Димитър Мантов
Зъбато слънце (10)

3.

Оказа се, че целия си багаж — онова, което му беше най-нужно, д-р Стоянович може да събере в два куфара, без шестте ловни пушки, които зави в един общ пакет.

Оказа се още, че скъсването с вчерашния и днешния ден може да стане в един миг — решаваш „край!“ и тръгваш с влака за Горна Оряховица в най-обикновен третокласен вагон.

Но дрехите ти, скъпите ти куфари те издават, хорицата с протрити каскети и калпаци, с окъсани дрехи, с пусти, следвоенни погледи се вторачват в тебе с мълчалив въпрос: „Какво го е накарало този важен господин да пътува с нас?“.

Не им казвай нищо — ти и да искаш, не можеш на никого да обясниш какво се случи с тебе през последните седем години, за да бягаш сега от всичко онова, което си изграждал три десетилетия.

И все пак тук, в трета класа, е по-добре. В тапицираното с кадифе първокласно купе щеше да продължи доскорошното ти съществуване — налучкващи разговори с висши офицери и с висши магистрати кой си, какъв си и по какъв начин можете взаимно да си бъдете полезни. После — модните сега оплаквания от всичко — като се започне с „нещастната съдба на България“ и се свърши с „простолюдието, което навдига глава“.

Във влака той разтвори едно томче на Алфонс Доде. Беше го чел преди години и с чер молив бе отбелязвал това, което му бе харесало. Сега не можеше да чете подред, само го прелистваше, и откри мисъл, която го порази:

„Човечеството е тъй старо! Винаги се налага да вървим по нечии стъпки.“

И той, който смяташе, че неговите лични драми са единствени и неповторими, се запита: вярно ли е това наистина? По чии стъпки вървя?

Нима и други са постъпвали така — зарязвали са всичко — кариера, удобен дом, семейство?

… Бягали са, хиляди са бягали, и то по същия начин — с набързо събран багаж, с желание колкото се може по-скоро да заличат миналото в себе си, да не гледат настоящето и да търсят в бъдещето само едно — тишина, спокойствие.

Да бъде сам, съвсем сам… сред тишината на Еленския Предбалкан — там, в един изоставен бейски имот, купен на безценица преди десетина години, с гори, ниви, които даваше на изполица, и една бейска кула. Единствената му грижа в Горна Оряховица бе да наеме файтон с бързи и здрави коне.

 

 

Тук, от горния етаж на бейската кула, той откри, че има високи, забулени със синя омара върхове, че има поляни с кротнали се по тях стада, че от къщите с плочести покриви спокойно се вие мирен дим и един прост и ясен живот тихо и невидимо се лее по познати, стари коловози.

Юсеин Герджика — дългогодишен пазач на имота на д-р Стоянович, вече седемдесетгодишен, беше съвсем оглушал, но още ходеше изправен, с ловна пушка през рамо, с бяла чалма и силяхлък, от който стърчаха чирените на няколко ножа. Мустаците му — целите побелели, но със заострени краища.

Той посрещна господаря си пред каменната кула с темане, а зад него две ловджийски кучета тихо ръмжаха и въртяха опашки.

— Жив бях, ефендимис, пак да те видя — рече той почтително и се обърна, изшъка на кучетата.

А д-р Стоянович само го потупа по рамото, пъхна му в ръката няколко едри банкноти и мина покрай него — бързаше да се качи на най-горния кат на кулата.

— Ама, ефендимис… — обидено се обади Герджика. Не знаеше какво повече да каже. Старините си изкарваше по милостта на софийския големец, който не се интересуваше от имота си — идваше от дъжд на вятър, с по някоя ловджийска тайфа. Иначе кръчмаринът Йончо в село се занимаваше с нивите, той ги даваше на изполица, той сечеше и гората му. Герджика трябваше да живее в кулата и да я пази така, че като дойде „Истоян“ от София, да има где да пренощува с гостите си и да ги заведе на лов.

Кулата беше непокътната — първият кат превърнат в зимник, вторият в просторно помещение с огнище в единия край и миндерлъци край стените — тук можеше удобно да се живее. За малките студове имаше меден мангал, останал от последния бей, владетел на кулата. Светлина проникваше от няколкото мазгала горе към тавана — оттам и куршум да влезе, няма да те удари, ще падне като презрял плод, смазан от каменните стени.

