Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (19)

18

Тази зимна вечер с ясно, осеяно със звезди небе, графът присъства на вечерната литургия в селския параклис и по шепота и смаяните погледи на селяни, слуги, рицари и оръженосци Мег заключи, че това е нещо рядко, еднакво по значение с присъствието му на службата на Коледа и Великден.

Един неспокоен Кирън седеше на църковната пейка между Мег и дядо си. Грешъм, зает с конете и войниците, които беше събрал със средства от краля, и които щяха да го придружат за Уиндзор, беше отклонил предложението да ги придружи в църква, но обеща да вечеря след това заедно с всички в голямата трапезария.

Навярно заради близкото и неизбежно отпътуване на Грешъм, Мег изпитваше необичайна необходимост да се моли. Намираше голяма утеха в толкова познатите ритуали, в трепкащата светлина на свещите и аромата на тамян. Габриела и Елизабет можеха да са много близо до нея, толкова близо, че да може да ги вижда, та те бяха седели толкова пъти заедно в такъв параклис и си бяха пожелавали да са някъде другаде.

Тя се усмихна тъжно. Трябваше да осъзнаваме колко сме щастливи и да сме благодарни, че сме заедно, каза си тя.

Горчиво-сладка, почти непоносима болка се надигаше в сърцето й и тя се бореше със сълзите си. Габриела, двойничка на душата и на тялото ми, добре ли си там в Корнуол, заедно със своя съпруг? Елизабет, красив ангеле, жива ли си, или си на небето и бдиш над всички нас?

Кирън трябва да беше забелязал сълзите на Мег, надвили над силната й воля, защото посегна колебливо към ръката й. С този плах, най-обикновен жест двамата сключиха траен съюз, достатъчно здрав, за да устои на предстоящите изпитания. Независимо от това колко деца щеше да роди през идните години, знаеше, че няма да обича никое повече от това невъзможно момче. То беше излязло сякаш от собствената й утроба, а не от тази на друга жена.

Този следобед беше разговаряла кратко с бащата на своя съпруг. Беше рано за подобни обяснения в любов и не би рискувала той да я отблъсне. Въпреки това потърси неговия поглед и го издържа. Графът улови погледа й над главата на Кирън и й смигна.

Този следобед тя бе имала кратък разговор с бащата на своя съпруг. Намираше го забавен и интелигентен, макар и ужасно упорит. Не можеше да разбере дали той ще й помага или ще й пречи в отношенията й със своя заварен син. Отношенията му с Грешъм трябва да са били на времето твърде трудни.

Графът беше истинска загадка. Поне за Мег. Той беше прокудил Грешъм, когато е бил още дете.

А по-късно го е лишил от наследство. Въпреки това завръщането на Грешъм беше предизвикало същинско чудо, поне що се отнася до здравословното състояние на стареца. Според слугите, които Мег беше разпитала, той много месеци не е напускал леглото, а сега беше здрав и читав, грижеше се за себе си и се разхождаше по панталон и риза из къщата. Апетитът му, дълго време тревожно слаб, изведнъж се беше завърнал.

Грешъм настояваше, че Кирън е сторил чудото, но Мег не беше уверена. Графът наистина обичаше много внука си, още повече че двамата си приличаха в много отношения, както за добро, така и за лошо, но когато говореше за Грешъм, в държането на граф Седжуик, в погледа му се появяваше нещо, някаква светлина, та и най-гневните и най-тежките му думи сякаш не бяха изречени на сериозно.

Когато дядо му го побутна по лакътя, Кирън погледна отново покорно напред и сведе глава при последната молитва на отец Френсис. Настроена благоговейно, Мег последва веднага примера му.

След службата енориашите излязоха от църквата в нещо като радостна процесия. Всички носеха запалени свещи. Слугите държаха факли потопени в катран и осветяваха с тях пътя им през двора, оранжевите пламъци вдигаха пушек и пръскаха искри в острия зимен въздух. Грешъм изникна сякаш изневиделица от тъмното и застана до Мег. Подари й доверчива усмивка и двамата продължиха заедно към замъка, към голямата трапезария.

