Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (4)

4.

Всичко започва в открито море, когато дежурният наблюдател, изкатерил се на мачтата, забелязва с бинокъла си приближаващите се вертикални струи вода.

Това са делфините, сиви, блестящи на слънцето, които винаги плуват близо до повърхността и дишат през отворите на главите си. Няколко метра по-дълбоко, скрита, плува рибата тон. Сребриста и пъргава.

От момента на забелязването всичко на кораба бързо се раздвижва.

По едни стълбички се качват моряци, по други стълбички слизат моряци, облечени с жълти ветроустойчиви якета и с бели гумени ботуши на краската. Докато се качват и слизат, и пак се качват, минават по коридора край олтара на Девата на рибата тон и пътьом коленичат.

Една синя керамична Дева с посребрена риба тон в ръцете. Риба тон с жълта лампичка за око. Прекръстват се моряците, като се молят за късмет, и бързат да се върнат отново към работата си.

Мрежата се хвърля в морето от палубата. Мрежа с жълти тапи. Вече са спуснати 4-те моторни лодки и във всяка от тях моряците връзват мрежата за държачите на греблата.

Тогава лодките се раздвижват, за да разгънат голямата мрежа — разгъната във формата на кръг, тя е с диаметър половин километър. Това е капанът.

После лодките пак се раздвижват, за да скъсят диаметъра и да потопят капана — виждат се само жълтите тапи, и следва чакането. Корабът и лодките, и жълтите тапи се надигат и спускат заедно с морето, тихо. Сякаш нищо няма да се случи.

Но се случва.

Делфините влизат в капана, а по-дълбоко и племето на рибата тон — стройна команда, първи са рибите в зряла възраст, над 7 години, после старите риби, над 10 години, накрая младите, а между тях и малките.

Когато всички вече са в капана, капитанът дава заповед за убиване, като бие камбана на палубата.

И на повърхността на водата отново започва операцията на племето на хората.

Лодките пак се разместват, за да скъсят диаметъра на капана. Шумът на моторите и пенливите следи на лодките предупреждават рибите за опасност — делфините скачат високо във въздуха, рибите тон поглеждат нагоре, уплашени. Лодките ги преследват, както краварите погват говедата, за да ги съберат, 3-ма моряци вдигат харпуни във всяка лодка.

Харпуните се забиват в рибите. Без да изпускат руля на мотора, със свободната си ръка лодкарите хвърлят димки към рибите. И харпуните се забиват отново и отново в гърбовете на рибите тон, които кървят. Водата се разпенва и порозовява.

Тогава започва шумната процедура по оттеглянето, която се осъществява в непосредствена близост със северноамериканското ембарго.

Корабът отстъпва назад, а лодките се придвижват напред, за да образуват с мрежата канал, нещо като пързалка, наклонена от кораба към морето. Ужасени, рибите тон и делфините реагират бързо, всеки вид със собствена тактика за оцеляване — рибите тон се скупчват една до друга и се спускат към дъното за свой лош късмет, защото на дъното отново се натъкват на мрежа, докато на повърхността и в края на канала делфините прескачат мрежата и бягат в открито море, почти всички, с изключение на някой, който остава пленник на неудържимия ритъм на клането.

Лодките пак се раздвижват бързо, за да оформят отново кръг и започва операцията по затварянето.

Представете си мрежеста торба, чийто отвор се стеснява до диаметър 50 метра, препълнена с жив товар, а лодките продължават да я затварят все повече и повече.

На палубата има съоръжение като огромен черпак с диаметър 5 метра. С помощта на лост моряците го спускат към мрежата, за да го напълнят със сребристи риби, сега окъпани в кръв, вдигат го препълнен и тогава със звучно „пляс“ дъното на черпака се отваря, за да изсипе рибата тон в един отворен люк на палубата.

Истинска лудница — крещенето на моряците, докато дават нареждания помежду си, победоносните викове, когато някоя голяма риба тон, двойно по-голяма от един моряк, се появи в черпака; тежкото дишане, като шум от ненастроени тромпети, на отчаяните риби тон, ударите с опашка, докато кръвта им изтича от раните в черпака и пръска моряците; разклащането на кораба, когато рибите тон падат от люка по пързалка в трюма с белезникава саламура, която става розова от кръвта.

