Димитър Мантов
Зъбато слънце (5)

5.

Тъкмо това особено затишие, в което внезапно, за една нощ става смяната на сезоните, завари във Велико Търново д-р Стоянович.

От София през Плевен бе отишел в Свищов, оттам — по селата, в „неговите села“, гдето го бяха избрали като независим депутат, и накрай тук, в окръжния център — пътуването му имаше привидно съвсем делови характер.

Истината обаче той осъзна едва когато пристигна във Велико Търново и пренощува в хотел „Княз Борис“. Събуди се от песните на славеи, от утринната прохлада, която струеше през открехнатия прозорец.

Стана, замаяно провлачи крака по котленския килим, излезе на балкона и целият потръпна. Един друг град се раждаше около него — крайните къщи на Варуша, надвиснали над реката, изглеждаха като нови, отсреща Царевец и Трапезица бяха притихнали под първите слънчеви лъчи, той самият се усещаше някак странно подмладен, в очакване на нещо ново, необичайно…

Подмладявам ли се? — питаше се, свикнал да дебне мислите си, и изрови от паметта си отдавна четеното в една книга на Анатол Франс: „На младостта това й е хубавото, че може да се възхищава, без да разбира“.

Без да разбира — повтори си сега той и за кой ли път осъзна, че миговете на неочаквано връщане в младостта са самоизмама — кожата на шията му се е набръчкала, под очите си има торбички, в устата си заран, като се събуждаше, усещаше някаква горчилка — изглежда, човек в средната възраст заедно с осъзнатата сила на зрелостта започва отвътре да се разлага…

Глупости! — възразяваше си друг път той. — От препиване, от цигарите, от честите безсъници какво ли не може да усетиш сутрин.

Така потуши и сега това чувство на недоволство, облакъти се на балкона и паметта му изтика напред друга, бодра мисъл — думите на Хораций:

— Carpe diem.^[1]

И деня, и нощта…

Певай ми, ѝграй ми,

цѝганчице ва̀клена…

Къде, в Белград ли беше това?

Но и тука не беше лошо — долу, в Баш-хамам, когато правиха първата във Велико Търново, а може би и в цяла България „атинска нощ“ по случай посещението на мосю Шевалие, един от най-влиятелните хора на Франция.

Всъщност това не беше истинското му име, знаеше се само, че е пратеник на Лионската кредитна банка, от която княжеството се надяваше да получи голям заем. Банката беше изпратила свой човек да провери „истинското положение на нещата“ — както се изрази сам мосю Шевалие още на първия банкет при посрещането му. А д-р Стоянович бе помолен лично от финансовия министър, негов приятел, да бъде „аташиран“ към специалния пратеник, да го разведе из страната и да има добрината да похарчи парите, които ще му дадат в един твърде обемист плик — французинът трябваше да остане доволен.

Мосю Шевалие се представи и защити с една формула — че е „уморен от живота човек“. Трябвало да яде умерено, да си ляга рано и още цял куп правила, които спазваше много стриктно. И все пак д-р Стоянович разчупи костеливия орех — тогава, през онази „атинска нощ“ най-дейният се оказа мосю Шевалие.

Певай ми, ѝграй ми,

цѝганчице ва̀клена…

Но през онази нощ пееха съвсем други песни — и цигански, и нашенски, и френски, и гръцки, и сръбски. Компанията беше интернационална — дипломати, търговци, дошли в старата столица по случай някакъв местен юбилей и насъбрани от д-р Стоянович, всички вкупом тръгнаха с два файтона към Баш-хамам. Банята предния ден беше измита и дезинфекцирана, един от най-опитните пристави съвсем дискретно бе организирал с помощта на местната мамаша цяла дузина млади циганки да бъдат прегледани от лекар, след това да ги измият, да им изрежат ноктите на ръцете и краката и да ги облекат в съвсем нови цигански дрехи. Яденето, пиенето — това беше грижа на помощник-кмета…

 

 

Седем години по-късно, когато уединен в една изоставена бейска кула в предполията на Еленския Балкан, внимателно чистеше френската си ловна пушка и знаеше, че всеки миг може да бъде прекъсната тънката нишка на живота му, той пак щеше да вижда като в късчета от счупено огледало някакви кратки отражения на мимолетни случки и бледи образи щяха да се появяват като бегли сенки, за да му напомнят, че в живота му най-важните, най-хубавите неща бяха минали някак незабелязано.

Сега, облакътен в майската утрин на балкона, загледан в спокойните води на Янтра, д-р Стоянович чу да прошумяват някъде наблизо бързи стъпки и с крайчеца на окото си видя за миг-два да минава вляво от него една тънка, стройна жена.

(Тя винаги се появяваше и изчезваше внезапно. В София стоя само месец-два, за да дойде в Търново, омъжена за един от местните търговци ангросисти, потомък на стара търговска фамилия. И д-р Стоянович се помъкна след нея, измисли си работа тук, стоя близо месец, за да я види само два пъти и да размени с нея някакви ужасно банални думи за общи познати и за града. А в същото време имаше жени, които го търсеха и желаеха, от които той не можеше да се отърве.)

Кога всъщност беше пропуснал мига да я задържи при себе си — в София или тук?

„Певай, ми, ѝграй ми…“ — беше пял сам той в Белград, в едно от най-скъпите нощни заведения, където състудентът му д-р Доманович, тогава окръжен, а сега вече върховен съдия, го беше завел да погуляят „на воля“.