В края на залата в камината пращеше огън, пред него имаше дълга маса отрупана с ястия. Графът зае полагаемото му се място в горния край и даде знак на Кирън и Грешъм да седнат вляво и в дясно от него. Мег седна до съпруга си. Беше в празнично настроение, въпреки че сестрите й липсваха, а също и Грешъм, макар да беше още тук. Докато си хапваше от печената пуйка с моркови и картофи и отчупваше от хляба, Мег не преставаше да наблюдава с горещ интерес как се държат помежду си мъжете от семейство Седжуик.

Разговорът край масата беше приятен, въпреки че на внимателен наблюдател не биха убягнали и подмолните конфликти. Графът разговаряше с Кирън за неговите понита, а с Грешъм за сраженията във Франция и за войниците, които беше обучил. Грешъм говореше малко, но слушаше внимателно и от време на време се усмихваше на Мег.

— Наистина ли не искаш да промениш мнението си и да ме вземеш със себе си, милорд? — попита изведнъж, изпълнен с надежда, Кирън. Той се обърна към Грешъм и продължи настойчиво: — Няма да ти създавам неприятности, кълна ти се…

Мег знаеше, че отговорът ще е „не“, дожаля й за момчето, но не си позволи да го покаже.

— Не — каза Грешъм, но гласът му не беше суров, нито нетърпелив. Той сложи чашата си на масата и изгледа сина си както би огледал войник, равен нему човек. — Вече говорихме по този въпрос, момче. Ти ще останеш тук. Имам ти пълно доверие и зная, че ще бдиш над лейди Мег и над дядо си. — Когато Кирън понечи да го прекъсне, за да протестира, той вдигна ръка и му заповяда да мълчи. — Един ден ти ще си графът на Седжуик — продължи той, — и тогава ще разсъждаваш вече по-мъдро по въпросите на войната.

Мег цяла се сви, когато пред вътрешния й поглед възникнаха кървави сцени. Видя как Кирън свежда очи. Лицето му беше в сянка, и Мег можеше само да се досеща какво мисли и чувства.

— Баща ти е прав, момче — намеси се граф Седжуик, след като няколко секунди беше царило мълчание. — Ще бъдеш повече от зает, Седжуик младши, защото ще трябва да се научиш да управляваш тези земи, да ръководиш тези имоти.

Кирън помълча малко. Мег видя как адамовата му ябълка се раздвижи, когато той преглътна.

— Да — отговори той потиснато. — Но ако един ден кралят ме повика да воювам, както е повикал сега моя баща? Та аз няма да разбирам нищичко от военно изкуство.

— Ако това се случи — отговори сподавено графът, — кралят ще реши, че ти си готов.

Грешъм отмести чинията си и стана. Мег, която се беше нахранила, също стана, пожела учтиво на графа и на Кирън лека вечер и напусна със съпруга си трапезата.

В тяхната стая Грешъм наля от една кана вода в легена, свали си ризата, изми се и си избърса лицето и гърдите.

Мег се приближи към мъжа си и погали разчорлената му, влажна коса. Как ще живея без него? — попита се тя за стотен път. И за стотен път не можа да си отговори.

— Спомените ти се завръщат — каза тя.

— Защо смяташ така? — попита той и смръщи чело.

Тя се усмихна и се вдигна на пръсти, за да го целуне съвсем леко по устата.

— През всички тези дълги дни ти обучаваше мъже на изкуството да се сражават. Как тъй знаеше какво трябва да научат и как трябва да ги учиш?

Той шумно издиша.

— Х-м — измърмори Грешъм, а Мег беше сигурна, че се е замислил над думите й и претегля последиците.

Те смениха темата и той даде на новите мисли време да се настанят в съзнанието му.

— Въпреки строгостта си, баща ти е мил и доброжелателен човек.

