Димитър Мантов
Зъбато слънце (6)

6.

Мокра, кишава есен…

Зима със снежни виелици, с внезапни студове — по три дни траеха, водата в менците на водника замръзваше на крачка от огнището.

А в село останали женоря, старци и деца. От петте кръчми само една беше отворена, и то да си купуват хората кибрит, сол и газ. Кекѐ-Пенчо, без някой да го пита, обясняваше, че е изсипан, затова не тръгнал на война, гузно се озърташе и гледаше рано-рано да спусне кепенците.

Бай Михал през тия месеци беше и писар, и знахар, та и „конски доктор“ — викаха го по къщите да оправя болния добитък.

Вечер дълго оставаше край нераздигнатата паралия. Зелената паница, от която с жена си пиеха подред, така си беше пълна — виното не му се услаждаше, дърпаше късия си мустак, сумтеше и току промърморваше:

— Остава само да седна в някой полог да мътя!

Буля Михалица шеташе из къщи, минаваше покрай него, но все едно че не го виждаше. Мълчалива, със строг поглед, тя усещаше кога мъжът й намисля нещо важно.

Една вечер бай Михал надигна зелената паница с две ръце, намръщи се и на един дъх пресуши наполовина виното, а паницата беше повече от оканица.

— Марийо! — викна той на жена си. — Пий и ти!

Ала буля Михалица не се обади, нареждаше в собата децата едно до друго на постелята върху рогозката, шъткаше им да мълчат и тупваше най-бъбривите.

И тогава бай Михал пак опъна една едра глътка.

И още една, и още… Докато на дъното на паницата се оцъкли червена месечина — виното беше бойлия — дето капнеше, кръв оставаше.

Главата му зашумя, доспа му се, но намери сили да извика:

— Моля да се запише в протокола!

— Ш-шт! — изкътка откъм собата буля Михалица. — Ще събудиш децата…

— Нека и те да чуят! Утре с биволската кола заминавам за Одрин! Нашите сичките са там, в плевенската дивизия. Ще им занеса ядене и пиене и там ще остана!

И продължи да вика в себе си — така гласът му кънтеше по-силно и по-внушително, защото изказваше отдавна затаявани думи:

— Ще се намери и за мене една пушка! Че какво съм тук? Подлога на цялото село. Дядо ми беше азджибашия на три села наоколо, аз от дете с пищови и ножове си играя, по-добър стрелец в Чатма от мене няма. Пък съм се заврял тукана…

Ще тръгне, с биволската кола ще тръгне. Биволът е за дълъг път, а сега е зима, Малък Сечко тънко-тънко сече…

 

 

Биволите тежко-тежко стъпваха по пътя към Балкана. Колата, покрита с чергило, приличаше на военните обозни коли.

Бай Михаил се гушеше в кожуха от мечи кожи — не че му беше студено, цяла мечка го бе прегърнала, но тръпнеше от предчувствието за голямата неизвестност, наречена Одрин. От Търново се бе снабдил с документи, нямаше кой да го спре, тъкмо обратното, ще го захвалят, че се е сетил за своите земляци и че и той иска да хване пушка като доброволец.

И през заснежения Балкан с биволско пъплене приближаваше към Одрин.

 

 

Февруарският сняг, паднал над Одрин и над цялата околност, вече започваше да се топи, когато бай Махал пристигна някъде в тила на плевенската дивизия.

Документите му бяха в ред — и веднага го зачислиха с колата в обоза, където бяха само опълченци, с шаячните си дрехи, с калпаци и цървули, които се бяха поизтъркали.

След дългите месеци обсада бе започнало раздвижване в цялата втора армия — непрекъснато пристигаха и заминаваха куриери от щабовете, но никой не можеше да каже какво ще става. Едни обозни коли пренасяха снаряди за обсадените оръдия в една посока, други — в друга, същото беше и с цели поделения — едни полкове отиваха в една посока, други в друга и там, където преди това беше разположен полк, пак полк се разполагаше, само че от друга дивизия.

