Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (13)

13.

Камбанката от жълт бронз.

Слабият млад японец я задържаше на коляното си, седнал на дървен шкаф в подземния етаж на пазара Цукиджи^[1] в Токио един понеделник в пет часа сутринта.

Вдигна бронзовата камбанка, описа полукръг и разклати китка над рамото си, за да прозвучи първият камбанен звън. Разклати китката си отново и отново, камбанен звън след камбанен звън.

Аз, Гоулд и госпожица Ясуко, доктор по търговия, мениджър в бизнеса на Гоулд, със синьо яке и лимоненозелена ушанка, стояхме зад едно въже сред зрителите на търга. Зад звънаря, подредени в 3 редици, бяха поставени 50-те оранжеви ковчега за замразяване, всеки със сериен номер отстрани и с нашите риби тон със синя перка, потопени догоре в лед.

Камбанният звън стихна и слабият звънар започна да чете високо на японски от една четвъртита тетрадка номерата на сините риби тон. На 5 метра от него, на дървен щанд, покрит с пласт лед, стояха 5 резенчета от една от нашите риби тон.

5-ма купувачи, облечени в сини униформи, сини престилки и черни гумени ботуши, тръгнаха между ковчезите на пода и сред зрителите се чу „ооооооо“.

— Това са най-важните купувачи — прошепна в ухото ми Ясуко с тих детски глас, като произнасяше отчетливо всяка сричка.

5-мата най-важни купувачи се приближиха до щанда. Огледаха резените.

Натиснаха червеното месо с палец. Извадиха лупи и фенери от престилките си, за да осветят месото и да видят отблизо браздите по него. Един от тях стисна с 2 пръста мастния слой, разтърка мазнината между тях и я поднесе към носа си, за да я помирише. Друг един, висок и с черен кичур над очите, извади нож от калъфа на колана си и още едно „ооооо“ премина през зрителите.

— Това е Ацуко Ямура — прошепна Ясуко, — а да извади ножа си означава, че е много заинтригуван.

— И кой е Ацуко Ямура? — попитах.

— Най-големият експерт на пазара Цукиджи, специалист по синя риба тон. Семейството му заема тази позиция на пазара от 15 поколения насам.

Гласът на Ясуко, накъсан, подухваше в ухото ми и я отдалечих с дясната ръка малко, за да не продължава да се навежда към мен.

Експертът отряза един сантиметър от рибата тон, набоде го с върха на ножа и го поднесе към устата си.

Мускулите на корема на синята риба тон са много мазни. Като докоснат топлото човешко небце, се разтопяват до мазнина. Говори се, че никой на земята не преценява нещата по-добре от експертите на пазара Цукиджи. Експертите могат да разпознаят с небцето си доколко студенината на леда е влошила вкуса на рибата тон, колко време е изминало от смъртта на животното, какво страдание е почувствало животното, когато е умирало.

Страдание, време от момента на смъртта, студ — всяко събитие уврежда вкуса на рибата тон.

Другите експерти купувачи също отрязаха по един кубически сантиметър от червеното месо и го поставиха в устата си със спокойни, безизразни лица.

Звънарят отново разклати над рамото си бронзовата камбанка.

И едновременно с камбанния звън започна да извиква, както преведе Ясуко, номерата, с които една по една бяха вписани в каталозите нашите риби тон.

Ацуко Ямура вдигна разтворени 2-те си ръце, завъртя ги, за да ги покаже от обратната страна, после изпъна само дясната си ръка с вдигнат среден пръст, а останалите свити, както когато в Северна Америка искат да кажат „вкарай си го отзад“.

— Ооооо — възкликна в хор множеството.

И започна интензивна размяна на думи. Кресльото върху дървения шкаф извика офертата на Ацуко Ямура и я повтаряше, и повтаряше, докато други купувачи не вдигнаха също ръце с други знаци с пръсти, които кресльото превърна в думи. Преводът на Ясуко се забавяше и объркваше до момента, в който каза:

— Ще обясня, когато приключи търгът.

