Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (10)

9

— Дали не са отмъкнали кончето? — попита загрижено Беси, все още уплашена, въпреки че Тангуин и тайфата му си бяха отишли преди повече от час. — Или малкото ми шунка?

Раната на ръката на Мег, нейни личен спомен за сражението с жените на комедианта, беше почистена и превързана, все още леко пареше, но тя знаеше, че не е нещо сериозно. По-лошо беше, че сега много й липсваше Елизабет, която щеше да я лекува с лапа от билки и топли сестрински грижи.

Все още замаян от новината, че има син, Грешъм все пак бързо се възстановяваше.

— Ще ида да видя животните — каза той и се загърна в наметалото, за да излезе в зимния мрак на почти безлунната нощ. Мег се радваше, че временното объркване му бе попречило да се втурне да преследва Тангуин и останалите, решен да стигне в замъка преди него и да открие сина си Кирън.

— Ще дойда с вас — побърза да каже Мег, защото си помисли, че комедиантът може още да е някъде наблизо и да дебне, сигурен, че Грешъм ще го преследва.

Грешъм се усмихна, явно развеселен от убеждението й, че може да му окаже някаква помощ, но тя се ядоса, защото се беше държала достойно по време на битката.

— По-добре ще е да останете тук с Беси и да се погрижите за раната си — каза той, но видя примирено, че тя изобщо не му обърна внимание и също се загърна в наметалото. — Всъщност не е имало случай да ме послушате и да направите тъкмо онова, което би трябвало — добави той.

— Внимавайте и двамата — предупреди ги с вдигнат пръст Беси. — Този Тангуин няма и капчица почтеност, щом не се спира да граби дори собствените си роднини. Освен мен и Том той други близки няма, а като разбере какво е ставало тук тази нощ, синът ми сигурно ще го пребие.

Мег и Грешъм се спогледаха и Мег знаеше, че Грешъм си е помислил каквото и тя: че Том може да лежи мъртъв някъде в гората и никога няма да чуе тази история, и, разбира се, никога няма да напердаши злосторника. Толкова много удари на съдбата са могли да сполетят Том откакто го нямаше и с всеки изминал час завръщането му ставаше все по-малко вероятно.

На светлината на една от лампите на Беси видяха, че Инок и прасето си бяха на сигурно място в обора, както и старата крава и кокошките, които споделяха с тях скромното им жилище. Грешъм сложи на катъра от сеното, струпано сигурно от Том, а Мег разрови сламата за яйца и намери няколко. Сложи ги внимателно в джоба на наметалото и вече се радваше на вкусната закуска, благодарна на кокошките за усилията им.

— Смятате да тръгнете утре заран за Уиндзор, нали? — осмели се тя да попита, въпреки че Грешъм не подхвана сам темата.

— Да — каза той.

— А да ви мина през ума, че Тангуин точно това иска? — попита спокойно тя. — Нали разбирате, че това може да е някакъв капан.

Грешъм се опря на вилата.

— Не се съмнявам нито за миг, че ние отново ще се срещнем, комедиантът и аз — каза той. — Имаме още много сметки за уреждане.

— Значи вярвате на онова, което той ви каза? — попита тя спокойно. — Че е умряла при раждането на второто дете?

Той кимна.

— Все още не мога да извикам в паметта си лицата на Моник и на момчето, но той каза истината. Поне в това съм сигурен.

Мег си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че се кани да се хвърли презглава в дълбока пропаст.

— Затова имате намерение да ме оставите при Беси?

Той се усмихна, а после въздъхна.

— Би било най-разумно, но не се съмнявам, че ще се възпротивите. Ако потегля без вас, ще тръгнете сама, решена на всяка цена да намерите сестра си, а навярно и да станете някъде сред полето закуска на вълците.

— Радвам се, че сте го преценили добре — каза Мег. Грешъм се засмя и поклати замислено глава. Мислите на Мег взеха сега друга насока. — Кой знае, може би в Уиндзор ще научим нещо и за Габриела, та нали пътници от цяла Англия минават през Уиндзор и носят новини.

Той само кимна, остави вилата и се наведе да прегледа копитата на катъра. Ако животното почне по пътя за Ундзор да куца, никога няма да стигнат целта си, защото без него сигурно няма да преодолеят трудния път.