Плевенчани се бяха разбъркали помежду си, два дни бай Михал търси своите земляци. А като ги откри, с разрешение на ротния командир, един мълчалив капитан, успя да ги насъбере край обозната кола и да разтвори торбите с ядене и да отпуши бъклиците с вино.

Всички се бяха променили. Савичката някак се беше смалил, войнишкият шинел като на чучело висеше на слабото му тяло. Лицето му бе изпосталяло, рядка брада растеше по хлътналите му бузи — ни брада, ни четина. Той настървено захапа едно парче суджук, което бай Михал му подаде, и започна мълчаливо да дъвче.

А пък Илия Чо̀тата само мигаше — не му се вярваше, че ще си хапне и пийне „като у дома“ — и само повтаряше:

— Ей, кумец, да ти се не надява чиляк! Все едно че бос през Балкана си минал…

Останалите — още седмина чатменчани, като разбраха, че в домовете им е всичко „по живо по здраво“, като Савичката се нахвърлиха на храната.

— Брей, вий големи пости сте му ударили! — не се сдържа бай Михал.

— Пет месеца клечим тукана — продължаваше единствен Чо̀тата да разговаря с него. — Оглушахме от гърмежи… Хеле като докараха крепостните топове… За един ден от всеки топ по петнадесет снаряда хвърчат към града.

И като че за да потвърдят думите му, съвсем наблизо се разнесоха оръдейни изстрели, после загърмяха отляво и отдясно…

 

 

Този тътен преследваше бай Михал и в сънищата му. Та и какъв сън тук, на бойната линия.

Войската, настанена в платнени палатки, землянки, дъсчени бараки и просто под навеси в окопите, живееше като в огнена треска — денят ставаше нощ и нощта — ден.

Прожекторите от турския фортови пояс гонеха тъмнината, а снарядните гейзери затъмняваха едва просветващото пролетно небе.

Сърдит вятър кръжеше наоколо, докато в един миг бай Михал го усети да прониква дълбоко в него…

 

 

— Вихрушката…

Но сега невидимият вихър ще вдигне не само него във въздуха, за да го стовари неизвестно къде — цялата армия е в кръга на тази безименна, ледена, сърдита вихрушка…

 

 

Някъде по телеграфа се носят заповеди.

Някъде има хора със сърмени пагони, с много звезди по тях, които чертаят нещо по генералщабните карти.

Някъде опълченци от обоза късат синджирите на биволите и все пак успяват да изтръгнат от калта пълните с муниции коли.

И всичко това се върти, върти, върти…

 

 

… Вихрушката!

Директива от Главната квартира до командващия Втора армия генерал Иванов (по телеграфа на 10 март, седем часа вечерта).

„Втора армия утре, 11 март, с войските от Източния сектор да атакува и заеме предните позиции на противника в този сектор.

Всички останали сектори да поддържат тая атака с едно енергично настъпление.“

От своя страна генерал Иванов още същия ден в 11:30 часа вечерта издава заповед по Втора армия:

„На поверената ми армия се възлага задачата да заеме предните позиции на противника и да го отблъсне зад фронтовата линия, за което заповядвам:

1. Утре, 11 март, 1 часа след пладне, да се почне артилерийска подготовка с всичката обсадна и полска артилерия във всички сектори.

2. През нощта на 11 срещу 12 пехотата под защитата на обсадната и полската артилерия да настъпи и на разсъмване да заеме предните позиции на противника, според както е указано в директивата ми от 1 март т. г.“

А началникът на Източния сектор генерал Георги Вазов събира в своя щаб (една къща в село Гебилер) командния състав на сектора, за да им прочете заповедта на командващ армията и да въодушеви своите подчинени.

Устните заповеди летят — от устата на полковите командири — на дружинните и на командирите на пионерните части, които първи трябва да тръгнат…

 

 

И всичко се слива в едно — огън и тътнеж, пожарища и смърт.

