Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (7)

7.

Една сутрин вратата на стаята ми се отвори и влезе дребничка брюнетка с черна коса на плитка и по един куфар във всяка ръка. Видя ме как седя на масата, загледана в екрана на видеокамерата, където ръката на Хънтингтън рисуваше един план.

Дребната брюнетка каза:

— Очаквах да те видя закачена на въжето, облечена като водолаз. Усмихна се.

Не й отговорих. Сега Хънтингтън подостряше молива си HB със стоманена острилка. Върнах лентата, подготвих моите острилка и молив, същите като неговите. Пуснах видеокамерата. Имитирах начина, по който Хънтингтън подостряше върха, без да спира, докато грапавината на дървото се изгладеше от острилката, и как след това поднасяше върха на молива към устните си и го духваше 2 пъти, за да отстрани евентуалните прашинки графит.

През това време дребничката жена беше сложила куфарите си на едното легло и беше започнала да ги разопакова. Докато отиваше и се връщаше от куфарите до вградения шкаф, ме информира, че учи психология, знае всичко за моя случай и го намира за не-ве-ро-ят-ен. Всъщност знаеше, че ще сме заедно в курса по психометрия на професор Паулина Гликман, която беше чилийка, тоест испаноговореща като мен и нея, а тя също беше мексиканка и се казваше Селма, приятно ми е.

Станах от стола и излязох, като треснах вратата.

Не, никак не ми хареса да загубя самостоятелната си стая.

 

 

Социален — насочен към общуване с хората.

Селма беше най-социалният човек, когото бях срещала. Грешка, когото съм срещала. Да гледа някого в зениците за нея беше жизненоважно. Ако беше неделя и нямаше часове, и нямаше среща на студентите или нямаше уговорка с някого, някоя приятелка, но за предпочитане с някое гадже, пускаше телевизора или отваряше някое списание, за да продължи да гледа зеници и да научава неща за поредния чужд живот.

Като кулминация отиваше на кино и плащаше 5 долара, за да гледа лица на екран с размери 3 на 4 метра.

И ако тези хиляди лица на екраните или отпечатани на хартия я оставяха „празна“, както обичаше да казва, говореше по телефона с някого, който да я накара да се чувства „изпълнена“, по думите й.

И ако това все още не беше достатъчно, се захващаше с мен и ме насилваше да се обадя по телефона на някого, който в моя случай можеше да бъде единствено леля.

Сядаше на края на едното легло, за да наблюдава как Аз, седнала на края на другото легло, осъществявам по телефона „личен контакт“ с леля. Усмихваше се, натъжаваше се, преминаваше през последователност от 15 лица с различни емоции.

Един ден демонстративно взе телефона от мен и ме обвини пред леля Исабеле, че получавам писма с 2 листа от лимоново дърво и вдишвам аромата им дни наред, но че не искам да пиша на онзи, който ми ги изпраща.

Леля й отговори, че Аз не правя това — да отговарям на писма.

Ето така започна личното общуване между Селма и леля Исабеле и по време на това общуване, чиято тема бях Аз, решаваха неща, свързани с мен.

Например че просто трябва някой път да отида на срещата на студентите. Друг пример — че трябва да престана да мисля, че Убиеца е гений, и да разбера, че да прекарвам цели нощи, имитирайки начина, по който държи молива, докато рисува, е глупаво.

Не беше глупаво. Ако не се научех да чертая планове като Хънтингтън, нямаше да изкарам изпита по чертане на планове част 1, част 2 и част 3 и нямаше да се дипломирам. Но Селма и леля не можеха да го разберат.

В стаята имаше 2 етажерки за книги. Едната на стената до прозореца, която беше моята етажерка, а другата — до леглото на Селма, тя пък беше нейната.

Моята етажерка започна да се пълни с книги за животни, а нейната с книги за отношенията между хората. Сега Аз бях тази, която не разбираше — как можеше нито една от книгите й да не е свързана с нещо, което съществува извън безкрайния кръг от лица, например с морето или горещата пустиня, или снега по полюсите на планетата.

Не, нищо извън мехурчето на човешките лица не съществуваше за Селма, психоложката.