— О, да — подигра се ухилен Грешъм. — Уважаемият ми татко притежава очарованието на бясна лисица. — Той я привлече в обятията си и я целуна по челото. — Предполагам, че обича Кирън и в сърцето си сигурно има място и за теб, лейди Мег.

— Вярвам, че иска да получи възможност да изкупи вината, която има към теб.

Грешъм поклати глава, но беше сякаш повече примирен отколкото гневен.

— Много се съмнявам старият човек да съжалява за нещо, засягащо мен — каза той. — На времето беше сигурен, че постъпва правилно и се хващам на бас, че за него е било по-лесно да смени цвета на очите си, но не и решението си. — Той се взря в лицето й. — Но какво става с теб, моя своенравна лейди? Съжаляваш ли вече? Съжаляваш ли, че си се омъжила за мен?

Тя притисна глава към гърдите му и чу как сърцето му бие в унисон с нейното.

— Не, милорд, за това не бих могла да съжалявам.

Той я хвана за брадичката и я накара внимателно да го погледне в очите.

— Дори ако открия още едно свое дете и ти го доведа да го гледаш? — пошегува се той.

— Би ми се наложило да си съставя ново мнение за теб, ако ми представиш друга жена — отговори тя, — но бих намерила в сърцето си място за толкова твои синове и дъщери, колкото имаш. — Тя прокара връхчетата на пръстите си по устните му. — Очаквам, разбира се, всички твои бъдещи деца да са от мен, а не от някоя друга.

Досега Грешъм се беше шегувал, но сега лицето му стана съвсем сериозно.

— Заклевам ти се, че от сега до смъртта си няма да споделям леглото си с друга жена, освен теб. Давам ти честната си дума.

Мег го погали нежно по бузата.

— Достатъчно ми е обещанието ти, милорд — отговори тя меко. — Ела, занеси ме в леглото, за да може при завръщането ти да се роди бебе. Дъщеря, защото син и наследник вече имаш.

Той се усмихна, целуна я нежно, а после с все по-силно желание.

— Да, една дъщеря, каза той най-сетне, вдигна я на ръце и я занесе в леглото.

Тази нощ любовната игра беше изпълнена със страст и небето вече се обагряше в червено, когато те най-сетне, заспаха, щастливи и задоволени. Въпреки предстоящото заминаване на Грешъм или може би тъкмо поради това през последвалите дни и нощи те празнуваха, наслаждаваха се на всеки миг. Мег преподаваше в библиотеката на потиснатия Кирън, учудена на бързината, с която момчето напредваше в изучаването на буквите. Когато можеше наблюдаваше и Грешъм на плаца. Той беше превъзходен ездач и въртеше меча си с такава лекота, сякаш беше част от ръката му. Тренираше безмилостно войниците си и те мърмореха, когато им ставаше трудно, но когато ги поведеше към бойното поле във Франция или където и да било, те щяха да са готови да устоят на всеки враг.

Засега Мег не мислеше за грижите си около Кирън и графа, успяваше дори да се сеща по-рядко за Габриела и Елизабет. Посвещаваше се изцяло на мъжа си, не само телесно, но и духовно. Тя проникваше в душата му и се радваше на чудесните наслади на любовта. Мег се отдаваше на Грешъм, загубваше се в него, изпитваше непознато досега чувство за пълнота.

Тя разбра, че любовта е нещо повече от красиви думи, повече от гореща страст. Нещо, което изисква цял живот да се учиш да го разбираш. Беше решила да вярва в благосклонността на съдбата, да вярва, че този Грешъм, когото познаваше, ще се завърне.

Неотменимо и толкова бързо дойде денят, когато Грешъм стана по зазоряване и изчезна някъде заедно с баща си. Графът поговори сериозно със своя син. Когато двамата се върнаха, Грешъм заведе Мег в параклиса. Там я целуна за сбогом.

— Няма да има ден, час, миг, през който да не мисля за теб — каза той нежно.

Тя го погледна през сълзи, неспособна да говори.