Лудница, която не стихва и когато люкът на палубата се затвори и трюмът потъне в тъмнина — тогава затворът за риба тон започва бясно да трещи под краката на моряците и не спира, и не спира, и не спира.

Докато отслабне и моторът на системата за замразяване го заглуши.

Когато саламурата замръзне, рибите тон са умрели задушени. Рибите тон и някой и друг делфин с лош късмет.

Тогава корабът завива бавно по своя курс и бавно отплава, за да открие друг пасаж риби, може би след дни, а рибите тон променят цвета си в саламурата в трюма му.

Вече не са сребристи, стават розови. След няколко дни — зелени. Когато ги разтоварват на кея и докерите ги мятат на гръб, покрити със сол, вече са черни.

 

 

Фиксация — залепване на едно нещо към друго нещо.

Както към моята глава се фиксира за цял живот една и съща прическа, остригана до кожа коса. Или както към желязната сбруя, на която често се закачах, се фиксира спокойствието ми. Или към гмуркането се фиксира радостта ми. Така, по същия начин, без да разбера в началото защо и за какво, придобих още една фиксация.

Към разлятата кръв в морето.

 

 

След края на клането морето оставаше червено и блестящо от хоризонт до хоризонт — 360 градуса кърваво море. Надигаше се и се спускаше бавно, пълно с кръв, сякаш най-накрая дишаше спокойно под съвършеното небе, синьо и светло.

Натоварваха на кораба 3 лодки и Аз оставах долу в четвъртата, с бял корпус, в кървавото море. Корабът леко завиваше, за да коригира курса. Аз щях да го настигна по-късно.

Не знам как ставаше така, че един и същи моряк оставаше с мен в лодката. Мургав, с много кафява коса на главата.

Там чакахме мълчаливо морето малко по малко да стане отново синьо. Кръвта от клането да се разтвори във водата.

 

 

Клането — морякът ми каза, че така се нарича уловът на риба тон с мрежа в Сицилия, където беше роден. Метод, който се използва от много векове, разказа той. От поне 4 хиляди години. А това се знаело, защото в една пещера в Сицилия на стената с цвят на охра, която се осветявала от обедното слънце, имало рисунка от 4 хиляди години на мъже с вдигнати харпуни близо до нещо овално, което било езеро, по средата му имало някакви риби, които били риби тон, а в една от рибите бил забит харпун.

Морякът ми каза също, че италианците наричат морски дарове мекотелите и рибите. Fruti di mare, морски плодове. Сякаш морето е дърво с корона от вода, а мекотелите и рибите са плодове. Една метафора, която ме подразни, защото не беше точна.

— И къде е стъблото? — попитах.

— Кое стъбло?

— Това на водното дърво.

Морякът не отговори.

 

 

Друг ден, там, сред червеното от кръв море, отвори една бутилка, увита в слама.

— Кианти — каза той.

Помириса тапата на бутилката, наля в 2 прозрачни пластмасови чаши и ме научи как да пия червено вино на малки глътки.

Червеното вино е ферментиралият сок на гроздето, обясни ми той, сякаш цитираше нещо наизустено. Червеното вино обаче е и кръвта на земята. Трябва да се пие на малки глътки, за да има време виното да достигне до сърцето.

Като младеж, през май месец вземал от своето село камион, за да стигне навреме за клането на риба тон със синя перка в Палермо. Клане, което не се било променило от векове. 4 дълги дървени кораба, пълни с рибари, разпъвали в открито море мрежа и я потапяли. Мрежа с много отделения, но всички водели към едно. Отделението на смъртта.

Сините риби тон влизали в капана, без да се усетят, дървените кораби се приближавали, мрежата се затваряла, оставало само отделението на смъртта, пълно с отчаяни риби тон, които моряците от дървените кораби изхвърляли от водата с голи ръце под ритъма на старинна песен.

