Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Димитър Мантов

Заглавие: Зъбато слънце

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1975

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Димитър Благоев“, Пловдив

Редактор: Никола Джоков

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Михаил Минков

Коректор: Олга Цанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4898

История

  1. — Добавяне

На дядо Михал —

на чиито колене израснах…

Авторът

Из следосвобожденския печат:

„… тиранствата на вековечните ни мъчители са вече забравени. Слънцето на свободата щастливо грее над България…“

„… туй слънце, що изгря над нази, никогаж няма да загасне…“

„… оня мискинин, президент-министъра, не заслужава человек сопола да си хвърли на него, камо ли да го търпим да управлява многострадалното ни отечество…“

„… с подложни документи тъй назоваемият и небезизвестен г-н Недялкович е придобил права, каквито не му се полагат. В туй ти мръсно предприятие е участвувал също тъй небезизвестния пезевенгин, когото някои даже наричат пезевенк-башия на управляющата партия, г-н…“

„… балканските народности и народи неведнъж са сърбали попара, коя други са дробили зарад тях. Вече е време и ние барем веднаж сами да дробим попарата, коя да сърбаме за наше удоволствие!“

Балканска поговорка:

„Зъбатото слънце не грее, ами изстудява.“

Част първа
Балканската Белгия

1.

Д-р Стоянович — доктор по правото, виден столичен адвокат, който в свободното си време пописваше по вестниците, тази вечер щеше да има гости. И то не какви, а все мастити мъже от три балкански столици, без да се брои турчинът Дауд бей, съученик и приятел на домакина от френската йезуитска гимназия в Цариград.

В дните на очакване и вкъщи, и в адвокатското писалище всички наричаха гостите „Сърбина“, „Влаха“ и „Гърка“. Само Дауд бей знаеха по име и за това може би допринесе снимката, окачена на лично място в салона на богатия дом — трима млади хора с мустачки и с пискюллии фесчета, седнали на една каменна пейка край Босфора, унесено гледат някъде над главата на невидимия фотограф. Средният, с най-тънките мустачки, беше самият д-р Стоянович, тоя от лявата му страна — Муса паша, едни от хората, които от няколко години се намесваха във висшето управление на империята, а третият с полегатите очи — Дауд бей, собственик на вестник и също като домакина доктор по правото.

За това, какво бе намислил д-р Стоянович, един вестник беше съобщил с антрефиле — „сборище на ужким независими интелектуалци, от което не се знае какво може да излезе — я някоя масонска работа, я нещо завоалирано конфиденциално…“.

И все пак в антрефилето нямаше даже намек за противобългарска дейност — обвинение твърде модно напоследък, особено след последните маневри, когато военните започнаха да се месят и във вестникарските работи.

— „Завоалирано конфиденциално!“ — смееше се д-р Стоянович, като се разхождаше от единия до другия край на салона и размахваше вестника.

Жена му мълчаливо продължаваше да се суети около масата — донареждаше сребърните прибори, нейна и на семейството гордост, оглеждаше дали слугинята добре е забърсала кристалните чаши.

Шишето с коняка беше на масичката за сервиране в ъгъла, д-р Стоянович отиде там, напълни цяла чаша и я изпи наведнъж под неодобрителния поглед на жена си…

Беше тънък, елегантен човек, с тъмни очи, в които като че винаги имаше отблясък на някаква тъжна мисъл, и в същото време с посинели торбички под очите — те издаваха нещо от миналото му на вече уморен „бонвиван“, уморен, въпреки че беше на четиридесет и две-три години.

Имаше твърде високо мнение за себе си — че е един от малцината ерудирани българи с изящни маниери и най-важното, че е великодушен, с жест прощаваше на „компатриотите“ си ония подлости и интриги, които те вършеха от завист и озлобление. Никой не можеше да му отнеме положението на богат и независим човек.

Жена му го гледаше с укор и той не й остана длъжен — намръщи се и й обърна гръб.

В мислите си наричаше Елеонора „същество“. Майка тя не можеше да стане, любовница вече не е. И тази възраст — към четиридесетте, с налудничавия огън… който понякога се появява в очите й, някога красивите й кадифени очи.

