Димитър Мантов
Зъбато слънце (8)

1.

Пак бяха пълни вечер петте чатменски кръчми, пак кънтяха от гласове, но сега всичко беше някак друго — нямаше ги дружелюбните подмятания, комшийските закачки, веселите провиквания.

Савичката бе контузен на сръбския фронт — върна се с превързана глава, с една платняна манерка и със способността да усеща земетресения.

Това, за земетресенията, отначало всички мислеха, че е измишльотина, но когато прочетоха във вестника за земетресение еди-каква си степен в Анадола, станало „в четвъртък по обед“, сетиха се, че точно тогава Савичката бе изскочил бос на улицата и бе насъбрал хората, като викаше да излязат от къщите, защото земетресението от Турция приближава към нас и може всички да загинем…

Бай Михал се зае с лечението на Савичката — вареше му някакви билки и му ги носеше в кръчмата в черни шишета от течна мая за сирене. Шишетата бяха плоски, много удобни — да сложиш в едно такова шише ракия вместо крондирче, и в кръчмата взеха да подхвърлят:

— Ей, Михале, дай и на мене едно от тия шишета, да го напълня с миналогодишната, че да видиш тогава какво земетресение ще стане…

Савичката опитваше от сварените билки, плюеше и мърмореше:

— Де да те знам дал’ не ме тровиш, зер съм едничък в цяла България, дето усеща великата мощност на природата.

— Хайде, хайде — придумваше го бай Михал, — пий! Цялото село те гледа как ходиш като слънчасал.

— Не ми разсичай думата на две, Михале! Ти по-добре ми хвърли боб. Ей ти бобчетата, както ги искаш — четиридесет и едно, снощи два пъти ги броих, преди да ги сложа под възглавницата. Спах на тях и чувах как оттатък Турция земята се тресе, ама слабо, до нас няма да стигне…

От тънкия си пояс Савичката извади една купена на беленския панаир кърпа и я развърза. Вземаше едно по едно бобчетата, шепнеше нещо и ги слагаше пред себе си на масата.

Бяха в кръчмата на Кекѐ-Пенчо, само двама край дългата маса — Савичката вече бе омръзнал на другите с разказите си за земетресенията по света и с несвързаните си думи.

Сега той бе пресушил само едно юзче ракия, но погледът му беше странно замъглен — по-рано така не гледаше дори когато се пренасяше в иманярските си откровения.

— Сърбина с мустаките… Чакай, ей! Ще ме мушкаш, а? То таз трънка може да се и прескочи, ама трябва да се засиля…

Бай Михал мълчаливо го наблюдаваше. Мъчеше се да разбере какво става със Савичката — дали има видения или само си припомня нещо по-скоро с думи, отколкото „наяве“.

А Савичката забравяше къде се намира. Пак беше на война, с изкалян шинел и пушка в ръка. Пушката с ножа отгоре държеше с две ръце, както ги беше учил фелдфебелът — „на нож“. Бяха в атака, прегазиха сръбските окопи, взводът отмина напред, а той остана около една висока трънка, за да намушка някакъв сърбин, който нито бе умрял, нито бе избягал навреме.

Но и сърбинът имаше пушка с щик отгоре, и той като Савичката си бе изстрелял патроните. Ако единият се опиташе наново да сложи пачка патрони, другият в това време щеше да го настигне и да го намушка. И тъй — гонеха се около трънката, ту от едната, ту от другата страна, чуваха запъхтяното си дишане и се дебнеха кой кого да надене — на ножа или на щика… По едно време сърбинът изтърси една дълга псувня. И Савичката не му остана длъжен, и той умееше опашато да псува. Гонеха се, псуваха се, слюнките им хвърчаха наоколо, докато гласовете и на двамата пресъхнаха.

Вече можеха да издават само по едно „ъх“ и да мучат с началните звуци на някакви нови, сега измислени ругатни.

Веригите на атакуващия български полк бяха отминали далече напред, но сръбската артилерия продължаваше да стреля и от време на време над главите им профучаваше по някой снаряд.

