Димитър Мантов
Зъбато слънце (7)

7.

Една френска мисия, водена от бившия военен министър Мисимѝ, пристигна в София само няколко дни след падането на Одрин.

Лично президент-министърът нареди на д-р Стоянович да придружава мисията и той бързо стегна пътния си куфар.

Мосю Мисимѝ беше цивилен, но с войнствен вид. Не говореше много, имаше обаче изразителни очи на провансалец, засукани нагоре на два едри кравая мустаци и обичаше енергично да ръкомаха с дясната си ръка. Обожаваше старите коняци и любимото му сирене беше Mère Picon. Всеки два-три дни той въвеждаше в словесно обръщение някоя любима дума, която повтаряше до втръсване на всички — навярно и на самия него.

В София това беше думата „интересно“.

— Интересно… твърде интересно…

Това се отнасяше за всичко, което видеше — джамията в центъра на града, касапските дюкяни, ваксаджиите пред банята. Интересни му бяха дори гаргите, които кацаха на цели ята в градската градина.

В Одрин се появи думата „изключително“.

Още от железопътната гара, която се намираше на три километра от града, като се огледа наоколо, той каза своето първо „изключително“, което може би се отнасяше за силния дъжд.

Около гарата се простираше предградието Карагач с планирани широки улици, с неколкоетажни къщи, каквито нямаше в самия град — хотели, европейски ресторанти, европейски и турски кафенета, пълни с хора.

Два файтона очакваха френската мисия — освен мосю Мисимѝ имаше още трима полковници и един цивилен секретар.

(Като се настаняваше на застланата с протрито килимче седалка, д-р Стоянович се сети — както винаги когато сядаше във файтон — за онова нощно пътуване край Босфора, когато повръщаше над сгънатия гюрук и оставяше една мръсна следа след себе си.)

Но сега, със самочувствието на висш магистрат, той бързо потуши неприятния спомен: „Докога ще бъда мазохист!“ — и с позата на победител заразглежда главната улица на превзетия град, по която минаваха.

Беше двадесети март, следите от обсадата и от щурма на крепостта още бяха пресни и на д-р Стоянович се стори дори, че долавя тънък дъх на барут.

Като се люлееше във файтона до мосю Мисимѝ, той се сети, че преди да тръгне, от военно-политическото отделение на Генералния щаб му бяха дали материали, които „на всяка цена трябва да доведе под различни форми до знанието на господата от френската мисия“.

— Нашите военни специалисти смятат, господин Мисимѝ, че обсадата и превземането на тази голяма крепост ще се изучава от днес нататък във всички европейски военни академии — високо каза д-р Стоянович.

Самохвалството не беше чуждо на бившия военен министър и той ценеше това качество в събеседниците си.

— О, да! — съгласи се веднага той. — Това е нещо изключително!

— … Ние за пръв път използвахме авиацията за бомбардиране на военни обекти.

— Да, да…

— … За пръв път използвахме тъй наречения „огневи валяк“ и „барабанен огън“, приложени от военния инженер генерал Георги Вазов. С това нашата артилерия показа изключителните си качества. — Д-р Стоянович се улови, че и той започна да говори с „изключителното“ прилагателно на мосю Мисимѝ, и млъкна.

Секретарят, който седеше на тясната седалка срещу него, любезно се усмихна, извади бележника си и прочете:

— Има още нещо, господине, което нашите военни кореспонденти не са пропуснали. За артилерията — неподвижния заградителен огън. Да, и още… тъй наречената щурмова артилерия. После, нощните атаки, групите за правене на проходи в противниковите заграждения. Бих добавил за авиацията, че е била използвана за хвърляне на пропагандни материали, за коригиране на артилерийската стрелба и за правене на фотоснимки.

— Вие, господине, улеснихте моята задача. Всъщност всичко това е теоретичното обобщение. Сега остава да видим резултатите…

— Тук съм записал и за вашите врагове в крепостта — продължи секретарят да разгръща бележника си. — Техният генерал Шукри е имал балон, с чиято помощ се е правело наблюдение за разположението и промените във вашите части. Имал е също така радиостанция и мощни прожектори, да не говорим за многобройните първокласни оръдия.

