Димитър Мантов
Зъбато слънце (11)

4.

Дамян Чардаклийски беше свикнал често да го местят от село на село. Така чергарски живееше повече от двадесет години. При Одрин го раниха в дясната ръка, в лакътя, и трябваше да се учи да пише и да се храни с лявата.

Тогава, като срещна пред Султан-Селим джамия д-р Стоянович, той му подхвърли, че е вече „левичар“.

— Това не ме учудва — на свой ред двусмислено каза д-р Стоянович и го попита: — Как смятате, че ще се развива сега вашата тесняшка партия, „класа против класа с дванайсет гласа“? Или може би гласовете за вашите кандидати в следващите избори ще се увеличат?

— Тепърва ще се увеличават! — уверено отвърна Дамян Чардаклийски.

Сега, през есента на тази тежка следвоенна деветнадесета година, той трябваше да гази пак калта на едно доскоро непознато за него село, да диша тежкия дъх на джибри, който се носеше от двете страни на улиците с трънени плетища, и да се чуди как да обяснява на селяните изхода от собственото им тежко положение.

Като инвалид той прекара Междусъюзническата и Европейската война в полските села, дори половин година беше учител в Търново. Преди месец го назначиха в това прибалканско село. Отчаянието, разрухата бяха прекършили хората, имаше много черни забрадки. И тук миналата година беше избухнал женски бунт — както в много търновски села, и тук бе ечала църковната камбана като за пожар, бяха дюдюкали по реквизиционните комисии. Сред завърналите се по домовете си войници имаше неколцина, които идваха от затворите — участвали във войнишки бунтове, те по някаква случайност бяха отървали куршума.

Гладът притискаше селото от всички страни, в много къщи обядваха с варена царевица, а вечеряха с тиква, житото пазеха за посев и ако имаха на софрата си сготвено червено цвекло, бяха доволни.

От селото мнозина ходеха градинари в Русия и тия, които се бяха върнали, разправяха какво ставало там, за земята, която новата власт раздавала на селяните, за червеноармейските отряди.

Вечер, в кръчмата на Йончо, трима бивши войници от 3-а пехотна дружина на 18-и етърски полк един след друг разказваха — като си припомняха все нови и нови подробности, как двеста и осемдесет души от дружината напуснали позициите (на 28 юни миналата година) и тръгнали към Кожух планина. По същото време се вдигнали на бунт и стотина войници от 5-и пехотен дунавски полк.

Повече от два полка били изпратени срещу бунтовниците. Цялата нощ се сражавали. Едни успели да се изплъзнат, други били заловени.

Местните чорбаджии не смееха да се отбиват в кръчмата, защото не се знаеше от коя дума може „да замирише на барут“ — някои от фронтоваците имаха оръжие.

Понякога ставаше дума за „софийския чорбаджия в бейската кула“, но говореха за него по-скоро като за луд, отколкото като за човек, за когото заслужава да се приказва сериозно. Подхвърляха на Йончо, че ако „чорбаджията“ знае да си прави сметка, ще го даде под съд, гдето толкова години му бе ограбвал имота.

Йончо — навъсен петдесетгодишен човек с увиснали мустаци, се преструваше, че не чува какво му говорят.

Дамян Чардаклийски никога не бе се разбирал със селските кръчмари — все ги разобличаваше в експлоатация. Обикновено след две-три седмици те преставаха да му готвят на обед и той се затваряше в училищната стая — на котлон с дървени въглища да си пържи яйца, или да готви някоя от „манджите“, на които ергенският живот го беше научил.

Йончо го отряза още по-рано — на третия ден. Той дълбоко презираше хора, които влизат в кръчмата и си поръчват само лимонада — като не пиеш, стой си вкъщи. А даскалът отгоре на всичко поучаваше и все намираше кусури — като се почне от селската управа, та се стигне до царя. Истински „чучулист“ — хем гол, хем устат. Сакатата му ръка се люлее заканително, от такъв белязан човек по-добре да стоиш настрана.

Но Дамян Чардаклийски продължаваше да идва в кръчмата и да разказва какво е прочел в „Работнически вестник“ — той единствен в селото го получаваше и го разтваряше сред мегдана, щом го вземеше от пощаджията.

— В неделя сутринта ще ви изнеса сказка за разпространението на социалистическите идеи в резултат на националните катастрофи — веднъж заяви той.

Но не изтрая до неделята — всяка вечер насъбираше слушатели около голямата маса и Йончо не можеше да му попречи да говори — хората бяха настръхнали, приказките на даскала им падаха като сладък мехлем на душата.

А Дамян Чардаклийски започнеше ли да говори, се захласваше — и онова, което беше дълбоко лично негово, се омесваше с чуждите болки и нещастия, със събитията, които заплитаха хиляди хорски съдби.

