и топлината беше като благослов, а пушекът прогонваше донякъде смрадта на разлагащите се трупове. Мег седна на един камък и се втренчи в пламъците.

Грешъм клекна до нея и хвана ръката й.

— Нали разбираш, че не можем да оставим мъртвите да лежат така? — попита я толкова нежно, че я трогна.

Тя кимна. За мъртвите беше все едно дали лежат над или под земята, но непредпазливи пътници можеха да се натъкнат на тях, освен това и животни можеха да разнесат заразата.

Въпреки това, когато Грешъм понечи да стане, тя се вкопчи в ръката му.

— Ами ако се заразиш? — попита тя тихо.

Той целуна ръката й.

— Не, няма — увери я той.

— Но…

Грешъм се дръпна много внимателно от нея и стана.

— Чакай тук — каза той, взе меча си, сложи го в ножницата и изчезна във вечерния здрач.

— Такъв ужас би измъчвал в сънищата му дори самия дявол — измърмори шерифът, когато двамата с Грешъм отново влязоха в селото. Приг беше взел от огъня запалена факла и също като Грешъм беше запушил уста и нос с полата на дрехата си, за да спре вонята.

— Съмнявам се, че дяволът спи — отговори Грешъм. Навсякъде лежаха трупове, в къщите и пред тях, във всички стадии на разложение, някои облечени, други голи, големи и малки, бебета и старци. Някои изглеждаха така, сякаш бяха умрели от съчувствие или мъка.

В една от колибите Приг доближи горящата факла до куп цепеници, струпани в огнището, навярно за обеда, който никога не е бил сготвен. Лумнаха пламъци и огънят сякаш оживя.

Работеха бързо, защото беше почти тъмно, а вонята беше нетърпима. В някои къщи имаше запаси сено. Те изнесоха почти всичкото и го разстлаха на дебел пласт над мъртвите. Натрупаха отгоре всички дърва и всички мебели, които можаха да намерят в селото.

Когато се увериха, че кладата ще е достатъчно гореща, за да изгори труповете, направиха от метли няколко факли и ги хвърлиха със запалените краища в сеното. Въпреки влагата и непрекъснатия снеговалеж пламъците лумнаха и почнаха алчно да поглъщат всичко.

Грешъм намери още метли, подпалваше ги и ги мяташе върху сламените покриви и през отворените врати. Червени огнени езици се вдигаха наоколо му, сякаш дългоочакваният край на света беше настъпил.

Подхранваха огъня с всичко, което можеха да намерят и побягнаха чак когато горещината стана непоносима, а те бяха целите в сажди, очите им сълзяха и кашляха толкова силно, че сякаш дробовете им се късаха. От небето валяха сламки горящо сено, Приг се спъна и падна на колене, почти затъна в дълбокия сняг.

Грешъм го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го повлече към горичката.

Мег чакаше там и наблюдаваше адския огън. Щом зърна Грешъм, изтича към него и се хвърли в прегръдката му. Притискаше го към себе си и го наричаше глупак и как ли не още.

Междувременно се беше стъмнило съвсем, но горящото село пламтеше като огромна факла и пламъците умряха едва когато светлината на новия ден се появи, златна и пурпурна на източното небе. През цялата нощ никой от тримата не беше и помислял за ядене или сън, защото бдяха над мъртвите.

Един или два пъти през изминалите дълги часове на Грешъм му се стори, че чува виковете на безименните мъртъвци; по-късно си каза, че може би все пак е спал, а ужасът го е преследвал и в съня. Картините, миризмите и шумовете на тази нощ пуснаха корени в разкъсаната му памет, сред развалините и откъсите от онзи друг живот, от изгубения, изпълнен с призраци и сенки и оставащ все така недосегаем за него.

През тези студени и скръбни часове забравата сякаш беше като благослов.

Мег вдигна крайчеца на мокрото си от снега наметало и се опита да избърше саждите от лицето на Грешъм, но това се оказа невъзможно. Слоят сажди беше като втора кожа.

Грешъм се засмя и свали ръката й.

— Престани, жено, не проумяваш ли, че не можеш да ме видиш чист?

От думите на Грешъм и от начина, по който бяха произнесени, на Мег сякаш й спря сърцето. Беше го казал като болен от чума, който предупреждава някого да не се приближава към него, за да не се зарази.