— Той в опасност ли е? — осмели се тя най-сетне да попита. — Имам предвид сина ви?

— Уверен съм, че в Уиндзор е на сигурно място, ако наистина е бил отгледан с децата на Ланкастър. — Грешъм беше капнал и разсеян. Изглежда мислите му избързваха напред, към замъка, или назад, в търсене на спомени за сина и за жената, която му беше родила това момче.

Мег, която все се боеше да не разбере, че Грешъм наистина е женен, сега не можа да се зарадва на мисълта, че е вдовец. Макар те да й бяха чужди, дълбоко съжаляваше, че Моник и бебето са умрели, а някак изобщо не се учуди на съществуването на Кирън. Щеше да е странно мъж като Грешъм Седжуик да не е създал на неговата възраст поне едно дете, все едно дали законно или не.

Друго тревожеше сега Мег, смътното, но мъчително съзнание, че онова, което бе научил за миналото си, се превърна за Грешъм в извор на мъка, изплувала сега от дълбините на неговата душа. Питаше се дали не е избягвал съзнателно мисълта за това минало, защото то беше мъчително за него.

— Какво ще правим, ако срещнете отново комедианта? — попита тя, докато вървяха през снега към къщата на Беси, доволни, че на животните не им се беше случило нищо лошо.

— Разбира се, че ще го убия — отговори без колебание Грешъм.

Мег не каза нищо, въпреки че като го чу, тръпки й полазиха по гърба, защото думите бяха изречени толкова лесно и прозвучаха толкова уверено. Двамата влязоха в къщата, оставиха лампата на масата и видяха, че Беси ги чака, нетърпелива да разбере как за животните.

Мег побърза да я увери, че животните в обора са добре и Беси тръгна да си ляга, изреждайки всичките си грижи и страхове. Щом жената се скри в стаичката в далечния край на къщата, Мег насочи отново вниманието си към Грешъм.

Той се беше втренчил в огъня, който хвърляше треперливи сенки върху лицето му. Споменът е страната, в която душата е у дома си, помисли си Мег. Но Грешъм беше далеч от тази страна, може би завинаги. Какво ли изпитва? Сигурно се усеща понякога несъществуващ.

Мег изпита благодарност за собствената си съдба, колкото и трудна да беше. Колкото й да страдаше, докато криеше в тайни кътчета на душата мислите си за опасностите, които дебнеха Елизабет в манастира, в който вилнееше чумата, или за неизвестната съдба на Габриела, която вече толкова време не се обаждаше, тя можеше поне да свързва със страховете си имена и лица и не трябваше, като Грешъм, да се сражава с призраци.

Мег прехапа устна и не даде израз на съчувствието си, защото разбираше, че той няма да го посрещне добре, но се молеше безмълвно светата Дева да закриля и води сестрите й и Грешъм.

Тя му пожела тихо лека нощ, но той не отговори, изглежда изобщо не я чу, и тя се качи горе. Там надникна за миг през тесния прозорец и се запита къде ли ще прекарат Тангуин и разбойническата му тайфа края на тази студена нощ и къде ли е Том, момчето на Беси. Не поглеждаше ли в този миг Габриела през друг прозорец, не мислеше ли и тя за сестрите си? Добре ли е Елизабет или се е разболяла от чума?

Неспокойна, но много уморена, тя се съблече и остана само по тънката ленена риза, изми се и отиде до камината да запали малък огън, който да прогони студа от стаята. Беше оставила огнивото и коленичеше, протегнала ръце към топлите пламъчета, когато вратата се отвори и се появи Грешъм.

Миг преди това Мег би се зарадвала, но сега видя в лицето му толкова тъга, че и нейното сърце се сви от болка.

Грешъм я изгледа с пламнал поглед. Страстното желание в погледа му й подсказа, че на светлината от огъня ризата й прозира.

— Мисля, че полудявам — прошепна той дрезгаво.

Мег просто разтвори обятия. Тя беше невинна в най-чистия смисъл на думата, но в този миг знаеше, че е влюбена в Грешъм Седжуик, какъвто и да беше той, влюбена със страст, позната на хората откакто свят светува. Той не й беше съпруг и може би никога нямаше да отговори на нежните й чувства, но това, поне за тази нощ, нямаше никакво значение.

