Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (9)

9.

Рибите тон с жълти перки винаги се движат. Никога не спят.

Наистина никога не се спират да спят или дори да си почиват. Ако се спрат, ще потънат и ще умрат, така че прекарват целия си живот в движение.

Целият си живот — от 7 до 11 години.

Мигрират на пасажи из топлите води, като следват брега на американския континент от Съединените американски щати до Чили, а на връщане — обратно. Нямат календар, както другите видове риба тон, не следват някакъв фиксиран маршрут всяка година и местата, където хвърлят хайвер, не се повтарят. Всъщност постоянно мигрират.

Мигрират, казват някои биолози, за да търсят храна, защото консумират 1/3 от теглото си всеки ден, докато мигрират. Което е все едно да се каже: пътуват през океана, за да се хранят, а се хранят, за да продължат да пътуват. В определен момент от дългото хиляди километри пътуване към тях се присъединяват делфините, като плуват над тях. Дишат отгоре през отворите, които имат на главата. Отгоре ги насочват. Отгоре ги пазят от ужасната поява на някоя акула или кит, които се хранят с риба тон.

Няколко метра по-надолу пасажът риба тон лови по-малки риби. Докато ги дъвче, парчета храна изплуват на нивото на делфините, които се хранят с тези остатъци.

По средата на пътешествието е брегът на Мексико. И дебнещите мексикански кораби за улов на риба тон.

И много високо, на повече от 35 километра от морската повърхност един многостенен сателит плува в тишината на небесното пространство, проектиран да фотографира градове, пристанища, острови в мексиканската част на Тихия океан и също едва забележими движения в морето, като шествие от перки и водни стълбове, тоест шествие от делфини, тоест сигнал за подводен пасаж риба тон.

 

 

В открито море на линията на Масатлан хоризонтът от 360 градуса беше прорязан вдясно с червена светлина, а вляво кръглата бяла луна плуваше в нощта. Тогава ги видях, първите перки се показаха.

Отпуснах се, за да падна по гръб от лодката, и под водата заплувах към пасажа риба тон, който веднага стана неспокоен.

Една риба ме блъсна странично, друга ме посрещна с удар, трета ме перна бавно с опашка и ме тласна няколко метра назад, към края на пасажа.

Оставих го да ме изпревари и под сянката на последните делфини запалих цилиндричния мотор, поставен на гърба ми до кислородната бутилка, за да ги последвам.

2 големи риби тон изостанаха, за да плуват от двете ми страни. Без да ме докосват, на половин метър разстояние. В продължение на един час пътешествие не направих нищо, което да ме отличи от тях, освен да съществувам под друга форма, което се надявах, че не ги обижда или стресира.

И така, след като един час плуваха до мен, ме забравиха и отидоха напред, за да заемат мястото си по средата на пасажа.

Погледнах ръчния си часовник.

Ако в 2-та кораба, закотвени в открито море, капитаните бяха проследили внимателно сателитните снимки, точно в този момент вероятно спускаха лодките във водата, които щяха да се плъзнат, за да опънат мрежата с диаметър половин километър, но този път не с жълти тапи, а със сини, като цвета на морето.

След като потопят мрежата, щяха да загасят моторите и да започне най-изнервящата част от риболова — очакването.

Можех да си представя моряците, облегнати в края на палубата, като някои палят цигара, готови за най-бавния улов на риба тон, в който са участвали. По идея на бавноразвиващата се племенница на собственичката на „Риба тон Консуело“.

 

 

В мрежата бяхме делфините, рибите тон и Аз. Можех да я видя под мен — мрежата, която започна да се вдига нагоре.

Мрежата се вдигаше от 10 скрипеца на всеки от 2-та кораба. Лодките бавно стесняваха обръча и моряците забиваха харпуни само в упоритите риби тон, които се опитваха да избягат. Делфините, напротив, без никой да ги притеснява и като разполагаха с достатъчно време при този бавен риболов, скачаха над мрежата.

3-ма водолази, заедно с мен 4-ма, прегръщахме малкото дезориентирани делфини, за да ги изведем извън мрежата. Ужасен ръкопашен бой, за да ги накараме да избягат, непокорните делфини.