Напоследък д-р Стоянович чувстваше нужда да замъгли съзнанието си с някоя и друга чаша, да не мисли за нищо, да се остави във властта на внезапните пориви, които той, известен като уравновесен човек, бе потискал. А само преди година би се надсмял над себе си, защото винаги бе имал чувство за мярка.

Звънецът продължително иззвъня.

Идваше първият гост.

 

 

Михал Стоянов Михов от село Чатма, околия Свищовска, окръг Великотърновски, писар в общината и правоспособен прошенописец, идваше в София за втори път в живота си. Беше в полуселско, полуградско облекло — костюм от чер шаяк, само че сакото повече приличаше на куртка от някаква странна униформа — с широка полегнала яка, отворена наполовина нарочно, за да се показва бродираното огърлие на чиста бяла риза. На краката му лъщяха английски челици, калпакът му беше астраганен; подпираше се на черно бастунче със сребърна дръжка. Куц с левия крак и сакат с дясната ръка, той с усилие мъкнеше кошницата, завита отгоре с шарена кърпа. Ако някой вдигнеше кърпата, щеше да види освен една сварена кокошка, посипана с шарена сол, и три шишета от канцеларско мастило — в едното жълтееше стара ракия, другите две бяха пълни с червено вино.

На гарата дълго се пазари с един файтонджия, който насъбра още трима такива упорити в пазаренето пътници и започна един по един да ги разкарва из столицата.

Бай Михал — викаха му „бай“ отдавна, въпреки че скоро бе навършил четиридесет години — гледаше новите къщи, дюкяните с широко отворените кепенци, поглеждаше и минувачите, най-вече жените с големи капели, по които имаше цели градини от изкуствени цветя. Не че не беше виждал такава мода, в Букурещ отдавна доамните и домнишоарите ходеха така. И в Търново и Русчук имаше такива важни госпожи. Важни, знае ги той колко са важни.

Във файтона останаха само двама — бай Михал и един господин с колосан нагръдник и с кайзеровски мустаци, който дума не продумваше и само с недоумение поглеждаше скъпите английски чепици на „селяндурина“, а също така и тънкото черно бастунче със сребърната като орлов клюн дръжка. Той и не подозираше, че тия вещи са спечелени най-честно на карти в Букурещ от домну Мунтяну, един от най-богатите румънски търговци житари. Истината бе, че влахът си бе заложил и костюма от ингилизки плат, но на бай Михал му дожаля и го пусна да си върви по чорапи и без бастун, с обещание, че пак ще се срещнат да си доиграят. Истина бе и това, че домну Мунтяну се държа героично на изпращане — беше се разорил напълно. Небрежно махна с ръка:

— Какво струва на голямата каса!

В мешинената си кесия сега бай Михал бе наблъскал доста пари и му се искаше и тук да се повесели както само във Влашко правеше това — в Русчук и в Търново не смееше, ей къде е село Чатма, ще се разчуе. А София е далеч, тук никой не го знае. Е, знаят го някои и други големци, които идваха по избори или на лов, той ги гощаваше богато, а те не преставаха да го канят на гости. При един от тях бе тръгнал сега, д-р Стоянович, независимия депутат.

Изведнъж нещо прошумя в него, завъртя се…

 

 

… и той отново се строполи сред ливадата в „Лахналъка“ — петнадесетгодишен, по бяла риза, запотен и задъхан.

(Бяха го пратили да събира окосеното сено.)

Вихрушката, която се бе задала от единия край на ливадата, мина през него.

Вцепенен, той лежеше като бездиханен и безначален, вечен студ го превръщаше в камък — без памет, без мисъл, без желания. Само едно тънко цвилене на кон загатваше, че някъде все още има живот, игрив и далечен, че има топъл дъх в зеленото поле, докато неговият собствен дъх ставаше все по-тежък и студен.