 

 

Никола Габровски, който през 1903 година при разцеплението на партията бе минал при широките социалисти, през октомври деветстотин и четиринадесета се завърна в редовете на тесняците — писмото му, публикувано в „Работнически вестник“, Дамян Чардаклийски погълна на един дъх. Огорчението, което бе таил в себе си години наред, че един от неговите първоучители в социалистическото учение бе поел по неверен път, сега се замени с дълбоко удовлетворение от собствения си избор — той се бе оказал там, където трябваше да бъде всеки истински марксист. Така и каза на самия Габровски, като се видяха в Търново, след публичното събрание, на което съратникът на Дядото бе говорил „Против военното положение, против реванша и авантюристите“.

Габровски го покани в дома си и до късно двамата разговаряха за промените, които бяха настъпили през последните години.

И сега Дамян Чардаклийски с умиление си спомняше седмичните другарски срещи и вечеринки в тесняшкия клуб в Търново, които винаги започваха със сказка от някой другар за борбите на партията, за международното социалистическо движение или по някой теоретичен въпрос. После имаше литературно-музикална програма и, разбира се, накрая — танци.

Когато през летните ваканции отиваше в София, там, в стария клуб на улица „Цар Симеон“ №116, а след деветстотин и девета година в новия на улица „Кирил и Методий“ №64, заварваше същата сърдечна, другарска обстановка. След разцеплението с широките в партията останаха около хиляда и четиристотин души, пръснати из цяла България. В София имаше около петдесетина тесняци. Секретарят на Централния комитет Георги Кирков — Майстора познаваше кажи-речи всички, защото мнозина се водеха на отчет направо към ЦК — бяха в места, където нямаше партийни групи.

Това бе време на задушевни разговори, на спорове, в които взаимното зачитане беше първото условие.

Като говореха за бъдещата революция, всички бяха уверени, че тя ще стане „в най-скоро време“, но на Дамян Чардаклийски се струваше, че той лично няма да я доживее.

Когато Георги Кирков идваше в Търново, тесняците от целия окръг се събираха. Майстора, с неизменното си черно цигаре във формата на пощенски рог, шеговит, усмихнат, подхвърляше реплики, отговаряше на въпросите, които му задаваха, и като го слушаше човек, никак не можеше да си представи как този фин, деликатен, интелигентен човек ще вдигне револвер и ще стреля във врага.

Но водачите стрелят с огнени слова — казваше си Дамян Чардаклийски и виждаше как приведената фигура на Дядото се изправя от трибуната на Петнадесетия конгрес на БРСДП (т. с.) — да заклеймява новата опортюнистическа група на „прогресистите“ и като заклинание да казва:

— Нас ни обвиняват, че сме сектанти. Нека при нашите дребнобуржоазни условия бъдем най-големи сектанти в спазването принципите на социализма!

И думите на Майстора.

— Другари, ние водим борба на три фронта — срещу полицията, срещу буржоазията и срещу общоделските шайки!

Подигравките се сипеха от различни страни:

— Господа „тесни“, на корицата на нашето списание „Ново време“ са нарисувани повече фабрични комини, отколкото в действителност има в България!

— Запазете поне един казанджийски еснаф, за да ви измайстори общите казани!

Но и тези подигравки отминаха. Майстора на свой ред в „Работнически вестник“ стреляше с думи по ония, от другата страна на барикадата.

(Всъщност барикада Дамян Чардаклийски бе виждал само нарисувана във френското списание „Илюстрасион“.)

… И барикади ще има, и ще стреляме право в лицето на врага. Революцията иде, с всеки изминат ден тя приближава — ето, Русия първа започна, сега е наш ред.

 

 

Майстора не дочака идващата революция, той почина от рак след една тежка операция.

В партийния клуб на „Кирил и Методий“ край тялото му на почетна стража стояха по четирима души от младежкото дружество „Спартак“ във виненочервени блузи и черни каскети. Два дни трая поклонението. И Дамян Чардаклийски беше там…

А Двадесет и вторият конгрес се превърна в Първи конгрес на Българската комунистическа партия (т. с.)

Тия две букви (т. с.) бяха мили на всички ония, които изтърпяха толкова много, за да видят как силата на партията се увеличава.

 

 

Свикнал, като говори за социалистическото движение и по „голямата политика“, да има опоненти, Дамян Чардаклийски се чувстваше неудобно — селяните го слушаха мълчаливо, дори въпроси не му задаваха — като че ли чакаха накрая с няколко думи да им каже какво трябва да правят, за да се измъкнат от тежкото положение. В новата програма на партията съвсем ясно бяха определени целите на освободителната борба — социалистическа съветска република, всенародна милиция и червена армия, експроприация и социализация на средствата за производство и размяна, всестранна защита на труда на работниците и на малоимотните и още много… За достигането на тия цели ще бъдат употребени всички средства — от масовата политическа стачка до въоръженото въстание.

Като четеш програмата е едно, като видиш обаче вперени в тебе очи на хора, готови за действие, е съвсем друго.

Стачките в Сливен и Русе само преди няколко месеца, през юни, бяха потушени с полиция и войска, но стачката в Перник успя — участваха всички работници и още на втория ден управлението на мините прие условията на стачниците.

