Димитър Мантов
Зъбато слънце (2)

2.

Той бягаше през лепкави, черни угари, препъваше се в едри буци…

Така силно извика, че се пробуди, и край лицето му мина нетърпимо горещ полъх заедно с ехото от гласа му.

Познатата жажда го застърга отвътре, но в тялото си не усещаше сили дори да помръдне ръка. Помисли си само: онази простачка, слугинята, пак не е напълнила гарафата с вода, ще трябва да ходи чак в кухнята.

И д-р Стоянович, новият главен секретар на Министерството на външните работи, с усилие стана и по долни гащи (до коленете, парижка мода, наполовина ластични, за да поприберат отпуснатия му корем) затътри на бос крак чехлите към коридора.

Беше пълнолуние, призрачна светлина навлизаше през тюлените пердета.

Голямата къща приличаше на магазин в сточна гара. Многобройните мебели — маси, масички, кушетки, столчета и столове, които на светло се виждаха подредени според предназначението си, сега като че бяха нахвърлени безредно, и то така, че човек не можеше да си намери път сред тях. Дебелите килими му пречеха да върви, той се препъна, изруга полугласно и се спря.

Ослуша се.

Никакъв звук.

Дори мишка не скърца. Има, разбира се, мишки, макар че къщата е нова. Но и те, изглежда, сега спят…

И жена му спи, свита като мишка в своята самостоятелна спалня — охранена бездетка, измъчвана от някаква особена неврастения. Той добродушно й се подиграваше пред близки приятели:

— Носят й се розови дрехи, и то колкото може по фантазѐ!

И сега я нарече в мислите си „същество“ — „Онова същество дали сънува нещо свястно? И дали въобще сънува…“.

Интересът му към нея стигна дотук.

Ала любопитството му към самия него нарастваше заедно с жаждата, която вече го задушаваше.

Пак затътри чехли по килима.

На масата в кухнята намери гарафата с вода, която слугинята все пак бе напълнила, но патешкият й ум не я бе подсетил да я занесе в стаята на господаря, както той често й внушаваше.

Изразът „патешки ум“ остана в съзнанието му и той започна да си го повтаря с тънка наслада.

Да, пълна е България с патешки умове. Министерствата преливат от тях, столицата е цяло блато с патешки мозъци. Големите, светлите умове се броят на пръсти. Той никога не се бе съмнявал, че има голям, светъл ум, и несполуките си обясняваше със злобата и завистта на хората около него.

Водата в гарафата беше блудкава, топла, блатно застояла. И в светлината на месечината имаше нещо мъртво, застояло.

И все пак няколко глътки бяха достатъчни да утолят жаждата му.

Да, и застоялата вода може да угаси жаждата… Точно така би се изразил господин Начевич.

В мислите си винаги наричаше Начевича „господин“. За другите той бе „Велзевул“, зловеща личност, човек, който живее в сянка и от тъмни ъгли забива ножове в гърбовете на враговете си. Д-р Стоянович не вярваше нито дума от това, което се говореше за Начевич. Когато сополивият Стоянчо Стоянов от село Златарица пристигна в Цариград, Начевич, който вече завършваше йезуитската гимназия, го взе под свое покровителство — наричаше го „мон пти ами“, обясняваше му тънкостите на френската граматика, в свободните дни го развеждаше из пъстрата, вечно оживена столица, черпеше го с кадаифи и бюреци. Той го накара да се подписва Стоянович, той му внуши след завършването на гимназията да учи правни науки. Но в Париж Стоянович попадна в либерални кръгове и Начевич — по това време един от водачите на консерваторите в току-що освободена България — му се струваше далеч, на непреодолими разстояния. После, като се завърна и стана софийски адвокат, още при първата им среща Начевич му предложи висша магистратска длъжност; от Освобождението „Велзевула“ винаги беше на власт — напускаше министерския кабинет тъкмо в навечерието на падането му, като вече си беше осигурил място в следващия. Все важни министерства бяха в ръцете му, противниците му го ругаеха по вестниците, но се страхуваха от него, от тайната му власт, която никой не знаеше какъв източник има и докъде се простира.