 

 

Половин столетие по-късно синът му щеше да пише в едни „кратки бележки“, предназначени за неговия собствен син:

„… дядо ти бил запотен, когато минала през него вихрушката. Паднал по гръб, втресло го и като се съвзел, едва се качил на коня и се прибрал вкъщи. Легнал болен и три години боледувал. Тогава имало малко лекари, но и те не му помогнали. Лекували го по бабешки — кой какво чул и запомнил. От дясната му ръка паднала една кост и от левия му крак — един кокал. Започнал да мирише и майка му взела да пуши тютюн и да пие вино и ракия, за да не усеща миризмата. Тя садяла тютюн в двора и с набраните листа връзвала раните му и ги промивала с тютюнева вода. Дядо ти станал само кожа и кости. Майка му много го обичала, все на ръце го носела и разнасяла, особено лятно време под сенките в двора. Той се обръщал към майка си с думите: «Не ти ли, майчице, дотегнах, защо не ме оставиш да умра». А тя му отвръщала: «Как ще те, майка, оставя, ти си ми първата рожбица, живота си ще дам само да ми оздравееш, аз може да умра, но ти трябва да живееш». Когато го пренасяла по двора и вкъщи, той й викал: «Не ти ли, майчице, тежа, остави, не ме разнасяй», а тя му отвръщала: «Когато на вола рогата натежат и ти на мене ще дотежиш».

Когато баща ми разправяше тия неща, заплакваше. А и аз сега си поплаках…

Когато оздравял на осемнайсет години, дядо ти бил вече негоден за земеделска работа — левият му крак останал по-къс от десния с пет сантиметра, а дясната му ръка се сраснала в лакътя и не можела много да се прегъва.

Тогава го пратили на училище в Свищов, гдето завършил прогимназия. По онова време най-голямото образование било пети клас — след прогимназията още две години. Като завършил учението, той веднага се спазарил учител в село Саръ-яр (сега Хаджи Димитрово), но не му харесала тая професия и станал писар — подред в няколко села. По него време кметът е държал касата, а писарят е водил сметките. След известно време той се прибрал в село и се оженил за мома от друго село, която била по-млада от него 10–12 години.

Забравих да ти кажа — след като писарувал, дядо ти се явил на изпит и станал просбописец, а по селата това било нещо като селски адвокат…“

Продължаваше да дълбае в него тази вихрушка — и той, както седеше във файтона, се смали. Всичко наоколо — богатите къщи, важните господа с черни и сиви бомбета по улиците, дори върховете на дърветата, които невидимият вятър леко поклащаше, му бяха чужди и враждебни.

„В Букурещ никогаж не съм се усещал тъй“ — каза си той и кой знае защо си спомни една румънска песен:

Дъмбовица, вода сладка

който пие, тук остава…

Но се сети и за друго — че в Букурещ комай рядко пиеше вода, най-малко пък от Дъмбовица. Имаше какво да се пие там, имаше…

Той не разбра кога бе слязъл важният господин с колосания нагръдник, който седеше до него. Чу само файтонджията да казва:

— Ей там живее господин Стоянович!

Камшикът сочеше една двуетажна къща, боядисана в жълто, с два красиви балкона и тенекиен ветропоказател на най-високия комин.

 

 

Половин час по-късно, когато излезе от богатия дом, като се подпираше на тънкото черно бастунче, той се ядосваше не за друго, ами за това, че не си взе поне празната кошница — сам я бе плел от лескови пръчки, така както баща му го беше учил. А трите шишета от канцеларско мастило можеха друг път да послужат. Кокошката, виното и ракията — да са му халал на тоя доктор Стоянович…

Беше смутен и объркан. Д-р Стоянович го бе посрещнал с някак странно разтворени ръце, но не го прегърна, даже не се и ръкува с него. Само възкликна:

— О-о-о? Бай Михале! Как тъй… Тъкмо при мен са едни официални господа…

Бай Михал разбра, че не идва в удобен час, и понечи да се върне — можел да дойде и утре, и вдругиден — обясни той с половин уста.

Не, не — не се съгласяваше д-р Стоянович. Поне за малко ще влезе. Вътре били един румънец, един турчин, един сърбин, един грък, „елитни личности, независими и неподкупни“, и всички говорели по французки.

И го въведе насила. Гостите седяха на плетени виенски столове около бяла елипсовидна маса, пиеха кафе и любопитно огледаха новодошлия. И тогава д-р Стоянович каза ония думи на французки, които бай Михал запомни за цял живот.