„… цѝганчице ва̀клена“ — отекваше сега в съзнанието му.

Слънцето вече се издигаше над Арбанаси.

Сънищата, нощните сенки, прохладата и загадъчността отстъпваха бавно на прочутата търновска жега — тя започва през май, горещина, от която камъкът се напича като във варница и градът заприличва на гущер, излегнат край нагорещените сиво-бели скали.

Идваше ли в града, утринното си кафе д-р Стоянович обичаше да пие на терасата на ресторанта — там имаше сенник на бели и сини ивици, навярно доставен от Париж. А и самото заведение беше по парижки открито, весело и достъпно.

Но въпреки привидната си достъпност, в ресторанта, който работеше през целия ден, идваше все отбрана публика — търговци, адвокати, съдии, началстващи окръжни чиновници. Редовен посетител сутрин беше бай Марко Тотев и д-р Стоянович не се изненада, когато го видя да се появява — стана, поздрави го отдалече и с жест го покани на масата си.

Бай Марко — на около петдесет и пет години, среден на ръст човек, добродушно му се усмихна. Като дойде при него, д-р Стоянович видя колко много е побеляла брадата му, откак не бяха се виждали от миналата година, и колко уморен е погледът му.

Заговориха за делата, колегите, кой къде е, какво прави. Бай Марко тоя ден нямаше дела и не бързаше. Той беше от адвокатите с „признати права“ — без висше образование, с пети гимназиален глас, завършен още преди Освобождението. Беше служил като мирови съдия и член-съдия на Окръжния съд в Севлиево, известно време беше даже и окръжен управител в Бургас, за да напусне сам и да се установи като адвокат във Велико Търново. Занимаваше се най-вече с граждански дела и често пътуваше до Русе и Пловдив в Апелативните съдилища и в София — за дела във Върховния касационен съд. Такива като него пътуващи адвокати знаеха повече от вестникарите за различни краища на страната, а и бай Марко умееше сладкодумно да говори. В много от разказите изпатилият главен герой беше самият той — все него излъгали, все на него не провървяло — и разказа си завършваше с възглас:

— Абе, то на Марко Тотев все тъй ще му се случи!

Заедно с други слушатели д-р Стоянович неведнъж се беше смял на житейските несполуки на бай Марко, но усетът на юрист му подсказваше, че зад всичко това се крие нещо друго. Какво обаче можеше да цели приятният, тих разказвач с тия забавни истории? Той всичко вършеше умерено — ядене, пиене, забавления, от които на първо място играта на карти. Единственият случай, който сам д-р Стоянович беше проверил, беше станал тук, в същия тоя хотел, горе в залата, където обикновено играеха страстните комарджии. Любимата игра беше „шмен дьо фер“ — и тъкмо когато бай Марко седнал на заветното място на банката и картите били раздадени, по улицата минало погребение, всички станали и отишли да гледат погребението през прозорците. Големият удар, който бил вече сигурен, изведнъж пропаднал.

— Ех, на Марко Тотев все тъй ще му се случи!

Сега, нещо умислен, бай Марко кротко си пиеше кафето. Д-р Стоянович го знаеше като стамболовист и затова внимаваше да не започне разговор на политическа тема.

И все пак нещо го караше да го подкачи:

— За какво да поспорим, бай Марко?

— Остави се, холан. Ние, българите, не можем да спорим. Все ни избива на караница, на кавга. Не виждаш ли какво става по съдилищата, та чак горе, в Касацията — едни озверени физиономии, едни настървени речи, като че не колеги спорят в защита на чужди интереси, а кръвно обидени комшии са извадили по един кат от оградата и всеки гледа да го стовари върху главата на другия…

— Точно тъй — искрено се засмя д-р Стоянович.

— Липсва ни чувство за хумор. Умира си нашенецът да слуша тъжни разкази, къде кого как заклали, кого поробили, колко синджира роби карали. Седи си на топло край огнището или заседнал дълбоко в кръчмата, си пие питието и като слуша тъжните разкази, в себе си е доволен — „Нали не съм аз“. Или пък ако той е зле, успокоява се, че и другите са зле…

Д-р Стоянович незабелязано направи знак на келнера да дойде и тихо му поръча два коняка.

— Единствен Алеко говореше и пишеше за тия ми ти неща, ама не го изтърпяха и го убиха…

— Да не говорим за умрелите, бай Марко, ами за живите, те имат нужда от чувство за хумор! — вдигна д-р Стоянович чашата, която бе поел от ръката на келнера.

— Наздраве, докторе! Ти поне си от истинските доктори по правото, умна глава си, ще ме разбереш, затова и тъй ти говоря…

— Бай Марко, ще ми разрешиш като по-млад колега да те попитам нещо… Твоето име тъй или иначе се споменава на много места като символ на неуспех. Пък да ме простиш, но големи неуспехи в живота ти няма и дано никога да няма! И все пак как е станало така? Не е ли било от твоя страна един начин на защита от завистта на колегите и познатите ти?