Третият кат беше мястото на защитниците на кулата — с тесни бойници, седем на брой, мрачен и хладен.

Но тъкмо от този кат д-р Стоянович се захласна в тишината и спокойствието, в яснотата на живота, който по неуловими пътища течеше наоколо. И реши — тук ще му е „кабинетът“ — през деня ще прекарва сред тия сурови, каменни стени в четене на любими книги, открити през ученическите и студентските години и вече забравени. Искаше отново да опита сладостта и опиянението на някогашното съприкосновение със света на писаното слово.

Но той трябва да е защитен от хората. Във всеки мазгал ще заложи по една пушка — преброи ги, само за един не достигаше — и ще каже на Йончо Кръчмарина — по-скоро Герджика ще каже на Йончо от негово име — нека в селата наоколо да знаят; ако някой приближи на изстрел от кулата, да се прости с живота си.

Ще заговорят за него, че се е побъркал. Толкоз по-добре. Ще го оставят на мира с вечните си молби и оплаквания.

А сега нека каже на Герджика да донесе ракия и колкото и да го е гнус от сланината — да отиде при Йончо и да вземе от него едно парче сланина, пресен хляб, лук и сирене.

Лука смаза на коляно, както бе виждал да го правят старите балканджии, с които бе ходил на лов по тукашните места. Сланината беше крехка, извадена сега от саламура, а хлябът се топеше в устата му. Ракията изпълни миндерлията стая с аромата на свеж плод — шишето жълтееше и полумрака и Герджика не се въздържа:

— Ефендимис, такъв ракъ-кефѝ и царят няма!

Кой цар, новият ли, царчето, гдето си маже мустаците с парфюмирано масло от Париж — той бе бледа, невзрачна личност. Синът на големия престъпник рядко е талантлив като баща си.

Какви ли хора вече е насъбрал около себе си?

Без да съзнава, той отново се върна в София, в кабинета си във Външното министерство, където чинопочитателни чиновници с папки в ръце чинно влизаха при него един след друг.

(Всъщност в него винаги бе живяла една притаена мисъл — че ще му се случи нещо лошо, че всичко, което бе градил толкова години, ще рухне само за миг — и когато при конфликтни ситуации това не ставаше, той си отдъхваше — „пак ми се размина“ — до следващия път, до следващите неприятни изживявания.

Откъде се бе наслоило в него това тревожно очакване за неизбежна катастрофа? Много пъти се опитваше да си обясни и все не можеше. Навярно се чувстваше в чужда среда — и като адвокат, и като депутат, и като висш магистрат. Навярно имаше и друго — че съзнаваше слабостите си — той беше умен, но не и хитър, понякога не можеше да съобразява най-елементарни неща, които за хитреците около него бяха просто един добре изигран „номер“. Интересно как само за няколко десетилетия след Освобождението успяхме да създадем цяла прослойка управници — прости, пък хитри, малокултурни и примитивни, а иначе като че ли изучавали от детство Макиавели…)

Катастрофа… и лична, и национална.

(Каква само тема за един психологичен „етюд“!)

Но по-лесно се говори в множествено число… за погромите на България…

 

 

… Няма да се оневинявам. Всички сме виновни… най-вече за раболепието ни пред „величеството“, за това, че с мълчанието си поощрявахме неговите маниакални амбиции. А Кобурга само това и чакаше — след свалянето на Стамболов, мечтата му беше да въведе „личен режим“. Измененията на конституцията^[1] бяха негово тържество…

И си спомни как на един официален банкет не някой друг, а сам президент-министърът г-н Гешов, който беше и министър на външните работи, улови под ръка новия си помощник и му заговори тихо, като че ли му доверяваше дълбока тайна:

— Знаете ли, д-р Стоянович, ние имаме за цар един гений! България е малка за Негово Величество!

Д-р Стоянович гледаше като треснат. Пиян ли беше господин президент-министърът? Или се подиграваше с него?

Той се взря в лицето му. Не, не беше пиян, той почти не пиеше, вдигаше чаша само за наздравица. Порази го друго — г-н Гешов сияеше от някаква вътрешна радост. Да, той се радваше, че имаме за цар един гений.

(Изглежда, вече бе изостанала вековната практика доверително да се казват само ония неща, които не бива да достигат до чужди уши. Раболепието и угодничеството бяха открили нови форми…)

Тогава д-р Стоянович за пръв път се запита: какво правя тук, сред тия безгръбначни двуноги? Нима моите гласоподаватели са ме изпратили в Народното събрание, за да им докажа, че мълчанието е висша проява на житейска мъдрост?

