Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (16)

16.

Един следобед звъни мобилният ми телефон в стаята в Пуерто де Каеиро.

— Доня Карен, добър ден, хвърлят хайвер.

След 10 минути съм на кея с моя син водолазен костюм, с поставен отпред визьор, заобиколена от рибарите и капитаните, също толкова възбудени като мен.

— Женските хвърлят хайвер, доня Карен!

— Никога риба тон в плен не е хвърляла хайвер, доня Карен!

— Не е точно така! — отговарям развълнувано. — Имало е случаи на 3 места на планетата! Но трябва да видим дали тук ще се родят риби тон!

При всички положения никой не обръща внимание на моите уточнения на аутистка, дори Аз самата, и нареждам:

— Видеокамерата! Една лодка! Ти, ти и ти — настигнете ме под водата.

 

 

Скачам от лодката с тежката камера на гърба, потапям се 5, 10 метра и плувам с плавниците, за да се доближа до решетките на райското кътче.

Вдигам камерата, включвам я — зад решетките на клетката рибите тон обикалят около острова с червените корали с очевидно ритуално поведение.

Ритуално поведение — така се нарича целенасоченото и повтарящо се поведение на група живи същества.

Изведнъж от групата, която продължава да обикаля острова, се отделят 5 риби тон и бързо се отдалечават. След това в далечината започват да плуват по-бавно. И отново се забързват, като се гонят помежду си и описват полегнали 8-ци.

Тоест:

Една риба тон изпуска червеникав облак. Това са микроскопичните яйца, предполагам. Червеникав облак, който остава да плува, докато 5-те риби тон влизат отново в забързаната фаза.

Пресичат бързо червеникавия облак и тогава другите 4 риби тон изхвърлят нещо бяло.

3-мата капитани във водолазните си костюми плуват към мен. Насочват биноклите си към мястото, накъдето гледа моята камера.

И тогава друга група от 4 риби тон се откъсва от пасажа, който продължава да обикаля червения остров. И отново групата се отдалечава и се преследва скоростно, като прави осмица.

Женската изпуска червен облак с невидими за окото яйчица. Мъжките пресичат червения облак и го смесват със своя бял облак сперма.

Така 7 групи риби тон оплождат яйца този следобед в Пуерто де Каеиро. Този следобед, който преминава в нощ.

Водата изстива, стъмва се. Качваме се на лодките, под звездното небе се завръщаме във фабриката за риба тон и говорим за хилядите години, през които животът е усъвършенствал хвърлянето на хайвер от рибата тон. Оплождането се случва в хладен и оранжев следобед, за да може през нощта студеното и тъмно море да служи за инкубатор.

Облякохме си сухи дрехи и изгледахме видеоматериала на бялата стена заедно с другите капитани.

 

 

Всеки червен или бял облак, изпуснат от нашите риби тон, ни кара да ръкопляскаме, да се поздравяваме — тези, които гледаме прожекцията в стаята за събрания.

Запалва се светлината, един капитан отваря бутилка сидер. Бум! И от бутилката пада пяна в една чаша, после във втора и в трета, докато друг капитан раздава пури.

— Изпушете една пура, шефке — казва с уругвайския си акцент. — В крайна сметка, тези яйца със сперма са ваши деца.

— Не — уточнявам. — Само ако от тях се родят малки рибки, които, след като пораснат, ще се превърнат в риби тон. Нещо, което никога не се е случвало в плен.

Но оптимизмът на капитаните не се интересува от аргументи. Смеят се, а Аз не. Вземам сериозно пурата, слагам я в устата си, поднасят ми запалка, всмуквам и димът ме задушава.

— Шефката е Магьосникът от Оз на рибата тон — смее се един капитан.

Всички се съгласяват и изпускат дима.

— Шефката е Флейтистката на рибата тон в Атлантическия океан — казва друг капитан.

Не разбирам за какво говорят, оставям ги да пият и пушат и отивам да спя.

 

 

На зазоряване ме събужда обаждането на Гоулд по мобилния телефон.