Бай Марко го погледна в очите, тихичко се засмя:

— От робството ни е останало — не се хвали, за да не ти завидят комшиите. Та нали у нас всеки знае колко кокошки има комшията му, и то съвсем точно, а своите може никога да не преброи… И после — да не чуе властта, защото който повече има, най-напред от него вземат. И накрай — то е вече с всички хора, по целия свят — не се хвали, за да не те чуе дяволът. Не се хвали и не бъди горд. Смири се сам, за да не те накарат другите да се смириш…

Д-р Стоянович изпи на един дъх остатъка от коняка, направи знак на келнера с палеца на дясната си ръка да налее още и се облегна на стола си. Чувстваше се добре — приятен събеседник, умен разговор и след ароматното кафе истински, пет звезди френски коняк. Бай Марко не беше от ония самоуки адвокати, които с амбициозността на недоучили непрекъснато говореха с цитати, за да покажат, че са „втора ръка“ — и тъкмо с това демонстрираха своето по-низше качество. Бай Марко сам се бе научил да чете и горе-долу да говори по френски — стигаше му да ползва френска правна литература. Но от неговите уста д-р Стоянович никога не бе чул превзети „мъдрости“. Тъкмо обратното — от него лъхаше неподправеност, сравненията му носеха аромата на живата, народна реч.

— Излиза, бай Марко, че по цял свят има Маркототевци.

— Има, само че други са им имената. И друг каяфет носят.

Марко Тотев още не бе изпил чашата си с коняка.

 

 

Останал сам на масата, д-р Стоянович си поръча още едно кафе, погледна към Трапезица и за кой ли път от тази сутрин се запита: защо съм дошел в този град, какво ще правя целия ден…

Служебните тайни му тежаха, но нямаше право с никого да ги сподели. Хората наоколо спокойно си пият кафето и не знаят, че вече всичко е решено за войната с Турция. Тишината, спокойствието са измамни — всъщност сега някъде дълбоко в недрата на земята се разместват пластове…

Кой знае защо, предстоящата война му се струваше като някаква геологическа катастрофа — може би защото миналия месец прекалено силно впечатление му направи пробната стрелба на една нова партида далекобойни оръдия. Военният министър покани и представители на няколко други министерства — снарядите вдигаха високи гейзери от пръст, земята клокочеше, небето потъмня…

 

 

… И пак си каза: ако мога да срещна Нора.

Но една предателска мисъл се промъкна в съзнанието му: ти сам си я измислил тази „мадам Нора“ — недостъпна, високоинтелигентна, красива като никоя. И сам знаеш, че няма да направиш нищо да се срещнеш с нея, защото всичко, което си си измислил, ще се стопи само за миг. Отдавна започна да я измисляш и да стоиш далеч от нея — от разстояние и малката планина изглежда голяма. Във време, когато навсякъде витае дух на безверие в „общество, което ще помогне на личността“, ти искаш да изградиш свой собствен свят, а може ли да очертаеш кръг, без да знаеш какво ще оградиш в него?

Нора излезе по-умна от тебе, тя разбра, че ти не я търсиш както мъж търси жена, а някак другояче — като слепец, който има нужда от направляваща десница. Тя избяга, а ти продължаваше да се появяваш отдалече и елегантно да се покланяш…

Какво трябваше да прави наистина? Не се опитваше да се оправдава, просто искаше да разсъждава логично и спокойно — след толкова много красиви и интересни жени, след толкова много излишни познанства да прибави още едно разочарование? И без друго знаеше, че за която и да се ожени, няма да бъде доволен. Да, „доволен“, това е точната дума, а не лигавото „щастлив“. Щастието е нещо, което витае някъде високо над нас, служи ни за примамка и който се реши да облече въздуха в плът и кръв, ще види пред себе си един труп. Така човек става убиец на собствените си илюзии…

Но все пак винаги беше забъркан в някакви женски истории. То е, защото при различни жени бе различен. Колко ли различни хора дремят във всекиго от нас? И колко ли от тях през живота си успяваме да събудим?

Никога не бе страдал от угризения на съвестта, че изневерява на жена си, имаше си готов отговор:

— След като една идиотска действителност ме кара сам на себе си да изневерявам, значи мога да изневерявам на всичко!

… Зелена светлина на млада гора, зашумен път през гората — и белите стени на малкия, прикътан под скалите манастир.

Манастирът е съвсем наблизо, ей там, гдето пътят се отделя зад Трапезица. Тогава бяха голяма, шумна компания и сред жените — една млада учителка със светло гълъбови очи. (Сега дори името й не може да си спомни.) Помнеше обаче прохладата на зашумения път, свещичките, които горяха по старите железни свещници в малката манастирска църква, помнеше и тъжния образ на света Богородица. Строгите византийски черти бяха някак омекотени от погледа на широко отворените очи — едно тъжно любопитство към света, което и той самият носеше в себе си, но тогава го откри за пръв път и се изненада, че въпреки шума и оживлението, които създаваше, в самата си същност е един тъжен и отегчен човек.

Не, няма да отиде в манастира. Никъде няма да отива. Ще стои тук, на терасата, ще съзерцава старите хълмове, ще гледа как над града бавно се носят разпокъсани сиво-бели облаци — далечни, смирени, без искрица огън…

Ако беше жив Радко Радославов, още в деня на пристигането си щеше да го потърси. Той беше голяма, изключителна личност. Може би защото и в съдбата на двамата имаше някои общи неща — д-р Стоянович го почувства близък още когато се запозна с него. Интересно, и двамата бяха от Златарица, а се запознаха след много години, и то тук, във Велико Търново. Само че Радко Радославов беше от стар златаришки род — поколения назад не се помнеше някой да се е казвал „Радослав“ — бяха Милковци, Радковци или Ивановци, а наблизо до селото имаше местност „Радославовец“. „Те са от болярите“ — казваха за тях, макар че и те бяха селяни като другите. (Златарица беше войнишко село, турчин в него не се бе раждал, открай време само българи живееха.)