 

 

България била малка за цар Фердинанд. Той бил гений…

Да, той наистина е гений — злият гений на България. Но колко късно всички разбраха това!

 

 

… А някога Начевич му бе припомнил думите на Томас Хобс, че адът — това е твърде късно постигнатата истина…

В кабинета му, във Външното министерство, имаше една саксия с филодендрон. Когато прислужниците забравяха да го полеят, красивото растение бързо повяхваше. После жадно поемаше вода, за да се съвземе наново.

И съвсем замаян, той се попита дали разсилните ще се сещат да поливат филодендрона, или ще го оставят да закрее…

Ама за какво съм се закахърил! — изсмя се в себе си той, но чу гласа си и се сепна: започнах да си говоря сам, побърквам ли се наистина?

Не, не… Трябва да свиква със самотата, с общуването със самия себе си.

… И да живея като циганите — ден за ден… Бъдещето не ме интересува. Само слабите духом отлагат да живеят по-късно от страх пред днешния ден. А миналото е за старците — да се утешават, че все нещо хубаво е имало в живота им.

Не съм старец. Никога няма да бъда старец — защото не желая да живея с миналото.

(И си опомни за оня стар овчар на върха на Балкана, който не знаеше на колко години е — „Трябва да са повече от сто…“. А като го попита как е доживял до тази възраст, прекалявал ли е с ядене и пиене, пуши ли, с жени занимавал ли се е, той отговори: „От всичко съм опитвал, само че друго е… От дядо си знам да живея с леко сърце — каквото е било, било е, хич да не мислиш що си препатил. Нещо ще става — туй е сичкото…“.)

Излиза, че до дълбока старост стигат ония, които не са стари по мисли. Или може би любопитството към света ни крепи? Защото любопитството към другите, към онова, което става около тебе, е бягство от собствените ти проблеми, погледът ти е отправен винаги навън. Болезненото начало в човека започва с обръщане погледа навътре и продължава с ровене в задния двор на мислите.

Какъв друг извод може да се направи? Че клюкарите имат най-здрава инстинктивна природа, защото рядко се занимават със себе си…

Но аз така наистина ще се побъркам — каза си той. — Ще се побъркам от прекалени логични мисли, от навика си на юрист всичко да подлагам на мисловна дисекция и винаги да стигам до ясен извод… А това е друг вид глупост — глупостта на прекалено разсъдъчните, които смятат, че разумът управлява света.

Разумът, вятър, тези две катастрофи, тази Европейска война с всичките й ужаси показаха, че Европа си остава вечно зелена глава, че юношеството на античността е заменено с една смешно зряла възраст, която всъщност е началото на края… жена на четиридесет и пет и мъж на петдесет години, с уж буйни чувства, които всъщност са угасване на чувствеността, привидна жизненост, която прикрива отпадането на силите…

 

 

… Нямам никакво намерение да „прописвам“ наново. Нали като студент по цели нощи бълнувах с чужди думи…

(Там, в чуждите декадентски стихове се преплитаха отровни лиани, дъхаше на абсент, зеленооки жени с разширени от дълбоки страсти зеници мълчаливо гледаха странни, отровени от страдание мъже, небето беше много ниско и по парижките улици като агенти на погребални бюра ходеха Отчаянието и Смъртта…

… И Бодлер, разбира се — гонен от „Насладата-палач“, която насочва всички към „празненство проклето“ — за да стигнем всички до „Разкаянието, което се усмихва“.

— О, скръб! О, скръб! Гризат живота часовете…

… И ние вървим сред лес от символи, блуждаем без пътека…)

 

 

Понякога думите сами се подреждат в стихове — това е начин да дишаш, да възприемаш света. И не е нужно да вземеш молива, за да ги запишеш — те и така, като словесна стихия остават в теб — със смисъл, който не си осъзнал в мига на първата им поява, с някаква скрита сила, която все някога ще експлодира. И това, че ти си решил да избягаш от София и наистина си вече на двеста и петдесет километра от уютния си дом, в една изоставена каменна кула, е без значение — може би ти никъде не си заминал, може би си още по-дълбоко хлътнал в собственото си тресавище — едно лъжливо заминаване, което… с какво може да бъде сравнено? Природата е вечно движение, но кой може да каже как избираме посоките… или по-точно — кой избира посоките?