Тя затвори вратата зад него, пусна резето, но не се приближи към Грешъм. Той произнесе името й.

Тя стоеше безмълвна. Чакаше.

Дълго време никой от тях не проговори. После той каза дрезгаво:

— Отпратете ме. — Но погледът му и всичко в него казваше съвсем друго.

— Не, няма — каза Мег тихо, но много решително.

Грешъм прокара нервно ръка през вече рошавата си коса.

— Не ме очаква никаква съпруга и няма да наруша клетва.

— Не — каза тя. За бога, та тя го желаеше. Имаше нужда от него. Може да беше лудост, но тя искаше да си подари този мъж, нищо, че беше по-чужд за себе си, отколкото за нея, искаше го, без да се замисля за последиците.

Отчаяна въздишка се отрони от гърдите на Грешъм.

— Аз ви желая, Мег Радклиф — каза той.

— Аз ви желая с не по-малка сила, милорд — заяви тя безсрамно.

Той се облегна на вратата, явно несигурен дали краката му могат да го носят и в този миг тя се приближи към него. Погали с разперените пръсти и на двете си ръце русата му коса, повдигна се на пръсти и преспокойно, като да беше проститутка, притисна устни към неговите.

Грешъм изстена високо и направи движение като да я отблъсне, но когато тя, следвайки някакъв инстинкт, раздели устните му с език и проникна нежно в устата му, той отговори на целувката й.

Друга жена би се уплашила може би от бурната му реакция, от едва сдържаната сила на коравите мускули на ръцете, корема и краката му, но не и Мег, защото силата на страстта й не отстъпваше на неговата. Тя не знаеше нищо за любовта, но беше усърдна ученичка, готова да учи.

Докато устните и езиците им водеха дива и нежна война, Мег плъзна разучаващо ръце по раменете и бедрата на Грешъм. Посрещна реакцията му като добре дошла и се притисна към него. Изведнъж той простена и я отблъсна от себе си. Хвана я за раменете, задържа я на една ръка разстояние и впери поглед в нея.

— Мег, трябва само да кажеш — кажи „не“…

— Но аз не искам да го кажа — чу се Мег да шепне. — Не, аз просто не мога да го кажа.

Тогава той я вдигна на ръце, занесе я до леглото, което така невинно бяха делили предишната нощ, сложи я върху него. На светлината на пламъците сянката му се движеше над нея, тя усети тежестта на тялото му като милувка.

— Божичко, прости ми — каза той сподавено, а после легна до нея, прегърна я и пак я целуна. Тя разбра още в същия миг, че е загубена. Не, не каза си тя, бях вече загубена още щом го видях за пръв път, когато лежеше, ранен и облян в кръв, в градината на Сейнт Суидънс.

Нежно, благоговейно, но и с плам, който щеше сякаш да я погълне, Грешъм Седжуик приобщи Мег към несравнимата наслада на плътта.

Той я целува докато от докосването на устните и езика му й се замая главата, загали я през тънката риза докато тя не почна да се мята неспокойно в леглото, закопняла той да уталожи желанието й.

Грешъм съблече бавно ризата й. Тя не би могла да каже кога и как беше успял да се съблече, потънала изцяло в изживяванията и очакванията си.

Той заблиза с върха на езика зърната на гърдите й, засмука ги, като не преставаше да гали тялото й, бедрата й. Тя простена тихо, когато той почна да я подготвя с толкова нежност за мига, в който щеше да я обладае.

Когато той разтвори краката й и наведе глава, за да й достави там същата наслада, която вече бяха изпитали гърдите й, Мег извика от изненада и зарови пръсти в косата му. Мина й бързо през ума, че Беси може да я чуе, но това вече не я интересуваше. Бедрата й се притиснаха по-силно към него, тя вече очакваше повече от Грешъм, неизразимо повече, а той я водеше бавно и последователно към екстаз.

Тя имаше чувството, че се е сляла със самото слънце, а то сияеше все по-ярко, все по-горещо, докато най-сетне сякаш избухна и заля със светлина всяко кътче на тялото й.