А д-р Стоянович въпреки докторската си титла беше от най-обикновен род — дядо му дошел от Еленския Балкан, главил се за селски говедар, а баща му прехранваше голямата си челяд, като гледаше овце и човъркаше двайсетина декара ниви…

Като се запознаха, пръв д-р Стоянович заговори за златаришките родове и Радко Радославов словоохотливо сподели каквото знаеше за миналото на селото. Тогава той беше учител — той, завършилият английския колеж на остров Малта, възпитаник на Парижкия и Пражкия университет, човекът, когото наричаха „познавач на древните и на разни други езици“, първият преводач от санскритски на български. Ерудицията му смайваше, англичаните го смятаха за свой сънародник — на остров Малта бе изучил до съвършенство английския език, английската история и литература. Французите, италианците, немците се дивяха на това, че един българин така дълбоко бе проникнал в езика и в начина им на мислене. Беше историк и географ, а всъщност до Освобождението беше непрекъснато революционер — приятел и сподвижник на Левски, председател на революционния комитет в Дряново по време на Априлското въстание. Тъкмо тогава обаче, по време на въстанието, станала онази промяна в него, която той на английски наричаше „брейкдаун“.

Дряновските чорбаджии свързан го предали на турската власт.

„Така ме бяха омотали с въжета, че не можех да дишам, и в конака първата работа на юзбашията беше да нареди да ме отвържат“.

Нощта прекарал в мазето на конака, пазел го един стар чауш.

Някъде на разсъмване чаушът го събудил и му казал: „Чоджум, сънувах, че си невинен човек, а пък сънищата са пътеките на Аллах към нас. Бягай, чоджум, бягай догде е време“! — и му отворил вратата на кауша.

Бягал Радко Радославов, крил се по горите, но где ще се укрие, когато няколко хиляди башибозуци били плъзнали из Балкана. А като го уловили, съдили го заедно с Цанко Дюстабанов в Търново…

След Освобождението той станал първият кмет на Горна Оряховица, написал книга за посрещането на генерал Гурко в Търново, но с това приключила дейността му на политик.

„Тоз народ има нужда не от политическа демагогия, а от просвета. Много сме бедни и безпросветни, туй ни отдалечава от европейските държави“ — казваше той и до смъртта си — петнадесет години след Освобождението беше ту учител, ту училищен инспектор.

Много пъти го бяха канили за министър, но той не се присъедини към никоя партия, не се заангажира с никого. От време на време пускаше по някоя брошура, която властта бързо изкупуваше или конфискуваше. Обикновено с големи букви беше набрано на корицата „МНЕНИЕТО МИ…“ — и по-нататък според случая — „… за господин министъра на народното просвещение и за неговата просветна политика“ — или за финансите, та и за самия министър-председател.

По-малкият му брат, Минко Радославов, който едва бе опрял в първите класове, също се бе забъркал в революционните работи, беше член на Горнооряховския революционен комитет, но най-важното бе, че тогава се бе сприятелил със Стефан Стамболов. По-сетне, когато Стамболов, като истински управник на княжеството, започна да назначава за окръжни управители и околийски началници навсякъде все търновци, на Минко Радославов му излезе късметът — стана градоначалник на София. И той, който бе живял като истински хъш, без постоянна работа и без сигурни доходи, се разхождаше из столицата на кон, имаше казионен файтон, набързо стана собственик на няколко къщи по чаршията на столицата. И изведнъж — в процеса (съдът беше военен трибунал) по убийството на министър Белчев, софийският градоначалник се яви сам и заяви: „Комплот против негово величество княза няма, както няма комплот и против министър-президента Стамболов. Убийството на г-н Белчев го направи сам г-н Стамболов с помощта на старши-стражара Спас Андонов“.

Какво би накарало Стамболовия любимец да постъпи така?

Гузна съвест?

Някакво особено състояние на психиката му?

Цяла София се чудеше тогава и чакаше какво ще му се случи. И му се случи — Стамболов го изхвърли от столицата, отне му всичко, което му беше дал, с един конен стражар пеша го върна в Търново. Там брат му го настани в една колиба сред лозята — да е далеч от хорските очи и уши — грижеше се за него. И често ги виждаха двамата да се разхождат по къра — единият, отново станал хъш по облекло и държание, в една очукана войнишка манерка постоянно носеше ракия, пиеше и се провикваше невъздържано, а другият — мълчалив, с побеляваща коса и брада, уморено се подпираше на жълт тръстиков бастун.

Радко Радославов почина през една тъжна есен, на петдесет и три години. Едни казваха, че набързо умрял от рак, други твърдяха, че се е отровил…

„Мнението ми за господин президент-министъра…“ — припомняше си сега д-р Стоянович брошурите на Радко Радославов и се връщаше в ония тихи часове, в малката къща на Варуша, гдето двамата говореха за какво ли не — за учението на Буда, за Шекспир, Кромуел и най-вече за „нашенските работи“, които от година на година отиваха все по-зле.

— Открай време в политиката има две състояния — едното е динамично, то търси промени чрез комбинации и главно чрез войни, другото е известното запазване на статуквото. Във вътрешната политика е същото и оттук двата вида политици, либерали и консерватори. Първите желаят промени, вторите съхраняват традицията. От най-стари времена е имало консерватори и либерали, само че различно са ги наричали и наричат… И сред едните, и сред другите има умерени и крайни. Запомнете, г-н Стоянович: светът винаги е бил управляван от умерените консерватори, които, с постъпките на крайните либерали плашат крайните консерватори и обратно. Най-неестественото нещо е умерен либерал — нито риба, нито рак. Крайностите се обуславят взаимно. Неслучайно анархистите стават полицаи и полицаите — анархисти.

