Димитър Мантов
Зъбато слънце (13)

6.

В Търновската окръжна болница настъпи истинска паника — беше неделя, главният лекар го нямаше, а трябваше да приемат в тежко състояние известния д-р Стоянович.

Но главният лекар бе научил за нещастието и сам дойде.

Самоубийство или нещастен случай?

Целите гърди са набити с едри, вълчи сачми, някои са попаднали и в стомаха.

— Няма да изкара дълго. Месец-два най-много…

Думите на главния лекар скоро стигнаха до санитарките, после ги научи целият град.

Посъвзел се малко, д-р Стоянович помоли да повикат двамата му братя и сестра му, които живееха в Златарица.

Той беше изтърсакът, най-голяма бе сестра му, която вече имаше внуци за женене. Беше се омъжила още на шестнадесет години за един обущар, който се занимаваше и със земеделие.

Братята му бяха тежки, мълчаливи селяни, които бе почти забравил — през някоя година минаваше през Златарица, раздаваше подаръци на тях и на децата им, канеше ги в София, но нито те, нито някой от рода му го бяха посетили.

Сега сестра му се завайка, като го видя.

— Бре, Стоене, какво е станало с тебе!

— Стана, каквото трябваше да стане! — сухо рече той. — Ти по-добре ми отговори има ли от нашия род някое момиче да ми прислужва. Няма да остана в болницата, казах да ми намерят къща под наем.

— Момиче ли? Има, нашата Дешка, тя хем завърши гимназия и сега работи в Горна Оряховица при един търговец, сметките му прави.

— Ще и дам двойно повече, отколкото получава. Кажи й да дойде още утре.

Къщата беше на чаршията, с две големи стаи — едната към улицата, другата с изглед към реката.

Настаниха го във вътрешната стая.

Дешка беше слабичка, пъргаво момиче. Нито хубава, нито грозна, но много миловидна. Облечена бе в евтина рокличка, с тъмни плитки, завити около главата. Тя още от първата минута нарече д-р Стоянович чичо и той й се усмихна.

— Боли ли те много, чичо?

— И да боли, не можеш ми помогна…

— Ще ти помогна, чичо!

— Благодаря ти, Дешке… — улови я за ръката той, но не я задържа дълго — нямаше сили, пръстите му сами се разтвориха…

… И се видя как, извърнал глава над сгънатия гюрук на файтона, повръща дълго и мъчително. Файтонът продължаваше да върви, водите на Босфора мъртво блестяха и той оставяше една мръсна следа след себе си…

Като охлювите!

Лигавите охлюви — и те оставят следа…

Стъклата на прозорците потрепериха.

— Какво става, Дешке?

— Нищо, чичо. Демонстрация. Железничарите в Горна Оряховица вдигнаха голяма стачка…

— Какво правят тук?

— Тук комунистите са тръгнали с плакарди и червени знамена. Не можах да разбера — против Ньойския договор ли, против нещо друго ли. Ама са много, цялата улица са изпълнили!

Цялата улица — удиви се той, — а преди десетина години им се смееха, че на първомайските демонстрации са девет музиканти — трима манифестанти.

… Ако искам да съм честен човек, трябва да им кажа, че винаги съм ги уважавал. Те единствени знаят какво желаят. Всъщност някога тръгнах към тях… да, към тях… там ми беше мястото. Ето и това момиче е с тях, по очите й личи… Ако Габровски се съгласи да дойде да ме види, ще му кажа, той ще ме разбере… Но тия мръсни времена ме объркаха… Наистина… били са по-тежки времена, но по-подли — не…

И се запита с болка: как стана така, че пропиля целия си живот? Дори и сега му се иска там, в София, да забележат неговото отсъствие. Но защо пак се върти в същия кръг, защо като куче гони опашката си — никак вече не се интересува какво ще говорят за него… И все пак някой ще каже — „той блести с отсъствието си — хора като д-р Стоянович са единици“…

На светлината на залеза покривите на къщите, които се сливаха един с друг и стигаха чак долу до реката, блестяха като златни.

Златни ли са, наистина?

— Дешке, я ме повдигни!

Момичето скочи от стола, до масата, където обикновено седеше и четеше някоя книга.

— Сложи още една възглавница…

— Ето, така ли?

— Така… но не виждам…

— Какво искаш да видиш, чичо?

— Покривите… те… от злато ли са?

— От злато ли? — вгледа се в разширените му очи момичето и сложи ръка на челото му — то пареше под пръстите й.

— … Защото — с преглъщане каза той, — ако са от злато, да отида там и… нали разбираш, както в нощното гърне… Ха-ха-ха! — лудо се засмя той и започна да хвърля възглавниците по пода.

След няколко дни в софийските вестници се появи кратко съобщение: „Вчера във Велико Търново е бил погребан видният юрист д-р Стоянович. По желание на покойния, вписано в завещанието му, надгробни речи не са били произнесени“.

А в това време стачката на железничарите продължаваше.

И по улиците на стария град все по-често се развяваха червени знамена.