По едно време Савичката се сети, грабна фуражката си, хвърли я право в лицето на сърбина и докато оня се опомни и остана няколко секунди на мястото си, с два скока го настигна и го мушна в гърдите, както ги бяха обучавали да мушкат сламените чучела в казармата. Но сламата само изсъскваше сухо, а сега ножът изхрущя в кокала, после потъна в нещо меко и когато дръпна пушката си, Савичката видя как куртката на сърбина цялата почервеня.

В това време съвсем наблизо падна снаряд, и още един, и още един… От небето валяха едри бучки пръст, после нещо блесна в очите на Савичката и той потъна в някаква бездънна яма.

Когато го изровиха, първото нещо, за което се сети беше:

— Къде е сърбинът?

— Какъв сърбин — изръмжа един от гробарите. — Ти се благодари, че не беше затиснат с много земя, пък и краката ти стърчаха, та те видяхме…

Но той дълго стоя там, сред израненото бойно поле, сред ямите от снаряди, които приличаха на зинали войнишки гробове.

Всичко се тресеше около него — възвишенията трептяха като в мараня, тежките сиви облаци подскачаха нагоре-надолу, като че бяха изрязани от картон и някой ги дърпаше с конци. Светът бе станал толкова чуплив, толкова нестабилен, че Савичката тихо захлипа. Как щеше да живее сега, как щеше да ходи по тази играеща под него земя, как ще прогони мисълта, че е убиец. При Одрин беше стрелял, беше се хвърлял в атака, но това беше като някак си на шега, ни един турски войник не бе видял да пада от негов куршум.

А сега всяка нощ се стряскаше на сън от по-силни и по-слаби земетресения и сърбинът с окървавената куртка често слагаше глава на възглавницата до него. Нищо не му казваше, само го гледаше с тъжни очи и тихо пъшкаше. Когато се събуждаше, той чуваше собственото си запъхтяно дишане и опипваше възглавницата.

Ако земетресенията бяха силни, той скачаше и започваше да вика:

— Там! Там земята играе!

И сочеше с ръка посоката.

От билките, които му даваше бай Михал, само му се доспиваше по-рано, но и по-рано ставаше, преди втори петли. Хич не му трябваха лекарствата на Михаля, наистина по-добре да му гледа на боб — дали му предстои дълъг път, защото на Савичката все му се струваше, че мъките му не са свършили и пак ще се озове някъде сред някакво друго изровено от снарядите бойно поле, и ще хлипа там, захвърлен, изоставен от всички…

— Михале — с променен, благ глас му заговори той, — знайш ли, всеки чиляк е и вълк, и агне.

— Какво, какво? — недоразбра бай Михал.

— Ти убивал ли си хора?

— Нали бяхме сички при Одрин, стреляхме, после ни вдигнаха в атака.

— Там беше като в мъгла, все едно камъни, повлечени от придошла река.

— Камъни ли? Хората не са нито камъчета, нито камъни.

— И камъчета, и камъни са, кога ги повлекат мътните и кървавите… Тогива чиляк няма мисъл, други разсъждават зарад него. Цяла рота може да изтребиш и хич да не ти мигне окото. Ама да останеш очи в очи с оня сърбин и да го гониш около трънката…

Бай Михал вече много пъти бе слушал разказа за намушкването на сърбина, но едва сега се сепна: ето какво мъчи Савичката, очите на сърбина, кървавата му куртка, стоновете му. Затова билките наистина няма да помогнат, по-добре да му хвърли боб.

И започна да реди зърната…

Савичката си замина, успокоен, че от три седмици до три месеца не му предстои никакъв път и че в това време поне на село земетресение няма да има — в боба, който Михал хвърляше, той вярваше, защото още когато беше ерген, му предсказа, че ще се ожени за Дългата Рада — мома със зестра три декара ниви и един декар ливада.

Бай Михал остана сам на масата. Подвикнаха му от чорбаджийската и от една друга маса да отиде при тях, но той отвърна, че имал да пише някакво заявление. Извади от вътрешния си джоб хартия. Кекѐ-Пенчо му донесе мастило и перодръжка и той затисна листа с изпитото юзче.

Никакво заявление нямаше да пише.