Петстотин оръдия едновременно стрелят и от четирите сектора.

Откъм крепостта заревават оръдията на противника.

Най-силно българите стрелят откъм Южния сектор, за да заблудят врага. И успяват. Шукри паша изпраща там част от резервите си.

А нашите атакуващи колони в ред заемат изходно положение.

 

 

Сгромолясването на небето върху разкаляната земя, разтърсващите всичко — и всички — гърмежи завариха бай Михал там, където се нареждаха щурмовите колони на плевенци.

— Е, кумец, сега ни напред, ни назад — ухили се Илия Чо̀тата и задърпа слисания опълченец към взводния командир, един добродушен запасен подпоручик, банков чиновник от Свищов. Подпоручикът беше опитал и от виното, и от мезето на внезапно появилия се опълченец и го посрещна като стар познат.

— Трябва да се изтеглиш, байо…

— И аз тъй мисля, че съм изоставил биволите ненахранени и ненапоени…

— Хе оттука, по дерето — посочи му подпоручикът.

— Знам, знам…

Знаеше пътя, но не знаеше, че там, отгдето трябваше да мине, вече имаше щурмови колони. Един сърдит подофицер го благослови през зъби по-скоро да се маха, за да не опита някой приклад.

Да се маха… Къде? От двете страни на дерето пъплеха пехотинци, земята се тресеше под усилващия се, влудяващ артилерийски огън.

 

 

И тъй до свечеряване.

В един дракалак, свит на две, с гадна болка в стомаха, бай Михал лежеше, без да знае какво става с него.

Сега тъмнината нямаше да му попречи да се върне при земляците си. А на господин поручика ще обясни, че не може да се измъкне назад. Остава само напред — с тях, та каквото ще да става. Дано му намерят една пушка…

Илия Чо̀тата само премигна, като го видя до себе си — цялата рота бе залегнала зад едни ниски храсти.

Чакаха заповед за атака.

 

 

В папката си с документация д-р Стоянович бе запазил една дописка, под която авторът — български журналист, не се бе подписал:

„… Прекратяването на бомбардировката от Източния и Южния сектор към осем часа вечерта бе направено с цел да се даде възможност на нашите атакуващи колони да заемат по-спокойно и в ред своето изходно положение за атаката на предните позиции и да въведат в заблуждение противника. Въобще артилерийският двубой през този ден се води с пълна енергия в течение на 7–8 часа.

12 март. През нощта на 11 срещу 12 март, към 3 часа и половина, нашите пехотни части от Източния сектор начеват настъплението си към Кумдере, което преминават до 4 ч. и 15 м. заранта. Противникът посреща настъпающите колони със силен пушечен и артилерийски огън. В същото време нашата артилерия откри огън срещу предните турски позиции. Под защитата на артилерийския огън пехотата настъпи смело напред и на разсъмване атакува противника на нож и завзе предните му позиции. Турците отстъпиха на главната си фортова линия, а нашите войски от Източния сектор заеха предните турски позиции: Куш-тепе, Маслак, Малтепе, Сапунджилар, Ески-Кумлу, Пачеджилар и Демиркапу. На предната позиция нашите войски заловиха 12 оръдия и 300 пленници.

В същото време нашите от Южния сектор завладяват Памук-Съртя и повеждат атака срещу Токат-баир и Доуджарас. Тимошката сръбска дивизия достига линията между чифлика Екмекчикьой и могилата, западно от Канъдкьой, на около 3 км от фортовата линия. Нашият 55 полк достига до предните позиции на Ючтепелер. Сръбската дунавска дивизия води бой за завладяването на Папаз-тепе.

