Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (12)

12.

— Да почистим лайното на бика^[1] — каза Гоулд.

(Продължавам да превеждам директно от английски.)

— Местоположението на „Риба тон Консуело“ е грешка.

Така заяви Гоулд в белите си смачкани бермуди, с ръце в джобовете, като се разхождаше из хола с черните си сандали, които гледах в подметките от джанта на ремарке.

— През 19-и век, когато е била основана, местоположението може да е било подходящо. През 21-ви век обаче е шибана грешка — настоя Гоулд.

Леля запали цигара.

— Сега да видим, продуктът, риба тон с жълта перка, е още една шибана грешка. Продукт, който не се цени и няма бъдеще. И най-накрая — пазарът. Великата Северна Америка, разбира се, е най-голямата шибана грешка. Враждебно настроен пазар към чуждестранните хранителни продукти.

— Това, което вие имате обаче — каза и направи пауза, — това, което имате, е най-ценното — идея. Оригинална и проста идея, идея, чиято чиста красота заслепява. Погледнете ме в очите, госпожице Различни способности.

Леля се намеси:

— Тя не прави това, ако все още няма доверие в някого.

— Аха — каза Гоулд.

И дебелите пръсти на краката му се отдалечиха от зрителното ми поле.

— А тази идея — чух го да казва, — идеята да се убиват риби, така че да няма токсини, с които жестокостта вгорчава месото им, и без да се замразяват, което притъпява вкуса им, си струва да се осъществи.

Леля:

— Тогава?

Гоулд:

— Тогава е много просто. Трябва да се промени океанът, продуктът и пазарът.

Леля вдигна вежди.

И Гоулд поясни:

— Трябва флотата да се премести на остров в Атлантическия океан, някой африкански остров например. Трябва да се лови друг вид риба тон, със синя перка, който живее много по-дълго, до 30 години, и затова достига по-големи размери. Освен това не мигрира заедно с делфини, които са покровителстван от еколозите вид. И трябва да се продава в Япония, където коремът на рибата тон със синя перка се смята за хайвера на океаните.

Очерта плана за по-малко от минута. Предупреди ни обаче, че осъществяването му няма да е много лесно за моряците във флотата ни и за армията дипломирани младежи със специалност търговия от неговата компания.

— Сигурен ли е този бизнес? — попита леля.

— Скъпа — каза Гоулд, — единственото сигурно нещо в живота е смъртта.

И показа всичките си зъби в една усмивка.

— Делим обаче загубите наполовина, ако има такива — добави Гоулд. — А ако има печалби, също ги делим наполовина.

Извади от джоба на ризата си една пура. Отхапа края й. Сдъвка го и прибра отново пурата в джоба на ризата си.

— Постъпи като мен, скъпа приятелко — каза на леля. — Понастоящем деля сделките си на 2. Половината, които са умерени успехи или явни загуби, ги изпращам в канала. И оставам само с половината, които са абсолютни успехи. И така съм 100% преуспял човек.

Видях изпод вежди как леля дръпна от цигарата си и изпусна струя дим. Леля Исабеле нямаше друг бизнес, освен „Риба тон Консуело“. Още нещо, от „Риба тон Консуело“, нейното наследство, й останаха само 5 от 20-те кораба, с които беше започнала първоначално. Пред нея стоеше един непознат, който й предлагаше да заложи този остатък на една-единствена карта.

— А това също ме интересува — чух да казва Гоулд.

Вдигнах поглед и го видях по средата на хола с шахматен под да гледа моята лампа за убиване на мухи.

— Таблата обаче… — протегна дясната си ръка над плешивата глава, за да се почеше по лявото ухо. — Таблата — продължи Гоулд — трябва да бъде вградена в лампата, трябва да бъдат едно цяло. Колкото до тръбата…

— Какво за светещата тръба? — попитах.

— Не знам, имам нещо против тръбите — каза. — Първи въпрос — защо тръбата е навита като спирала?

Така, това беше темата на първия ни разговор, който се проведе в трапезарията по време на вечерята — навитата като спирала тръба от светещото изобретение за убиване на мухи.