Не можеше да си представи по-голяма наслада, но когато минути по-късно почувства Грешъм наистина вътре в себе си, Мег се усети издигната до облаците и вече съвсем променена. Промяната беше не само телесна, тя беше нещо много повече, защото проникваше и в ума, и в душата й, в един миг беше събрала небе и земя сякаш за цяла вечност.

Върховният миг дойде едновременно и за двамата. Те плуваха в облаците, а там се бяха вкопчили един в друг и душите им се бяха слели. А след това бавно, съвсем бавно те се върнаха, изтощени, но доволни, на земята.

Когато Мег се събуди при първата розова светлина на разсъмването, Грешъм още спеше дълбоко, капнал, но щастлив.

Гласовете, които долетяха отдолу, го накараха да се размърда, но не го събудиха. Мег се облече бързо, сигурна, че Том най-сетне се е върнал. Ако се бяха върнали Тангуин и останалите, Беси нямаше да разговаря с тях толкова спокойно.

На горното стъпало Мег се вцепени и вече не можеше нито да се върне, нито да извика, за да предупреди Грешъм.

Долу стоеше Приг, шерифът. Той гледаше замислено Мег и тя разбра, че се мъчи да я прецени. Той беше идвал рядко в Сейнт Суидънс, а тя беше ходила само няколко пъти в Ъпър Горе, при това не сама. Беше го видяла все пак онази заран пред портата, когато той настояваше да му предадат Грешъм, той също я беше видял да стои до игуменката.

Не беше глупав, беше наблюдателен и не му убягна как Мег, застанала на горното стъпало, трепна щом го видя. Сигурно беше видял и че тя се изчерви, а може да беше разбрал, че за миг я е обхванало глупавото желание да се опита да избяга.

Приг, който закусваше сам на масата на Беси, видя, разбира се, Мег, но нито стана, нито остави дървената лъжица, която държеше. Кожата на лицето му беше подута от измръзване.

— Добро утро — каза той и поздравът не прозвуча недружелюбно.

Мег погледна Беси, която ги наблюдаваше с любопитство.

— Дойде заради сина ми, заради Том — обясни старата жена. — Изглежда, че и той и бикът са на сигурно място в една странноприемница край Чипинг. Ще се прибере като се пооправи времето.

— Чудесна новина — каза искрено Мег, но все още се чудеше дали да се присъедини към Беси и шерифа или да изтича горе да предупреди Грешъм. Питаше се какво ли е разказала вече Беси на шерифа за гостите си и се боеше, че е било твърде много.

— За съжаление не мога да остана по-дълго — каза шерифът и се озърна в топлата къща на Беси. Беше му известно, разбира се, че тук има солиден запас от храна, още повече че вече го гощаваха с нея. — Дългът ме зове, въпреки лошото време.

Той насочи отново вниманието си към Мег и сякаш се замисли.

— Дошъл съм всъщност не само за да съобщя добрите новини за Том и бика — призна той. — Разбрах, че тук снощи са ставали разни работи.

Мина малко време, преди Мег да съобрази, че Приг има предвид посещението на Тангуин и неговите спътници, а не радостите, изпитани от нея и Грешъм в леглото.

— Да — каза тя и слезе най-сетне по стълбата. Заговори малко по-високо с надеждата, че Грешъм ще я чуе и ще бъде предупреден, но се боеше, че той продължава преспокойно да спи.

Приг погледна Беси, която му наливаше ракия от една кана, която навярно току-що беше напълнила за него.

— Казаха ми, че били роднини на тази лейди.

За нещастие в този миг и Грешъм излезе от стаята, от която беше дошла Мег. Беше се облякъл набързо, но по вида му личеше, че още е по-скоро заспал, отколкото буден.

Шерифът бавно стана.

— Струва ми се, че още не съм имал удоволствието да се запозная с вас, сър — каза той и Мег осъзна, че с изключение на изричното свидетелство на краля, нищо не можеше да убеди Приг, че Грешъм не е човекът, когото бе търсил.

— Грешъм Седжуик — последва студеният, премерен отговор. — А вие сте…?

— Джон Приг — каза шерифът, пристъпи пред пейката и сложи ръка на дръжката на меча си. — Шерифът. — Беше очевидно, че не вярва на Грешъм.

— Не се притеснявай за него — каза Беси, сочейки Седжуик — изглежда беше разбрала какво всъщност става. — Той е само един беден пътник…

— На вас сигурно това ви е казал — предположи шерифът и изгледа мрачно Грешъм. — Може дори да ви е заплашил за в случай че дойда да го търся.