— Вие, г-н Радославов, изглежда, не сте чели Плеханова. Това, което казвате, е интересно, ала…

— Късно е вече да чета когото и да било.

— Човек се променя…

— За последните няколко хиляди години като психомеханизъм много-много не се е променил. Нима по чувственост и по разбирания древните автори не са наши съвременници? Аз продължавам да превеждам от санскритски, мога да ви цитирам доста интересни неща…

— Кажете, ако обичате, пак за вашия „брейкдаун“! — прекъсваше го д-р Стоянович, защото пътуването в далечната древност го изморяваше, караше го да стои нащрек.

Знаеше, че Радко Радославов избягва да говори за драматичните събития от своето минало, но все нещо го караше да разпитва — любопитство към чуждия живот ли беше това, или желание да предугади какво може да стане и със самия него?

— Брейкдаун… Пречупване, прекършване — ще го речем на български, но то не е същото. И на французки няма точна дума. А пък аз ще ви кажа накратко в какво се състои то: тогава, като се криех като див звяр по горите, пуснат на свобода от кауша, си повтарях: българи ме предадоха, турчин ме освободи!

— Българите са били дряновските чорбаджии, които за кесията са готови и баща си да убият.

— Съзнавах топа, но то не ме успокояваше. Защо съзаклятниците от комитета не нападнаха конака да ме отърват? А трябваше един прост турчин…

— И все пак…

— И все пак, господни Стоянович, брейкдаунът не е логично понятие, то е от чувствения живот на човека. Дано никога не ви се случва. Малко е да се каже, че е нарушена хармония или разочарование. То е сгромолясваме на ония основи, върху които сте се изграждали като личност…

 

 

Келнерът не оставяше чашата пред д-р Стоянович празна. Появяваше се безшумно, с гъвкави движения се кланяше, наливаше коняк и се отдалечаваше.

А д-р Стоянович неочаквано се усмихна. Помисли си какво ли ще стане, ако както Радко Радославов напише и издаде брошура със заглавие „Мнението ми за министър-председателя г-н Ив. Ев. Гешов“.

Скандал! Един висш магистрат, храненик от софрата на министър-председателя, проявява явна неблагодарност — и още много все такива думи — в правителствените вестници със злоба, а в опозиционните със злорадство.

И Радко Радославов беше хулен, но никой не го обвиняваше в неблагодарност.

Едва сега, след четвъртата чаша коняк, д-р Стоянович разбра защо години наред се бе опитвал да се сближи с някогашния революционер, познавача на разни езици, човека с бързо побеляващата брада и жълтия тръстиков бастун — защото той наистина беше независим интелектуалец.

А пък аз, мислеше си д-р Стоянович, дори когато не бях обвързан с властта, имах едно на ум, че ако ми предложат подходящо за мен място, ако ме удостоят с високо внимание, ще се съглася… аз, независимият депутат.

Независим, вятър!

Две-три хиляди души, години наред лъгани от различните видове либерали, от народници и царски демократи, бяха дали гласовете си за него. Той поне постъпваше честно, не обещаваше, че в Народното събрание ще направи нечувани и невиждани неща, обясняваше колко неразумно уредена е нашата административна система, която всъщност е една непрекъснато усложняваща се бюрокрация, казваше как може да се модернизира по европейски, говореше за данъчното бреме — че то тежи на социално слабите слоеве и най-вече на селяните, докато трябва да е обратно; апелираше не за друго, а за превръщане на България в правова държава, за да се изравним с цивилизована Европа.

Селяните избиратели го слушаха внимателно. Сам селянин, той носеше в себе си здравия усет на българина към света — по-добре да ти отворят очите за лошите неща, отколкото да те баламосват с обещания. То се вижда, че целият ни живот ще е все мъки, хубаво не ни очаква, но поне да знаем кого и за какво точно да псуваме, та от малко-малко да ни олекне…

И какъв беше резултатът от това „независимо депутатство“? Няколко речи в Народното събрание, на които никой не обърна внимание, въпреки че самият той ги наричаше програмни…

 

 

… И утайката на недоволство от себе си с годините се увеличаваше. Бе ходил по селата, бе убеждавал господа избирателите да дадат гласовете си за него, за да се извиси той, парижкият доктор по право, още повече… за какво? Може би за това — селянчето от Златарица, което някога бе носило цървули, да забрави откъде е излязло.

Смирените, сиво-бели облаци продължаваха да се носят над града, над Баждарлък, над самата тераса. От тях, каквито бяха бели и пухкави, никога нямаше да се появи огън, никога нямаше да тресне трескавица. От един наръч изгнила слама може да се очаква повече — поне дим и пушек…

И си спомни: същите спокойни облаци се носеха над Босфора късно напролет и рано есен. Но тогава той беше хлапак с огромно, задушаващо го любопитство към света. Бързаше да опита всички удоволствия и съвсем млад, едва шестнадесетгодишен, се напи за първи път с шампанско във френската легация.

В Буюкдере, край Босфора, почти всички легации имаха летни резиденции — къщи, които обеднели бейове и паши даваха под наем на чужденците. Кафезлиите прозорци на някогашните харемлъци още стояха.