На зазоряване Гоулд изпълни с бързия си и наклонен напред почерк два листа.

1. Договор, по силата, на който Аз му продавах патента за електрическото изобретение за убиване на мухи.

2. Един чек за 100 хиляди долара.

 

 

В банката поисках да ми обменят чека в най-дребната мексиканска валута в банкноти, с която разполагаха. Оказаха се много красиви, сини, от 20 песос. Напълниха ми със сини банкноти един черен найлонов плик, от тези, които се използват за боклук. Тръгнах с черния плик на рамо по главната улица на Масатлан, по пладне, толкова бяло, че спрените коли сякаш изчезваха на моменти в собствения си блясък.

Не знам защо си спомням толкова добре това, колите, които изчезват в собствения си блясък.

Изпразних плика на леглото си и планината пачки с банкноти го покри цялото. Разбрах, че Гоулд беше толкова реален, колкото и красивите сини банкноти.

Върнах плика за боклук в банката и разбира се, от онзи момент нататък започнах да вярвам за всичко на господин Гоулд.

 

 

Не така стояха нещата при леля Исабеле и Пеня.

Една сутрин Пеня се появи с 3 огромни книги под мишница.

На масата в кухнята изчете от книгите цифрите, които описваха упадъка на „Риба тон Консуело“. Беше си сложил очилата със стъкла от дъно на бутилка, с които изглеждаше такъв аутист, какъвто беше в действителност. Посочваше с показалец всяка цифра, която четеше на глас.

След половин час леля го прекъсна, за да му каже:

— Стига вече, Пеня. Ясно е. С две думи, вие предлагате да не правим нищо и да продължим да отиваме по дяволите.

— Да, да, доня Исабеле, но постепенно и без да рискуваме всичко наведнъж — каза Пеня. — Да опитаме нещо, което ще ни позволи да упражним нови стратегии тук, на националния пазар. Например, доня Исабеле, позволете ми да ви покажа плана, който развих с една рекламна агенция.

Сложи на масата няколко брошури и поясни:

— Можем да подаряваме из цялата страна тези рецепти, за да научат хората, че могат да консумират консервирана риба тон по различни нови начини.

Леля отпи дълга глътка ром, а Пеня разгърна брошурата и зачете на глас:

— Равиоли с риба тон. Такос^[2] с риба тон. Супа от риба тон с фасул. Салата от риба тон и настъргана ябълка. Риба тон на фурна.

Това бяха общо 33 нови начина да се консумира консервирана риба тон. Последният беше десерт от риба тон с нахут, посипан с пудра захар.

— Следва най-новаторското — предупреди ни Пеня с вдигнат показалец. — Открихме изключително многообещаващо качество на рибата тон. Дава енергия, но от нея не се пълнее. Така че ще подемем из цялата страна друга кампания, също чрез брошури, които да подканят хората, желаещи да намалят теглото си, да ядат риба тон без спагети и ориз, само риба тон.

Пеня се усмихна неясно защо, а леля допи рома на още една дълга глътка и отново напълни чашата си до половината.

— Какво мислиш? — обърна се към мен, с пълни с вода очи.

— Моля за извинение, доня — прекъсна я Пеня, — не искам да бъда груб, но…

— Но какво? — попита леля.

— Но какво значение има какво мисли някой с интелекта на дете от втори клас в началното училище.

Дори Аз разбрах, че говори за мен.

— Самата вие ми показахте психометричните тестове на този някой — каза Пеня — и, поправете ме, ако греша, те доказват това.

Леля Исабеле изпрати Пеня до главната врата и накара Дебеланата да ме заведе в библиотеката.

 

 

Аз се бях отнесла. Фактът, че разбрах най-накрая резултата от психометричните тестове, които доктор Гликман ми беше направила в университета, ме беше изтрил от планетата. Дебеланата ме хвана за ръка и ме избута през хола и нагоре по стълбите. В коридора ме буташе по гърба, докато ме настани в библиотеката на един стол до леля, на почетното място на махагоновата маса.