Този мъж е не само твърдоглав, но и глупав, каза си Мег. Ужасно съчетание. Пулсът й се ускори. Не беше в състояние да пристъпи нито напред, нито назад. Остана като закована на стъпалото и едва се осмеляваше да диша.

Грешъм заобиколи Мег и слезе по стълбата. Не беше въоръжен.

— Беси казва истината — заяви спокойно, но съвсем явно и без да се надява, че ще му повярват.

— Ами ще видим това — извика шерифът. — Ловя се на бас, че в Уиндзор ще се намери някой, който да познава името и лицето ви.

Мег се приближи.

— Вие сте ходил в манастира Сейнт Суидънс близо до Ъпър Горе. Да сте чули нещо за обитателите му? — чу се тя да пита.

Приг събра за миг кафяво-сивите си вежди. Изглежда мислеше не за самия въпрос, а за причините, поради които Мег го беше задала. Човекът трябва да беше недоверчив по природа.

— В Сейнт Суидънс върлува чумата — отговори той, смекчен за миг, и се прекръсти. — Боя се, че има много умрели.

Мег примига, за да не се разплаче и сложи ръка пред устата си. Елизабет, боже милостиви, Елизабет!

— От там ли идвате? — попита Приг, въпреки че много добре го знаеше. Несъмнено не беше човек, който забравя лице, което е виждал веднъж.

Мег си помисли, че една лъжа ще е безполезна, ако отрече, шерифът няма да й повярва, затова каза:

— Да, аз живях там, докато не тръгнах да търся сестра си. — Дали не беше загубила една от сестрите си, докато беше на път, за да търси другата? Ако беше останала, може би щеше да намери начин да спаси Елизабет…

Грешъм, който усети мъката й, я прегърна през раменете и я притисна за миг към себе си. Колкото и невинно да беше това докосване, Мег го свърза с изминалата нощ, почувствува се отново слята с него и го погледна с изпълнени с щастие очи. Не говори — предупреждаваха сините му очи.

— Седнете, млада лейди — каза шерифът с учтивост, която Мег не беше очаквала от него, и посочи масата. — Аз наистина съм необразован човек, но не ми липсват маниери, тъй че няма да допусна една дама да стои, докато аз ям. Роднини ли имате в Сейнт Суидънс?

Мег разбра, че няма избор и седна на посоченото й място. Беси веднага сложи пред нея чиния с овесена каша.

— Да — отговори Мег — сестра ми Елизабет.

— Тя сигурно е добре — каза дрезгаво шерифът и сега Мег разбра, че той просто си върши добросъвестно работата и не е безчувствен. Той не откъсваше поглед от лицето на Грешъм, а ръката му продължаваше да лежи върху дръжката на меча.

Грешъм й кимна и Мег се принуди да почне да яде, въпреки че не й беше вкусно. Впрягаше цялото си самообладание, за да поднася лъжицата към устата си. Чувстваше се сякаш разкъсана на две половини — част от нея искаше да се озове час по-скоро в Сейнт Суидънс при Елизабет, но другата половина не искаше, не можеше да напусне Грешъм.

— Не преследвате когото трябва — каза меко Грешъм. Той излъчваше дълбоко задоволство, донесено, може би, от топлото легло, в което беше учил Мег на радостите на любовта. Беше сякаш дори развеселен от създалата се ситуация. — Докато ние се бавим тук, човекът, когото би трябвало да преследвате, бърза да стигне в Уиндзор, след като направи необходимото, за да е сигурен, че ще го последвам. Там сигурно ще облекчи неколцина честни мъже от товара на техните кесии, дори да му се наложи да си съперничи с други като него.

— Опитвате се да ме заблудите — каза шерифът и въпреки че гласът му беше враждебен, очите му гледаха много внимателно. — За глупак ли ме мислите? — Той се доближи бавно към Грешъм. — Тъй или иначе до Уиндзор не е далеч. Ще ви отведа там и ще установя дали историята ви е достоверна. Ако се окаже, че лъжете, а се хващам на бас, че е точно така, ще бъдете изправен пред съда и обесен. Кралският съдия с радост ще ви посрещне, защото измамите ви са известни на цяла Англия, сър, тъй че можете да се надявате на чудесно и радостно посрещане.