— Делфините са вън — извика по високоговорител един от капитаните.

От кораб 1 мрежата се вдигаше и един страничен капак се отвори на кораб 2. Мрежата, превърната в пързалка, изсипа сребристата риба тон една по една в басейн, пълен с морска вода в трюма на кораб 2, пречиствана през отворени люкове.

Рибите тон потъваха в басейна, като търсеха изход, удряха се в кораба. На палубата усещахме как техните атаки се размиват и стават по-леки.

До момента, в който спряха.

Бяха преживели нещо много неочаквано, но бързо и пролятата кръв беше малко.

В морето остана само едно петно розова пяна с диаметър около 400 метра.

Половин час след това розовото петно се беше размило.

— Окей.

Това казах по радиостанцията на Пеня и леля, които очакваха новините в кулата на кея при фабриката за риба тон.

Много ми харесва тази дума — окей. Произхожда от Гражданската война в Съединените американски щати през 19-и век. Генералите го пишели в своите доклади за новините от войната, когато никой не е бил убит съответния ден.

Zero killed^[1] = 0 killed = OK = okey

 

 

— Окей — отговори леля и прекъсна.

Пред кабината с радиостанцията на палубата на кораба човекът от „Грийнпийс“ махна качулката на водолазния костюм. Косата му беше кафява, със златисти връхчета, като на Рикардо.

— Най̀ нестресиращият улов на риба тон на планетата Земя — каза. — Поздравления.

— Ако не се вземе предвид този в Палермо, който продължава да се осъществява с прединдустриални методи — поправих го.

— Още по-спокоен от този — усмихна се той и добави:

— И 100% безопасен за делфините.

 

 

До кей 4 бяхме спуснали в морето една широка клетка за рибите тон. Защо да ги затваряме в малки пространства?

— Защото са по-евтини — беше казал инженер Пеня, когато му поръчах размера на клетката. Свали си очилата и отново си ги сложи.

— Защото са по-евтини — настояваше пред леля Исабеле. — Защо да се влага толкова метал, когато рибите тон могат да бъдат и в малка клетка?

Но леля му каза:

— Не бъди скъперник, Пеня.

Реката от риба тон, общо 80 екземпляра, влезе в клетката и преди да се сблъска с решетките, изсипахме отгоре сардини. Започнаха да ги ядат и забравиха за решетките.

Влязох в клетката с водолазния си костюм, с моя визьор на риба тон, за да се уверя, че всички са добре. Носех кош скариди на гърба. Рибите тон се обръщаха да ме видят. Заобиколиха ме. Очите им, черни, кръгли, с широки зеници, ставаха сурови и се втренчваха в мен.

Точният термин е хищен поглед — когато големите животни заобикалят по-малко животно, което в този случай бях Аз, хищният поглед предшества момента, в който ще го изядат.

Помнят ли ме? — запитах се. — Знаят ли, че аз съм ги довела в този затвор?

Загледах се по-специално в една риба тон, в чието око потрепваше микроскопично жълто петно, което изведнъж ми се стори заплашително. Обърнах се бавно, като хвърлих шепи скариди. За мое успокоение рибите отвориха уста, за да погълнат скаридите.

Това, което се случи впоследствие, беше изключително неочаквано.

Рибата тон с жълтото петно в черното око доближи муцуната си до мен и бавно ме побутна, сякаш искаше да види как ще реагирам Аз.

Така, издадох глава напред и на свой ред бутнах проклетата риба, пак леко, колкото да знае, че Аз също знам да бутам.

Тогава другите риби се приближиха и една от тях отново ме бутна с муцуна, пак бавно и Аз отново я бутнах с глава.

Поиграхме си така малко на удари с глава като добри приятели, без да си спомняме за риболова отпреди няколко дни.

 

 

Бяхме монтирали подвижна лента по протежение на кей 4, от края, където беше потопена клетката с риба тон, до тротоара пред фабриката, където бе издигнат подиум за публиката:

Нашите 10 капитани, нашите основни служители, равин Челмински от щата Мейн, Съединени американски щати, и неговият колач, чието име не си спомням, новият секретар по въпросите на риболова на страната и новият кмет на Масатлан.