 

 

Срещата на студентите беше нощно събиране в един слабо осветен двор, където приготвяха хамбургери, пускаха музика и студентите, по шорти и тениски, се спираха 2-ма по 2-ма, или 3-ма по 3-ма, за да говорят и да се смеят, и пак да говорят, и да се потят в лятната жега, като се гледат в зениците и пият от чаши алкохол, смесен с безалкохолно с изкуствен овкусител. Търсеха основно с кого да образуват стабилна 2-ка, тоест с кого да се чифтосат.

В определен момент, когато вече се бяха оформили повече двойки, музиката ставаше бавна и думите на песните даваха инструкции за чифтосване, започваше 2-рата част от чифтосването.

Двойките се прегръщаха и се движеха една стъпка насам, една натам, областта на гениталиите на единия беше прилепена към гениталиите на другия, макар и през няколко слоя плат между тях.

Нечифтосаните продължаваха да говорят помежду си, сега по-силно, и пиеха повече, разстроени от това, че нощта им минава, без да намерят с кого да се чифтосат. Изведнъж някой се олюляваше пиян и падаше на поляната. Изведнъж 5-ма си тръгваха в индийска нишка от срещата на студентите с наведени глави и съкрушени. Изведнъж в някой тъмен ъгъл 4-ма или 5-ма започваха да си подават цигара марихуана и да падат на поляната, съкрушени.

Всичко това се случваше, докато чифтосаните продължаваха да се прегръщат на мястото за танци, една стъпка насам, една натам, гениталиите — прилепени с дрехи между тях, песните — с инструкции за чифтосване.

Започваше фаза 3.

Някои двойки влизаха хванати за ръка в къщата, където беше празненството, качваха се по стълбите до спалните и затваряха вратата. И както успях да видя през ключалките на няколко врати, правеха това — чифтосваха се, вече сериозно.

Технически — най-накрая сливаха гениталиите си без дрехи и мъжът вкарваше в жената своя еректирал пенис през вагиналния отвор, и се яздеха енергично, като викаха, хлипаха, пъшкаха, ближеха се и така нататък, както се случва при всички копулации на всички бозайници с 4 крайника.

Същевременно долу, на поляната в градината, съкрушените, все още облечени, бяха като болни. Някой плачеше, друг се олюляваше от дърво до дърво, като търсеше малко усамотение, за да си изпразни стомаха, трети приказваше, прегърнал някой дънер, че му липсва, сред ридания, че му липсва някой, който е неговият истински партньор за чифтосване и живее много далече, или друго невероятно нещо.

 

 

Селма беше номер 1 в университета, що се отнася до този процес на чифтосване. Рядко повтаряше партньор и никога не й липсваше такъв. Постигаше го по следния начин. Поддържаше „личен контакт“, както тя наричаше това да говориш за лични неща с 30% от университета (процентите са приблизителни), и от тези 30% винаги откриваше на срещите на студентите някой нов човек, с когото да пристъпи към генитален контакт. Така че до момента, в който престанахме да се виждаме, Селма вече беше обменила сексуални флуиди с 10% от студентите в университета.

Трябва да се подчертае, че става въпрос за голям университет.

Това обаче, което продължава да ме разсмива, е следното. Селма не си даваше сметка колко добре го прави. Понякога вечер в тъмнината на стаята, докато и 2-те лежахме в леглата, казваше:

— Ах, Карен, колко съм самотна. Не мога да си намеря приятел.

Но това, както написах преди, е нещо често срещано при хората. Освен че живеят с мисълта, че мислят, преди да съществуват, обикновено мислят за нещо различно от това, което е пред очите им.

Или казваше нещо още по-странно:

— Ах, Карен, трябва да намеря себе си.

Това вече беше прекалено. Къде щеше да търси себе си, ако не там, където беше, изтегната на леглото, докато казваше това?

Всъщност Селма излизаше 3 пъти седмично в 6 часа следобед твърдо решена да потърси себе си.

Обличаше шотландска пола и високи бели чорапи, сплиташе черната си коса на 2 плитки и отиваше пеша до факултета по психология, където на 4-тия етаж влизаше в кабинета на един терапевт на 75 години и лягаше на един диван, за да търси себе си точно за 50 минути.

Невероятно — отделяше 50 минути, за да се търси в стая с размери 4 на 4 метра.

Защо се обличаше така, като гимназистка, не знам, но се връщаше разплакана, защото през изминалия следобед отново не беше успяла да открие себе си.

— Ах, Карен — каза ми една вечер, докато лежеше на леглото, — с всеки изминал ден изгубвам себе си все повече.