— Карен, получих видеозаписа. Това е първият видеозапис на хвърляне на хайвер на риба тон в историята. Даваш ли си сметка?

— Давам си сметка — казвам с глава под чаршафите.

— Карен, скъпа, слушай внимателно. Това е също толкова значимо събитие, колкото първата стъпка на човека на Луната.

— Не е вярно — казвам по мобилния телефон. — Ще бъде — казвам му, — ако от това оплождане действително се родят риби тон.

— Ако се родят риби тон в плен — обяснявам на леля Исабеле към обяд, докато се разхождам по кея, който се врязва в блестящото от слънцето море, — ще бъде началото на нов вид връзка между рибата тон и хората.

— Трябва да го публикуваш някъде — казва тя от падащата нощ в Оахака. — Нека се обадя на една приятелка, която пише в списание „Нейчър“^[1].

Този следобед отново се случва. Пасажът риба тон обикаля ритуално червения остров. Групите от 3 или 5 мъжки и 1 женска се откъсват, за да описват своите осмици, да хвърлят хайвер и да еякулират.

И групата наблюдатели от племето на хората, плюс един хибрид, който съм Аз, записваме с видеокамера извън райското кътче.

И така 14 следобеда в морето в Пуерто де Каеиро.

 

 

Докато един следобед камерата улавя първата малка рибка тон, която плува самостоятелно във водата — прозрачносиня рибка, миниатюрна риба тон, всичко й беше на мястото си.

Когато гледам заедно с капитаните видеозаписа с 54-те малки рибки тон, тишината е толкова пълна, че се чува бръмченето на проектора.

Като се запали светлината в залата, отново отварят бутилки сидер и отново някой предлага пури. Тогава уругвайският капитан ме моли всички да отидем в старата столова, където имат изненада за мен.

Едната стена на трапезарията е цялата покрита със снимката на малка рибка тон.

Премислям 30 секунди и накрая я дешифрирам.

— Увеличение на кадър, заснет с видеокамера — казвам.

Уругваецът си сваля капитанската шапка, слага я под мишница и надига чаша сидер.

— За първородния син на госпожата! — заявява.

Побеснявам:

— СВАЛЕТЕ СИ ЧАШИТЕ! — нареждам.

Както много пъти досега, склонността на хората към употребата на метафори ми изглежда изключително опасна и се опитвам да им го обясня. Питам ги:

— Какво ще стане, ако до пресата достигне, че имам дете риба тон? Това със сигурност ще противоречи на Дарвин и на целия опит на човешкия род. Така че, забранявам ви да повтаряте, че съм майка на тази рибка. Или че съм вашият Магьосник от Оз, или вашата Флейтистка, или цялата тази помия от метафори.

 

 

След един месец 103 малки рибки тон са в процес на равномерно увеличаване на размерите си. Всеки 3 дни удвояват размера си. Големите риби тон вече са прекратили ритуалното си поведение и дори напротив, показват раздразнение едни към други. Удари с опашка, с глава.

На сушата нещата също са се променили.

От пресата ни посещават всекидневно, интервюират капитаните и отнасят снимките на малки рибки, които капитаните им подаряват. Новината се разпространява в интернет, в страниците за земеделие и зоотехника. Телевизионният канал „Нешънъл Джиографик“ показва някои снимки на малки рибки, които се превръщат в риби, а в Япония се появява един репортаж по телевизията, в който все пак се случва трагедията, от която толкова се страхувах.

Както ми превежда Ясуко по мобилния телефон, докато 2-те гледаме на компютъра клипа на репортажа, твърди се, че Карен Нието е майка на стотици риби тон и че ги храни всеки следобед от лодка, като дава на всяка от тях мляко в бебешки биберони.

— Правилно, като се има предвид тази шибана снимка — казвам й.

Снимката на една лодка в далечина, където една гологлава жена с бяла риза е наведена над носа с бебешки биберон, от който бозае млада риба тон, чиято глава едва се подава от морето.

Ясуко казва:

— Изглеждаш добре. С оформени мускули, слаба.