3-ма моряци извадиха първата риба тон от клетката, завързаха я за гумената лента, четвърти моряк я заслепи със светлината на една неонова лампа, пуснаха механизма и гумената лента докара рибата тон до мен. Аз я чаках в униформа на изкормвачка, бяла, с бели ботуши и с пистолет със сгъстен въздух в ръка.

Поставих другата си ръка отстрани на рибата, която потреперваше, сякаш имаше барабан вътре, натиснах я и моята уверена ласка я успокои, въпреки че не престана да отваря уста, защото се задушаваше, а очите й не престанаха да се движат неспокойно, защото със сигурност халюцинираше от задушаването. Тогава побързах да поставя пистолета до едното черно око, което изведнъж се втренчи в мен с влажен поглед.

Стрелях.

Рибата тон се изви нагоре, после изведнъж се отпусна.

2-ма моряци я сложиха в дълъг контейнер от оранжева пластмаса, пълен догоре с лед.

Дойде следващата риба тон. Погалих я уверено, за да я успокоя.

Стрелях в нея.

Поставиха я в друг ковчег за замразяване.

Докато се задаваше третата риба тон по гумената лента, равинът и колачът се доближиха. Бяха облечени в бели гащеризони на месари, и двамата с бради до гърдите. Равинът носеше, освен това елегантна панамена шапка с широка периферия. Постлаха една найлонова постелка, за да коленичат на нея.

По мое указание колачът успокои с уверени ласки рибата тон.

Казах на английски:

— Стреляйте.

— Един момент — отвърна равинът на английски.

Колачът каза нещо на иврит, с ръка в бяла ръкавица върху рибата тон, която се задушаваше и гледаше към съвършеното сутрешно небе. Сякаш мина цяла вечност, а той продължаваше да говори на този странен език. Видях, че на подиума нашите гости гледаха към земята или към фабриката, тоест, към което и да е друго място, освен към мястото на убиването. Дори леля Исабеле, седнала до приятеля си, Плешивия, с големи тъмни очила и бялата си платнена шапка, гледаше към възможно най-далечното място — хоризонта на сребристото море.

Най-накрая колачът приключи с молитвата си с една дума:

— Амин.

И стреля с пистолета със сгъстен въздух в мозъка на рибата тон.

И така, докато бяха убити всичките 80 риби тон. Аз, равинът и колачът убивахме, гостите на подиума гледаха встрани и си говореха, сякаш бяха на друго място и по друг повод.

Единствено предпоследната риба тон беше трудно да бъде убита. Разпознах в черното й око една жълта точка, пуснах я уплашено точно в момента, в който равинът стреля с пистолета със сгъстен въздух — в дупката изчезна цялото око на рибата тон и струя кръв опръска равина, колача и мен.

В края на церемонията равин Челмински застана пред подиума с окървавено лице, шапка и брада. Докато сложиха пред него един микрофон, по циментовия под капеше кръв и пот.

Заговори на английски по микрофона:

— Удостоверява се, че това са риби тон кашер. Кашер, тоест изрядни, подходящо приготвени, чисти. И могат да бъдат консумирани от всички евреи по света.

Пеня изведнъж се развесели. Извади от джоба на ризата си един калкулатор. Беше разбрал най-накрая защо, по дяволите, леля беше платила големите хонорари на равина и колача.

Човекът от „Грийнпийс“ на свой ред застана пред микрофона и заяви:

— Освен това се удостоверява от „Грийнпийс“, че тези риби тон са уловени без делфини (dolphin safe), както и нестресирани (stress free) и могат да бъдат консумирани от всички хора, които мислят за екологията.

Пеня щракаше бясно по калкулатора си, докато публиката, потънала в пот и замаяна от слънцето, започна да ръкопляска. Тогава секретарят по въпросите на риболова, когото бяха поканили да вземе думата, слезе от подиума и се запъти към микрофона. Всички седнаха отново с голямо неудоволствие, за да продължат да стоят на слънце.

Висок, побелял, с перленосив костюм и червена вратовръзка, сякаш беше в някой елегантен салон в града, той се наведе, за да каже по микрофона:

— Ще бъда кратък.