Най-напред избърбори нещо по французки, като гледаше гостите, после го посочи и каза: „Се тюн субѐкт балканѝк“. Двамата от гостите се обадиха един през друг, като във възклицанията им имаше „о-о“ и „а-а“, а подир това д-р Стоянович пак каза: „Типѝк“ — или нещо такова.

Сама госпожата донесе кафе на бай Михал, той го изпи набързо, като си опари езика, постоя на тръни на края на виенския стол и като разбра, че мястото му не е тук, измънка нещо и си тръгна. Д-р Стоянович с широки движения на ръцете (май че беше пийнал) го изпрати до вратата и сега бай Михал се чудеше: обиди ли го важният софийски адвокат или го похвали пред чужденците?

Той си повтаряше французките думи да не ги забрави и вече кроеше в ума си как да разбере какво означава всичко това.

 

 

Нощува в хотел „Батенберг“ — скъпо, ама поне няма дървеници. На заранта пи кафе в едно малко кафене срещу банята и отиде на адвокатската чаршия.

Лесно се оправи — първият, когото попита, го упъти в едно адвокатско писалище, където зад маса с тънки крака седеше важен очилат мъж. На масата имаше табелка ПРОСБОПИСЕЦ НА РАЗНИ ЕЗИЦИ.

Бай Михал не посмя да каже, че и той е като него просбописец, някак смутено обясни, че иска да разбере какво означават няколко думи „по французкий“.

Бавно, като внимаваше да не сгреши, той произнесе неясните за него чужди слова.

Важният очилат просбописец се намръщи, изкриви лице като от зъбобол и даже се улови за набръчканата дясна буза.

— Хм-м-м… — само изсумтя той.

— Кажи ми, господине, докачен ли съм на чест? — като го гледаше напрегнато, попита бай Михал.

— Хм-м-м… Нарекли са те балкански субект… Тъй ни викат по Европата.

— Ама докачен ли съм…

— То е и тъй, и иначе… Не знам — откровено си призна просбописецът и нищо не остана от първоначалния му важен, надут вид.

Бай Михал остави на писалищната маса половин лев — толкова се плащаше за адвокатски съвет и за написване на просба до голямо началство — още повече объркан от вечерта, напусна писалището.

Това е то София, туй са те, софийските големци, извъртат се като гювендии, едни такива приказки ти наговорват, че не можеш да ги разбереш подиграват ли се с тебе, или те захвалят…

 

 

И пак задълба в него онази студена вихрушка, но сега той се надвеси над едно изворче, оградено със зеленясали камъни, и видя образа си, отразен във водата — лице на млад смъртник, с изпъкнали от изтощението на болестта скули, с догарящ огън в очите; беше сам със себе си, с някаква отекваща в гърдите му особена тишина, а наоколо шумеше пъстрият и весел селски събор…

След като го водиха по разни баячки, най-сетне баща му и майка му го натовариха на една биволска кола и го закараха в беленското село Кацелово, при Аязмото на света Марина. Промиха раните му с вода от светото изворче, дадоха му да пие и накрай му пъхнаха в здравата ръка един грош — да го залепи на иконата на светицата покровителка на страдащите.

Винаги когато си припомняше оня ден, той целият се изпълваше с тежко, задавящо го чувство за вина. Тогава мразеше целия свят. Едно остро постоянно озлобление го разкъсваше отвътре по-силно от болестта, месата му капеха и заедно с вонята на собственото си тяло усещаше как бавно се набира в него една странна сила, как го задушава неудържимо желание да разкъса със зъби всички здрави, които, несъзнаващи великото си щастие, глупаво се хилят пред него, задяват се с още по-глупави думи и с това като че ли нарочно показват колко далеч от тях е той — недъгавият, сакатият.