— Бих искала да съм видяла онова, което си видял ти — каза тя и се дръпна от него, когато той се досети за намерението й и се опита да я спре. — Картините, които изпълват съзнанието ти, трябва да изпълват и моето — извика тя задъхано през рамо.

През нощта не беше спряло да вали. Сега снегът беше рохкав и се топеше тук и там под студените слънчеви лъчи.

— Остави я да върви — намеси се Приг. — Тя има право на това.

Тя чу сърдитото „не“ на Грешъм, но ускори крачка и вдигна наметалото, за да не се спъне в него по неравния път.

Грешъм бързо я настигна.

— Мег — прошепна той, — там имаше бебета… старици… деца…

— Зная — каза тя и вече почти се затича. — Щом е трябвало те да умрат, аз искам да ги гледам и да не извръщам поглед…

— Но защо? — попита Грешъм, но не направи опит да я спре. Може би беше разбрал, че тя няма да го допусне.

По подутото от студа лице на Мег се стичаха сълзи и тя ги бършеше с опакото на ръката.

— Заради Елизабет — почти извика, почти изхълца тя.

— За бога, Мег, не си причинявай това, няма да можеш никога да го забравиш…

Тя беше стигнала до овъглените остатъци от селото, срутените покриви и къщи все още тлееха.

Мег се прекръсти и продължи да върви, докато стигна до голямата клада, върху която лежаха почернелите и сгърчени скелети, вече покрити с тънък нов сняг.

Беше както го каза Грешъм — тук бяха всички — деца, старци, бебета, жени и мъже. Слаби и силни, светци и грешници. Чумата беше като всемогъщия бог, тя не подбираше.

Мег щеше да се свлече на колене, ако Грешъм не я беше хванал. Той я прегърна през кръста и я задържа.

— Хайде — каза той меко. — Вече го видя. Вече се сбогува.

Мег кимна, притисна глава към рамото му и го остави да я отведе, назад към лагера им между дърветата.

Да, беше го видяла. И щеше да го има всякога пред очи, будна или спяща, чак до дълбока старост.

— Елизабет — прошепна измъчено тя и Грешъм я прегърна и я притисна към гърдите си. Дъхът му погали, топът и мек, слепоочието й.

— Тя сигурно е добре — прошепна той. — Та ако ще и само заради това, че ти го желаеш.

Мег затвори очи, но картината на мъртъвците, които тлееха под тънката си снежна завивка, беше толкова жива, сякаш беше и сега пред очите й.

— Моето желание нищо не значи — прошепна тя, — нито онова, което си пожелава всеки смъртен. Те сигурно са се молили, но бог не ги е чул…

Стигнаха до горичката, в която шерифът ги чакаше с Инок и двата коня.

Без дума повече Грешъм качи Мег в седлото на жребеца и се метна зад нея. Шерифът му подаде юздите на Инок.

— А сега какво? — попита го сериозно Грешъм, вперил поглед в лицето му.

Приг дълбоко и уморено въздъхна. На Мег той й се стори толкова изтощен, сякаш беше готов да легне на топящия се сняг и да умре, без да го е стигнала чумата или да е изгорял в пламъците.

— Аз съм ви длъжник — каза той и след кратко мълчание добави: — Въпреки че съм се клел да представлявам закона, аз ви питам „ами сега какво“?

— Независимо от това дали съм свободен човек или не, ние сме на път за Уиндзор — отговори Грешъм. — Дайте ми думата си, че тази лейди няма да има никакви проблеми и там аз ще ви се предам.

Мег се вцепени, смаяна дори въпреки ужаса, който продължаваше да изпитва, откакто беше влязла в селото и беше видяла делото на черната смърт.

— Надявам се, че разбирате, шерифе — това не може да е мъжът, когото търсите, защото този не е извършил нито кражба, нито убийство — това просто не отговаря на природата му.

Грешъм само я прегърна по-силно през рамо, но тя знаеше, че това е молба да мълчи и тя се покори. Вече нямаше сили да се бунтува.

— Може би в Уиндзор ще открием заедно истината — каза той на шерифа.

Приг не се мъчеше да крие, че е объркан и дълго стоя, вперил поглед в Грешъм. После яхна коня и погледна в посока на най-големия кралски дворец.