 

 

По време на една от тези срещи на студентите, около 1 през нощта, Селма оставила партньора си, облякла си тесните дънки и ризата и тръгнала да ме търси.

Намери ме много навътре в една борова гора, застанала пред низ цветни лампички, които висяха между боровете, докато в далечината едва се чуваха песните за чифтосването.

Усетих, че се спря до мен.

— Какво правиш? — попита много весела, както беше обичайното й състояние, освен в часовете, когато отчаяно търсеше себе си.

— Какво правиш? — повтарям, че го каза много весело. — Тоест, освен че гледаш лампичките.

— Гледам също и мухите — казах.

В обагрения в цветна светлина въздух имаше мухи. Поясних:

— Гледам как мухите се приближават до крушките и някои кацат отгоре им.

— Ах — каза Селма.

Продължих да й обяснявам. Това бяха енергоспестяващи крушки, затова излъчваха студена светлина, не затопляха стъклото и по тази причина мухите, привлечени от светлината, можеха да кацат на червените, сините и жълтите крушки, без да изгорят.

— Освен това, ако студените крушки провеждаха електричество — казах на Селма, — те щяха да екзекутират мухите, които щяха да падат умрели на земята.

— Ах, Карен — засмя се Селма. — Какви неща ти хрумват.

Тогава се повдигна на пръсти и успя да ме целуне по шията. Аз подскочих уплашено и отстъпих встрани. Никой, освен леля и Рикардо, не ме беше целувал, макар че той ме беше целунал по гърба и докато спях.

— Ще се върна при теб след половин час — обеща щастливата Селма и усетих как си тръгва обратно.

Не ходих на много срещи на студентите. След като ми се изясни процедурата на процеса на чифтосването по време на тези срещи, загубих интерес и предпочетох да продължа да се уча да рисувам планове на кланици от месната и риболовната индустрия.

 

 

Професорът по теория на еволюцията беше висок и слаб човек, който носеше черни дънки и черни ризи с къс ръкав, ръцете му бяха космати, а устата широка и голяма. Студентите го наричаха Примата.

На първата лекция Примата тръгна по пътеката между чиновете, за да раздаде една тънка книга, като казваше и повтаряше:

— Вървете си и я прочетете. Вървете си и я прочетете. Ако нещо не ви е ясно, потърсете ме в кабинета. Вървете си и я прочетете.

Книгата беше „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин и никога не ми омръзна да я чета. Тоест да я чета и препрочитам. И да я препрочитам.

Селма обикновено влизаше в стаята, затваряше очи и казваше:

— Не ми казвай какво правиш, мога да отгатна. Опитваш се да рисуваш като Убиеца или четеш Дарвин.

И със сигурност беше така.

Ами сега, като пиша това, десетилетия по-късно, първото, което мога да кажа за Дарвин, е, че вече разбирам неговия „Произход на видовете“ или почти и затова съм убедена, че трябва да бъдат изгорени всички книги на Декарт, тъй като Дарвин отрича напълно Декарт.

Ще опитам да бъда по-ясна.

Не знам как да бъда по-ясна.

Езикът ми се заплита, когато засягам тази тема, любимата ми тема — разликата между Декарт и Дарвин.

Ще изляза да се разходя, за да отпусна напрежението в тялото, и докато вървя, да се настроя да опиша разликата между Дарвин и проклетия откачалник Декарт.

 

 

Така, проклетият откачалник Декарт носел черно наметало, което стигало до глезените му. Когато решавал да мисли, се увивал в наметалото, за да не може светът да разсейва мисълта му. Казвал:

— Ще мисля, после ще се върна към света.

Това именно обяснява глупавата му фраза:

„Мисля, следователно съществувам.“

И също така обяснява защо мислите му, обмисляни под черното наметало, са тъмни мисли.

Дарвин, напротив, обичал да се разхожда навън. Изминавал километри. Като млад пребродил с ботушите си на изследовател под слънцето целите острови Галапагос, в южната част на Тихия океан, и по време на своите преходи се спирал, за да рисува в тетрадката си всички животни, които срещал.

По тази причина онова, което Дарвин мисли за живота, е пълно със слънце и движение, и всякакви животински видове.

Ненормалният Декарт казал под черното си наметало:

— Между човека и животните има граница.

Никой човек никога няма да може да премине през тази граница.