В такова положение осъмнаха войсковите части на 12 март. Поставената задача — завладяването на предните позиции пред Източния сектор и отхвърлянето на противника зад фортовата му линия, бе постигната и частите от Източния сектор захващат да се затвърдяват на тези позиции. Със завладяването на предните позиции се начева систематическа борба за добиване надмощие на артилерията и за разрушаване на фортовете. През целия ден артилерийският двубой се води с най-голяма интензивност. По протежение на един пояс от петдесет километра около Одрин се пръскаха ежеминутно с хиляди снаряди, които разрушаваха укреплението и оръдията, деморализираха защитниците им и предвещаваха близкия край на крепостта. Под този адски артилерийски огън пехотата бодро крачи напред и към 10 часа вечерта се опира на 200–300 крачки пред фортовата линия на Източния сектор. Последният момент, моментът на щурма, настъпва. Артилерийското надмощие на нашата артилерия се чувства вече, тъй като много турски батареи прекратиха отбраната си. Нашата пехота залавя още хиляда пленници и 20 оръдия, от които 7 веднага обръща с гърлата към противника.

Артилерията продължава да гърми. Пехотата реже и унищожава всички изкуствени препятствия, за да си отвори свободен достъп до фортовата линия. При този непоколебим устрем напред, при това геройско държане на нашата храбра пехота и разрушителната способност на могъщата артилерия в 11 часа след пладне, на 12 март, се даде следующата къса заповед: «Фортовата линия на Източния сектор да се нападне и завладей».

На смелата заповед на командующия нашите войски отговориха с една смела атака, която ще остане паметна в нашата история и с която справедливо ще се гордее армията ни. И тъй: на 12 март, вечерта, положението беше следующето: на Източния сектор войските се намират на разстояние 200–300 мрачни от фортовата линия, в Южния сектор се води една ожесточена борба, гърди с гърди, за превземането на Токат-баир; сръбската дунавска дивизия през целия ден възобновява усилията си за завладяването на Папаз-тепе, а тимошката сръбска дивизия остава в същото положение, което заемаше и сутринта.

13 март. През цялата нощ се води една жива артилерийска стрелба от двете страни. Нашата пехота след унищожаването на изкуствените препятствия с изгряването на месечината под защитата на артилерията се хвърля на нож и постепенно завладява фортовете на целия Източен сектор.

В туй време, когато пехотата настъпваше напред, придружающите я полски батареи следваха непосредствено подире й, а на 100–200 крачки по-назад гаубичните батареи, които със завладяването на фортовата линия веднага се затвърдяват на нея, начеват една ожесточена стрелба по отстъпващите към града турски войски.

Към седем и половина часа заранта цялата фортова линия на Източния сектор бе овладяна от българските войски, които започнаха да преследват енергически отстъпващите турци към северозападния сектор, дето още се държаха. Към девет часа преди пладне се започна обстрелването в тил и на този сектор от нашите гаубични батареи. Шукри паша, виждайки безизходното си положение, дава заповед за подпалването на складовете в Югозападния сектор. Към 10 часа преди пладне нашите войски от Източния сектор завладяват града по левия бряг на Тунджа и към 12 часа по пладне топовната стрелба по цялата линия започва да утихва. В Южния сектор боят продължава до 11 часа преди обяд, а в Западния сектор до 12 часа по пладне. Към 1 часа след пладне не се чуваха вече никакви гърмежи. В 1 и половина часа Шукри паша се предаде на командующия обсадната армия генерал Иванов.

И така тъкмо 48 часа се води една ожесточена борба, борба на живот и смърт.

В Одрин българската армия плени 14 паши, 2,000 офицери, 60,000 долни чинове, залови 16 знамена, 423 здрави оръдия, много бойни припаси и пр.“

53-и Плевенски полк с развято знаме влизаше в Одрин.

Начело вървяха музикантите и оскъдната слънчева светлина играеше на петна по очуканите медни инструменти.

По разкаляната улица, встрани от триредния полкови строй, се точеха в накъсана нишка пленници, охранявани от български войници с натъкнати ножове на пушките.