Накратко, продадохме 35 риби тон на висока цена и 15 на добра цена.

Гоулд попита Ясуко:

— В такъв случай, как, по дяволите, ни провървя?

— Добре — каза тя, — не зле.

 

 

Зазоряваше се, когато преминахме през обширния пазар, а търговците вече отмятаха брезентите на своите щандове. Товарни колички се движеха по коридорите и носеха кашони с риби или морски деликатеси, някои от които бяха все още живи. Най-големият пазар на света за търговия с морски животни.

На съседната улица, от която се вдигаха изпарения, влязохме в един магазин, за да изпием по нещо топло.

Нямаше нито един продавач, но 15 машини покриваха стените и за една йена предлагаха: кафе (студено или топло и в различни комбинации с мляко и захар), чай (също студен или топъл и в различни комбинации), шоколад (студен или топъл), сладкишчета (30 вида), принадлежности за лична хигиена (четки за зъби и за коса, гребени за жени или мъже).

— Карен! — привлече вниманието ми Гоулд и удари с кокалчетата на пръстите си по масата с фурнир, на която беше седнал с Ясуко. Добави: — Важните неща се случват тук, Карен. Не дойдохме в Токио, за да се влюбиш в машините му. Ще говорим за нашето положение.

Седнах с три чаши. Едната с топло черно кафе, другата със студен шоколад, а третата с четка за коса.

— Благодаря — каза Ясуко, но Аз не разбрах защо.

Гоулд и Ясуко, без да престават да говорят, взеха по една от моите чаши, а Аз, за съжаление, останах с тази с четката за коса, Аз, която стрижа до кожа косата си.

Накрая Ясуко започна с обясненията. Това, че продадохме целия товар, беше хубаво, но важното беше дали същия ден нашите купувачи от пазара ще могат на свой ред да продадат рибата тон на купувачите от най-реномираните ресторанти за суши и сашими^[2] в Токио — суши я сан.

Каза всичко това тихо, като произнасяше отделно всяка сричка и приближаваше бузата си до моята. Хванах я за рамото и я отместих встрани.

 

 

През прозореца на хотелската ми стая на 37-мия етаж търговската част на Токио приличаше на светлокафяв мраморен мравуняк. Хиляди дребни човечета, облечени в черно, ходеха по тротоарите.

Стаята беше цялата в различни тоналности на сивото, от перленосиво до сиво като въглен, и в нея имаше невероятно много електрически неща. Електронен часовник, друг кръгъл часовник със стрелки и електрическа батерия; един музикален апарат с 4 радиочестоти, аудиокасети и сидита; централният ключ за осветлението имаше 6 степени; телевизорът имаше 304 канала; леглото — 7 позиции.

Бях си пуснала музика по радиото, щраках каналите на телевизора, докато сменях позициите на леглото. След едно погрешно натискане на дистанционното открих, че екранът може да се раздели на 2 и могат да се гледат 2 канала едновременно, както и 4 канала, също и 12 канала.

Това, което най-добре си спомням обаче, е тоалетната чиния.

Беше живо същество. Като се приближих, се отвори сама, което ме уплаши. Свалих си панталоните и седнах, а мястото се затопли, което ме накара да се изправя разтревожена. Седнах и усетих, че е хладно. От дясната страна открих тънка пластинка с 9 бутона. Всеки бутон беше надписан на японски.

Аз, която бях прекарала детството си в мазето и във вир с морска вода пред него, и ядях пясък с шепи, се очаровах от копченцата на тоалетната чиния.

Един бутон изхвърли струя вода директно в ануса ми, което ме разсмя, друг бутон изхвърли струя към клитора, което ме разтревожи, трети бутон за известно време ми се стори, че не прави нищо, докато видях как между краката ми се носи пара с аромат на цветя, а четвърти бутон пусна всички струи.