Бяха го поканили от канцеларията на легацията. Всъщност директорът на училището го беше изпратил там като свой любимец, един от най-добрите ученици.

Французите — и от легацията, и гостите, неколцина инженери, дошли да подпишат някакъв договор, се отнасяха снизходително небрежно с него, като с „туземец“, въпреки че бяха много любезни. Когато говореха за одалиски, го гледаха, като че ли чакаха той да им ги доведе, а щом пийнаха повече, решиха, че трябва да се веселят не както у тях, във Франция, а по ориенталски. И пак се обърнаха към него. Той със смущение трябваше да обясни, че тия работи не са му известни, все пак е българин, християнин.

— Славянин, като русите? — запита един и се чуха гласове:

— Тогава като славяни, като русите!

— Да, да, ще е твърде забавно!

Но и това той не знаеше, чувал бе за циганки и за табори, за шампанско, „без което не може да се живее“. Досети се и за чупене на чаши. Един негов съученик грък, живял с баща си няколко години в Одеса, често разправяше как се веселели там богатите търговци. Той поиска да му донесат чаша шампанско, застана в средата на залата, премери с поглед тавана и после със замах я хвърли нагоре.

Пенлив фонтан бликна от гипсовия таван и пияните гости заръкопляскаха.

Започнаха да се опитват един след друг, но все не успяваха и това още повече го издигна в очите им.

Глупаво, разбира се, но беше весело, смееха се всички и той самият.

А после, като тръгна с файтона на легацията към колежа, му прилоша, не се досети да каже на файтонджията да спре и започна да повръща, извърнал глава над сгънатия гюрук — и в светлата нощ оставяше една мръсна диря след себе си.

Никаква диря не бе видял, но това запомни за цял живот — и когато трябваше да се самообвинява, си казваше: да, нищожество съм, нищо не направих в живота си, а вече прехвърлих четиридесетте. И в сънищата си се препъваше в някакви сухи буци — бягаше през угари и стърнища. Къде ставаше това? Може би в онова прибалканско село, откъдето един френски мисионер го заведе в Истанбул? И все същото — бягаше запъхтян, ловеше се в някакви хлъзгави дървета, в които трябваше да се задържи на всяка цена, за да не падне в зиналите пропасти — спасението идваше, ако в стеблото имаше някой ръждив лишей, ръката му вече не се хлъзгаше и той висеше така, докато се събудеше целият в пот, с разтуптяно сърце и пресъхнали устни.

Имаше и други сънища, които го връщаха в детството — виждаше се да препуска на гол гръб лиса кобила и да размахва окичена със здравец бъклица — като калесник на някаква сватба. Никога не беше ставал калесник, но от дете бе копнял да язди тъй, да размахва бъклицата…

Когато келнерът се появи отново с шишето коняк, д-р Стоянович сложи ръка върху чашата си. И с началнически глас рече:

— Сметката!

Вече бе време да посети окръжния управител.

 

 

Много по-късно, когато внимателно чистеше френската си ловна пушка в изоставената бейска кула в предполята на Еленския Балкан, д-р Стоянович щеше да си припомни ония събития, които бяха истинското начало на катастрофите с България… и със самия него.

Може би началото беше оня септемврийски ден^[2], в който бе обявена с царски указ всеобща мобилизация „на цялото мъжко население“ — тогава той тъкмо излизаше от външното министерство. Един от посветените в тайните, вече бе свикнал с мисълта, че войната скоро ще започне, и се учуди, когато видя тревожната и в същото време и радостна изненада в очите на хората, които се събираха по улиците.

Но най-странното и най-глупавото беше появата на глашатая барабанчик. В униформа на разсилен от бозов шаек, с бозова фуражка, той спря на близкия кръстопът и като в някое село започна да бие барабана. Биеше силно, със самочувствие, като чакаше около него да се съберат колкото може повече хора.

Години наред кънтяха в ушите на д-р Стоянович глухите удари на тоя барабан — в тях нямаше нищо от тържествеността на маршовата стъпка, отброявана от барабанни удари, нито от фанфарния ритъм на военните оркестри — беше еднообразно, унило отброяване на нещо предварително известно… в тази малка Българийка, в която по улиците на столицата шестваше в бозов шаяк глашатай…

Селски глашатай, селска столица, селска България…

 

 

… И той — селският син, „първото поколение интелектуалец“ — до края на живота си нямаше да разбере откъде идват силите му — дали от онова, което беше в кръвта му, в далечните, глухи удари на едно прастаро съществуване, или от парижката му титла и всичко онова, което го издигаше според самия него „високо над тълпите“.

Но тогава въодушевлението владееше всички, на широки вълни се разливаше и в самия него.

 

 

За ония дни поетът Кирил Христов по-късно в спомените си щеше да пише:

„Почна се най-популярната война, която българският народ през своята история е водил. Ако бях чел някоя книга, където са изобразени бесът, умопомрачението, всички безумства, всички възторзи, които видях през есента на 1912 година, аз бих взел това за измислица на екзалтиран автор. На война срещу турците хукнаха не само яки мъже, не само старци и деца, но дори и жени — като войници!