Морякът изпя с дрезгав глас на италиански песен за някой си Исус, някаква Дева, морски ангели и подобни неща, както съм записала в дневника.

Докато пееше, очите му блестяха и Аз си дадох сметка, че Аз забелязвам, че блестят, Аз, която не гледах никого в очите, освен леля.

Светлокафяви очи, записала съм в дневника.

— Но това е нещо минало — каза изведнъж морякът и сипа още вино в чашата си. — Всяка година идва все по-малко риба тон — каза — и вече не е достатъчно, за да ходим заедно с моряците от други села да я ловим с тези от Палермо. Всяка година идва все по-малко риба тон и всяка година рибата тон е все по-малка.

Освен това — добави — исках да видя свят.

Бил е моряк на луксозни кораби, но мразеше туристите.

— Защо? — попитах.

— Защото ги мразя — каза. — Проклети туристи.

Думите му ме разсмяха и ги повторих.

— Проклети туристи.

Предпочитал помощните дейности. Хващал се като наемен работник в специални риболовни операции, като хващането на кит за зоопарка или мустакати тюлени от ледниците за някакъв милионер, залавянето на акула убиец на Бахамите, пренасянето на оръжейна пратка през Панамския канал в таен трюм на кораб за улов на скариди.

Получавал добри пари и можел да изкара остатъка от годината в родното си село и да си чеше топките.

— Какви топки? — попитах.

— Тестисите — преведе той. — Тези — добави и се хвана между краката за тестисите.

— И цяла година си чесал тестисите си? — попитах.

— Цяла година — потвърди той.

Веднъж си седял в някакъв рибен ресторант на плажа в Барселона, с едната ръка ядял с вилица тортиля със сардини, а с другата си чешел топките, когато един друг моряк му казал:

— Има място за помощник в Калифорнийския залив. Става въпрос за улов на жълта риба тон. Лошото е, Рикардо, че трябва да останеш цяла година.

Така дошъл във фабриката за риба тон „Консуело“ и станал капитан на кораб.

— Гледай, ще ти покажа — каза капитан Рикардо.

Вдигна си панталоните и вместо стандартен глезен имаше само 3/4 глезен — липсваше четвърт от плътта зад глезена.

— Ухапване от акула убиец — поясни доволно. — Виж и това.

Разгърна ризата си и видях на кафявата кожа под русите косми и над сърцето червен кръст с размер на длан, но той ми показа корема си, където на 10 сантиметра от пъпа имаше друга дупка, като втори пъп.

— Куршумен изстрел на северноамериканската полиция в Панама. Докоснал черния ми дроб, като е минал. Виж и този — каза.

Разкопча си панталона, смъкна ластика на долните си гащи и ми показа друг прав белег, около 15 сантиметра, който тръгваше от костта на таза и се губеше в русите косми на пубиса.

— Апендицит — посочи и се засмя гръмко. — Спешна операция на един кораб в открито море. Без упойка. С някакъв идиотски кухненски нож.

— А този червен кръст на гърдите? — попитах го.

— Това няма значение — каза рязко Рикардо.

— Гледай — казах Аз.

Разкопчах дочената си риза и я свалих. Очите на Рикардо се наведоха към гърдите ми, към зърната на гърдите ми и промениха цвета си от светлокафяви на тъмнокафяви. Обърнах се на пейката, за да му покажа гърба си, белега, който го пресичаше по диагонал от рамото до талията, белег като зле зашит цип, крив и сплескан в краищата.

Дълго време не продума.

Хоризонтът вече беше тъмносин, почти тюркоазен. Червеното сега се бе свило до кръгло петно около нас с диаметър около 100 метра.

Отново преметнах краката си през пейката, а Рикардо стоеше с отворена уста.

— И как се случи това? — попита.

— Нямам представа — отвърнах и посегнах да си облека ризата. — Леля казва, че вече съм го имала, преди да се науча да говоря.

Рикардо бръкна в джоба на гърдите си и извади тънък портфейл. Можех да се закълна, че ще ми покаже някоя снимка, но не, извади 2 много зелени листа и ми подаде едното.

— Скъсай го така — каза и двамата скъсахме наполовина листата си.

