Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (17)

17.

През следващите месеци животът отново се превръща в поредица от големи и малки събития, без нищо необичайно.

Присъждат ми медала на Комитета за защита на хуманното умъртвяване на животни — същия, който виси на един пирон на стената на стаята ми в Масатлан, но принадлежи на Чарлз Хънтингтън. Ясуко отива да го получи вместо мен.

Приключвам с преустройството на 7-те фабрики за риба тон на брега на Средиземно море и всяка от тях разполага с райско кътче за риба тон, временно райско кътче, докато настъпи денят на клането.

Пиша статията за списание „Нейчър“ със заглавие, което предварително знам, че звучи твърде силно. „Динамика на хвърляне на хайвера, ухажване, оплождане и израстване на малки сини риби тон в плен“.

Скандал в месната и риболовната индустрия! Хаос във всички факултети по биология на планетата!

Както показват стотиците имейли до „Нейчър“, по-специално скандализират 2 неща. Че в текста ми няма цитирана литература и че моите схеми и графики заемат по-голямата част от статията.

Тогава „Нейчър“ ме канят да продължа да публикувам каквото искам и когато искам.

Следващата ми статия се казва „Динамика на обучението на homo sapiens според инструкциите на Декарт (или защо Дарвин не е бил приет в репертоара на поведение на човешкия род)“.

Не я публикуват. Искат да пиша само за онова, което те наричат „начините за риболов и изграждане на ферми през 21-ви век“. Така правя, но в следващата ми статия вмъквам, ей така, между другото, в долната част на страницата този параграф, сякаш е цитат:

„След публикуването на «Произход на видовете» на Чарлз Дарвин в края на 19-и век е жалко, че не са били събрани всички книги на Декарт на една купчина и не са били изгорени. Ако това се е било случило, тези нови форми на връзка с животните е щяло да бъдат открити през 19-и век, а не през 21-ви век, когато фауната на планетата е в опасност. Трябва да се направи тази клада с книгите на Декарт веднъж завинаги. Да ги изгорим!“

Статията се публикува, но без този параграф.

Пишат ми кратък имейл:

„Нейчър“ не публикува послания с омраза и още по-малко послания, които подтикват към изгаряне на книги.

Честно казано, не разбирам защо да не се изгарят погрешните книги. Единственото, което правят, е да отвличат вниманието от книгите, които допускат по-малко грешки в мисленето, а мисленето трябва да бъде прогресивна наука. Искам да кажа, човешкият род би трябвало да се научи да мисли все по-добре и по-лесно, и по-щастливо.

Искам да кажа, ако Аз бях световен секретар по въпросите на образованието, щях да изгоря всички книги на Декарт, но не само тях. А също така всички книги на всички писатели, които мислят като Декарт, а те са приблизително 99% от тези, които са публикувани през последните 3 века. За това биха ми благодарили студентите, дърветата и фауната.

От своя страна, Гоулд публикува своята книга „Profit (a love story)“ — „Печалба (една любовна история)“. Книгата се задържа на първо място по продажба в Северна Америка в продължение на 11 месеца и се преведе на 17 езика. Не е ясно дали някой печели милиони долари, благодарение на това че я е прочел, но е сигурно, че Гоулд — да. С печалбата на автор си купи нов реактивен самолет и ми подари предишния си — напълно оборудван и с пилот в черна униформа с позлатени отличителни знаци.

 

 

Вървим Аз и Ясуко по пистата за кацане към белия самолет с едно G на опашката, на вратата ни чака елегантният пилот, облечен в черна униформа с позлатени отличителни знаци. Ясуко прошепва:

— Гоулд те лъже.

— Гоулд никога не лъже — ядосвам се.

— Ха-ха — изсмива се сухо Ясуко. — Не приходите от книгата го направиха толкова щедър към теб. Причината са приходите от твоята лампа за убиване на мухи, най-добрата сделка в живота на Гоулд.

Качваме се по стълбичката и се замислям, че може да е вярно. Моята електрическа лампа за убиване на мухи, за която рядко се сещам, е разпространена из целия свят, вярно, с по-добър дизайн, който съединява светещите тръби и таблата с вода в едно цяло.