Той вдигна брадичката й, прокара леко палец по устните, които изминалата нощ беше целувал толкова страстно.

— Чакай ме — каза той. — Ще идем заедно в Корнуол и в Сейнт Суидънс. — После двамата излязоха на двора, където другите вече чакаха.

Мег все още не можеше дума да каже. Не беше готова да даде обещание, което не може да сдържи. С отчаяна въздишка Грешъм я целуна за последен път. После яхна любимия си кон и напусна замъка с трийсетина добре обучени и готови за сражения войници и още шестима воини на графа, но сърцето на Мег беше с него. Войниците на графа щяха да последват Грешъм до Портсмут, в случай че кралят го изпратеше при Черния принц и по-навътре във Франция, и щяха да служат като куриери.

Първият беше обещал на Грешъм да се върне след няколко седмици в Седжуик и да занесе новини. Други щяха да го последват по-късно, докато не бъде изпратен и последният, който да извести завръщането на Грешъм.

Мег живееше за този сякаш невероятно далечен ден. Беше решила до тогава да бъде храбра, както подобава на войнишка жена.

Тя стоеше с графа и с Кирън пред замъка, изпращаше Грешъм с поглед как прекосява селото и голямата овощна градина, как минава през портата и по заледената улица, все по далеч, докато той и останалите не се превърнаха в подвижни точки в далечината.

Едва тогава, след като Кирън беше тръгнал със зачервени очи и упорит израз на лицето към конюшните, дълго след като графът се беше върнал в замъка към книгите си и огъня в камината, Мег осъзна, че отец Френсис я гледа и чака търпеливо на известно разстояние.

Аз съм самотна и изоставена, каза си тя. Сега, когато Грешъм вече не се виждаше, тя започна да разбира цената на любовта. Грешъм беше отнесъл част от нея.

— Влезте вътре, милейди и се стоплете — каза отец Френсис и я подкани с жест.

Тя кимна неохотно, но му позволи да я заведе в големия замък.

Час по-късно тя седеше до един от горните прозорци, потънала в мисли и със свито сърце, когато се появи Кирън, великолепен в скъпото си ново наметало от златошито кадифе.

Цветовете на графа. А сега вече и негови.

Тя му се усмихна, изпълнена с гордост и си помисли колко внушителен мъж ще стане той, когато порасне.

— Обилна закуска те очаква в голямата трапезария, милейди — каза той. — Сигурно си гладна.

Последното, което Мег си пожелаваше в този миг, беше да яде, но тя стане, пое ръката, която й предложи Кирън, и го остави да я заведе надолу по стълбата до трапезарията, където той я придружи тържествено до масата на графа.

След като хапнаха — имаше пържени пъдпъдъци, най-различни зеленчуци и картофи — и след като слугите раздигаха с приглушени гласове масата, Кирън се обърна така, че яхна пейката и погледна Мег. Той сякаш беше оставил поне за известно време детинщините си, за да се превърне в мъж. Под предлог, че е капнал, графът вече беше излязъл.

— Искаш ли да ти попея, милейди? — попита той. — Това би ли те утешило поне малко?

Мег беше трогната. Искаше да погали Кирън по бузата, но отношенията им бяха все още крехки, едва се създаваха и тя не искаше да ги развали.

— Ти си певец? Значи притежаваш много таланти, граф Седжуик-младши.

Гърдите му се поизпъчиха от гордост при споменаването на титлата.

— Тангуин ме научи да пея. Да ти кажа ли — можех да стана и минезингер. Ако не ме бяха дали на семейство Ланкастър да ме отглежда, щях да обикалям страната с комедианта.

Мег потисна тръпка на ужас при споменаването на Тангуин, но любопитството й се оказа, както обикновено, непреодолимо.

— Ти познаваш комедианта още от времето, когато си бил с майка си? — осмели се тя да попита.

Момчето кимна. То се втренчи в огъня и тя усети, че си спомня за Моник. Бил е малък, когато е трябвало да я напусне и сигурно имаше само спомените на дете, навярно размити и неясни.