Тогава разбрахме, че ни очаква дълга реч, от типичните за секретарите по въпросите на риболова.

— Съжалявам, че не съм моряк — каза, — а икономист.

Продължителна тишина.

Един човек опита да изръкопляска, но за съжаление секретарят имаше още какво да каже.

— Радвам се обаче, че съм с вас, за да обявя официално прекратяването на ембаргото, което Съединените американски щати наложиха за нашата мексиканска риба тон. Прекратено е поне едностранно, от наша, мексиканска страна.

Леля Исабеле разтвори червения си чадър, което всички изтълкувахме като край на речта на секретаря по въпросите на риболова, и се насочихме бързо към стъклената шестостенна кула на кея, където на 4-тия етаж бяха сервирани бири в студени халби, мартини от тамаринд и хапки с плънка от риба тон и червен сос.

Едва го чух. В един ъгъл инженер Пеня прошепна на един от капитаните на нашата флота:

— 3 милиона долара, с включени заплати, нови съоръжения, транспорт на ковчезите за замразяване със самолет. Просто тъпа екстравагантност, ако питаш мен.

Капитанът свали моряшката си шапка, сложи я под мишница и подчерта:

— Но прекратихме ембаргото. Пеня:

— Какво значение, по дяволите, има дали ще прекратим ембаргото. Ако не излязат сметките, затъваме и затваряме фабриката.

Капитанът:

— Но шефката знае ли това?

— Шефката слуша единствено умствено изостаналата си племенница. Ще ти разкажа…

Пеня отвори уста, за да разкаже, но секретарят по въпросите на риболова се приближи и заговориха за нещо друго.

 

 

С халба бира в ръка и криволичеща крачка леля заведе специалните гости да разгледат фабриката. Влязоха в залата за изкормване на риба тон и леля посочи тавана, където висеше моята лампа за убиване на мухи. Тръба, навита като спирала, с неонова светлина, с диаметър 1 метър в основата.

Мухите се доближаваха, привлечени от синкавата светлина, и не ги отблъскваше изгаряща топлина както би се случило с други лампи. Радостно кацаха на тръбата със синкава светлина, която веднага ги екзекутираше със звук ззззз, и падаха умрели право в голяма пластмасова табла със студена вода, поставена на пода.

Секретарят по въпросите на риболова и равинът се загледаха в моето изобретение, изумени.

— А сега, равине — предизвика го секретарят по въпросите на риболова, — една свещена молитва за мухите.

Равинът надигна своята халба бира. След това каза, с пяна по мустаците:

— Няма такава, господин секретар, защото не ги изяждаме. Мога обаче да ви цитирам какво е написал великият учител Маймонидес^[2] за убийството при самозащита.

— Я виж ти — каза леля.

Равинът се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Почакайте — помоли леля. И накара изкормвачките на риба тон да замълчат.

Жените запазиха тишина и останаха неподвижни с маските на устата и латексовите си ръкавици върху полуизкормените риби тон.

И равинът започна да изрича с тихия си мелодичен глас разни неща, които всички предположихме, че на иврит се отнасят до убийствата при самозащита. Празненството продължи при алеята с лимонови дървета, които Рикардо беше засадил на плажа за спомен от него. Под короните, на дълга и тясна маса.

Сервитьорите донесоха храната в големи овални табли. Риба тон, поставена върху листа мексикански пипер^[3] и полята с лек сос от тъмночервени чушки и лимон, планини от див ориз, пушени сардини и печени скакалци, панирани в яйчен белтък. После пристигнаха чиниите с резени лимон, бутилките розе, което се сервираше в кристални чаши, бутилките мескал^[4] от Оахака^[5] и чашките, в които се поднася.

На едно от почетните места на дългата маса Аз пиех вино и наблюдавах внимателно как нашите гости поднасяха към устата си вилицата с нежното месо на рибата тон, която не бяха издържали да гледат, докато все още беше цяла и жива, с пистолета със сгъстен въздух до окото.

Равинът се изправи с чаша в ръка.