Двамата се срещаха рядко, но Начевич не променяше отношението си към него — държеше се покровителствено, обаче без обидно снизхождение, само гдето вече не го наричаше както някога „мон пти ами“, а „колега“ и му говореше на „Ви“. Той не поднови поканата си да го привлече във висшата администрация. Не говореха и за политика. Веднъж, леко усмихнат, му каза:

— С изключение на Англия сега в Европа не са на мода консерваторите. Така че тук всички сме либерали, само перцата ни са различни.

Д-р Стоянович не му възрази. Не можеше да му възрази — пред него се държеше като ученик, нещо парализираше волята му и неволно чутото за особения начин на живот на „Велзевула“ оживяваше в съзнанието му със странни образи.

… Къща в най-хубавия от новите квартали на София — в началото на улица „Оборище“ — но самата къща едва се вижда, скрита в дъното на зашумения двор; калдъръмена пътека, която води навътре. И там, зад входната врата, слухти зоркият прислужник. В този дом, от който един ден стопанката бе побягнала, всичко е подчинено на мълчаливите жестове на Начевич.

Когато домакинът изпраща някого до вратата и лично му държи палтото да се облече, слугата знае, че този гост втори път не бива да бъде допускан вкъщи.

Заповяда ли и слугата да се храни с него на масата, госпожица Черна знае, че яденето не му се е харесало и готвачката веднага трябва да бъде уволнена. (Чехкинята госпожица Черна някога е била гувернантка на господаря, тя му бе дала първите знания по немски и френски и когато той се разведе, отново я повика да води домакинството му и да се грижи за него и за единствената му дъщеря.)

Малцина имаха достъп до дома на Начевич.

И все пак д-р Стоянович се реши да отиде при „Велзевула“. Най-напред поиска с писмо среща и на уречения ден, в определения час, официално облечен, позвъни на тайнствената къща.

Начевич му отвори сам, поклони се церемониално и с жест на дясната ръка го покани да влезе.

В полутъмния вестибюл седнаха в двата края на виенското канапе.

И тогава, внезапно разнежен от спомена за оня ден, когато се сбогуваха в Цариград и Начевич го целуна по челото, д-р Стоянович попита:

— Мога ли да ви наричам „учителю“?

Сепнат, Начевич като че ли се сви в своя край на канапето.

— Нима имате нужда от сакраментални фрази? — и високо, отчетливо, произнесе: — Iurare in verba magistra.^[1]

Засмя се късо, по старчески зло.

— Вие сте при Сатаната, при Велзевула… — с някакъв тъжен присмех към себе си уморено продължи той. — Идвате да си продадете душата… срещу какво сам не знаете… Не възразявайте, чета по лицето ви и недоумявам: вие, един от най-добрите юристи у нас, човек с почти парижко произношение, незаплетен в никакви политически машинации, какво повече искате от живота?

Д-р Стоянович мълчеше.

По-добре бе да мълчи, усещаше това с инстинкта на подгонено животно, което се притаява и чака опасността да отмине. Тук, в този привидно тих, загадъчен дом, можеха да стават какви ли не превъплъщения — той едва сега разбра това и за да си поеме дъх и да сложи в ред мислите си, продължаваше да мълчи. Съзнаваше, че е готов да заговори така, както никога досега, че ще бъде словоохотлив повече от всякога и ще се разкрие така, както пред никого до тоя ден, до тоя миг.

Но Начевич отгатна всичко по свой неведом начин.

И рече:

— Още не знаете, скъпи колега, коя е вашата истина. И освен това — не сте прочели у Томас Хобс, че адът, това е твърде късно постигнатата истина… Сега ни владеят страстите. Интересно, не сте млад, а още се отдавате на страсти.

— Страстите са нашето друго „аз“… — чу се д-р Стоянович да се обажда със слаб, неуверен глас.

— Да — съгласи се безстрастно Начевич, — за много слабите и много силните натури е вярно. Но вие сте една блестяща посредственост, вие, парижкият доктор, с вашето великолепно френско произношение…

— Господни Начевич… — надигна се от своя край на удобното меко канапе той.