— Много ме задължавате с тази ваша изключителна осведоменост. — Д-р Стоянович още веднъж, без да съзнава, спомена любимата дума на мосю Мисимѝ и ядосан на себе си, че не е „във форма“ и се оставя един най-обикновен писарушка да го води за носа, сърдито сви устни и обърна глава встрани.

В дъното на улицата се виждаха минаретата и куполите на Султан-Селим джамия.

Покрай неравните тротоари се нижеха редици от високи газови фенери, поставени на железни стълбове. Отгоре на всеки фенер имаше полумесец и това беше някак странно сега, когато отвсякъде се чуваше българска реч и трибагреници се вееха високо над ниските къщи.

Желанието сам да разгледа превзетия град го накара набързо да настани французите в хотела, да им определи час за вечеря и да тръгне напосоки.

„Нима всичко е толкова просто, както изглежда? — объркано се питаше той. — Нима онова, което обмисляхме в кабинетите, което крояхме с дипломатически кодове, така бързо става реалност за цяла нация, за милиони хора?“

И се чувстваше горд, че е един от избраниците, които могат да определят съдбата на нацията, съдбата на милиони българи. Да, войната е концентратът на истинския живот — мъжкото начало, първичната сила, която, съчетана с предвидливостта на водачите, носи победи!

(Не продължаваше по-нататък разсъжденията си — че победите за едни означават поражение за други; че има победи, които крият в себе си едно бъдещо поражение; че нарушеното равновесие по неведоми пътища само изправя наклонените на една страна везни…)

И пак както при влизането в града се озова при Султан-Селим джамия. Няколко войници, скупчени около един подофицер, гледаха към купола на джамията — там сочеше ръката на началството. И д-р Стоянович вдигна глава. И видя голямата дупка в кубето — следа от българска граната.

Въодушевлението пак го завладя. Тръгна покрай оградата на джамията и размаха по войнишки ръце. Говореше в себе си като пред многолюдна аудитория и чуваше как кънти гласът му: „Турция е пред пълен разгром, господа! На дневен ред е въпросът за разпределението на завзетите земи. Не завзети, не! — освободени!“.

Но по-нататък вече не знаеше какво да говори. Докога ще съществува Балканският съюз? Дали няма да излезе истина онова, което се шушукаше в министерството — че цар Фердинанд е започнал тайно сондажи за споразумение с Турция чрез Кочо Хаджикалчев? Това би означавало предателство към съюзниците ни и те няма да ни го простят… Румъния отново ще постави въпроса за компенсация — ще иска от България Южна Добруджа заради куцовласите в Македония. „Спорната зона“ със Сърбия е готов повод за раздор. Гърция също ще намери повод за конфликт срещу една уголемена България…

И все пак ние сме победителите и никой не може да ни отнеме тази победа!

Срещу него се зададе запасен подпоручик с позната Физиономия. Ето с кого ще заговори сега за превземането на крепостта, за да научи интересни подробности. Тепърва ще се приказва за Одрин. Нали в Генералния щаб казваха, че идва една холандска военна мисия, начело с инспектора на инженерните войски, изявили са желание да дойдат и други мисии — германска, руска, италианска, белгийска, японска. Дори един английски генерал поискал разрешение да разгледа Одрин.

Когато подпоручикът дойде на няколко крачки, той се сепна — спомни си, че това е един от ония селски учители социалисти, които по време на предизборните кампании задават неприятни и неудобни въпроси на кандидатите за депутати.

Нищо! — великодушно махна с ръка д-р Стоянович. Сега победата обединява всички.

Но преди да спре и да заговори на подпоручика, за чието име не се досещаше, един опълченец се изпречи пред него.

— Господин Стоянович! Драго ми е…

— О, бай Михале! — с маниера на демократичен чорбаджия възкликна господин главният секретар и протегна десница.

Бай Михал се здрависа, като му разтърси ръката. Но и това сега можеше да понесе и да извини д-р Стоянович, защото въодушевлението от победата продължаваше да се разлива нашироко в него.

По улицата приближаваше един от полковете победители — чуваха се ударите на барабан и тропотът от стотици крака в калдъръма на стария град.

Двама войници се катереха по оградата на Султан-Селим джамия и се опитваха да закрепят там още едно трицветно знаме.

Ударите на барабана ставаха все по-силни — те отекваха в съзнанието на д-р Стоянович, кънтяха по улицата, с непозната енергия наелектризираха целия град…