Натиснах няколко бутона, за да спра цялата тази дейност, но това, което се случи, беше, че тя се засили още повече и тогава станаха 2 неща:

1. Усетих голямо удоволствие в ануса и клитора ми, което се изкачваше по прешлените на гръбначния стълб и го извиваше. Затворих очи, притеснена от усещането, започнах да пъшкам необяснимо и да се потя, докато тялото ми изкрещя.

2. Като отворих очи, се озовах сред парфюмирана и задушаваща мъгла. Като станах от седалката, замаяна и объркана, струите вода достигнаха тавана и огледалото. Аз не откривах изхода и тогава тоалетната чиния изрева, от което паднах по гръб върху едно найлоново перде. Приземих се в една вана, където загубих съзнание, не знам дали от удара или от ужаса.

Когато се събудих, лудостта на банята продължаваше. Изправих се във ваната, като от мен се стичаше вода. Реших да се обадя на рецепцията и докато опипвах задушаващата мъгла с аромат на цветя, най-накрая открих рамката на вратата. Като излязох обаче, тоалетната кротко затвори сама капака си и всичко спря изведнъж.

В дневника ми тази авантюра е озаглавена по следния начин: „За това как се изгубих в една баня в Токио и изпитах това, което мисля, че беше първото ми сексуално преживяване“.

 

 

Реномираният ресторант за сурова риба се намираше на 60-ия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха, Гоулд ми нареди да се обърна с лице напред в ъгъла, оформен от 2 стоманени стени, където се возех, и да изляза.

Когато излязох от асансьора, 10 господа, облечени в червено, ме ужасиха, като извикаха в един глас:

— УУУУУУууууооооОООООО!

Ясуко прошепна в ухото ми с гласчето си:

— Боен вик за добре дошли.

Ще кажа нещо за японците. Това е раса с някаква форма на аутизъм. Не си подават ръка. Поздравяват се отдалече с кимване на глава един срещу друг. Или са приятелски настроени и мили като новоизлюпени патенца, или са жестоки като акули. И обръщат внимание повече на предметите, отколкото на хората.

И така, ужаси ме проклетият вик за добре дошли, който според Ясуко беше нададен от келнерите.

Гоулд се наведе пред някакъв японец, който спеше в едно кресло или поне беше със затворени очи. Аз пък отидох да потърся нашата маса, защото от пристигането ни предната нощ в Токио не бях яла, бях много гладна, а не се виждаше нито една маса.

Ясуко прошепна:

— Прави като мен.

Коленичи на пода пред един подиум, висок 30 сантиметра, който се оказа, че е масата.

Коленичих до Ясуко, точно пред заспалия или седящ със затворени очи господин. Беше трудно да се каже, защото под веждите плътта му беше набъбнала и покриваше клепачите, торбичките под очите също бяха набъбнали, така че между отока под веждите и торбичките не се виждаше нито око, нито нищо.

Гоулд потропа с кокалчета по масата и каза:

— Карен, моля те, важните неща не се случват по лицето на господина.

Сведох поглед към масата.

Разговорът, който продължи между Гоулд и заспалия господин, беше превеждан от Ясуко, ту на единия, ту на другия:

Заспал господин:

— Радвам се, че ме поканихте на първото плато на вашето торо, поднесено в Азия.

Гоулд:

— Честта е наша, приятелю. Чест е също така и за нашата съдружничка Карен Нието. Поръчайте да донесат нашия торо, за нас ще бъде удоволствие да ви поканим, нали, Карен?

Вдигнах очи, но заспалият господин не ме погледна, ръката му се протегна, за да вземе менюто от средата на масата.

Разгледа го бързо и каза:

— Магоро.

Тоест най-малко мазната част от торо, както ми каза на ухо Ясуко, и следователно най-евтината.

— Не, поръчайте най-доброто — настоя Гоулд.

— Чу-торо! — извика заспалият господин.

— Йоторо! — извика Гоулд.

— Йоторо — обясни ми Ясуко на ухо — е най-мазната и най-скъпата част.