Заедно с цялата интелигенция на София и аз се озовах още в първите часове на мобилизацията в двора на пехотните казарми. И още този първи ден, сред врявата на хиляди възбудени хора, аз написах песните «Напред към южните предели» и «Идем, идем, сган проклета!». Също там, в двора на казармите, те бяха композирани от Добри Христов, при което и аз казвах по някоя и друга музикална фраза, намерени от композитора за сполучливи и тутакси нотирани. Така в малко минути леките мелодии бяха готови на няколко гласа, певците разпределени и след половин час песните се пееха в хор. Някои войскови части още на другия ден заминаха в поход с тях. Тия две песни в първата Балканска война са пети до запенване, особено на Булаир. Стихът «Идем, идем, сган проклета!» много пъти е поставян на плакарди пред локомотивите на военните тренове…“

 

 

В деня, в който стана депутат, д-р Стоянович започна да води дневник, убеден, че това ще е документация, много нужна на потомството. Поръча си красива кожена папка, в която слагаше изписаните канцеларски листи, грижливо номерирани. В тази папка събираше още изрезки от вестници, служебни доклади с надпис „секретно!“, „строго секретно!“, „конфиденциално“, до които бе успял да се добере, даже някои от защитните си речи, които смяташе, че имат голяма стойност.

В първите дни на войната, увлечен от събитията, той не можа да запише нито ред в дневника си. После насъбра всички вестници, които бяха излизали тогава, донесе от Външното министерство цял куп секретни материали и се опита да подреди всичко в логичен ред.

 

 

Извадки от дневника:

В навечерието на войната България имаше територия 96,345 кв. км и 4,432,427 жители. Мобилизационният план разпореждаше да бъдат свикани под знамената 350,000 войници и офицери. И планът се изпълни. Имахме артилерия от 920 оръдия, значителна част модерни. Не достигаха, по-сетне се разбра, обсадните оръдия. Имахме 322 картечници. Големият дял от пушките беше немски — „Манлихер“.

Сръбската армия започна войната, като разполагаше със 150,000 души, 556 оръдия и 156 картечници.

Гърция имаше 100,000 души под знамената с 200 оръдия, без да се брои военният флот.

Черна гора мобилизира 30,000 войници и офицери.

По това време Турция имаше пространство от 1,236,100 кв. км. с 23,000,000 жители. При пълна мобилизация трябвало да се съберат повече от 1,000,000 души, но през 1912 г. Турция мобилизира 60% от запасните. На балканския военен театър бяха съсредоточени 420,000 бойци. В началото на войната турската армия имаше 2,280 оръдия, повечето от Круповите заводи. Пехотата и кавалерията бяха въоръжени с пушки „Маузер“, карабини и много картечници!

 

 

След Берлинския договор от 1878 година българският национален въпрос оставаше нерешен, оставаха нерешени и националните въпроси на други балкански народи.

От обществото бяха скрити ходовете на дипломацията, сложните отношения между големите европейски и балканските държави.

Логично беше да се стигне до един балкански съюз против Турция. Но ориентацията на тези страни, по-точно на техните правителства към великите сили, беше различна и това в края на краищата не можеше да не доведе до конфликт.

Германия, Австро-Унгария и Италия се стремяха да проникнат на Балканите. Пречеше им групировката Англия, Франция и Русия. И понеже Русия имаше силно влияние тук, Балканският съюз беше изграден по нейно внушение. Със сключването на договори за отбрана и военна помощ между България и Сърбия, между България и Гърция и устна спогодба между България и Черна гора съглашението беше постигнато. Оставаше да се чака повод.

А поводи имаше предостатъчно…

Кланетата в Щип и Боришкия манастир, по-късно и в Кочани… Бяха избити и ранени стотици невинни хора — мъже, жени и деца. Новият Батак и новата Перущица зовяха за възмездие.

По софийските улици манифестанти носеха националния трибагреник, обвит в траурен креп.

И дойде завършекът — съюзените балкански държави едновременно обявиха обща мобилизация.

И тръгнаха към мобилизационните пунктове нашите резервисти — балканджии, тракийци, шопи, рупци; учители, адвокати, чиновници — поручици и подпоручици, възпитаници на Княжевската школа за запасни офицери.

Бащи не искаха да останат назад от синовете си и се явяваха заедно с тях в казармите. Старци идваха с волски коли да служат в обоза. Ученическите дружини не можеха да поберат всички голобради доброволци.

Как, обаче, бяха посрещнати резервистите?

Различни високопоставени доставчици и военачалници бяха вършили гешефти и злоупотреби и нямаше достатъчно снаряжение, нямаше дрехи и обуща за всички свикани под знамената.

Но това за резервистите и доброволците не беше никаква пречка. Една фуражка или един шинел бяха достатъчни — да има някакъв белег, че са част от българската войска.

А трибагреникът, вече без траурна лента, се ветрееше над всяка казарма. Кавалеристите го разнасяха по импровизираните митинги с червения цвят, обърнат нагоре, знак, че войната е неизбежна…

 

 

Цитати от служебни доклади, дописки и кореспонденции:

„По данни на разузнаването турските сили са разположени главно в Одринска Тракия и затова Българският генерален щаб избра това направление за нанасяне на главния удар…“

„Информираме за командващия състав на българската армия: началник-щаб генерал Иван Фичов, командващ първа армия ген. Васил Кутинчев, командир на втора армия ген. Никола Иванов, на трета армия ген. Радко Димитриев.