Искаше да бъде сам, за да се уталожат мислите, които Савичката разбуни в него — знаеше, че въпроси, на които не може да даде свой отговор, само привидно утихваха в него — те се появяваха после най-неочаквано, остри и мъчителни, като настървена глутница го заобикаляха и трябваше някой друг да му се притече на помощ.

Така беше в Одрин, когато срещна пред Султан-Селим джамия д-р Стоянович — тогава го измъчваше мисълта какво ще стане по-нататък. Превзехме Одрин, сега Цариград ли ще превземаме? Ще ни стигнат ли силите за това?

Д-р Стоянович усмихнат го потупа по рамото, като чу какво го тревожи.

— Радвай се, че си оживял, бай Михале. Това е най-важното нещо на война. За убития е все едно дали е победител, или победен.

— Слава богу, доста оживяхме. Как така да живеем, като мъртъвци ли?

— Колкото и да си блъскаш главата, драги, нищо от тебе не зависи. Съдбата на нацията е сборно понятие. Освен това има висше ръководство, има висша власт, която е отговорна за всичко.

Отговорна, вятър! — ругаеше в себе си той. — Закопаха България и какво — царят същият, само ония с цилиндрите са нови, ама върви че ги различи един от друг.

Те всички само едно знаят да говорят — „добруването на народа“, „свобода и демокрация“. Най-много за свободата дрънкат. Ако се вярва на вестникарите, „слънцето на свободата“ никога не залязва над България.

Не залязвало…

То и когато свети, не грее, ами изстудява. Зло слънце. Зъбато…

Такова слънце светеше за селяните през войните — за ония, за които, като ги свикваха под знамената, имаше песен:

„… там на бойното поле

ще трябва славно да се мре…“

(Той при всички трудни случаи допускаше, че ще стане най-лошото, а най-лошото на война е да те убият. Смъртта обаче му изглеждаше като някакво неестествено състояние, което на други може да се случи, но точно на него — не… И тъй — вярващ и невярващ в злата съдба, той живее като войник в отпуска — хубаво е сред своите, но и това има край…)

Опълченец с орден от Балканската война, в Междусъюзническата той дори не помисли да тръгне за фронта. Вече нямаше доброволци.

Остана в село, за да се нагледа на онова, което щеше да става — черни жалейки по портите, реквизиционни комисии, които като че не бяха от българи, ами от черкези.

През войните кметове ставаха все радослависти — пееха песента „Да живее дядо Радославов“ и караха бай Михал да им пише различни „покупателни“ — трупаха имоти и в село, и в Свищов и Бяла, даже в Русе и Търново.

Петима души, двама от тях хаджии, старите чорбаджии, откак бай Михал ги помнеше, само се оплакваха, че парите не им стигат и че все нещо не им върви — те като даваха пари под лихва, правеха това тайно, на четири очи, само дето караха сиромаха да целува свалената от домашния иконостас икона.

Новите чорбаджии бяха по̀ други — доскоро с по петдесетина декара, увеличиха имота си пет-шест пъти. И тримата седели на кметския стол, те като софийските големци се бяха научили да бъдат „демократични“ — държаха се със селяните като с равни, говореха им на „бай“, „сватанак“ и „кумец“, заедно с тях одумваха нарежданията на властта, но вдигаха накрая рамене — „Какво да се прави, сватанак, срещу ръжен рита ли се, ще даваме и ще мълчим“.

И старите, и новите чорбаджии за бай Михал бяха все една стока — той не уважаваше хора, които заради пари са готови да загубят човешкия си образ и които въпреки богатството си живеят като къртици. Парите са затова — да ги харчиш. Жив и здрав ли си — щом си кадърен, все някак ще се оправиш.

И за да потуши в себе си някаква дълбоко заседнала мисъл („всички ще измрем като мухи“), за да забрави вихрушката, която всеки миг можеше да го прегази — сега вече безвъзвратно, — той ходеше от време на време в Свищов, Русе или Търново — да се срещне със стари приятели, да повърти черното бастунче със сребърната дръжка, обут в ингилизките си чепици, с накривен на една страна астраганен калпак.