— Йоторо за всички — поръча Гоулд и като се обърна към мен, добави: — Съгласна ли си, Карен?

Колкото и да се опитваше обаче Гоулд да ме включи в разговора, заспалият господин изобщо не обърна лицето си към жените.

 

 

Поднесоха го в бели чинии, 2 хапки червено месо от синя риба тон, уловена преди 20 часа на другия край на света без излишно насилие, с кратка агония и без замразяване.

120 долара за 2 хапки.

Сетих се за Рикардо, който преди години в една малка лодка сред огромното море ми беше разказвал за ресторанти, където една хапка риба тон струва толкова, колкото ако беше от сребро.

До чинията с йоторо келнерите поставиха бяла купа с бял ориз, малка чинийка със зелено хълмче уасаби, стрит на прах лют корен, смесен с вода, и друга чинийка със соев сос. А отпред — бяла керамична чаша със светлозелен чай, от който се вдигаше пара.

Тъй като не ям риба, нито каквото и да е животинско месо, отпих от чая, умираща от глад.

И при първата глътка отново потънах в спомена за моите следобеди с Рикардо в лодката в открито море, макар че чаят не беше от лимоново дърво.

Изведнъж ни заобиколиха 5-ма фотографи.

Заслепиха Гоулд и заспалия господин със светкавицата, докато и двамата поднасяха към устата си по една хапка с японските пръчици.

При второто проблясване на светкавицата на лицето на заспалия господин се отвориха 2 бразди, през които се показаха 2 черни очички. Възкликна много весело, че йоторо му е доставило голямо, голямо удоволствие, че определено е най-доброто йоторо, до което се е докосвало някога небцето му.

Фотографите пак ги осветиха и си тръгнаха на заден ход и тихо, за да излязат през малка червена врата в дъното на ресторанта.

Господинът отново затвори очи.

Тогава Гоулд извади от сакото си сгънат на 2 чек, плъзна го в един външен джоб на сакото на човека и каза:

— Щастливи оригами!

Заспалият господин се съгласи, без да промени изражението на лицето си.

Изпихме в мълчание зеления чай, господинът се изправи, наведе тялото си към Гоулд, като пренебрегна Ясуко и мен, тръгна направо към асансьора, който го чакаше с отворени врати. На другата сутрин в ресторанта на хотела го видях отново — на първа страница на един вестник, държеше хапката с нашето йоторо с пръчиците на 2 сантиметра от устата си.

Вестникът беше на японски и Ясуко ми преведе какво пише под снимката:

„Министърът на земеделието, животновъдството и риболова се срещна с влиятелния шотландски предприемач Ърнест Гоулд, за да обсъди построяването на фабрика за електроуреди в Киото, която ще струва милиони.“

— Не разбирам — казах. — Не сме ли тук, за да продаваме риба тон?

Ясуко прошепна:

— Това за фабриката за електроуреди е лъжа. Важното е, че в статията се споменава, че са се срещнали в реномирания ресторант, където вечеряхме вчера, и че министърът е възкликнал, че това е най-доброто йоторо, което е опитвал през дългия си живот.

— Колко хубаво — казах Аз, без да разбирам съвсем.

— Изключително хубаво — усмихна се Ясуко.

Така всяка сутрин Ясуко ме посрещаше на закуска в хотела с поредната вестникарска новина, където се появява нашето йоторо, снимано между 2 японски пръчици и споменато в текста.

— Навлизаме в колективното съзнание — заяви тя.

И й отне половин час да ми обясни какво означава това.

След месец на корицата на едно невъзможно за дешифриране списание се появиха 2-ма души с дълги черни коси, които седяха един срещу друг и плачеха над 2 чинии сашими от синя риба тон.

Ясуко каза:

— Това са 2-ма известни киноартисти, много обичани от всички японци. Бурното приключване на тяхната любов, в друг реномиран ресторант, докато консумирали наше йоторо, присъства във всички телевизионни канали и всички списания.