До него трябваше да препускат поне четиринайсет дена, а в края на пътуването ги очакваха множество възможности, тъжни или чудесни. Зад гърба си Мег вече имаше минало, не само селцето, но и манастира Сейнт Суидънс, Елизабет, повечето от своите спомени и тези на нейните сестри. Загубени може би завинаги сред дим и чума, и тайни.

Мег се притисна силно към Грешъм. Той я зави с наметалото си, сега държеше юздите само с една ръка, за да може да я притиска с другата към себе си. В неговата прегръдка тя се отдаде на илюзията за сигурност, но разумът й беше сякаш замъглен, а тялото й безчувствено от студа, но и едното и другото бяха като благослов.

След като яздиха цял ден, стигнаха до друго село, до което чумата още не беше стигнала. Грешъм и Приг разпъдиха любопитните, защото не знаеха дали не са донесли от онова село смъртоносната зараза. Млад свещеник с дрипаво расо ги покани да пренощуват в църквата, където щяха да са поне защитени от вятъра.

Тримата пътници приеха с благодарност поканата и се разположиха в средния кораб. Свещеникът им донесе студено птиче месо, варена ряпа и шише вино, даде им и свещ, та да могат да виждат нещо.

Подът на църквата беше корав и студен, но Мег заспа спокойно, нахранена и в обятията на Грешъм. Милото гостоприемство на свещеника беше допринесло много, за да успее да отпъди ужасите от току-що отминалия ден, защото Мег беше млада и силна и когато се събуди в мразовитата сутрин, беше си отпочинала добре.

Тя погледна лежащия до нея Грешъм и се засмя, защото той още беше целият в сажди и толкова мръсен, след като бяха яздили с часове през снежната лапавица. Шерифът не се виждаше никакъв. Кой знае, през нощта може да се беше вразумил и най-сетне беше разбрал, че Грешъм не е престъпник и беше тръгнал да търси истинския — комедианта Тангуин.

Грешъм се облегна, скръстил ръце, на една от стените, присвил едното коляно. Изглежда беше наблюдавал спящата Мег. Подари й усмивка и вдигна въпросително вежда, учуден от веселото й настроение.

— Сигурно изглеждам още по-зле отколкото се опасявах — каза той, а по тона и държането му можеше да се разбере, че самоувереността му не беше пострадала ни най-малко.

— Така е — смигна му весело Мег, седна и потрепери от студ. Въпреки че беше видяла смъртта в толкова ужасен облик или може би тъкмо затова, осъзнаваше сега с особена сила великолепието на живота и изпитваше желание да празнува, веднага щом се появи и най-малката възможност. — Все пак красотата ти е достатъчна, за да забрави човек, че ти се налага веднага да се изкъпеш. — Тя замълча за миг и погледна с нетърпение през покрития с ледени цветя прозорец на църквата. — Божичко, колко съм гладна! Освен това мехурът ми може всеки миг да се спука. Къде е шерифът?

Грешъм се разсмя.

— Каква какофония от думи, милейди, боя се, че не успявам да ги следвам. Приг отиде при свещеника да го помоли — от подобаващо разстояние, естествено — за малко храна. Що се касае до мехура ти, боя се, че не мога да направя нищо за него.

Мег се надигна смутено, расото се беше усукало около тялото й, беше цялата още скована от съня.

— Ела с мен — каза тя. — Може наоколо да бродят вълци или нехранимайковци и да ми сторят нещо.

Той вдигна очи към тавана, но и много пъргаво стана.

— Милейди, убеден съм, че дори вълците и нехранимайковците могат да намерят по-добро място, за да нападнат в такава студена сутрин.

— Трябваш ми, за да разпериш широко наметалото си и да ми направиш с него параван — отговори малко ядосано Мег.

Грешъм въздъхна.

— О, значи има нужда от рицарство — каза той и сложи ръка на сърцето. — А то изисква участие в какво ли не, дори в не особено изискани неща.

Когато се върнаха, свариха шерифа. Беше донесъл яйца и парче сирене. Мъжете пробиха яйцата и ги изпиха сурови, но Мег би предпочела да умре от глад. Дадоха й по-голямо парче сирене, за което беше много благодарна.

Шерифът беше платил за закуската цяла жълтица, но храната беше наистина скъпа и рядка, особено през зимата. Беше не само сделка, но и проява на великодушие да му я продадат.