— Как да ти обясня?! — повишавам глас. — Това е шибан фотомонтаж. Една шибана метафора, която се превърна в поредната шибана лъжа. Затова Аз не позволявам в езиковата ми система да навлизат метафори. Метафорите изкривяват информацията от реалността. Защо, по дяволите, вие не можете да живеете извън метафорите?

Гласът на Ясуко ми отговаря по мобилния телефон:

— Защото е така. Защото реалността, такава, каквато е, не е достатъчна.

— За какво говориш? За какво не е достатъчна?

— Не знам, Карен. За да се чувстваме защитени, предполагам. Реалността винаги поражда страх.

— Реалността поражда страх — казвам Аз — и още по-лошо. Реалността поражда глад. Поражда ужас. Може да те разболее. И със сигурност те убива. Но реалността е единственото реално нещо, останалото са метафори в шибаната ти глава!

— Отново ми викаш — казва Ясуко с гласчето си, като отделя всяка сричка, и прекъсвам.

Хвърлям мобилния телефон срещу стената и той пада на парчета на пода.

Един следобед се случва нещо, от което гневът ми прелива — хващаме шпионин, водолаз, въоръжен с камера за подводно снимане близо до райското кътче.

Довеждат ми го в хотела, както са го заловили — с поставен визьор, зелените плавници са закачени на едното рамо, а на другото виси тежката камера за подводно снимане. На терасата той не иска нито да си махне визьора, нито да ми предаде камерата.

— Махни си го и ми я дай — настоявам.

Обграден от 2-ма капитани, клати глава за отказ. Здравеняк с моя ръст, тоест около 1,85.

Приближавам се, хващам врата му с едната ръка и с показалеца натискам каротидната му артерия. С другата ръка издърпвам първо визьора от главата му, а после му изтръгвам камерата.

Когато го пускам, вика на английски, който звучи като мяукане на котка, че ще ме съди и други глупости. Оказва се, че очите му са дръпнати и е китаец.

Разглеждам камерата. Добра е, „Олимп“ 8080, но моята е по-добра, „Сони“ 9556, така че моля да ми донесат една брадва от регистратурата, за да я унищожа.

Носят ми нещо подобно, бейзболна бухалка. Поставям олимпа на пода и го счупвам с удари. И го правя, докато шибаният китаец продължава да крещи, а 2-мата капитани чакат със скръстени ръце.

 

 

Този следобед се срещам на кея с капитаните от флотата. Усмихват се в своите безупречно бели униформи и шапки.

— Добре — казвам Аз, която, напротив, съм много вдървена и нервна. — Време е за работа.

— Доня Карен — моли ме уругвайският капитан, — поздравете ни, преди да започнете да ни давате заповеди. В крайна сметка с вас сме отгледали вече 110 дечица тон.

— Добре — въздъхвам и се опитвам да не се ядосвам. — Добър ден, капитани.

Отговарят в хор:

— Добър ден, майко Карен.

Всички се смеят.

Чакам да млъкнат и отново да се чува как следобедното море се разбива ритмично в бетона на кея.

— Добре — подемам пак, — сега, когато имат поколение, рибите тон искат да си ходят и са неспокойни.

Всички се съгласяват.

— Вие също сте неспокойни. Както и Аз. Нарича се поведение при несигурност.

Отново се съгласяват.

— Следователно — казвам Аз — трябва да преминем към нашето поведение при сигурност. Да се подготвят пистолетите със сгъстен въздух, ковчезите с лед, да се направи разписание на самолетите и да се предупредят пазарите.

Капитаните не помръдват, гледат ме безмълвно, с изключение на уругваеца, който върти шапката си в ръце и най-накрая пита:

— Ще ги убием ли?

— Всички възрастни — отговарям.

— А новородените?

— Когато пораснат — казвам. — Доколкото знам, изхранваме се, като ги убиваме.

Минава още време, през което шапката продължава да се върти. После всички едновременно се насочваме към всекидневните си задачи на убийци.