Дарвин, напротив, никога не забелязал такава граница. Обратното, навсякъде виждал единствено прилики, приликите, които съществуват между живите същества.

Забелязал, че различните дроздове от различните острови Галапагос си приличали толкова много помежду си, въпреки че били различни видове, и предположил, че може би преди векове са били един вид, който се е променял, тъй като е живял на места с различна флора и фауна.

Забелязал също, че някои птици приличали толкова много на влечугите, и заключил, че може би са били влечуги, чиито люспи с времето са се превърнали в пера, и в някакъв радостен момент са полетели във въздуха.

Забелязал, че същото може да се е случило с други влечуги, но по друг начин — да са се превърнали в течение на милиони години в космати топлокръвни животни, тоест в бозайници.

Забелязал, че чифтокопитните бозайници може би в някакъв момент в миналото са се изправили на 2 крака и са се превърнали в двуноги примати.

И тогава, много години по-късно, когато ботушите му на изследовател стояли вече 30 години в кутия в шкафа в дома му в Англия, забелязал нещо, което го изненадало — забелязал, че било вероятно сред двуногите примати шимпанзетата да са се променяли, докато са се превърнали в него самия, учен, мислещ примат, който пуши лула под слънцето в една английска градина.

Мислещ и говорещ примат, който казал:

— Това не е учудващо. Тоест не е учудващо, че аз произхождам от висш примат. Всички видове обитаваме една и съща планета Земя, като си взаимодействаме и осъществяваме обмен помежду си.

Това е очевидно, но докато той не го изрекъл, никой не го бил видял толкова ясно.

Не знам дали писах това по-рано — Дарвин го е публикувал през 1859 година и оттогава във всички университети се учи като факт. И въпреки това Аз не познавам нито един човек, който действително да вярва в това.

Искам да кажа, познавам много хора, които ако бъдат попитани какво е казал Дарвин за живота, ще го цитират с по-голяма или по-малка точност, но не познавам нито един човек, чието всекидневие да показва, че наистина вярва в липсата на непреодолима граница между него и съществата, които не мислят с думи.

Това е интересното. Декарт е живял през 17-и век, а Дарвин през 19-и век и въпреки това хората продължават да се учат от Декарт. Продължават да бъдат обучавани през първите 2 десетилетия от живота си да мислят, че са своята мисъл и че мисълта е най-висшето нещо от всичко и онова, което ги отделя окончателно от останалите видове.

И наистина, мисленето ги отделя от всичко друго, но това е, защото са се учили от Декарт, а не от Дарвин.

 

 

Доктор Паулина Гликман дойде в аулата на жълто колело, слезе от него и го опря на стената. Големи квадратни очила, сиво бретонче, детски обувки с връзки, усмивка на бобър — показваше предните си 2 зъба, като се смееше.

Накара ме да се кача с нея на подиума и ме представи на групата студенти по психометрия така:

— Пред вас е Карен, диагностицирана като добре функционираща аутистка.

Предвид ентусиазма на представянето реших, че ще ме аплодират, но не стана така. Селма обаче се обърна от чина към колегите си и прошепна: „Тя ми е приятелка, тя ми е приятелка“, сякаш Аз бях подарък от нея за лекцията.

Доктор Гликман продължи:

— Карен знае наизуст списъка на всички лауреати на Нобелови награди за наука. Моля те, Карен, седни до бюрото и ни ги кажи.

Седнах до бюрото и ги изброих. Нобеловите награди за физика, Нобеловите награди за химия, Нобеловите награди за медицина, Нобеловите награди за икономика, от 1901 до настоящата 1994 година.

След като приключих с изключително дългия списък имена, получих бурни ръкопляскания от студентите, които бяха станали прави.

Поисках чаша вода и я получих на минутата.

Изпих я на дълги и бавни глътки.

След като оставих чашата на бюрото, един студент вдигна ръка и ме помоли, прав и с голямо уважение:

— Можеш ли да ни кажеш сега кралете от различните династии в историята на Франция, моля те?

— Не ги знам — отвърнах.

Чу се едно разочаровано „аааа“ в публиката, но какво можех да направя Аз, наистина не ги знаех.

Казах:

— Мога обаче да ви цитирам 3 глави от „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин.

— Не днес — намеси се доктор Гликман и прекрати часа.