В малки и големи ресторанти, в цехове за опаковане на храна, в хотели на места с горещ климат. Включително присъства в галерията „Саачи“^[1] в Лондон, там един творец е окачил електрическа лампа за убиване на мухи във витрина до изгнило ребро от говедо, което осигурява постоянен приток на мухи към светещите тръби, където те се изпържват със звука зззззз.

Всъщност това е същият творец, който преди години постави едно шиле в стъкленица, пълна с формол, тя се намира в същата галерия и се смята за началото на постмодерното изкуство (!), и за когото Гоулд преди 5 години в офиса си на 132-рия етаж в Шанхай ми каза:

— Той е гений на рекламата.

Ясуко ми казва, докато влизаме в самолета:

— Ти си идеалният съдружник за Гоулд. Работиш и спиш, нищо друго не правиш. Не следиш сметките с твоя процентен дял от печалбата и твоите представителни разходи са минимални — например, да ти донесат в хотелската стая студено кисело мляко.

Елегантният пилот ни кани да седнем на кожените седалки с меден цвят. Сядаме и му поръчвам мартини, като уточнявам да бъде с много алкохол, и докато Ясуко продължава да говори много притеснено как Гоулд ме лъже, Аз се изключвам от човешкия език и я чувам като бръмчене. Натискам бутончетата на ръчката на седалката, които отпускат облегалката назад, вдигат нагоре опората за крака, правят мястото хоризонтално като легло и отново го превръщат в кресло.

Когато капитанът се връща с мартинито на една сребърна табличка, му казвам:

— Това е за Ясуко.

И Ясуко най-накрая престава да се оплаква от Гоулд, за да го изпие.

Добре, Ясуко е доктор по търговия, но на мен не ми се струва никак зле бял реактивен самолет в замяна на лампа за убиване на мухи.

 

 

Още нещо се случва през тези месеци. На всяко 15-то число от месеца, независимо на кое пристанище се намирам, получавам в хотела, в който съм, бял плик без подател с 2 ножчета за бръснене.

Да, знам, знам. Сега, като пиша това, знам, че е трябвало да уведомя незабавно детектива от Интерпол. Първия път обаче, когато получавам плика, се вижда, че съдържа 2 гладки предмета, сещам се за Рикардо и листата от лимоново дърво, които ми изпращаше в бял плик години наред, докато бях в университета, и го отварям.

Но защо продължавам да отварям следващите пликове, без да уведомя детектива? По различни причини, всичките са лични:

1. Както казах, напомнят ми за Рикардо и за 2-те листа от лимоново дърво, които ми изпращаше.

2. Аз съм от последните хора на планетата, които използват ножчета за бръснене, и знам колко е трудно да се намери откъде да се купят.

и

3. Отново — това са 2 прости ножчета и както и да бъдат погледнати, на тях не е изписана никаква заплаха.

Както и да е. Това, че не се обадих на Интерпол, щеше да има непоправими последствия за мен и за много хора. Това, което правя обаче всеки месец, когато получа ножчетата, е да ги прибера. Една вечер, когато забелязвам в огледалото, че косата ми е пораснала 7 сантиметра от кожата, отварям чантата си за документи, вземам един от 5-те плика с ножчета, защипани с кламер, изваждам едно ножче и най-накрая го включвам в употреба.

Поставям го в стоманената самобръсначка и се избръсвам от глезените до врата. Краката, окосмяването на пубиса, подмишниците и задната част на врата. След това с електрическата машинка подстригвам 6 сантиметра от косата си.

Тогава звъни мобилният ми телефон.

Дебеланата е и се радвам.

— Здравей, Дебеланке — казвам. — Никога не си ми се обаждала по телефона. В Масатлан ден ли е?

— Леля ти е много болна — отговаря.

Летя в обратна посока на часовата зона и предишния ден влизам в къщата в Масатлан, където ме посреща силният аромат на бяла тубероза — има бели туберози в саксии из цялата къща.

Туберози на полицата до входната врата. Туберози на масата по средата на хола с шахматен мраморен под. Туберози в тенекиена кофа до отворения прозорец, през който забелязвам на плажа художника от запотеките пред един статив — рисува, а бялата му риза блести на обедното слънце.

