Димитър Мантов
Зъбато слънце (3)

3.

Най-напред в петте чатменски кръчми се разчу за голямата победа на бай Михал Стоянов в дългогодишния процес за мера̀та и за общинската гора. Разказваха как се явил в Русе, в Апелацията, гдето прочутият адвокат, някогашният губернатор на Русе по Стамболово време Димитър Матов говорел от името на беленчани. Говорел и ръкомахал адвокатинът, ама нашият бай Михал тънко-тънко го подпитвал ту това, ту онова дали е вярно. И все казвал на главния съдия: „Моля, да се запише в протокола!“. И когато в протокола били записани тъкмо ония ми ти работи, които му трябвали, той измъкнал едни стари книжа — колко са стари никой не знаеше, някои даже твърдяха, че били съвсем нови — и като ги подал на главния съдия, рекъл: „Нека почитаемият съд отсъди по човешка и божия справедливост къде е истината. Една е тя и моите съселяни от люлка още я знаят, ама сега и вие, почитаема Апелация, да я разберете и запишете за вечни времена!“.

Кекѐ-Пенчо, най-младият, най̀ мераклията от петимата кръчмари, разпалено твърдеше, че всичко това му казал един русенски просбописец, който минал през село набързо, пил само едно вино и рекъл: „Димитър Матов ходи на бял кон, пък вашия селски адвокат съм го виждал на магаре. Да вземете да му купите на човека един бял ат, защото голяма работа е свършил на селото“.

Тогава старците се сетиха, че има обичай, пренесен от Балкана, още от оня дядо Стоян Михов, дядото на бай Михала, който пръв се бе заселил тук: когато на живот и на смърт пребориш някого, ти му вземаш и силата, и името.

Гора сред равнината — та това е истинско злато. Сега вече чатменчани няма да се молят по съседните села за една кола дърва или скъпо и прескъпо да плащат на беленчани.

— Я го вижте нашия Михал, какъв адвокатин бил! Халал да му са десетте декара от гората, заслужи ги, човекът!

— Ама де го?

— Вярно ли е сичкото туй?

— Ей, Кекѐ-Пенчо, да не лъжеш!

Кекѐ-Пенчо се кълнеше, че наистина минал един русчуклийски просбописец, пил само едно вино и…

Савичката Иманяря, наречен още по турски Малджията, братовчед на бай Михала и негов връстник, му завидя на славата.

— Вятър го вее Михаля на бял кон! Подкупил е съдиите и сега ще иска парите от нази да ги съберем… Пък пари селото ще види, когато аз ги открия…

И започна една от безкрайните си иманярски истории, които никога не свършваха — все се появяваха малджийски знаци и Савичката все не можеше да отмери точно крачките. Отскоро въртеше една нова лакърдия: като бягал свищовският бей по време на войната (Кой бей? — питаха. — Те бяха много! — Няма значение кой, един от тях — не се смущаваше Савичката), та като бягал, пренощувал край село и заровил три казана жълтици. Сложил нишан три кръга керемиди. Там, където кръговете се докосват, са заровени казаните. Наскоро бил писал чак до Анадола на свой приятел турчин от Горна Студена, като му обяснил нишаните. И ето вече втори път се появява нощем край село един човек на бял кон…

— Аман от бели коне! — викаше някой през цигарения дим в кръчмата на Кекѐ-Пенчо. — Русчуклийският адвокатин на бял кон, турчинът от Горна Студена…

— Само бай Михал е заслужил белия кон — вметваше Кекѐ-Пенчо, като правеше сметка, че голямата черпня на бай Михал ще бъде в неговата кръчма.

А Савичката гледаше да запре на пейката край ъгловата маса двама-трима пийнали селяни и да ги наортачи в „предприятието“ си. Той търсеше чак в Тревненския Балкан златото на Бойчо войвода и казваше, че имал някаква книга, на която сам войводата е отбелязал малджийските знаци.

— Нека други да търсят съкровищата на поп Мартин, на Вълчан войвода и на Алтън Стоян, цяла България тях ги търси и все някой ще ни изпревари. Ние си имаме знаците на Бойчо войвода, само че трябва да се копае…

Но като чуеха за копане, селяните си правеха оглушки — стига им орането и копането на царевицата, не им се превива кръст за права бога.

Тъкмо Савичката разправяше колко лесно ще намерят в Тревненския Балкан мястото, гдето под едно кладенче Бойчо войвода си е заровил пушката и медния кафеник, вратата на кръчмата се отвори и се появи бай Михал — с новите си дрехи, но бос — ингилизките си чепици бе вързал за връзките и ги бе преметнал през рамо на черното бастунче със сребърната дръжка.

Всички млъкнаха, не смееха да попитат, за да не се развали онова, което магията на думите бе създала.

Пръв Кекѐ-Пенчо се престраши, отиде на пръсти при него и го попита тихо:

— Вярно ли е, бай Михале?

— Вярно е, Пенчо. Спечелихме делото — усмихна се той и редките му мустаци щръкнаха. — Нося препис от решението, че ви знам какви сте невярващи. Затуй се забавих…

— Брей! — посегна Кекѐ-Пенчо към листа, който бай Михал извади от джоба си.