Градът — с ниските си, едноетажни къщи в покрайнините и двукатните, които бяха повече към центъра, беше странно оживен — по прозорците не се виждаше никой, нямаше хора и по дворовете — улиците бяха погълнали всичко в тоя ден.

Бай Михаил крачеше накрая на ротата, наметнат с ямурлука, с пушка, която носеше като тояга. Пред очите му всичко, което бе преживял през последното денонощие, се смесваше — и мъглата, която бе покривала бойното поле, продължаваше да се дипли около него на сиви талази. Чуваше викове, чуваше и гласа на Илия Чо̀тата:

— Айде, кумец, че ще ни пречукат тука на откритото!

И пъплеше напред, лягаше в локви, забиваше лакти зад някакви храсти и стреляше, без да се цели. Отсреща беше врагът, който също стреляше, без да вижда точно къде са те. Имаше само две огневи линии, които бързо се приближаваха.

Проходите в телените мрежи бяха съвсем тесни, разширяваха ги с ножове, с ръце, с телата си…

Там някъде блестеше големият купол на Султан-Селим джамия. Четири тънки минарета пробождаха небето около него.

Ето я, ето я джамията, която толкова време бяха виждали само отдалеч!

Полковото знаме се вееше пред каменната ограда на джамията.

 

 

Документацията в черната кожена папка се оказа много полезна за служебната работа на д-р Стоянович — там намираше материали за своите доклади. В един плик бе запазил голяма изрезка от вестник, изпратена му от Париж, от нашата легация. Това беше кореспонденция на френски журналист, който, по обичая на военните, бе пожелал да остане името му в тайна и се бе подписал „капитан Жан“.

„Днес, неделя, сме в Одрин. Изгледът на южния и югоизточния фортов пояс е жалък. В пространството между града и укрепленията няма ни едно дърво — всичко изсечено. От два дни вали дъжд, от който почвата съвсем се разкаля, и конете затъват. С очи може да се различи едно-друго само до редицата крайни височини, що заобикалят котловината, в дъното на която е разположен Одрин. Между фортовете се забелязва крива пътека, постлана с чакъл, и по нея теснолинейна железница за пренасяне на муниции. Тук-там личат черни следи от бившия турски лагер. Останали са само счупени патронни каси, счупени ножници и щикове, шинели, разпрани дюшеци и съдрани чували с боб. Някои палатки са почернели от пушека. Други, полуразвалени, са разпрани от шрапнели и вятърът ги развява и тук-таме се вижда по някой турски труп, които българите не са успели да заровят — един сякаш седнал и търси нещо изгубено, друг прострян, сякаш спи, трети седнал с наведена глава, сякаш се моли; един подпрян не знам как до стълба на една палатка, сякаш пази и чака неприятеля. Всички почернели, с подути лица, с откъснати от шрапнелите крака, някои полуголи. Всички околности на фортовете до сто и петдесет метра изотзад са буквално разорани от гранати, с трапища от по един метър дълбочина и пет-шест метра ширина. По височините земята навсякъде е почерняла и нийде се не вижда трева. Самите фортове са развалени.

Нападението откъм южния и югоизточния сектор, откъдето българите са проникнали, било тъй силно, щото там не е останало нищо. Казематите са разбити, окопите развалени, покритите пътища за сношаване между батареите също разнебитени и изпълнени със свалени топове. От фортовете се открива великолепна гледка, далеч към хоризонта, отдето пристигнали българите, преодолявайки всички спънки и минавайки през мрежа от бодлива тел за превземане на щик окопите, дето турците стоят и досега в положението, в което ги е заварила смъртта. На петдесет метра от другата страна, по предната част на фортовете личат тук-там дървени кръстчета. Българите — победители, паднали там, за да отворят път на другарите си, спят и те последния си сън. Едвам петдесетина метра разстояние ги дели от турците, но следите от сраженията, що са се разигравали там, свидетелствуват за куража, който победителите трябва да са имали за завладяването на позициите.