Леля пусна компютъра. Пощрака известно време по клавиатурата и екранът се изпълни с думи и цифри.

— Като цяло си умствено изостанала — каза леля.

Погали ме по лицето.

— Карен, Карен, трябва да ме слушаш — каза.

Повтори:

— Като цяло си умствено изостанала.

Не отговорих.

— Сега, да видим къде са ниските, ти оценки.

Щракна отново и думите и цифрите се пренаредиха и се оцветиха в червено и синьо. Неспособностите и способностите на моето Аз, преведени в неразбираеми цифри.

Леля каза:

— Гледай, по всички раздели на тестовете с хронометър действително си на нивото на дете от втори клас в началното училище.

Не отговорих.

— Колкото до това как свързваш сходни образи или понятия, си на нивото на дете от първи клас в началното училище.

— Защо ми причиняваш това, лельо? — попитах.

Леля не обърна внимание на въпроса.

— Сега да видим тази категория — по отношение на всичко, което предполага да проектираш личността си в някакво изображение, си на нивото на дете от детската градина.

— Мразя те — изхлипах.

И започнах да се клатя леко на стола, но леля не ме остави на мира.

— Макар че да не проектираш личността си в други неща, ми се струва предимство, а не недостатък. Сега, по отношение на паметта си сред най-развитите 2% от населението на света. Чу ли, Карен?

— Най-развитите 2%? — попитах, все още отнесена.

— Да видим сега пространствената ти ориентация. Резултатът ти е толкова висок, че тестът не успява да я измери напълно, само посочва, че вероятно си сред 0,1% от населението на света.

Засмях се.

— Колкото до устойчивостта на вниманието в едно нещо, отново си над тавана, който мери тестът.

— Тавана? — попитах.

— Най-високата точка — преведе леля и защрака по клавиатурата на компютъра.

Продължи:

— Доктор Гликман пише във връзка с устойчивостта на вниманието ти: когато се съсредоточи в едно нещо, тя просто потъва в това нещо.

Потропах по масата, щастлива, защото се припознавах в тези думи, и продължих да тропам по масата, докато слушах следващия резултат сред ръкоплясканията на самата себе си.

— Способността ти за организация на пространството е сред най-развитите 3% от населението.

Изправих се с вдигнати ръце, за да посрещна собствения си радостен вик.

— Гений си в организацията на пространството — повтори леля и аз облякох вика си в думи:

— Аз съм гений!

— И най-накрая, вниманието ти към особеностите на сложни ситуации е на нивото на маймуна.

Отново седнах, сдържана.

— Като цяло — каза тогава леля, — по отношение на 90% от стандартните показатели за интелигентност се намираш между имбецилността и идиотията, но при 10% си сред най-развитите от населението. Така че ще следваме доктрината „Гоулд“ и ще направим следното. Ела тук и гледай какво правя.

Застанах пред екрана на компютъра. Леля натисна един клавиш и останаха само сините оценки.

— Нека забравим 90-те % червено на твоите недостатъци и да заложим на 10-те % синьо на твоите забележителни способности. Как ти се струва?

 

 

Обади се на Гоулд и му каза:

— Приемаме при едно условие. Ще бъдем 3-ма съдружници — вие, моята племенница и аз, с равно участие в печалбата.

Гоулд възрази:

— Невъзможно. Ще бъде така — половината за мен, а за вас другата половина.

Леля се замисли, преди да отговори:

— Добре тогава, Карен ще има 25%, а аз 26%.

— Аха — каза Гоулд. — Идеята е вие двете да държите контрола?

Аз, която слушах от другата слушалка, се обадих:

— Не, идеята е да имаме повече от теб.

Гоулд се засмя и каза:

— Обожавам прямите отговори.

Така леля заложи нейната съдба, моята съдба и тази на 800 работници от фабриката на 10-те изключителни процента от мозъка на една жена между идиот и имбецил в играта на всичко срещу нищо, която трябваше да ни отведе на малкия остров Ногокор в африканската част на Средиземно море.

 

 

Отивам за още една чаша вода.