След едно такова пътуване се върна без бастунчето — беше се поразпуснал в един русенски хотел-ресторант и парите не му стигнаха да оправи сметката. Друг път трябваше да пожертва астраганения калпак. От някогашните безгрижни дни в Букурещ останаха само ингилизките чепици.

През военните години най-много му тежеше не недоимъкът и несигурността, а озлоблението между хората. Всички се бяха озлобили, и то не само срещу властта, но и един срещу друг.

Като ги гледаше и слушаше, и в село, и по градовете, той се измъчваше от едно-единствено желание — да им каже някак, че всичко това той вече бе някога преживял — тогава, когато месата му се скапваха и само видът на здравите хора го вбесяваше. Повечето не знаят, че злобата, която носиш в себе си, още повече те смазва, още повече те тегли надолу.

(За жълтицата, която открадна от света Марина и която толкова пъти беше й връщал, той с никого не споделяше — то си беше негов личен, никога неизплатим дълг…)

Няколко пъти той се опита да говори ту с един, ту с друг, най-вече с отпускари. Казваше им: „Махни с ръка на всичко лошо. На крива дума и на хорско захапване не отвръщай — само още повече ще ти дотегне животът. По-добре да помогнеш, когато можеш, на тия, гдето са по-зле от теб…“.

— Ти, бай Михале, голям християнин си станал. Пък както си и книжен чиляк, само да речеш, владиката ще те запопи — подхвърляха му язвително и той се затваряше в себе си и сам се ругаеше: „Заел съм се да оправям кривогъзия свят!“.

Но светът, какъвто и да беше, го обсаждаше от всички страни и той пак намираше някого да „излее“ мислите си.

В тия години неговата къща беше отворена за всеки, който почука на вратата. С каквото можеше, помагаше на вдовишките семейства и спестените му парици бързо-бързо се стопиха.

Здраве да е, всичко ще се оправи — успокояваше се той и само по този начин потушаваше мисълта за вихрушката, която бе тръгнала от фронта и шеташе по селата…

Напразно го обиждаха, като му казваха, че бил станал „голям християнин“. В църква той ходеше от Великден на Великден, с поповете отдавна бе скаран, още на млади години, когато павелският поп бе закачал една булка, негова роднина, та той се оправя с него. Тия кешиши бяха превърнали вярата в занаят. Без вяра не може да се живее, но всеки сам, с всичките си мисли и стремления избира в какво да вярва. Може в едно дърво да вярваш, щом така се чувстваш по-уверен и с по-голяма твърдост гледаш злия свят около себе си. Никой не може да живее сам, а като живееш с другите, разбираш, че всеки си има дертове и сметки, които са толкова различни, колкото хора има по света. Тогава какво може да ни обединява?

Това, че сме от един род? — То може да важи за селото… а и за цяла България, ако всеки мисли, че е част от едно племе.

Но по света има безброй племена, всяко със свои богове, които никой не може да помири един с друг. Истинска бъркотия, можеш ли да с̀ешиш кон с магаре?

От тия мисли главата го заболяваше и всеки път той си казваше: по-добре да гледа и слуша какво става около него, така поне неговите собствени терзания изчезват, затрупани от хорските мъки и от „световната неразбория“, за която бе чел в някакъв вестник…

Като се върнаха от втората война, вечер в кръчмите селяните по-малко пиеха, повече говореха. Човек с кеф пие само когато му е провървяло и има за какво да почерпи, да се похвали, да насъбере сили за още по-големи работи. От мъка пият само побърканите и пияниците.

Приказват, по цели часове приказват и все кръжат около най-главното, като Савичката с оня сърбин около трънката, гонят се едни други и не се сещат, че в средата има нещо, което им пречи и ги кара да се въртят като побъркани…

А „средата“ е онова „висше ръководство“, онази „висша власт“, за която в Одрин говореше д-р Стоянович.

Какво излизаше тогава? Мамка й на тази висша власт, щом ни забива в земята и ни кара да си гризем цървулите — до този извод ще стигнат хиляди българи и тогава — какво ще стане?

Прав ще излезе Савичката, като казва, че във всекиго от нас дреме по едно агне и по един вълк. Както се случи — веднъж вълкът си показва зъбите, друг път агнето само слага главата на пъна…