Грешъм се усмихна.

— Мисля, че наистина съм познат в Уиндзор, шерифе — каза той спокойно. — Освен това съм много любопитен да разбера защо съм толкова известен.

Шерифът си надяна маската на подигравателна сърдечност.

— Излишно е да чакате — заяви той. — Мога веднага да ви обясня: имате репутацията на крадец и лъжец, женкар и пияница. Може би сте дори убиец, но това всъщност няма да има никакво значение. Вашите прегрешения са предостатъчни за въжето и се учудвам, че тази мила лейди е била принудена да търпи присъствието ви. — Приг направи пауза и погледна не Мег, а Беси. — Не бойте се, добра жено, вече сте в безопасност.

Беси цялата пламна.

— Но…

— Нито дума повече — прекъсна я Приг. — Вече взех решението.

— Глупак! — извика Мег. — Миналата нощ комедиантът се опита да ни окраде и докато вие подозирате сега един невинен, Тангуин и неговите бандити се отдалечават все повече.

— Нали ще ми простите, милейди — обърна се шерифът към Мег, — ако не повярвам, кажи-речи, на нито една ваша дума? Струва им се, че не обичате истината, когато става дума за този мъж.

— Мег — каза Грешъм и я хвана за ръката, когато тя понечи да каже нещо. Тонът му беше остър, но изразът на очите му съвсем различен, нежен и някак тъжно развеселен. — Не мога да приема вече никаква помощ от теб. Ако искаш да ме зарадваш, остани тук, при Беси, докато се върна. Обещавам, че ще е скоро.

Мег усещаше лицето си ту пламнало, ту леденостудено, виеше й се свят.

— Не разбираш ли, че шерифът изпитва лична омраза към теб и няма да се успокои докато не те види на въжето. Как можеш да си сигурен, че по пътя за Уиндзор няма да те обеси собственоръчно на някое дърво?

Този път се изчерви Приг, но Мег не му обърна повече внимание, отколкото й беше необходимо, за да забележи смущението му.

— Видя ли? — попита тя сърдито. — Предположението ми излезе вярно! Грешъм, шерифът ще те убие при първа възможност и ти може никога да не видиш Уиндзор, още по-малко да намериш там справедливост.

Грешъм погледна хладнокръвно Приг в лицето, вдигнал вежда в ням въпрос. Нехайното му държане объркваше и ядосваше Мег, нима не разбираше какво става? Или разумът наистина го е напуснал?

— Думите ви са обидни! — изрече заканително шерифът. — Послушайте мъдрия съвет на мъжа си и си дръжте устата!

Грешъм въздъхна като мъченик.

— Тя това никога няма да го направи — каза той примирено. — Моля ви да я оставим тук, шерифе, за да не ви подтикне с хитрините и бърборенето си да сторите грях, какъвто изобщо не можете да си представите.

— Не! — изкрещя Мег в лицето на Грешъм. — Каквито и да ги приказваш, няма да допусна да ме разделят с теб. Знаеш, че имаме цел. Тъй че дори да се наложи да направя престъпление, за да остана с теб, готова съм да го извърша!

Шерифът реши въпроса.

— Искам тази хитра малка Ксантипа да ми е пред очите — заяви той. — Сигурен съм, че е не само ваша жена, но и ваша съучастничка и за нея също ще има процес.

Той отиде до вратата, отвори я, извика един от хората си по начин, по който би свирнал на куче или кон.

— Придружи дамата до стаята й да си събере багажа. И внимавай да не я докоснеш случайно по непристоен начин. Да се разберем: Кълна се във всички светии, че ще ти отрежа ръката, ако пренебрегнеш заповедта ми.

Човекът на шерифа, който трепереше от студ, изглежда беше готов да се подчини безпрекословно. Мег погледна мрачно и притеснено Грешъм, докато минаваше покрай него, за да отиде да си прибере нещата и той я погледна също тъй мрачно и решително. Ако можеше да й се наложи, той сигурно щеше да я остави тук.