— Какъв късмет сме имали — казах.

Ясуко потвърди:

— Да, голям късмет. И половината от японците са готови да се хвърлят в морето.

Ясуко беше странна жена, поне според мен. Изключително слаба, много бледа, в контраст с черните си сака. Носеше панталони и боти от черна кожа с висок и тънък ток. С гласчето си можеше да съобщи изключително деликатно брутална новина, като тази:

Половината от японците са готови да се хвърлят в морето.

— Сериозно? — попитах.

Ясуко въздъхна. Добави тъжно:

— Не се разстройвай, Карен, не е истина, просто е мое желание.

 

 

Не знам защо Ясуко мразеше японците, след като тя самата беше японка. Мисля, че веднъж ми обясни, но тогава изключих от човешкия език и само видях как пролива много сълзи без причина.

При мен беше обратното и мисля, че вече го написах. Японците ми изглеждаха най-симпатичните хора на планетата по посочените причини, към които добавям още няколко, които разкривах малко по малко през годината, която изкарахме в Токио.

Не подават ръка. Стоят винаги на разстояние 50 сантиметра от другия човек. Не гледат в очите. Никога не те канят на вечеря в дома си, нито те питат за личния ти живот. 99% от тях са по-ниски от мен. Е, добре, говорят много, както всички хора, и с остър тон, който може да е много неприятен за ушите, тоест, ако се слуша внимателно. За щастие обаче говорят на японски, който Аз не разбирам, така че можех да съм сред тях по улиците, магазините и в метрото, сякаш се разхождах сред гора от топчести и ходещи храсти, пълни с чуруликащи птичета.

И още нещо ми харесва в японците. Честват празниците на шинтоистката^[3] религия, защото повечето от тях са шинтоисти, честват празниците на будистката религия, защото това, че са шинтоисти, не им пречи да са будисти, и празнуват също така Коледа от християнската религия, защото много обичат да празнуват каквото и да е.

Всъщност никога не съм чувала толкова много да пеят „Звънете, звънчета“^[4], както по време на Коледа през 2002 г. в Токио.

На 24 декември, докато японците си играеха на християни в домовете си и празнуваха раждането на един бог, когото не почитат през останалата част от годината, Гоулд ни събра в апартамента, който обитаваше на последния етаж на хотела, 70-тия етаж.

В стаята със светлосиви кресла каза като начало, че е време да напусне Токио.

И ни го обясни така, поред, на Ясуко и на мен.

На Ясуко:

— Търсенето на нашата риба тон е по-голямо от нашите седмични пратки, следователно цената може само да се повишава. Тоест моята работа е свършена.

На мен:

— Не искаме да ловим по-голямо количество риба тон и да я правим по-евтина, или напротив?

Потвърдих:

— Хубавото в моята идея е, че хуманното умъртвяване на риба тон запазва вида.

— Така е — съгласи се Гоулд. — Сега ще те повиша в длъжност, Карен. Ще обитаваш този апартамент на 70-тия етаж и Ясуко ще бъде тук с теб. Нали така?

Ясуко постави ръце на устата си, беше развълнувана.

— И накрая — каза Гоулд — имам подарък за теб, Карен.

Станахме прави и последвахме Гоулд до една стена.

— Това е твоят подарък — каза Гоулд.

Черна картина с размери 4 на 4 метра, с кръгла златна капка по средата.

— От Йошида е — заяви Гоулд. — Най̀ трансцеденталният японски художник на 20-и век.

Аз, Гоулд и Ясуко замълчахме, прави пред картината.

— Казва се „Жизнената сила“ — поде отново Гоулд. — И е много интересно, че така се казва всяка една от картините, които Йошида е рисувал през живота си: „Жизнената сила“.

— А тази защо не я е нарисувал? — попитах Аз, защото, колкото и да гледах, виждах само златна капка в черен квадрат.

Гоулд запали една пура и потъна в размисъл.