Туберози има на масата в библиотеката, където Плешивия вдига очите си от една книга, те са зачервени.

Усещам ужасен страх, като отварям вратата на спалнята на леля. Там някакъв трети мъж, възрастен, побелял, в кремав костюм от 3 части, кимва, като ме вижда.

— Вие сте докторът — казвам.

— Да. Също така съм първият съпруг на леля ти.

Казва ми го на английски.

Забелязвам над рамото му отворения червен чадър на терасата. Излизам. Леля Исабеле лежи с гръб към мен на дървен шезлонг с бял дюшек, ленената й риза се издува от вятъра, а обедното море е стоманено на цвят.

Сядам в края на дюшека и докосвам рамото й с ръка. Чувам я как казва:

— Не искам да ме видиш в този вид изведнъж. Почакай 10 минути, а аз бавно ще се обръщам, съгласна ли си?

— Съгласна съм — казвам Аз.

— Да видим дали ще ме познаеш.

 

 

Под сантиметър бяла коса, равномерно подстригана, кожата на черепа й е розова. На темето й има червен белег, дълъг 9 сантиметра. Когато леля Исабеле се обръща още малко, за да я видя, откривам зелените й очи, големи, както винаги, но сега са върху едно слабо лице, с кожа, залепена за скулите и челюстта, и зелените й очи изглеждат по-големи от всякога.

— Аз съм почти… — казва и се спира, за да преглътне.

Довършва:

— Почти скелет, нали?

Казвам й:

— Точно така.

Усмихва ми се.

— Приличаме на близначки, Карен. Същата прическа на…

— Косата — довършвам. — Какво се е случило? — питам я.

Говори толкова бавно, че между думите й се чува как шуми морето.

— Шибан мозъчен кръвоизлив.

— Жените Нието.

— Започваме да кървим между краката на 15 години, точно.

— На 67 получаваме шибан…

— Шибан мозъчен кръвоизлив. Гени.

— На 67 е умряла майка ти. Помниш ли?

— Не — казвам, — не помня.

Вземам нейната слаба и много бяла ръка, с кокалчета на пръстите, които са много по-дебели от останалата част на всеки пръст. В моята ръка прилича на ръчичката на момиченце и тежи 100 грама, приблизително.

Казвам й:

— Нищо не си спомням преди теб.

— Да, майка ти е получила шибан кръвоизлив като този и след това е подкарала джипа си по пътя.

Поема си дълбоко въздух, за да може да довърши:

— Продължила направо на един завой, за да се хвърли в пропастта.

Лягам зад нея. Моето тяло до нейното. Както правех като дете. Вдигам главата й и поставям моята под нея. За да си почива нейната глава върху моята.

Чувам я как казва:

— Ще ми липсва това.

— Слънцето.

— Морето.

— 3-мата ми съпрузи.

— И най-вече ти.

— Допуснах само една грешка с теб. Фабриката за риба тон.

— Харесваше повече животните, отколкото хората, и те изпратих в кланицата за риба тон. Каква ужасна грешка, но…

— Но се раждаме в старомоден свят. Пълен с неща, сътворени от родителите ни. И от бащите на бащите на нашите бащи.

— Раждаме се в мазе с вехтории. Със стари думи. С готови фрази. С установени навици. С вече преживян начин на живот.

— Фабриката за риба тон на дядо ми вече е била тук, още преди да се родя. Идеята, ти, моята племенница, да я наследиш от мен, също беше ясна от векове.

— Господ да ми прости — хлипа леля Исабеле.

Смея се под главата й:

— Сега говориш за Господ, лельо.

— Не съм си променила мнението — казва. — Господ е всичко, което не знаем. Ако на някой въпрос няма отговор…

— Отговорът е Господ — допълвам фразата, на която тя ме е научила.

— Затова — казва тя — нека Господ, който е необятен, да ми прости на мен, която съм толкова мъничка.

Стоим така, гледаме слънцето, морето, говорим от време на време, моето тяло до нейното, главата й върху моята, докато престава да говори.

Заспала е и главата й похърква върху моята глава.

Така идва следобедът, небето и морето се изпълват с оранжеви цветове, едно резенче луна се изписва на изток, появява се малкият светещ ромб на Венера.