— По-добре ще е да останете — каза приятелски Беси и тръгна с Мег и нейния придружител. Изглежда не беше разбрала, че шерифът е решил да арестува не само Грешъм, но и Мег. — В Уиндзор всичко това бързо ще се изясни. Освен това времето е ужасно, а пътят до там е дълъг и труден.

Мег се спря на стълбата, хвана отрудените ръце на Беси.

— Не мога, — каза тя — но никога няма да забравя добрината ви. Нека светата Дева и всички светии ви пратят благослова си.

Най-сетне тя се озова в стаята, в която двамата с Грешъм се бяха наслаждавали на нежност и страст и при този спомен я обзе безмерна тъга. Беше възможно никога вече да не види тази малка, сигурна и мила стаичка. Ако съдбата не стане по-благосклонна, отколкото се оказа тази заран, вече няма да се смее заедно с Грешъм, нито да лежи в прегръдката му или да го утешава по начина, по който може да го прави само жена.

Примигна, за да не се разплаче, събра в едно вързопче своите неща и тези на Грешъм.

През цялото време човекът на шерифа стоеше на вратата и избягваше погледа на Беси. Устните на старата жена се движеха в безмълвна молитва и тя с привично движение се прекръсти.

Жестът беше толкова добре познат на Мег, че й се сви сърцето. Тя се поколеба да даде вързопчето на мъжа, въпреки че той протегна ръка към него, вместо това мина бързо покрай него, за да слезе по стълбата.

След няколко минути вече седеше на гърба на Инок и трепереше въпреки наметалото, в което плътно се беше загърнала.

Вече с вързани ръце, Грешъм трябваше да язди един жребец, доведен изглежда с тази цел, а шерифът държеше лично юздите в ръце.

Снегът се беше покрил с твърда кора и блестеше на светлината на зимното слънце, когато потеглиха — Мег, Грешъм, шерифът и неговите хора с навъсените лица.

Тези полугладни и полупремръзнали мъже може и да се разбунтуват, помисли си Мег, и тогава Грешъм и аз ще можем в суматохата да се измъкнем.

Тя пришпори Инок, за да настигне жребеца на Грешъм и погледна изкосо към мъжа, който предишната нощ така умело я беше лишил от девствеността й, а той й хвърли толкова отровен поглед, че бузите й пламнаха. Както и останалите от групата, Грешъм беше посинял от студ, но пламъкът на гнева му трябва да му беше създал илюзия за топлина, защото той не трепереше и зъбите му не тракаха. Изглежда беше ужасно ядосан, защото тя беше отказала да се подчини на настойчивото му желание да я остави при Беси, а вместо това си беше навлякла гнева на шерифа и така се беше оказала пленничка като него.

Въпреки всичко Мег беше вирнала брадичка и беше изправила рамене, но от неразумния й инат вече почти нямаше следа.

— Писна ми от твоите капризи — каза тя хладно.

— Уверявам те, милейди — отвърна натъртено Грешъм, — но това е нещо повече от „каприз“. Да си беше държала затворена хубавата уста, нещата щяха да са сега много по-прости. И нямаше да изпитвам огромното желание да те сложа на коленете си и да те напердаша.

Мег се изправи още повече.

— Не по-малко от капризите ти, милорд, ми е дошло до гуша и от заканите ти — отговори тя.

— Ами добре — изсъска Грешъм. — Приеми го като обещание. Няма да се успокоя докато не ти насиня задника.

— Няма да посмееш!

— Така ли мислиш? — В сините му очи се четеше решителност.

Мег беше благодарна за справедливия гняв, която я обзе, защото я стопляше малко. Надяваше се само, че ръката на Грешъм няма да я стигне и то на едно твърде унизително място.

— Ти си глупак и самохвалко — прошепна тя. — В противен случай щеше да надвиеш шерифа и да избягаш преди той да те върже и да те повлече…

Грешъм я изгледа мълчаливо и продължително, а на нея й се стори, че вижда в очите му смях.

— Да, точно натам, където исках да отида — каза той. После пое дълбоко въздух и въздъхна протяжно и наистина философски. — Бяга само виновният — каза най-сетне съвсем спокойно. — Невинният се надява на честност и справедливост.

Мег го погледна.

— Красиви думи, милорд — отвърна тя. — Но не си ли забелязал вече, че виновният е на свобода, а нас ни очаква съдбата на престъпници?