Някъде отеква гръм.

Есен ли е, или пролет?

От тясната бойница се вижда само един отрязък небе. „Една грижливо отрязана порция небе“ — би казал някой декадент… или просто някой от вечните многознайковци, които за всяко нещо търсят интересна словесна фигура — в парижките кафенета има цели тълпи от тях, занимателни са, но бързо дотягат.

Снощи беше пълнолуние, месечината бе набъбнала от кръв. Какво е останало от нея?

В ранните зари на небето висеше един прозрачен кръг с бели петна по него — като че прояден от молци — от тънките, хищни облачета, които кръжаха наоколо.

От бойницата се виждаха гърбовете на възвишенията, които заобикаляха от една страна скалистия връх, където се издигаше кулата. Тези възвишения очертаваха неговата собствена ненарушима територия — простреляна от заредените с вълчи сачми ловни пушки, които само чакаха някой да натисне спусъка.

И тъкмо в тоя миг на ранното зазоряване той си помисли: какво ли ще стане, ако обърна една от тия пушки към самия мен?

 

 

От втората седмица всичко започна да се повтаря като в служебно ежедневие — черното котле с димящо прясно мляко, което Герджика смъкваше с една кърпа от огнището и пълнеше две паници — голямата за „чорбаджията“, по-малката за себе си. Като стар гавазин, той си знаеше мястото — отиваше със своята паница в долния кат, където дробеше в млякото парчета изсъхнал хляб и чакаше „Истоян“ да го повика. Ако не го повикаше, тръгваше към селото за обеда, който кръчмаринът Йончо приготвяше и сипваше в две котелки. Котелките бяха войнишки, германски, с дълги дръжки и лесно се носеха.

До обяд д-р Стоянович четеше в кулата, като сменяше ту миндерлията помещение, ту най-горния кат. Пушеше много, разхождаше се покрай бойниците и следеше дали някой не се приближава до „границата“. Още нито един път не бе гръмнал, заплахата му, изглежда, бе подействала и това колкото го радваше — че думата му „тежи“ — толкова и го озлобяваше — нима се свършиха дръзките хора в България? Нима всички са с превити вратове?

И все пак честолюбието му бе поласкано — и тук, сред тия полудиви гористи възвишения, той си остава „елитна личност“ — с постъпки, които малцина могат да си позволят.

Преди десетина години, когато от време на време записваше ония свои мисли, които смяташе, че са резултат на собствения му житейски опит, в една тетрадка с черни корици, той бе надраскал с нечетливия си почерк: „Честолюбието — тази самонавиваща се пружина, която е толкова по-съвършена, колкото човек е по-интелигентен“.

Това звучеше като превод от френски и сега той се запита: нима години наред съм живял само привидно сред българи? Нима винаги съм дишал чужд въздух?

И с удивление поглеждаше през някоя от бойниците към сините вериги на Балкана, като че ги виждаше за първи път — те бяха примамващият хоризонт на неговото детство, те и сега преграждаха погледа му към далечините — някога неизвестните, сега прекалено добре познати далечини…

И земята, която се простираше наоколо, беше от неговото детство — вълнообразната земя на Предбалкана, с гори и сечища, с лъкатушни рекички, с ниви като кръпки по склоновете…

(И той беше научил в София шопската приказка за нивата и за сто и първия кьорав поп.)

… И неговите ниви, купени само затова, че кулата се продаваше с тях.

И той е сто и първият кьорав поп.

И той върви по нечии стъпки. Само че не знае чий живот живее уж от свое име. Как беше юридическото определение? „От свое име и за своя сметка…“.

Сметката, която рано или късно трябва да платиш. Не е ли това другото име на смъртта?

Последното приключение, което трябва да се изживее…

 

 

Главата го болеше непрекъснато. Не беше взел никакви лекарства и единственото, което притъпяваше болката, беше старата сливова ракия, която кръчмаринът Йончо му изпращаше.

 

 

В бързината на внезапното заминаване д-р Стоянович не бе забравил да вземе нередовно воденият дневник и цялата кожена папка, вече надписана с красиви букви: „Материали по двете национални катастрофи“. Сега там имаше не само изрезки от вестници и доклади, но и различни възвания и позиви. Бе успял да направи по един препис от „изложенията“, които Военно-политическото отделение при Щаба на Действащата армия всеки месец изпращаше с надпис „строго секретно“ до правителството. В тия изложения истината не се криеше — поповете помежду си не се лъжат.