Масовата протестна акция, проведена в цялата страна на 27 юли, изплаши управниците. Десет дни преди това „Работнически вестник“ бе спрян, полицията и войската бяха в бойна готовност. В самия ден на акцията по улиците на столицата и на големите градове се движеха усилени патрули, на кръстопътищата и по ключови позиции бяха поставели картечници и минохвъргачки.

И все пак манифестации и митинги разтърсиха България — не само в градовете, но и по селата се чуха гневните протести против „предателската и кървава политика“, против „глада, скъпотията и разрухата“.

Ами сега — какво ще предприемем?

До всички свои членове и съмишленици, демобилизирани от армията, още миналата година Централният комитет на партията изпрати окръжно „да застанат начело на борбата на масите“.

Окръжното звучеше като лично писмо до всеки партиец-тесняк:

„Събитията се развиват така, че вашата военна демобилизация трябва да бъде последвана от вашата партийна социалистическа мобилизация.“

За тия, които живееха в градовете и членуваха в непрекъснато увеличаващите се организации, беше много по-лесно — там имаше опитни ръководители — адвокати, лекари, учители, мнозина от които завършили в европейски университети, отдавнашни марксисти; те и с Централния комитет редовно поддържаха връзка. А Дамян Чардаклийски — самострък-социалист ту в едно, ту в друго село, със закъснение научаваше партийните новини и трудно се ориентираше. Сега не знаеше как точно трябва да се прилага на село призивът на ЦК „да застане начело на борбата на масите“.

През военните години животът поскъпна петнадесет-двадесет пъти, данъците бяха увеличени петорно, а работническите и чиновническите заплати бяха повишени едва четири-пет пъти. Селяните гладуваха, нямаше зърно за посев…

Как трябва да се постъпи сега?

„Начело на борбата на масите…“

Смутът в мислите става смут и в думите — и селяните усещат това, един по един започват да си отиват. И за да ги задържи, да се върне пак напрегнатата тишина край дългата нерендосана маса, Дамян Чардаклийски използва едно изпитано средство — „смешилата“ на Майстора — изрезки от „Работнически вестник“, които носеше сгънати в един плик.

— Чакайте сега да ви науча малко на политическа зоология… Знаете ли какво е либерал? — и на светлината на примигващата газена лампа, окачена в средата на кръчмата, той зачете: — „Либералът е едно твърде грабливо животно от рода на чакалите. Либералът е покрит с гъста остра козина, цветът на която се сменява според времето; ако е вързан на ясли, макар и празни, тя е черна като смола, ударят ли му пръта, тя става по-бяла от памука…“

— Че нал’ на либералите им удариха веки пръта! — обади се един от слушателите.

— Сега други са на власт.

— … Стамболийски с народниците и Данев, дето продаде Силистра.

— Ще се сритат, няма да я карат дълго. Стамболийски го пуснаха от затвора да спасява положението.

Селяните се разприказваха, неподвижните лица се оживиха, във въздуха се понесоха гърлени гласове:

— Да видим кой ще подпише мирния договор.

— Стамболийски няма да ни продаде!

— То други ни продадоха…

Дамян Чардаклийски сега на свой ред мълчеше. Не можеше да повярва, че това са същите ония селяни, които допреди малко с такова внимание го слушаха и които — тогава той беше уверен — по един негов призив са готови да се втурнат там, където ги поведе. С внезапно прозрение той разбра: те се досещаха какво става в София и всеки от тях си има свое мнение за събитията. Да, те първо те изслушват, за да научат каквото могат от тебе и да ти преценят ума, и после си казват думата.

От напрежение и от едва прикрито смущение той чак се изпоти.

Не са, не са същите селяни, които с гайди и кавали тръгнаха на война срещу Турция.

— Трябва на съд да отидат погромаджиите!

— Стамболийски нал’ им се заканва, ще видим какво ще направи.

— Сички, дето ни затриха здравето и разсипаха България, заслужават да им сложат главите на дръвника.

— Толкоз хора измряха…

Дамян Чардаклийски опита да се намеси в общия разговор:

— Един от тия погромаджии се е укрил в бейската кула. С оръжие ни заплашва…

— За господин Стоянович ли казваш? — обърна се към учителя някакъв селянин с втренчен поглед.

— За кого другиго… — отговори му кръчмаринът Йончо, който през цялото време бе стоял прав в ъгъла и внимателно бе следил разговора. — Ама ти, даскале — с нескрита омраза продължи той, — не се меси на чуждо място. Господин Стоянович се е родил през две села оттук, той с всичките си кусури е наш. А тебе никой не те знае откъде се довлече.

Йончо отдавна не беше говорил толкова много на един дъх и се ядоса на себе си. Обърна се и отиде при тезгяха да подрежда шишетата и оканиците.

В това време от съседната маса се надигна Юсеин Герджика. Никой не му бе обърнал внимание, докато той бе седял и чакал жената на Йончо да приготви вечерята за чорбаджията.

Той нагласи двата големи ножа в силяхлъка си, метна на рамо ловджийската си пушка и като взе от тезгяха двете котелки с яденето, хвърли към дългата маса презрителен поглед:

— Не закачайте Истояна…

И с крак отвори вратата.