За тоя ден дълго се разправяше в Чатма и в селата наоколо. Другите четири кръчми бяха бързо затворени и всички начело с четиримата кръчмари се преселиха при Кекѐ-Пенчо.

Дойде и циганската музика — влашки цигани, всичките с цигулки — от най-голямата до най-малката — и започнаха с индийския марш. Думите и мелодията бяха прелетели по тайнствени пътища чак от Бомбай — твърдеше най-старият от циганите, Ибро, който свиреше с най-голямата цигулка.

Свирнята на индийския марш ознаменуваше всички големи селски начинания или щастливи завършеци, които трябваше да се разчуят из цялата Чатма и селата наоколо.

„Индигидѝхти-индигида̀хта!“ — това се пееше осем пъти подред, за да дойде после и рефренът: „Нахадѝм-бебѐк!“.

Циганите, а след тях и българите се въодушевиха, като видяха пастърмата; на Кекѐ-Пенчо помагаха останалите четирима кръчмари, все сериозни, охранени мъже, които бързо се споразумяха помежду си кой какъв пай ще получи от големия моабет.

Въодушевлението подсказваше, че започва нещо като селски събор, за който по-нататък ще са необходими няколко телета, защото Гергьовден още не бе минал и агнета не биваше да се колят. Кекѐ-Пенчо нямаше казан за курбан чорба и затова, докато режеха на тезгяха козята пастърма, кръчмарите решиха да домъкнат казана от черковния дюген — с попа лесно ще се разплатят.

А в това време бай Михал, като си обу бавно ингилизките чепици, седна на най-голямата маса и пръв вдигна оканицата:

— Да ни е хаирлия общинската гора и мера̀та!

— Господ здраве да ти дава, бай Михале!

— На хаир да е!

— Кой сега като нази… Пиперковските хърцои ще изпопукат от яд!

Но преди пиперковските хърцои да се обадят през баирите, обади се Савичката:

— Вие гората я оставете, да знаете какво се е започнало… Ще пресушаваме свищовските блата!

Опитваше се да насъбере слушатели около себе си, хич и не поглеждаше към бай Михаля. Но тука се намесиха пак циганите — Ибро им намигна и те наново подеха индийския марш.

Пийнал, бай Михал размахваше преписа от съдебното решение и викаше:

— Мамицата ви невярваща, сега повярвахте ли?

— Вярваме ти, бай Михале…

— С таквози нещо хич-ти майтап бива ли…

— Ами за онази змия, дето беше дълга две копрали, вярвате ли ми?

Тази история я знаеше цялото село. Преди няколко години беше. Претрепал бай Михал на нивата един смок-синурник и като се сетил, че ако само разправи за това вечерта в кръчмата, никой няма да му повярва, взел че отрязал главата му — който види каква е голяма, сам ще пресметне дължината на змията. Ама нали е леш, да не се мърси, отхлабил вървите на навущата на левия си крак и с тях закрепил към навущата отрязаната змийска глава. После яхнал магарето и затопуркал към село. Не щеш ли — насреща му снахата на дядо Божил, бременна в седмия месец.

— Добра среща, бат’ Михале — рекла тя и като видяла змийската глава, изпищяла и припаднала.

Отрязаната змийска глава останала там, на пътя.

Булката роди още същия ден, седмаче, ама здраво. А в петте чатменски кръчми, като минаваше поред да удари по едно „пищовче“ (беше лято, в горещината се пие само ракия), бай Михал съвсем точно очертаваше с химическия молив по варосаните, опушени стени дължината на змията. Не му вярваха, разбира се. Той си познаваше хората, с всички бе роднина, кажи-речи цялото село беше от един голям преселнишки род, само гдето се деляха на първи, втори и трети братовчеди, на сватове и сватанаци, кумове и кумци.

Най-много го ядосваше Илия Чо̀тата, селският присмехулник, който беше ходил с фалшив паспорт чак в Америка. Той се мъкнеше от кръчма в кръчма след него и викаше:

— Кумец, никой може да не ти вярва, ама аз ти вярвам, че е бил оня змей две копрали!

— Не е змей, змия си е, само че за такваз змия от дядо Стояново време не се е чувало по нашето землище — мъчеше се да му обясни най-сериозно бай Михал.

Чо̀тата примигваше и се опитваше да прехвърли разговора на друга тема.

— Кумец, да ти кажа ли, сегана както се прочу като голям нашенски адвокатин, може и кмет да станеш.

— Кмет ли? Да не съм луд!

Чо̀тата продължаваше да примигва мълчаливо, готов да изслуша търпеливо дълго обяснение — знаеше, че бай Михал никога не отсича нещо откъсо, без след това да обясни защо е казал или постъпил именно така, а не другояче.

— Ти, Илия, може още веднъж в Америка да ходиш, ама никогиж няма да проумееш тънката политика. Кмет! Кметовете се сменят, писарят остава. Аз досега съм сменил една сюрия кметове от какви ли не партии. Сега разните чешити либерали и демократи са коконската мода в политиката…

— Ами чучулигите? — тънко подпита Чо̀тата.

— Социалистите са извън сметката. Ето ти го нашия даскал Дамянчо Чардаклийски, без малко не го претрепаха в Тръстеник, мотае се по Русчук и Търново…