— Тук няма публика — небрежно махна с ръка домакинът, като гледаше замислено пред себе си. — Велзевулът е един-единствен в тази скучна страна, в тази скучна полуориенталска столица, и е достатъчна публика за вас. Жалко, че желанията ви са толкова дребни — години наред сте ги затаявали дълбоко в себе си, никой не се е досещал за тях… А пък аз… аз ги знаех още тогава, в Цариград, когато ходехме по тесните сокаци и търсехме най-хубавия цариградски бюрек…

— Има някакво недоразумение, господин…

— Знам, че съм Начевич, знам, че съм господин с голямо „Г“, но вие ме разочаровахте.

— Но, господин Начевич…

— Скъпи колега — стана Начевич и закопча и четирите копчета на сакото си, начало на една церемония, която означаваше край на домакинското благоразположение, — надявам се, че скоро пак ще се видим и вие тогава ще имате основание да ми благодарите.

— И все пак…

— И двамата сме юристи. Добрите юристи помежду си се разбират с един поглед и с един жест. Понякога дори половин дума е излишна.

— И все пак ви благодаря…

— На Велзевула не се благодари. Още повече че без да искам, ви обидих.

— Моля? — не разбра д-р Стоянович.

— Нарекох ви „блестяща посредственост“.

— Да… — тъжно се съгласи д-р Стоянович.

— В други времена щяхме да се стреляме.

— Вие сте мой учител…

— Късно си избрахте учител. Не се кълнете в моите думи. Намерете си свой девиз.

— Имам девиз… Но думите са чужди.

— На кого?

— На един от младите ни поети… сина на стария Славейков.

— Интересно? — провлачи глас Начевич.

— Да… слушайте… „Всичко е сън в съня“.

— Сън в съня… — повтори Начевич и тръгна към изхода на къщата, като че ли той беше гостът и неговото време за посещение бе изтекло.

След него, съвсем объркан, тръгна д-р Стоянович.

Няколко дни по-късно го повика лично министър-председателят Иван Евстатиев Гешов и му предложи поста главен секретар на Министерството на външните работи.

Начевич, човекът в сянка, бе показал властта си.

Сега, в тази светла, като че ли сънувана нощ, той пак преживяваше унижението пред някогашния си покровител, който бе възвърнал властта си над него.

Сън в съня… Кого може да излъже с тия красиви думи? Всеки е отговорен за постъпките си — като юрист добре знаеше това. Самозаблудата не е никакво оправдание. А той се убеждаваше сам — толкова години вече! — че е „голям и светъл ум“, че е „необикновено почтен и великодушен“ — една представа, която успяваше веднъж с артистичност, друг път с най-обикновена сръчност да наложи на хората около себе си.

Но себе си не може да излъже.

И Начевича не можа…

„Блестяща посредственост“… Не, не! — разбунтува се нещо в него.

Не искаше, обаче, да продължава с това дълбаене в себе си. Та това е декаданс! Чист декаданс! И то сега, когато на Балканите назряват такива големи събития. Той сам бе пожелал да стане един от двигателите на промените, които щяха да доведат до обединяването на България. Господин Гешов изрично му каза тогава, в оня първи разговор, че не го интересуват политическите му ангажименти и не желае от него да става народняк (на власт са народниците и прогресивните либерали), подчерта, че го цени като личност. И тъкмо за да се прояви като независима личност, той ще бъде чистата, незаангажирана съвест във висшата дипломация на царството.

След сключването на договора^[2] между България и Сърбия втората стъпка е споразумението с Гърция. И Черна гора ще се присъедини към коалицията — да се отхвърли най-сетне османската власт върху балканските народи, да се прибере Турция в Мала Азия.

Дори само когато мислеше за това, той се въодушевяваше. В министерството имаше много работа, но все пак можеше да отскочи за няколко дни при своите избиратели. Да провериш голямата политика там, долу — на това са способни малцина.

Една мишка заскърца някъде в ъгъла на вестибюла и д-р Стоянович тайно си отдъхна.

Не беше сам, имаше още една живинка край него…