Димитър Мантов
Зъбато слънце (9)

2.

В папката с документация д-р Стоянович беше сложил нови изрезки от вестници:

„Да не забравяме, че за нашето поражение имат значение и следующите факти: българската войска бе пръсната тънко по дългата линия от Деде-агач до Видин и поради това тя нямаше внушителна сила никъде да нанесе на неприятеля тежък и съдбовен удар. Да не забравяме и това, че в същото време около 50–60,000 души се намираха в отпуск. Прекарването на войската от едната граница тъкмо на противоположната не беше лесна работа. Между това трябваше да се бърза. Войниците, напоени от зловредния дух на критиката, правена от опозиционната безогледна преса, която осъждаше правителството в протакане на войната, нетърпеливи поради наближаването на жътвата, неподготвени морално за дълга война, и то на различни фронтове с много неприятели, па и по други причини, отиваха неохотно. Искаха отпуски и дори доста бурно проявяваха своето недоволство, като някои забравиха честта на отечеството си, а други сами се отлъчиха от службата. Войниците криво мислеха, че офицерите желаят войната със съюзниците, защото получават големи заплати. Някои дори заявяваха, че не желаят да се бият със сърбите и че войната трябва да се прекрати на всяка цена. Недоволството и разслабването се усилиха от отстъпването Силистра на Румъния и от ужасното земетресение във Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец, от които места войниците добиха скръбни известия за своите домове.

Мнозина се питаха: защо се е тирнала българската войска по такъв дълъг фронт от Бяло море, та до Видин…“

„Ще си подпише смъртната присъда оня народ, който пръв нападне бившите си съюзници.“

Парижкият вестник „Temps“

„Доживяхме и тоя срам — една чужда войска, румънската, да дойде на десет километра от София и един техен аероплан да прелети над главите ни да пусне румънското знаме с надпис «Поздрав от румънските войници на софийските граждани…».“

„Лекомислената акция на 16 юни 1913 година имаше и други важни последици. Тя уби хубавото българско име в Европа. Ореолът, създаден около България, за нейните усилия и победи, изчезна. Целият свят рече: българите отказват приетия от тях арбитраж, нападат ненадейно вчерашните си съюзници и проливат братска кръв, когато всичките им доброжелатели ги съветват да изравнят препирните си със съседите миролюбиво. Тъй говореха не само политиците, които имат своите невинаги чисти сметки, но и много учени — българофили, професори. Българите бяха изоставени от всички…“

„Когато цар Фердинанд реши на 16 юни 1913 г. в несъгласие с правителството да напада бившите си съюзници, той, изглежда, не е смятал, че ще дойде време н от него да се иска сметка.

Правителството на прогресивно-либералната партия, начело с д-р Стоян Данев, сега нека не се оправдава. То не съветваше царя към разумност, а му даде възможност да действа с развързани ръце…“

„След свършването на войната с Турция за балканските народи е необходимо да сключат още митнически съюз и да установят общобалкански парламент…“

„Работнически вестник“ — от 17.IV.1913 г.

16 юни 1913 година

Без формално обявяване на война по заповед на цар Фердинанд Втора и Четвърта български армии започнаха военни действия срещу Сърбия и Гърция.

На 30 юни румънските войски нахлуха в Добруджа, два дни по-късно те минаха Дунава при Оряхово.

Пак на 30 юни турската войска премина граничната линия Енос-Мидия и без бой завладя Одрин. Появиха се и башибозуци…

Дори Черна гора участваше в настъплението срещу България.

И катастрофата не закъсня. Четиридесет дни бяха достатъчни да бъде разрушено всичко постигнато дотогава.