Одрин прави приготовления и празнува, доколкото това е възможно за един град, завладян преди пет дни и в който дъжд вали от две денонощия — за да посрещне новия си владетел.

Официалното влизане на Н. В. Царя на българите се очаква днес или утре. Конвоят пристигна. Българските знамена стават все повече и повече. Много турци, гърци и арменци отиват във верноподаничеството си дотам, щото си връзват на ръцете трицветни платна — бяло, зелено и червено. Фесовете все повече намаляват и се заместват с всякакви други калпаци, сламени шапки от средлетния сезон и кадифени с най-фантастични форми. Някои, смятайки шапките «боливар» и «панама» за недостатъчни, са си поставили кръстове на гърдите за доказателство, че нямат нищо общо с победения ислям. Пристигналите от София и Пловдив стражари се стараят да турят ред в навалицата от файтони, волски коли и каруци, возещи провизии, пътници и пренасящи в града нещата на предалите се турци. Грабителите, които се възползвали от първите моменти на безредиците и се промъкнали в изоставени къщи за грабеж или искали да си задоволят жаждата за отмъщение, се преследват и наказват строго. Тук-таме из затънтените улички се виждат стражари да вдигат кепенците на някой дюкян, в който повидимому няма нищо подозрително — и отведнъж се чува рев, викове, заплашвания, сетне безогледно бягане на пет, десет, петнадесет души, които падат един върху друг и се блъскат в надпреварването, бягат като плъхове, заловени в сирене, и хвърлят торби с боб, сапун, кутии с вакса, пушени риби, часовници и най-после стражарите докопват по неколцина от тях.

Пленниците от редовната турска армия биваха разпращани в околностите на града. Продължава се диренето на някои турци, които са се скрили в празни къщи или у свои едноверци. В същото време жени и деца, които след първата залисия се разпръснали почти из целия град или които през време на обсадата били намерили подслон в някои жилища, отдето сега стопаните ги пъдят от страх пред репресалии — отиват да си търсят огнищата или да се скрият де да е. Постоянно се движат групи от наплашени жени и деца с многоцветни юргани, мъкнат вещи, бохчи и кутии. Жалко зрелище. Тези бедни хора във всеки чужденец, включително и в мене, французкия журналист, виждат свой враг — постоянно поздравяват, извиняват се и обясняват нещо, а в туй време кутиите и бохчите падат, юрганите се разгъват, нещастниците се хлъзгат из калта. Наистина жалко зрелище, защото това са майки, жени и дъщери, които не знаят нищо за съдбата на близките си и в страха си все още намират куража да ви помолят да занесете писмо или тютюн на техните синове или мъже. А как би могъл човек, дори при най-добра воля, да намери техните синове или мъже?

Българите вече имат доста грижи по прехраната и настаняването на хилядите пленници, та и за самия град. Известно е, че комендантът на Одрин вдигна във въздуха складовете с храни и железопътния мост на Арда. Казват, че когато пашата бил отведен при българския командващ и му предал сабята си, генерал Иванов изразил недоволството от тази му постъпка.

— Аз изпълних своя войнишки дълг — обяснил Шукри паша. — Всички разрушения бяха направени, преди да изпратя своите парламентьори.

— Вие изпълнихте войнишкия си дълг — отвърнал му българинът, — но постъпихте безчовечно спрямо своята войска и градското население, които ще гладуват, докато се поправи мостът, за да можем да им доставим храни, от каквито вие ги лишихте.

Тъкмо това правят сега българите.

По неизвестни причини Шукри паша преди предаването си не дал заповед да се сгрупират войсковите части и да си стоят по местата. Повечето турски войници най-напред избягали във вътрешността на града, без обаче да сторят някому зло или да причинят смущения, и се завърнали после, та се сгрупирали сами, кротко, около първия свой началник, когото срещнали. Много войници са изпочупили пушките и ги захвърлили…“