Каза, като изпусна дима:

— Не знам, но струва 500 хиляди долара и това е моят начин да ти покажа колко голямо доверие имам в теб като съдружник.

Гоулд сервира 2 уискита, за него и Ясуко, и едно мляко за мен.

И 3-мата бяхме прави. Гоулд протегна към мен уискито и каза много сериозно:

— Карен, скъпа, обичам те като дъщерята, която не съм имал.

Една от тези невъзможни фрази, които само човешкото въображение може да си представи — Гоулд ме обичаше колкото някаква несъществуваща дъщеря. Както и да е, след като отпи една глътка и тримата седнахме в удобните перленосиви кресла, Гоулд добави:

— Тъй като не те развълнува платното с маслени бои на Йошида, ще наредя да го махнат. А сега поискай от мен онова, което ти желаеш. Таванът е небето.

— Нобелова награда — отвърнах.

Гоулд се разхили гръмко. Ясуко се засмя тихо и сведе очи.

— Първият виц, който чувам от теб — каза Гоулд с искри в сините очи. — Ако продължиш да се насилваш, ще престанеш да бъдеш аутистка.

— Не е вярно — казах и се натъжих.

— Добре — отново се разсмя Гоулд, — никога няма да бъдеш като нас, за щастие, госпожице Различни способности.

Той и Ясуко се захванаха с други теми, а Аз преминах в „режим на некомуникация“ и се отдадох на това да съществувам в удобното кресло, докато отпивах глътчици мляко и гледах през прозореца как вали сняг.

Поправям се — прозорците.

Апартаментът имаше 15 прозореца и като въртях бавно глава, можех да виждам във всеки един от 15-те как същите снежинки падат и падат, бели и бели, между неподвижните звезди.

 

 

Беше странно. В момента, когато Гоулд излезе от вратата в 5 часа сутринта, облечен в сини дънки и огромно черно палто, започна моето безпокойство.

Валеше.

Обадих се на леля по телефона, но вдигна нейният приятел от запотеките. Беше сънен и ми каза, че в Оахака, на другия край на земното кълбо, е нощ.

— Исабеле спи — каза, сякаш го болеше, — а аз не мога да спя, за да не престана да я гледам. Това е най-красивата жена, която животът ми е подарявал.

— Окей — казах и затворих.

Използвах свободното време, за да се обръсна в банята.

Пред огледалото на умивалника с електрическата машинка подравних 4-те сантиметра кестенява коса по черепа. Поставих ножче в стоманената самобръсначка и обръснах задната част на врата си. След това, седнала на ръба на ваната, обръснах подмишниците и краката си. Изправих се и заличих окосмения триъгълник на пубиса.

Оттатък, в стаята, Ясуко вече беше свързала и отворила 6 преносими компютъра — на всеки от тях се виждаше по една графика със стълбчета в различен цвят.

Попита ме:

— Да ти обясня ли какво е това?

— Не е задължително — казах й.

И отидох в голямата спалня, за да си легна гола в леглото и да се опитам да заспя.

Не можах.

Извадих от куфара си преносимата ми сбруя, която не бях изпитвала желание да използвам по време на целия ми престой в Япония. Изправих се в леглото, завинтих я за тавана и облечена като водолаз, се закачих на въжетата.

Ясуко ме гледаше от рамката на вратата. Аз, закачена на сбруята, плувах във въздуха в силната, равномерно разпределена топла прегръдка на водолазния костюм и гледах как 70 етажа по-надолу Токио се раздвижва под все още нощното небе и дъжда, за да започне работния си ден.

Под полумесеца се очертаваха тъмните небостъргачи от мрамор и стъкло, пристройките им на 2 или 3 кръстосани етажа, пълни с мънички автомобили със светещи точки отпред, зелените петна на обществените паркове, дупките за метрото, от които изникваха стотици миниатюрни хора, за да се присъединят към хилядите, които вече ходеха по тротоарите и влизаха в сградите, а те се осветяваха прозорец по прозорец.