 

 

Трябваше да присъствам в часовете по психометрия всеки понеделник. През останалите дни имаше други случаи за изследване. Седях на едно бюро на подиума и правех тестовете, които доктор Гликман ми даваше, седнала пред мен.

Добре си спомням теста с рисунките на мастилени петна. Доктор Гликман ми ги показваше и Аз отговарях:

— Мастилено петно. По-голямо мастилено петно. 2 мастилени петна, едно черно и едно червено. Различни черни мастилени петна.

Накрая на теста попитах каква е оценката ми и доктор Гликман ми отговори много весело:

— Не се притеснявай, всичко е перфектно.

Аз бях сигурна, че тя също е добре функционираща аутистка, но много по-умела от мен в това да се отървава от нежеланите хора.

Специално си спомням теста с триъгълниците.

Даде ми едни дървени цветни триъгълници и с тях трябваше да копирам рисунките, които доктор Гликман ми показваше. Сега обаче пускаше хронометър и като го държеше близо до лицето ми, ми даваше само една минута, за да възпроизведа рисунката.

Няколко пъти не успях да завърша задачата, когато тя казваше:

— Времето изтече!

И спираше с палец хронометъра. Това ме изнерви и накрая се ядосах.

Така че следващата седмица отидох, след като се бях упражнявала, и поисках отново да ми направи теста с триъгълниците.

— Не, благодаря — каза доктор Гликман, — днес ще правим друг тест.

— Аз искам да направя отново този с триъгълниците — настоях.

— Не, Карен — каза доктор Гликман с враждебно изражение.

На свой ред и аз придобих враждебно изражение.

— Карен — закани се доктор Гликман, — не бъди твърдоглава.

Твърдоглава обаче е това, което действително съм — извадих от раницата кутията с триъгълници, която бях купила от магазина в университета, точно от раздела по психометрия, отворих я, обърнах я наопаки и цветните триъгълници паднаха на бюрото със звучно пляс.

Седнах и сглобих бавно и внимателно една по една рисунките, докато завърших по памет 35-те, които доктор Паулина ми беше показала предишния път.

Тя беше отишла да седне на един чин и заедно със студентите ме наблюдаваше мълчаливо. Наистина вместо за 35 минути, го бях постигнала за 7 дни, но никога не съм твърдяла, че не съм бавна.

 

 

Тогава доктор Гликман ме изпрати в една болница.

Поставиха ме в една бяла метална тръба. По време на следващия час всички присъстващи на курса, включително и Аз, държахме в ръка по една цветна снимка на моя мозък.

Доктор Гликман каза:

— Погледнете бялото вещество между 2-те полукълба. Както знаете, това е материята, която свързва различните мозъчни функции. Забележете, че бялото вещество на Карен е по-тясно в сравнение с това на стандартен човек. Защо е по-тясно? Така е програмирана генетично, или защото в момент от своя живот, когато е трябвало да получи определени стимули, за да се развие, не ги е получила?

Мислех, че пита мен и се обадих:

— Не знам, доктор Гликман.

— Нито пък някой някога ще разбере, Карен — каза тя и направи 3 крачки към студентите.

— Затова — обърна се към тях, — мозъкът й прави по-малко връзки между различните си части в сравнение с нормалния мозък. Също затова обаче Карен притежава някои завидно развити способности. Например по-добра памет, както е очевидно. Или например, има също…

Започна фразата, но вместо да я довърши, прехапа с двата си зъба на бобър долната си устна, почеса темето си и прекрати часа.

Следваха писмени тестове. Тестове със снимки. Тестове и още тестове.

Така протече курсът.

В края на последната лекция доктор Гликман ми обеща отлична оценка и Аз я помолих да ми даде резултатите от психометричните тестове.

— Не е полезно, нито препоръчително — отвърна тя. — Повтарям ти, перфектна си.

Тъкмо щях да й отговоря, но се качи на жълтото си колело и Селма и Аз я видяхме да се отдалечава, като въртеше педалите по коридора, а след това през прозореца я видяхме да се отдалечава по една пътека между боровете. Тогава Селма ме покани на кафе.

В кафенето ми каза колко се гордее, че е моята най-добра приятелка, че за нейната най-добра приятелка би направила всичко, и да й кажа кое е най-голямото ми желание. Изведнъж същата вечер се озовахме на път в един друг щат в Съединените американски щати, Пенсилвания. Аз и Селма в една раздрънкана камионетка пиехме черно кафе от сребрист термос и чакахме да съмне.