Цар Фердинанд сам се обявява за върховен главнокомандващ и назначава за свой помощник ген. Михаил Савов…“

„Войната започна на 5 октомври. 2-а армия настъпи по долината на Марица към Одрин. На изток от нея настъпваше по долината на Тунджа 1-а армия. Целта бе 2-а армия да заангажира турските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия да нанесе масиран удар срещу фланга на Източната турска армия и да овладее Лозенградската крепост. След това 1-а и 3-а армия трябваше да преследват турските войски и да ги изтласкат към морето…“

„Още първия ден турската съпротива беше сломена. Напразно командващият Източната турска армия Абдуллах паша даваше заповеди за настъпление. Турците вече имаха само един изход — да отстъпват…“

„През първите пет дни се развихриха сражения на линията Одрин-Лозенград. Турската армия търпеше едно след друго поражения. В победната летопис на нашата армия завинаги бяха записани имената на Гечкенли, Селиолу, Ескиполе, Петра, Ериклер. Това бяха непрекъснати боеве, ден и нощ. Щиковите атаки следваха една след друга под грохота на артилерията. И османлиите побягнаха, като оставиха оръдията си, обози и снаряжение. В наши ръце паднаха първите пленници. Те са примирени със съдбата си — «така им било писано». Очакват само едно: милостта на победителите.“

„… На 11 октомври Лозенград е завзет без бой. Това е завършекът на първия етап от плана, чието изпълнение започна с укриването от очите на турското командване местоположението на цяла българска армия (3-а армия). При Одрин остава 2-а армия. Другите български сили трябва да продължат преследването на отстъпващите турски части — това диктува военното изкуство и здравият разум.“

 

 

Френски военен кореспондент:

„Така бе дадена възможност на турската армия да се организира на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Ето наличния й състав и въоръжение: 126,000 пехотинци, 342 оръдия, 96 картечници, 3,500 кавалеристи. Срещу тях първа и трета българска армия разполагаха със 107,000 пехотинци, 360 оръдия, 116 картечници и 2,066 конници. Въпреки численото превъзходство на турците българската армия премина в настъпление. Атаки, контраатаки, ръкопашни схватки… Четвърта Преславска дивизия извършва пробив. Южно от нея е шеста Бдинска дивизия, която разширява пробива. И отново османските бойци бягат, като захвърлят оръжие и снаряжение.“

 

 

Руска военен кореспондент:

„От Цариград изпращаха специални наказателни части, които разстрелваха отстъпващите турски войници. Пресни сили бяха прехвърлени от Мала Азия. Всичко това даде възможност на турската армия да организира отбраната на Чаталджанската укрепена линия. Холерата вземаше все нови и нови жертви. Само във 2-а армия през месец ноември от страшната болест умряха 2,260 души.

При това положение на 3 декември в Лондон бе сключено примирие. Армиите останаха по местата си в деня на примирието. В английската столица започнаха преговори за мир.

Но младотурският преврат, извършен със съдействието на Германия и Австро-Унгария, имаше за резултат подновяване на военните действия от страна на турците.

Обаче при Булаир българската войска разгроми противника.

При тази обстановка, за да бъде принудена Турция да сключи мир, трябва да падне Одринската крепост…“

 

 

Френски военен кореспондент:

„Одрин е най-важната турска крепост на Балканския полуостров, модерно отбранително съоръжение, построено под ръководството на германски военни инженери, крепост, отбранявана от силен гарнизон под командването на Шукри паша.

Ето и схемата на крепостта: течението на трите реки — Арда, Марица и Тунджа, разделя крепостта на четири естествени сектора — източен, южен, западен и северен.

Главната отбранителна линия е на разстояние от два до четири километра от града. Тук са разположени в пояс двадесет форта, между които има 72 батареи, много от които са на бетонни площадки с бетонни прикрития.

Тежките крепостни и полските оръдия общо са 402, без да се брои артилерийският резерв от 122 оръдия. То значи, че общо са 524 оръдия — повече от оръдията на сръбската и гръцката армия, взети заедно, в началото на войната.

Втората отбранителна линия е съвсем близо до града и се състои от четири самостоятелни затворени укрепления.

А предната позиция е изнесена на разстояние от един до четири километра пред фортовия пояс.

Между предната позиция и фортовия пояс са изкопани многобройни ровове, окопи, вълчи ями, автоматични фугаси и други препятствия срещу щурмовата армия.

Опъната е и телена мрежа, широка от пет до девет метра, която представлява една затворена ограда.

Шестдесетхиляден гарнизон защитава крепостта…“

 

 

Български военен кореспондент:

„От самото начало на войната около Одрин се разположи нашата 2-а армия, но не със задача да щурмува, а само да неутрализира турските войски в крепостта и да осигури бойните действия на 1-а и 3-а армия, които напредваха към Лозенград, Люлебургас и Бунархисар.

Три месеца турците се опитваха да разкъсат обръча на нашата войска, но не успяваха. И ако главното командване се реши най-сетне да атакува крепостта, то не беше само поради стратегически съображения, а и затова че самите войници и командирите на 2-а армия вече настояваха:

— В атака!

2-а армия беше засилена с 11-а дивизия, обсадната артилерия на Софийския и Шуменския обсаден парк и две сръбски дивизии (Тимошка и Дунавска, втори призив).

А подготовката на атаката започна с предложението, което се изработи от една специална комисия под председателството на командващия 2-а армия ген. Иванов. Ето проекторешението:

«Армията да атакува с открита сила по способа на ускорената атака Източния сектор от крепостта, като главният удар се нанесе от северния участък от сектора по направление на Куш-тепе — форта Айваз-баба. Начало на атаката — по заповед на главното командване.»

На главното командване беше представен освен това план за използване на артилерията и план за инженерната подготовка.“