— Да, той беше дълго време спътник на майка ми. Аз се мъчех да се убедя, че ми е баща.

Мег толкова искаше да сложи ръка на рамото му, но реши друго.

— Той сигурно е бил добър към теб — каза тя. Вече знаеше, че всеки човек има и добра страна, дори крадци и нехранимайковци като комедианта.

— Да — отговори Кирън с болезнена усмивка. — Но сега отношенията ни ще се променят.

Мег изчака.

Кирън въздъхна и прокара ръка през косата си, същият жест, който беше виждала толкова пъти при бащата.

— Може и никога да не го видя — каза Кирън.

— Може би — съгласи се тя.

— Моята майка…

Мег отново зачака, този път затаила дъх.

— Моята майка не беше светица — изрече момчето този път. — Беше много на настроения. Помня я как запали една нощ кревата, в който лежеше Грешъм. — Той помълча, после я погледна с пламнало лице. — Струва ми се също, че Тангуин й беше нещо повече от приятел. Може би това е прогонило баща ми.

Сега Мег се реши най-сетне да докосне рамото на заварения си син.

— Всичко това е минало — каза тя мило. — Запази спомен само за доброто.

Той се усмихна с поглед все така вперен в камината.

— Да — каза той и Мег беше сигурна, че ще последва съвета й.

— Беше ли щастлив в Уиндзор при децата на Ланкастър? — попита тя след малко и си спомни, че за един оръженосец животът там трябва да е бил много суров. Наистина и собствените деца на Ланкастър са били възпитавани строго, защото бяха предназначени за наследници на престола, колкото и малко вероятно да беше това да се случи.

Кирън сви рамене.

— Не бях нещастен — призна той. — Но тук е по-хубаво.

Мег последва някакъв майчин инстинкт и го целуна леко по бузата.

— Да — съгласи се тя и стана. — Капнала съм — призна си най-сетне. — Ще може ли друг път да ми попееш?

— Да — каза той и стана като джентълмен, за да я придружи до стаята й. — Друг път.

Минути по-късно, сама в стаята, която бяха споделяли с Грешъм, Мег затвори вратата зад себе си и се облегна за малко на нея. После изправи рамене и примига, за да не се разплаче. Беше обещала на Грешъм между страстни целувки да не плаче когато той замине, а само при неговото завръщане, но тогава от радост.

— Късмет, милорд! — прошепна тя и сърцето й сякаш отнесе на криле думите й през заледени пътища и заснежени поля до любимия й мъж.

През следващите дни и седмици Кирън учеше прилежно с Мег уроците си и в повечето случаи си сдържаше езика. Случиха се няколко приглушени стълкновения с дядо му при затворени врати, но към Мег се отнасяше с уважение и често дистанцирано. Той се впусна да язди, да върти меч, да учи латински и астрономия, а френският му се отдаваше много лесно, защото беше прекарал част от детството си отвъд Канала.

Мег беше благодарна, че се занимава с Кирън, учеше го да чете. Освен това прекарваше всеки ден известно време с графа, четеше му, пишеше писмата, които той й диктуваше, преглеждаше домовата книга и само така можеше, слава богу, да не полудее в очакване на новини от Грешъм. Все още искаше да потърси Габриела, но се ужасяваше при мисълта да изостави Кирън и графа. Мъжете, които свекърът й беше изпратил, за да донесат новини, нямаше може би никога да се върнат, а очакването те да се появят беше не по-малко мъчително от очакването Грешъм да се завърне.

Примирена, Мег започна да се подготвя тайно за пътуването, избра си кон, една чудесна пъстра кобила и се упражняваше в езда всеки път, когато имаше време. В работния кабинет на графа разглеждаше карти и чертаеше внимателно пътя си до Корнуол.

Веднъж там, ще намери Ейвъндал Хол и Габриела. Беше изпратила вече вестоносци в Сейнт Суидънс да се осведомят за Елизабет, но и от там още нямаше новини.