— Разтъркай го — каза, като търкаше половината лист между палеца и показалеца си. И го разтърках.

— Сега го помириши — каза и поднесе своя лист към носа си.

Помирисах го.

— Лист от лимоново дърво — обясни Рикардо.

Щях да си облека отново дочената риза, но ме помоли да не го правя.

— Остава си между нас — каза много тихо.

Не разбрах за какво говори, но тъй като това често ми се случваше — да не разбирам за какво ми говорят стандартните хора, не се притесних, легнах на пейката с глава на ръба на лодката и затворих очи.

Обичах и още обичам да усещам как светлината огрява лицето ми, докато главата ми се издига и спуска заедно с морето.

Чух слаб шум, отворих едно око и видях капитан Рикардо, мургав, с тъмнокафява коса със златисти връхчета, да ме гледа и да диша дълбоко и бавно.

 

 

Друг път, докато и двамата лежахме с лице към слънцето на две пейки в лодката, докато и двамата вдишвахме аромата на листата от лимоново дърво, Рикардо ми разказа за загадъчния ангел на моряците.

— Какво е ангел? — попитах.

— Не си ли влизала в църква?

— Не — отвърнах.

— Не може да бъде — каза той.

— Никога не съм влизала в църква — повторих.

— Преди няколко седмици ти споменах за морски ангел и ти нищо не ме попита.

Не отвърнах нищо, което често е най-добрият отговор, за да може другият човек да продължи да говори.

И така той ми каза какво е ангел:

— Създание с крила, което Господ изпраща на Земята.

В края на обяснението Аз имах нов въпрос.

— Кой е Господ?

— Добре де — каза Рикардо, главата му беше на метър от моята на пейката, — да ти разказвам ли за ангела на моряците или не?

Не отговорих и той ми разказа.

Когато някой моряк се удави, ангелът слиза на дъното на морето, за да го благослови. Докосва челото му, след това го хваща за ръката и го повдига от дъното на морето, сякаш изобщо не тежи. Двамата се издигат нагоре, преминават през тавана на морето и продължават да се носят из въздуха, докато преминат през тавана на небето.

— Не е вярно — казах.

Рикардо се намръщи.

— Ако беше вярно, ангелът щеше да има перки на гърба, не крила.

— Добре — каза ядосано Рикардо. — По дяволите, както заповядаш.

И се загледа към друга страна на морето, докато Аз гледах към противоположната страна на морето.

 

 

Понякога, когато уловът беше добър и времето хубаво, Рикардо отделяше една риба тон и нареждаше да я качат на нашата лодка. Корабът потегляше и ние 3-мата оставахме сами. Аз, Рикардо и рибата тон. Рикардо и аз на пейките на лодката, а рибата тон на пода. Изведнъж рибата тон отваряше уста и удряше с опашка — тогава сякаш невероятно силен удар с камшик изплющяваше сред кървавото море.

Рикардо разтваряше дочената си риза, показваха се златистите косми на мургавите му гърди, а той гледаше слънцето със светлокафявите си очи.

Когато нашата риба тон преставаше да се движи, Рикардо забиваше своето швейцарско ножче и като пъшкаше от усилието, отделяше парче от кожата й. После отрязваше къс червено месо. Слагаше го на коленете си и го нарязваше на тънки, къси филета, като червени езици. Изваждаше от ножчето 2 пластмасови пръчици и двамата с по една пръчица изяждахме езиците от риба тон.

— За толкова прясна риба тон плащат 60 хиляди долара — каза Рикардо.

— Не е вярно.

Той се намръщи.

— Какво знаеш ти, като не си излизала от твоя проклет Масатлан? Някой ресторант в Япония ги плаща за риба тон, която можеш да ядеш, без да е била замразявана, съхранявана в саламура или пушена. И я ядат точно така, на малки хапки, без подправки. Поднасят ти също купа бял ориз с няколко капки оцет, за да си почистваш небцето между отделните хапки. 60 долара за порция с 3 тънки парченца риба тон, изключително прясна.

Имахме в краката си в лодката съкровище за шейсет долара. Е, според Рикардо.