Вече се канеха да тръгват, когато свещеникът отново се появи, благослови ги и хвърли във въздуха малка кесийка, която издрънча, когато Грешъм я улови.

— Чумави звънчета — каза весело свещеникът. — Ако видите някой да се приближава, размахайте я и извикайте „Чумата! Чумата!“

Мег потрепери, но Грешъм се зарадва и изпразни съдържанието на кесийката върху дланта си. Три сребърни звънчета заблестяха на студеното сияние на слънцето.

Той даде едно от звънчетата на Мег, едно на шерифа и пъхна третото в джоба на връхната си дреха.

— По-хубав подарък, струва ми се, от мечове и боздугани.

— Да — съгласи се шерифът.

Мег беше объркана, но и тя оцени подаръка. Свещеникът беше проявил от самото начало искрено състрадание, а също и селяните, бяха им дали подслон и храна. На много места щяха да ги натирят, може би дори с камъни и тояги, защото бяха признали, че са имали допир с чумата.

Мег, която отново яздеше Инок, се усмихна благодарно, когато Грешъм и шерифът обърнаха конете и се заотдалечаваха от селото. Тя побърза да ги настигне.

— Чумни звънчета — измърмори тя и присви чело, загледана в звънчето в ръката си.

Изведнъж по царския път насреща им се зададоха конници. Бяха съвсем дрипави, а конете им мършави, но всеки мъж беше въоръжен с меч.

— Бандити ли са? — попита Мег Грешъм и преглътна уплашено. Трябва да бяха дузина. Те си шепнеха нещо, погледите им бяха студени и дебнещи, ръцете опрени на дръжките на мечовете. Грешъм и шерифът бяха калени в битки, но численото надмощие на врага беше твърде голямо.

— Да — отговори Грешъм. — Разлюлей звънчето.

— Чумата! — извика шерифът и разлюля силно звънчето си.

— Чумата! — повтори като ехо и Грешъм.

Мег разлюля диво звънчето си.

— Чумата! — изкрещя тя.

Бандитите препуснаха откъм двете страни на пътя, едновременно ужасени и подозрителни. Грешъм се наведе напред в седлото, беше мръсен като просяк и още по-убедителен, защото кашляше, сякаш щеше да си изплюе белите дробове.

— Чумата! — изгъргори той и бандитите, вече убедени, обърнаха мършавите си коне и препуснаха в галоп.

— Ти можеше да станеш комедиант — каза възхитено Мег, когато Грешъм завърши представлението и отново се изправи в седлото.

— Точно това си казах и аз — потвърди и шерифът, и изгледа недоверчиво Грешъм.

Грешъм се поклони, доколкото можеше да го стори на гърба на коня, а после изгледа шерифа с престорена уплаха.

— Като се изключи свидетелството на три ангела и един светец, нищо друго ли не ви убеждава, че съм почтен човек?

— Наистина ли сте такъв? — попита Приг. — Когато говорихме последния път по въпроса, не можехте да си спомните миналото си. Или сега спомените ви вече се завръщат?

Мигновен израз на отчаяние се появи на покритото със сажди лице на Грешъм, но само след миг той пак се хилеше лукаво. Ако Мег можеше да надникне зад тази маска, зад която скриваше мъката и смущението си, шерифът очевидно не беше способен да го стори, защото той явно се поуспокои.

— Спомням си всичко — каза Грешъм отново в ролята на актьор. — Бях султан със сто жени, които танцуваха ден и нощ за мен, свиреха и ме хранеха със захаросани смокини. — Той помълча малко, хвърли поглед към Мег и се престори на замислен. — Ти беше, разбира се, моята любимка.

Бузите на Мег пламнаха. Тя изпита страстно желание, което вече не криеше тайни за нея, но което, предвид на обстоятелствата, сигурно не можеше да бъде задоволено в близкото бъдеще. Тя сведе очи, за да не може Грешъм или, още по-лошо, шерифът да забележи смущението й.

През този ден Грешъм не престана да я дразни, измисляше глупави песнички и дълги истории за онова, което е сторил като султан в една далечна страна.

Когато в късния следобед небето стана сиво и обеща нов сняг, те стигнаха до една странноприемница. Мег даде свобода на въображението си и си позволи да мечтае за баня, истинско легло и току-що сготвена вечеря.