Нямаше никаква света Марина, изцелителка на страдащите, нямаше никакъв бог — вседържител на света, имаше само страдание и безнадеждност. Когато му подпъхнаха гроша в ръката, той само стисна зъби, залепи го на иконата, по която видя различни монети — петачета, рупчета, гологани, грошове, та и няколко сребърни парѝ. С края на окото си забеляза, че долу под иконата, към изворчето, са изпопадали двойно, а може би и тройно повече и сред тях проблясваше една жълтица. Пендара ли беше, или махмудия? Някой богат и отчаян като него искаше да откупи страданието си от дъсчената светица — тази смешна света Марина, толкава лошо нарисувана, като някоя сергиджийка, седи тук на своята света сергия и лъже хората. Лъже и краде парите им. И неговия грош открадна!

И с уверената си здрава ръка на отмъстител, още по-злобно стиснал устни, той присегна и прибра жълтицата.

Само след няколко месеца, когато като по някое чудо раните му зараснаха и го изпратиха на учение в Свищов, той с тази жълтица започна търговия — отначало стана съдружник на един джамбазин, после се наортачи в работата на двама дряновски майстори, които строяха къщи в новия квартал на града, и така заедно с учението започна да събира пари. По селата като писаруваше, се занимаваше с препродажба на ниви.

И всичко започна от онази жълтица.

С годините имотът му се увеличаваше — но се увеличаваше и чувството му за вина пред света Марина. В бога пак вярваше — както преди болестта — като в нещо неясно, ала внушаващо и страх, и упование. В различните църкви рисуваха бог Саваот различно, горе, под купола, и може би затова той в себе си не носеше нито един образ на неведомата сила, наречена бог вседържител. Но света Марина беше една-единствена, спокойна пълногърда жена със състрадателен, малко нажален поглед, който вижда и помни всичко, помни и как едно куцо и сакато момче открадна жълтицата…

Когато се ожени, той заведе жена си при Аязмото, обви иконата със скъпа копринена кърпа и залепи върху изографисаната ръка на светицата една махмудия.

Но не стана, както бе смятал. Не можа да се откупи. Пълногърдата, нажалена от хорските подлости светица продължаваше да го преследва с всепроникващия си поглед…

Шумеше сега около него младата столица, шумеше като един голям селски събор — само гдето вместо сергии са се наредили в дълга чаршия дюкян и дюкянчета.

Ето как се озова тук — пратиха го от селото да се уговори с прочутия адвокат пак да им бъде защитник по делото за мера̀та и гората с град Бяла, но без заплащане, а с обещание, като спечелят процеса, да му дадат десет декара от гората.

Това дело се въртеше по разни комисии и съдилища вече десетина години. Беленчани, като по-богати, вземаха все прочути адвокати от Русе и София. Чатменчани можеха да „наемат“ само свищовски и търновски адвокатчета, само веднъж по време на едни избори д-р Стоянович се съгласи да пледира по делото им и тогава те спечелиха. Но после пак се явиха устатите адвокати на беленчани и работата се затегна.

По начина, по който д-р Стоянович го посрещна, от думите, че е „балкански субект“, които може би означаваха голяма обида, той разбра: дотука! Не му трябва никакъв д-р Стоянович, не му трябва никой от важните, скъпо заплащани софийски адвокати. Той ще се заеме с делото и ще се пребори с „наемниците“ на беленчани. Макар че близо двадесет години беше правоспособен прошенописец, в село не го признаваха за познавач на законите — та то си е и така, никой не е пророк в родното си място.

Но сега в селската каса духаше вятър, на всички беше омръзнало това дело и като им кажеше, че негова милост д-р Стоянович е отказал да води делото на зелено, щат не щат, ще оставят на бай Михал да си опита късмета.

Той отдавна изучаваше делото, знаеше слабите места в позицията на отсрещната страна, вече бе измислил как да „захапе“ беленчани. В тия дела цялата тънкост е да накараш противната страна да доказва трудните за установяване факти и като не успее, противникът ти сам увисва във въздуха. Знаеше бай Михал не само законите, но и много адвокатски „чалъми“ от чуто и видено по съдилищата и адвокатските писалища. А това, че ще припише на д-р Стоянович един несъществуващ отказ, никак не го тревожеше.

Но каква работа има повече в София? Ще купи армаган за жената и децата и по-скоро ще си върви, за да се заеме с делото. Гора в полето — та това е цяло богатство. Повече от сто декара гора!