В устата всяко парче се топеше като марципан.

Слънцето се спускаше към хоризонта, беше оранжево и Рикардо се почеса по брадата. Аз се стъписах, защото забелязах, че брадата му беше пораснала, кой знае кога, кафява брада със златисти връхчета.

— Натъжих се — сподели той.

— Хубавото е — каза след кратко мълчание, — че съм с теб. Никой не умее да слуша като теб.

— Как те слушам? — стана ми любопитно.

— Слушаш ме. Това искам да кажа. Слушаш ме, без да ме преценяваш. Не съм приказлив човек — добави той, макар че реалността показваше обратното — непрекъснато говореше, вярно, с дълги паузи, но най-вече говореше той, когато бяхме заедно на лодката.

— Затова — продължи Рикардо, оценявам, когато някой ме слуша като теб. Преди всичко, защото никога не съм говорил толкова с жена. Знаеш ли защо?

— Нямам представа.

— Ами, жените са за друго, знаеш какво имам предвид, не за говорене, знаеш какво имам предвид.

— Казвам ти, че нямам представа.

— Добре. Ами, те са за… За да ги чукаш. За да се чифтосваш с тях. Знаеш какво имам предвид.

Не, не знаех, но нямаше значение.

— Или така си мислех аз — поправи се Рикардо с влажни очи и някак разчувстван. — Така си мислех, преди да започна да говоря толкова с теб.

Забих пръчицата в едно парченце риба тон и го поднесох към устата си.

— Искам да знаеш — продължи той, като ме наблюдаваше внимателно, — че за мен си много специална.

— Различна съм — уточних.

— Слава богу — каза Рикардо.

Запали си цигара по моряшки. Разтвори ризата си и я опъна срещу лекия следобеден ветрец, след това зад ризата щракна запалката, наведе глава с цигара в устата и си дръпна от огъня с края на цигарата.

Изпусна дима и попита:

— Мога ли да те докосна?

Протегна голямата си ръка към бедрото ми и Аз, изплашена, вдигнах ботуша си, за да го поставя между мен и лицето му.

— Добре — каза той под подметката ми.

Отдръпна ръка и извади от джоба на ризата портфейла си, а оттам 2 много зелени листенца, предложи ми едното и чак тогава Аз свалих ботуша си.

И двамата разтъркахме свежите листенца между 2-та пръста, скъсахме ги, вдишахме техния аромат на току-що разрязан лимон. Всичко това, без да говорим в спокойното море.

Тогава Рикардо каза:

— Виж ти. Току-що разбрах защо се натъжавам, когато сме заедно. Защото бих могъл да съм ти баща.

Изнервих се, като го чух. Започнах да забивам ноктите на дясната си ръка един по един в дланта. Рикардо каза бързо:

— Не, не. Успокой се. Почакай. Просто искам да кажа, че баща ти би могъл да е на моите години. На колко години си? На 17? Аз съм на 34.

Сетне промърмори:

— Какъв кучи син съм.

Обърках се от неговите обяснения. Първо, това за баща ми, който можел да е той, после това, че майка му е кучка. Сърцето ми биеше силно и поех дълбоко дъх. Рикардо направи като мен, пое въздух бавно и дълбоко.

— Да — каза той, сякаш бяхме постигнали съгласие не знам за какво.

— Какво спокойствие — добави. — Гледай, вече няма кръв.

Имаше право. Морето беше отново синьо. Отново тюркоазеносиньо. Цялото тюркоазеносиньо — сякаш никога не беше имало клане.

Засмях се. Радвах се, че нищо, нито капка кръв не беше останала след клането.

— Можем ли вече да си ходим? — попита Рикардо. — Вече се увери, че морето напълно е забравило клането.

— Това ли е? — попитах. — Искам да видя, че морето е забравило клането?

— Искаш да видиш дали раната на морето се е затворила — обясни той.

Замислих се над тези думи.

После казах:

— Да, можем да си ходим.

Но нито той, нито Аз помръднахме.

Двамата в малка лодка в тюркоазеносиньото голямо море.