„Днес само една шепа политически авантюристи, подкупени патриоти и държавници, лакоми гешефтари и спекуланти, сплотени около една алчна за власт, богатства и блясък династия, са, които тласкат българския народ против неговата воля във войната…

Ние заявяваме, че нищо не дели балканските народи и че това, което ги хвърля във взаимоизтребителни войни, то са капиталистическите и династическите интереси на владеещите класи и династии. Опасението на балканските и европейските народи от ужасите на бушуващата всесветска война е в събарянето на капитализма и неговите спътници: милитаризма и империализма. А то ще се постигне с непримирима революционна класова борба на пролетариата от всички страни, сплотени чрез международната солидарност. През границите ние подаваме братска ръка на работниците в Сърбия, Румъния, Гърция и Турция и заедно с целокупния балкански пролетариат извикваме:

Долу войната! Да живее мирът! Да живее международната работническа солидарност! Да живее балканската федеративна република! Да живее освободителният революционен социализъм!“

 

 

Из „Изложението“ на Военно-политическото отделение при щаба на действащата армия за месец юни 1918 година:

„Всеизвестно е колко безпретенциозен и издръжлив е нашият войник и колко малък е онзи минимум, който би го задоволил.

Какво е действителното положение?

След постепенно намаляване на хлебната дажба сега се получава около 600 гр. хляб от един състав почти 100 процента царевичен, и то от брашно, в което нерядко се констатират и кочани; облеклото и обущата приблизително на половината от войниците се намират в такова състояние, че за да постъпи на служба една смяна, е принудена да облече дрехите и обущата на другата смяна.

Своето обезсърчение завърналият се от отпуск войник предава на всички свои другари и разговорите се въртят освен по бойните преживявания, главно около въпросите кой кмет или секретар-бирник как злоупотребявал, как кметовете търгували със захарта, сиренето, солта, газта и пр., как комитетите не се грижели за бедните войнишки семейства, къде е отишла вълната, къде е българското жито, защо на фронта липсва тютюн, кой печели, кой трупа богатствата, кой е освободен с министерско постановление и с какво се занимава сега, как останалите в родината мъже сквернели семейната чест на войниците и пр. Всеки най-малък кът си има една аферистична групичка за гешефти, спекуланти и неморални сделки и се сблъсква с нея.

Разменяните мисли между отделните войници утвърждават неговото убеждение, че спекулата и безредието са система, и го карат да гледа на отделните и най-малки злоупотребления като на прояви на едно велико зло за страната в дадения момент и за нейната бъднина. От отпуск войникът дохожда в частта си с възмутена душа и с протести и критика в уста.

Така е станало, че на много места по позициите е възникнала мисълта, изказвана твърде рязко и определено: «противникът е в тила».

… Войникът се удивлява винаги на германската култура, организация, работоспособност, но също тъй винаги е констатирал хладна надменност, егоизъм в държанието на своя съюзник.

Какви заключения си прави нашият войник сега по позициите, когато вижда германските войници редом до него да се хранят с пшеничен хляб и да констатира, пътувайки за и от отпуска, как чужденци изнасят каквото свърнат из България, няма защо да се казва.

Трябва само да се подчертае, че се явява вече по различни точки на фронта един многозначещ въпрос: «България на чии интереси сега служи?».

Всички горепосочени фактори са понижили духа на армията в значителна степен, и то не до едно пасивно състояние, но има вече прояви на известна отрицателност — дирят се мислено виновниците, изказват се закани по адрес на административни лица в царството и началстващите лица по фронта, отделни войници и малки групи вече дезертират, а други групи отказват да се бият.“

 

 

Из „Изложението“ за месец юни 1918 год.

„“… Скъпотията, спекулацията, липсата на хранителни припаси в родината продължават да изпълват войника и офицера на фронта с грижи и мисли за тяхното семейство и да влияят угнетително върху духа на бойците. Типични са характеристиките, които фронтът прави за тия неблагоприятствия". „Войниците се безпокоят до отчаяние за своите близки“ (дивизионен свещеник на 5-а див.), „Реже се войнишкото сърце от глада на децата“ (1-а армия, ценз.), „Служим за 10 макари или 1 тенекия мас“ (изявление на офицери от 2-а Отделна Армия).