„Повече от половин милион яки българи бяха мобилизирани и затова всякакво производство замря. Още тогава започнаха бунтове — в IX пехотна Плевенска дивизия. На 25 май късно вечерта се появи брожение сред войниците от 33 пехотен Свищовски полк при гара Бойчиновци, където се появиха агитатори, издигнати бяха трибуни и се държаха речи против войната. Бунтът продължи четири дни и освен Свищовския овладя и Троянския полк. И в други полкове имаше брожение. А в Белоградчик някои офицери бяха убити, един полкови командир се самоуби. Казват, че тоя бунт се ръководел от един команден комитет, в който влизали войници и подофицери, някои от които били с висше образование. Водачите на бунта — 32 души, бяха дадени под съд…“

„Добре осведомени среди твърдят, че германският канцлер Бетмах-Холвег заявил на австро-унгарския министър на външните работи граф Бертхолд: «Никой не знае как ще свърши войната между Сърбия и България, но едно ще бъде факт — който и да излезе победител във войната, двата народа ще отслабнат и ще се ненавиждат един друг».“

„В Балканската и Междусъюзнишката война бяха убити, измряха от разни болести и изчезнаха 72,716 войници и офицери, без да се броят десетките хиляди ранени. От тях само през Междусъюзнишката измрелите и убитите са 33,000 и ранените — около 60,000 души. А тази втора война трая само четиридесет съдбовни дни. Общите разноски за двете войни се пресмятат на около 700 милиона златни лева. България доби нова територия 15,700 кв. м. Следователно един квадратен километър й струва 50,000 зл. лв. и пет души загинали.“

„Сега, когато се започва една унищожителна Европейска война, пред сички нас се възправя въпросът — къде е нашето място?

14 юлий 1914 година, когато Австрия обяви война на Сърбия, беше само началото. Русия веднага вдигна оръжие да спаси Сърбия, а пък Германия се яви в помощ на Австрия. Франция, като съюзник на Русия, обяви война на Германия, а малко по-сетне Австрия — на Русия. Англия взе повод от това, че се нарушават договорите, и влезе във войната на страната на Русия и Франция, като заяви пред целия свят, че защитава «малките народи». Белгия отказа на Германия да прекара войски през територията й, защото била в съюз с Франция и Англия. И тъй, срещу Германия и Австрия от изток се наредиха три държави — Русия, Сърбия и Черна Гора. От запад — Франция, Англия и Белгия.

Останалите европейски държави, както и Италия, пазят неутралитет.

Ще издържим ли ние на тази си неутрална позиция?

Съглашението ще се опитва да ни примамва на своя страна, Централните сили — също…“

„На запитване в Народното събрание г-н министър-председателят д-р В. Радославов заяви: «България не е ангажирана с никого и не бива да се ангажира, защото с това ще изгуби. Правителството пази строг и лоялен неутралитет».

С тази своя декларация г-н Радославов обезсили противниците си, които искат коронен съвет, преоценка на политиката и коалиционно правителство. Нежелающите война явно ще се задоволят с отговора на президент-министъра, но има партийни групировки като народници, демократи и прогресисти, които поддържат да се обсъди въпросът дали не е дошъл часът Българин да се намеси на страната на Съглашението, те не вярват на г-н Радославов и искат коалиционно правителство от цялата парламентарна опозиция…“

„Вече се знае по цяла България за позива към цар Фердинанд, подписан от четиридесет души писатели, общественици и професори начело с народния поет Иван Вазов, в който се обръща внимание на Негово Величество, че правителството води страната в един път, противен на народните традиции, на българските чувства и на държавните интереси. В позива може да се прочете и следующето: «Положението е извънредно важно и съдбоносно, та се налага на всички българи спокойно и здраво да обмислят поведението, което трябва да държи България в общоевропейските кървави събития».“

„Известиха ни за едно ново до царя писмо, написано и подадено на 16 март т. г.^[1] от 111 първенци, всички столични граждани, начело с г-н Иван Вазов и д-р Стамболски, в което му казват:

«Свидетели на бедите през 1913 година и обезпокоени от нови, още по-страшни, които могат да постигнат България, ние се отнасяме с истинска откровеност до Вас. Българският народ подир една война, която го покри със слава, днес е най-злочест на Балканите. Неговата злочестина иде не от тържеството на вражеското оръжие, а от непредвидливост, несговор и некоректност на тия, що водят съдбините му… Победите, спечелени с толкова скъпи жертви, останаха безплодни.