Ясното небе се издигаше от хоризонта и можахме да видим най-хуманния комплекс за клане на говеда на американския континент.

Добре, изразът е неточен. От раздрънканата камионетка всъщност нищо не се виждаше, освен сива циментова ограда, която изпъкваше на фона на зелената трева и жълтите скалисти планини.

— Огромен е — прошепна Селма.

Като слязохме от камионетката, върху водолазния костюм, но без визьор и плавници, си облякох сивите гащеризон и риза и сложих жълтата каска, бях ги купила в съседното село. Селма задържа раницата ми, за да мога да си я сложа на гърба. Вдигнах от тревата видеокамерата с една ръка, а с другата — въжето с кука за алпинизъм, и тръгнах.

Върнах се обаче обратно, за да питам Селма:

— Ами ако на Убиеца не му хареса това, че съм направила курсовата си работа върху неговия комплекс?

— Ще се почувства поласкан — каза тя. — Нали най-голямата му гордост е това съоръжение?

Замисли се отново и добави с треперещ глас:

— Слушай, Карен, искам да те помоля нещо. Не ми разказвай какво си видяла вътре.

Надигна се на пръсти, за да допре устни до бузата ми, но отстъпих встрани и не успя.

— Добре — казах.

Тръгнах отново. Миришеше на хлорофил, чуваха се щурците и песните на птиците.

Оказа се, че оградата не е толкова висока. Закачих въжето горе, изкачих се по него и се спрях права върху оградата.

Да, комплексът беше огромен.

Пред мен на 2 километра се простираше пасище, а самият комплекс беше зад него. Вляво имаше кръгъл двор, където стояха говедата, които от разстоянието приличаха на кафяви мравки, бавни и спокойни. От двора щяха да изчезнат по коридор с високи стени от червени тухли, който опираше в бяло бетонно помещение без прозорци с площ около 1/2 километър. И накрая, вдясно от бетонното помещение отново се появяваха на паркинга, тоест — появяваха се във вид на пакети нарязано месо, пакетирано и замразено, които дребните работници превозваха с колички и качваха на 55 червени камиончета с почти микроскопични надписи отстрани:

Food, Co. stress free meat^[1]

Ботушите ми стъпиха здраво на калната земя.

 

 

Плановете на другите студенти бяха с размери 1,5 метра на 0,7 метра в кръгли кутии, дълги 0,80 метра. Моят беше 5 на 7 метра, навит и поставен в кутия, дълга 5 метра.

Когато Габриел Шорт ме извика по име и слязох с цилиндричната кутия, дълга 5 метра, в залата настана тишина. Габриел само посочи с ръка да я оставя на бюрото до другите планове.

Видях как Шорт си тръгва с плановете на гръб, поставени в нещо като кожен кош. Носеше моя план под мишница. На ъгъла, където искаше да завие, се наложи да маневрира известно време с моя план, докато най-накрая успя.

След седмица отидох в аула 37 за оценката ми. Застанах пред списъка с оценките, който беше залепен на дъската. Половината от студентите явно бяха скъсани, до моето име нямаше оценка, а бележка, написана с молив.

„Потърсете ме вкъщи в събота, в 12 часа на обяд.“

Отидох до бюрото, където Шорт връщаше плановете на умърлушените студенти.

— Планът ми — помолих го.

Шорт каза:

— Потърси доктора в дома му в събота, в 12 часа на обяд.

 

 

Къща на 2 етажа, с прозорци с черни железни рамки, заобиколена със зелени борове. Къща, която, както бях чула някой някъде да казва, е била построена от известен архитект. Архитект Райт.

Отвори ми Шорт. Погледнах към тавана, той погледна ботушите ми от жълта кожа.

— Влез — каза и ми направи път.

По стълбите се спрях, за да разгледам известното отличие от Комитета за защита на хуманното умъртвяване на животни. В остъклена рамка висеше на небесносиня лента голяма златна монета с профила на един господин като барелеф и надпис Nihil consensui tam contrario est, quam vis atque metus: quem comprobare contra bonos mores est, на латински и тъй като Аз не говорех латински, нито го говоря в момента, не разбрах какво означава, както не знам и сега.

— Не го карай да чака — промърмори Шорт 4 стъпала по-нагоре.