Типични случаи на недобросъвестност от страна на разни държавни органи се разнасят и през м. юлий от уста в уста по фронта и създават яд в настроението. Тъй напр. донася се от 1/5 бригада, че говорели, какво у народния представител Германски били намерени 32 чувала брашно, 3 чувала ориз, 2 чувала фасул, няколко тенекии зехтин, няколко сандъка захар, а също тъй, че у кмета се намерили такива продукти незаконно съхранени.

… Докато едни продължават да бързат да изкористят положението, у други засяда все по-крепко недоверието въз властта, че тя ще смогне да осигури прехраната на семействата им — недоверие, което поражда скептично отношение и към най-добрите мероприятия.

Желанието за мир не е изгубило нищо от прежната си сила; умората и досадата на фронта с нищо не са намалели. Това желание се съчетава с идването на новото правителство и между войниците в някои части била разпространена вярата, че новото правителство ни приближава към мира… За дотегване, втръсване от войната, чийто край не се виждал, се говори в рапортите на 2-а и 3-а Отделни Армии. Въобще краят занимава всички…"

 

 

В-к „Пряпорец“ от 9 август 1918 год., бр. 179, год. XX

„Министрите на фронта

Първата дума на правителството на г. Малинов бе отправена към войниците на фронта. С тях то сподели своите чувства, мисли и намерения; за тях то почна да полага най-големи грижи още от първия ден на своето управление. И не само защото то е правителство народно и армията е народна, но и защото никой повече от него не съзнава, какво е тя днес за българското отечество.

От завчера половината от министрите са на фронта… Това посещение, което министрите правят на героите на фронта, е начало на ред посещения…“

 

 

В-к „Пряпорец“ от 4 септември 1918 год., бр. 199, год. XX

„Височайшият гост

От вчера насам гост на царя и столицата ни е саксонският крал Фридрих-Август III.

Заслужава да се отбележи един факт, който навремето направи радостно впечатление в България. Преди отпразнуването 500-годишнината на стария Лайпцигски университет Негово Величество Фридрих-Август III, който е получил висшето си образование в този университет и който се счита за негов покровител, благоволи да приеме представителите на нашия университет преди ония на много други по-стари университети. Това внимание още тогава показа, че кралят на доблестните саксонци храни симпатии към нашия трудолюбив и демократичен народ…“

 

 

В-к „Пряпорец“ от 9 септември 1918 год., бр. 203. год XX

„Височайшият гост

Днес след пладне ще пристигне в столицата ни Негово Величество баварският крал Лудвиг VII, за да върне посещението, което нашият цар му направи през миналата година.

Кралят е 74-годишен беловлас и мил старец.

… Дунав, който извира от баварските планини, е естествена връзка между нас и баварците. Баварецът, който се отличава със своя темперамент на южняк, със своята прямота, искреност и добродушие, има много общи черти с българина. Затова българинът в Бавария се чувства едва ли не като у дома си…“

 

 

В-к „Пряпорец“ от 20 септември 1918 година, бр. 213, год. XX

„Интервю с министър Костурков

— Войниците със своя здрав ум чувстваха и знаеха това, което аз им говорех, и те ме разбираха добре. В техния поглед, в тяхната душа се четеше героичното решение да устоят докрай и да не паднат духом пред враговете. След онова, което видях на фронта и което чух от нашите войници и офицери, аз се убедих, че там е най-здравата физическа и морална част от нашия народ.

Войникът на фронта е истински светец и мъченик и вие трябва да отидете там, за да видите какво е направил той в продължение на три години само със своите ръце, с примитивни средства — със своя силен дух. Той е извършил епическа работа, за да защити своята родна земя. Само със своите ръце, с една мотика и една лопата е издълбал скалите, изнасял е на гръб на две хиляди метра височина грамадни дървета, за да приготви здрава и сигурна защита…“

 

 

„На 14 септември 1918 г. в седем часа сутринта започна артилерийската подготовка на настъплението на ударна група съглашенски войски при Добро поле. Там противникът разполагаше с 57,000 души и 555 оръдия срещу 15,000 българи със 158 оръдия — съотношение четири към едно.

На 18 септември Южният фронт при Добро поле беше пробит на около двадесет и пет километра широчина и петнадесет километра дълбочина.

Нашата армия започна да отстъпва…“