Една заран, след като беше минал цял месец от заминаването на Грешъм, но още нямаше сигурно потвърждение, че е пристигнал, Мег се надигна в празното си легло и веднага се усети болна. Гореше цялата, виеше й се свят и й се повръщаше. Побърза да стигне до тоалетната масичка и там повърна. След това се свлече на пода, защото й се зави свят. Мег беше сигурна, че е прихванала чумата.

Тали я намери така, вдигна я внимателно и я върна в леглото.

— О, милейди — каза тя съчувствено, — мисля, че в утробата ви расте бебе. Починете си малко и ще се почувствате по-добре.

От радост и учудване Мег беше като поразена от гръм.

— Значи не съм чумава, така ли?

Слугинята й донесе леген с вода, изми й лицето с влажна и хладна кърпа и весело се разсмя.

— Не, милейди — отговори тя, — сигурна съм, че е бебе. Графът ще се зарадва като разбере, а също и вашият съпруг.

Въпреки волята й, очите на Мег плувнаха в сълзи. Да роди дете, детето на Грешъм, беше най-голямото щастие, което можеше да си представи, но въпреки това сега съпругът и сестрите й липсваха повече от когато и да било.

Тали отметна грижливо един кичур от челото й, като да беше малко момиченце, а не жена в разцвета на годините си.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Трябва само да имате търпение.

На Мег й беше додеяло да чака. Ако това сутрешно прилошаване подсказва какво я очаква, щеше да е най-добре да потегли при първа възможност за Корнуол, докато все още не й липсват решителност и сили.

Тя се сви под завивките и се залови да обмисля последните подробни планове за пътуването си.

 

 

Едуард правеше с нескрита радост преглед на войниците, които Грешъм беше довел в Уиндзор. Здравето на краля беше разклатено, но той все още беше истински воин, достоен баща на синове като Черния принц и Ланкастърския дук.

— Мисля, че вашият талант ще бъде попилян напразно, ако отидете да се биете с французите — каза той.

Грешъм стоеше на двора, скръстил ръце на гърба и мълчеше. Беше премръзнал на зимния вятър, а Мег толкова му липсваше, та сега съжаляваше, че е способен нещо да си спомня.

— Това селски момчета ли са? — попита кралят.

Грешъм кимна.

— Да, събрах ги от околностите на Седжуик, дадох им коне и мечове, и ги научих да се бият.

— Можете ли да ми доведете още такива войници?

Времето сякаш спря. За един сърдечен удар. После за още един. Най-сетне Грешъм можа да си поеме дъх.

— Да — отговори той.

Едуард потърка наболата си брадичка и огледа още веднъж редиците коне и войници.

— Мисля, че в Седжуик ще можете да принесете много по-голяма полза, отколкото на бойното поле — каза той най-сетне. — Върнете се веднага там и ми пратете още коне и още такива мъже. Ще ви поставя на разположение необходимото злато.

Грешъм не смееше да повярва на ушите си.

Връщаха го в Седжуик, при Мег, при сина и баща му, към мястото и трите същества, които означаваха най-много за него. Беше почти невероятно.

Едуард го погледна в лицето и се засмя.

— Хайде, побързайте — каза той и го освободи с широк жест на ръката си обсипана с пръстени. — Ще се радвам след три месеца да посрещна още един, двойно по-голям отряд войници.

Грешъм сподави възторжен вик и наведе с уважение глава.

— Няма да ви разочаровам, ваше величество — увери го той.

На другия ден той потегли още призори за Седжуик, чантите на седлото му бяха претъпкани със златото на краля, а сърцето му преливаше от копнеж по Мег. Все още не си спомняше ясно времето преди да изгуби съзнание след удара на калугерката, когато бе намерил някак пътя за Сейнт Суидънс. Сега това нямаше значение. Беше готов да си създава нови спомени, а те се въртяха до един около неговата лейди, неговата Мег и техния бъдещ съвместен живот.