— Ама нека да не ни говори на иврит — помоли секретарят по въпросите на риболова, който още беше с вратовръзка, но по риза, залепнала по тялото му от потта.

— Превеждай му — чух, че ме моли леля от другото почетно място на масата.

— Днес — каза равинът на английски и аз преведох на испански — разбрах колко ценен е животът. Колко крехък и колко ценен.

В далечината се чу как падна една тенджера и после едно „чук-чук“ сред дърветата, с които граничеше алеята с лимонови дървета.

— С убиването на 80 риби тон една след друга — продължи равинът — почувствах смъртта много близо, всъщност в ръката ми, в пистолета със сгъстен въздух, който държах. Почувствах също така Господ много близо. Почувствах, да ми прости дързостта Светият Отец, че съм ангелът, който пази вратите на рая с огнен меч в десницата.

Леля остави разочарована чашата си. Всеки път, когато ставаше въпрос за Господ, губеше интерес. Сред короните на лимоновите дървета небето ставаше оранжево и отново, както всеки следобед, започваше преливането на деня в нощ и се появяваше този излишък от енергия, който се освобождава при това преливане и съживява природата.

Започнаха да свирят щурците, птиците зацвърчаха по-силно и равинът повиши глас, за да се чува:

— Всевишният, хвала Нему, е присъдил на нас властта над животните, за да ги употребяваме и да се храним с тях. Животните са негово творение, но същевременно е наше хуманно задължение да се отнасяме с тях с уважение. Да ги убиваме, без да ги измъчваме. Без ненужно страдание.

Мислех си — продължи равинът, като се бореше с шума от все по-бурните морски вълни, щурците, цвърченето, звука „чук-чук“ сред клоните, — че „Риба тон Консуело“ трябва да бъде посетена от онези, които искат да сключат мир със смъртта и животните. Уважавай животното. Убивай с уважение. Консумирай го със съчувствие и благодарност.

Най-после разбрах — звукът „чук-чук“ продължаваше да се носи от клоните на едно огнено дърво^[6]. Беше кълвач, който чукаше по дънера.

— Аз съм евреин — извика равинът с цяло гърло, изглеждаше сякаш ще започне да пее като птица, птица, висока почти 2 метра и с брада, която се бори с гласището си с природата. — Аз съм евреин, а ние евреите сме били избивани системно от нацистите като животни. В моето духовно братство вярващите са или оцелели от онзи холокост, или деца, или внуци, или правнуци на тези оцелели. Искам да препоръчам именно на тези евреи да посетят „Риба тон Консуело“ през това лято и да присъстват на красивата екзекуция на рибата тон, без барут, без куршум, без нож, за да научат онова, което аз научих днес, естествено, с ваше разрешение.

Пеня се изправи ентусиазиран, за да му отговори, че, разбира се, имат нашето позволение. В добавка бихме могли да организираме за посетителите евреи екскурзия с платноходка и уроци по подводно гмуркане. И за да не остане седнал, кметът на Масатлан се изправи също, но едва след като една огромна вълна се разби, успяхме да разберем, че предлагаше на евреите настаняване на специални цени в чудесните хотели на Масатлан, което предизвика смеха на сътрапезниците и един от тях попита кой от хотелите в Масатлан е нещо по-различно от свинарник. Тогава секретарят по въпросите на риболова се изправи и сля гласа си в борбата между хората и тази между хората и морето, цвърченето и звука „чук-чук-чук“ на кълвача.

Там бяха 4-ма господа, които крещяха до изтощение, там беше и природата, която ги заглушаваше с грохот, свирене и жужене. Сипах си една чаша мескал и я изпих. Сипах си още една. И тогава го видях.

От клона на едно огнено дърво катерица скочи на клона на друго огнено дърво и между оранжевите цветове захапа кълвача, скочи във въздуха, падна на пясъка и избяга с птицата в уста надалече по плажа, който беше син като нощното небе, където различих много високо 3 светещи точки — 2 бели и 1 синя.

Погледнах ръчния си часовник — 8:23.

Това беше самолетът, който отнасяше 80-те ковчега за замразяване и моето бъдеще.

Изпих наведнъж третата чашка мескал.

Изведнъж на небето се появиха 2 луни.