Ние се борим за България, за нейната независимост, дори за нейното съществуване. България е най-великото благо. Тя трябва да стои над всичко. Свещен дълг на държавния глава е да сплоти народните сили. Обединени, цар и народ, ще тръгнат из традиционния път близо до братска Русия. Съдбините на България в този час са във Ваши ръце. Обединете народните сили и ги поведете със самоотверженост рамо до рамо с потомците на цар Освободител — за достигане на поставения от него завет. Всякакви други пътища водят към катастрофи, еднакво страшни за народа и короната.».“

На 10 септември 1915 година беше обявена мобилизация.

На 1 октомври 1915 година със специален манифест бе обявена война на Сърбия.

България се намеси в Европейската война на страната на Централните сили.

И стана онова, което прозорливите умове виждаха още в самото начало…

Катастрофата^[2]

… Облякох се и отидох в града. В кафене „България“ хора с увиснали носове… В редакцията на „Военни известия“ и във Военното министерство не научих нищо утешително. София бе прекарала една такава нощ, каквато не познаваше дори през 1913 г., макар „по-доброто“ общество да се бе веселило в театъра, на концерта на една немска музикална капела във Военния клуб, както и на някакво градско увеселение. Чух възмущение от лекомислието на интелигентните софийски тълпи.

Ония, които не разбираха, но смътно чувстваха смисъла на събитията, вече бяха успели да се разделят на няколко лагера; едни бясно критикуваха и до запенване разправяха какво трябвало било да се направи еди-кога и еди-кога си, за да не дойде дотам; други бяха изгубили ума и дума; трети оптимистически уверяваха, че работата не е непоправима, че катастрофата не засяга само нас, а и германците, които непременно ще направят всичко, за да се спаси положението. И всеки знае всичко, всеки учи, всеки отваря сергия да продава ум, а сам едва ходи на два крака. И никой нито подозира, че и да се избегне сега гибелта, тя в близко бъдеще пак ще настъпи, защото тоя народ, включително интелигенцията му, е лишен от най-първите условия за образуване на държава.

Отидох да подишам чист въздух по цариградското шосе. Тълпи от безгрижни, напудрени и напарфюмирани жени и момичета. Въпреки непознатата в никой друг край на Европа скъпотия на платове и обуща, няма ни една в старо, ни една в нещо останало не отпреди войната, но поне от миналия сезон. Жени, чиито приходи не надминават повече от 200–250 лева месечно, носят на гърба си тоалети за 1,000–1,500 лева и повече. Тук най-ясно се чувства, че си в столицата на един погиващ народ.

Днес заварих София, от една страна, цинично безгрижна, от друга, бясно обвиняваща. Разбира се, касае се за едно незначително малцинство. За голямото мнозинство бе безразлично каква власт ще се установи в страната.

Днес чух в една кръчма например такъв разговор:

Един Пижо, който, чини ти се, едвам преди три години се е изправил на задните си крака, разправяше на друго себеподобие:

— Я му думам, дека е улав, а он се смее. „Държавата, каже, че погине, разбираш ли?“ „Разбирам аз, казвам му, ама ти не разбираш що мелеш! Като погине, та що? Нали и на други па че си плащам данако?“

— Е, па! — потвърждаваше другият.

— Я го питам: „Даскале, знаеш ли ти приказката за нивата и кьоравио поп?“. „Кажи, вика, да я чуя.“ „Един поп с едно око, думам му, попитал нивата си: кой ти е господар, познаваш ли го? — Как да не го познавам? — рекла му нивата. — Ти си сто и первио кьорав поп, що си ми господар“ „Е, та що от това?“ — каже. Думам му: „Учите се вие, младите, ама залудо. Чувам децата, като четат, че тука некога било гръчко, па сръбско, па турско, па по-рано нам чио, па още по-рано нам чио, пък си думам: «Е, четете, ама не разбирате!».

— Те това! — потвърждава другият.

— Земя господар нема, днеска моя, утре твоя!

Плювнах и излязох от кръчмата.

… През тоя ден се уверих за лишен път и в друго: че цяла България е едно село, дето няма тайна. Не само министри, депутати и тям подобни, но и най-нисшите слоеве на обществото вече знаеха същинското положение! И народът освен че се беше примирил с най-лошото — с влизането в София на гърци и сърби, с ограбването на България и изтребването на интелигенцията й, но и че безсмислено злорадстваше.“