 

 

Кирън се сви, когато юмрукът на графа се стовари с все сила върху плота и каните, купите, чиниите, ножовете и вилиците затанцуваха по масата.

— Изчезнала ли? — изкрещя старият човек. — Не, не е възможно!

Кирън прехапа устна.

— Милейди не е в стаята си, милорд — каза той. — И любимият й кон, пъстрата кобила е изчезнала от конюшнята.

— Тази жена луда ли е? — крещеше графът, но Кирън знаеше, че дядо му крещи не от гняв, от загриженост и страх. — Още е зима, а между Седжуик и Корнуол се разхождат какви ли не разбойници!

На Кирън му идеше да ревне, но би предпочел разбира се да умре, но не и да прояви слабост пред мъжа, на чието уважение държеше не по-малко отколкото на това на баща си. Чувстваше се някак виновен за изчезването на Мег. Съзнаваше, че като неин пазач не си е свършил работата. Ако й се случи нещо, никога няма да си го прости.

— Да — каза Кирън, защото нямаше какво да възрази. Положението беше ужасно, а Грешъм някъде далеч. Графът беше стар и макар здравето му напоследък да се беше поправило, той не можеше да пътува.

Той, Кирън, трябва да намери Мег и да я върне.

Графът се надигна залитайки. Една вена се беше издула на врата му, погледът му беше стъклен.

— Извикай стражата! — заповяда той.

Кирън не се опита да възрази, но и не изпълни заповедта. Той отиде в конюшнята, изведе коня си, един темпераментен кафяв жребец, и препусна към портата. Беше завалял лек снежец.

Началникът на стражата му се усмихна.

— На лов ли, милорд? — попита той.

В отговор Кирън също се усмихна.

— Да — потвърди той. Всъщност не е лъжа, помисли си, когато портата се отвори и вече можеше да препусне към широкия свят пред нея. Отивам на лов за Мег.

Вече минал портата, той спря коня и нави юздата около китката си.

— Лейди Седжуик да е минавала скоро от тук? — попита той уж между другото.

Стражът поклати глава, явно объркан от въпроса.

— Но тя сигурно не би излязла да язди сама.

Както Кирън вече беше предположил, Мег се беше измъкнала от друга страна от замъка, може би през някоя странична врата, която навярно дълго не са използвали и са забравили. Да не беше толкова загрижен за нея, Кирън щеше може би да се засмее на нахалството и хитростта й.

— Да, сигурно — съгласи се той със закъснение със стражата, обърна отново коня, погледна в посока на Корнуол и препусна. Зад него портата на замъка се затвори.

 

 

Тя беше облечена като мъж и с расо, което беше откраднала преди няколко дена от раклата на отец Франсис, докато той служеше в църква. Мег вече беше замръзнала, когато малко преди здрач стигна до първия селски чифлик. Реши, че неразположението, което чувства, е наказание за сторения грях, още повече че негова жертва беше станал един божи служител.

Селянката я огледа в бързо падащия здрач, очевидно неприязнено настроена към всеки чужд човек, та дори и свещеник. Мег заговори с престорен глас, но въпреки че качулката на расото на отец Франсис прикриваше косата и по-голямата част от лицето й, жената си остана недоверчива.

— Само малко храна и къде да пренощувам… — помоли Мег.

— Можете да преспите в плевнята — най-сетне се посмекчи, макар и неохотно, стопанката и взе да затваря вратата.

— Само парче хляб… — каза молещо Мег и нарече себе си глупачка, защото беше забравила вързопчето с храната, която беше свила тази заран от килера на готвачката, преди да се измъкне през задната врата. — И малко сено за моя кон.

Жената отвори пак вратата на къщата и огледа с присвити очи расовата кобила.

— На кон сте? Е, много сте добре. Пък и какво хубаво животно. Откъде у свещеник такъв великолепен кон?

Мег вирна брадичка.

— Мой е — каза тя. — Не съм бил винаги свещеник.

— Не, сигурно не сте бил — въздъхна тежко селянката. — Ами добре. Можете да пренощувате с коня си в плевнята. Дайте на животното сено, но не много, защото трябва да си храня кравата, вземете и малко мляко и едно яйце, ако намерите.

— Много сте мила — каза Мег с искрена благодарност и сложи неволно ръка на корема си, в който вече растеше бебето. Може да беше глупаво да предприеме сама и бременна това пътуване, но нямаше смисъл и да остава в замъка Седжуик. Въпреки огромната си заетост като стопанка, имаше там предостатъчно време за тревоги и тъжни размисли. За съдбата на Габриела можеше да я успокои само едно — да я види с очите си и да говори с нея. Заедно сигурно щяха да намерят и начин да разберат каква е била съдбата на Елизабет.

Когато Мег намери пътя към малката плевня — паянтова постройка с широки пролуки в стените — заваля толкова силен сняг, че тя с мъка различаваше нещо наоколо си. Тя въведе кобилата, върза я така, че тя да може да си скубе сено от яслата и й свали с известни усилия седлото. След като даде сено на кобилата и й донесе кофа вода от кладенеца, тя се сви под купчина сено и се опита да заспи.

Мег усети изведнъж колко е гладна, а едно перце, което се заспуска откъм тавана, й напомни за яйцето, което селянката й беше предложила. Тя стана и затърси яйца, а мътещите кокошки се разкудкудякаха.

Коремът й свиреше, когато намери най-сетне едно яйце и го вдигна високо, за да го огледа. Щеше да й се наложи да го изяде сурово, защото не можеше да запали огън. Но дори да успееше някак да погълне лигавия белтък и жълтъка, сигурно щеше да ги повърне.

Тя затвори очи и си спомни за удобствата в къщата на Беси, в която двамата с Грешъм бяха потърсили убежище, а също за кухнята в замъка Седжуик. Тя твърдо реши да намери на другата сутрин за себе си и за бебето нещо, което може да се яде.

Изпълзя отново в сеното, зави се здраво с прекалено тънкото за тези студове расо на отец Френсис и затвори очи. Беше съвсем тъмно, когато тя изведнъж се стресна. Нечия ръка я стискаше за рамото. Тя извика ужасена.

— Спокойно, милейди — предупреди я познат глас. — Аз съм, Кирън.

Мег притисна ръка към гърдите си и си пое с облекчение дъх. Страхът й постепенно се стопи.

— Ти какво правиш тук? — навика го тя щом си възвърна дар слово.

— Този въпрос мога да ти задам и аз — отговори завареният й син. Той носеше одеяло и я зави с него. — Боже милостиви, какво си навлякла?

— Резервното расо на отец Френсис — призна тя.

Кирън се разсмя.

— Съвсем не е малък грях да обереш свещеник — забеляза той.

— Гладна ли си?

— Да.

Той бръкна в едно вързопче, извади хляб и сирене и й ги подаде. Мег яде като не видяла. Очите й вече бяха свикнали с тъмното и тя различи смътно силуета на още един кон.

— Как успя да ме намериш?

— Нали съм бил оръженосец — напомни й той сериозно, — а освен това цял живот съм ловувал. Та допускам, че все съм по-научил нещо.

Тя не си позволи да се засмее.

— Ами да. Та сега…

— Та какво сега? — попита Кирън.

— Прав си. Какво сега?

— Сега ще се върнеш с мен в Седжуик. Старецът е полудял от страх.

— Аз ще продължа за Корнуол — заяви спокойно Мег. — Ще дойдеш ли с мен?

Той я изгледа продължително и сякаш размисляше.

— Ти си се решила да отидеш там, с или без мен — каза той. — Затова не виждам пред себе си избор. Просто няма как.

Тя се усмихна.

— Ти си много умно момче — каза само.

— А ти, госпожо и майко, си невъзможна — засмя се и Кирън. — А сега спи. Струва ми се, че и двамата трябва да поспим, за да сме бодри утре заран.