Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (11)

11.

Както щеше да ми разкаже Гоулд по-късно, светът може да бъде разглеждан по два начина. Като часовник, в който нещата се случват точно, направлявани от по-висша воля. Или като план с безкрайно много пръснати точки, които могат да се свържат в зависимост от желанието на човека.

Гоулд свързваше точки.

Когато бил малък, неговата майка му подарила един лист, от онези, които се продавали в магазините за домашни потреби в Шотландия за 10 цента. Лист със 100 точки с разбъркана номерация. Децата съединяват с молив точките последователно и се появява дърво или замък, или ракета, която лети към луната.

Като дете Гоулд забравял за номерацията и съединявал точките, както му хрумне. Може би дървото, което рисувал, не било съвършеното дърво, но било неговото дърво. Може би летящата към луната ракета приличала на маркуч, от който капе вода, но бил неговият маркуч. Може би замъкът му напомнял по-скоро на доста семпла сграда, някоя от онези бетонни кутии със стъклени прозорци, но това искал Гоулд — да работи в модерен небостъргач от бетон и стъкло.

На 35 години поискал среща с шефа си в една компания за електроуреди и му казал да отива в канала.

Go down the drain — отивай в канала или в системата от тръби на водопровода, откъдето минава мръсната вода на града.

Отивай в канала! Така казал 30-годишният Гоулд на шефа си. Смятал да започне собствен бизнес, защото му било омръзнало да хаби енергията си за компания, която самата вече отивала в канала.

Трябва да кажа, че разказвам онова, което Гоулд ми разказа, както ми го разказа и както точно го записах в дневника ми, преведено дословно от английски и без да посочвам моите съмнения, онези тогава и тези сега, когато пиша това.

Шефът обаче го повишил за негов заместник на офиса в Шотландия, а след няколко години Гоулд вече управлявал компанията за електроуреди в седалището й в Сиатъл, Съединени американски щати. По някое време решил, че му е омръзнало да продава ютии, тостери и телевизори, пък и на този пазар при всички случаи те си оставали малка фирма. По-добре било да преместят седалището си в Лондон и да правят телевизионни програми, дрехи и хляб, като всяка година щели да разделят фирмите си в 3 групи.

Там, където имали значими печалби, щели да инвестират повече пари и ентусиазъм. Там, където имали посредствена печалба, щели да инвестират нови идеи и ентусиазъм, но не пари. А фирмите, които не печелели нищо, щели да бъдат изпратени в канала.

Истината била, че Гоулд мразел неуспеха и обичал успеха. Създал си много врагове, хилядите работници, които уволнил, проклинали името му, журналистите и политиците го проклинали също. И една фраза се превърнала практически във второ фамилно име за него — „Гоулд — негодникът от канала“.

Но Гоулд пратил всички да отиват в канала и в продължение на 20 години акционерите го обожавали и 3 пъти гласували да си удвои заплатата, защото също като него обичали успеха и мразели неуспеха.

Когато станал на 63 години, акционерите гласували на едно събрание, че трябва да се пенсионира.

Нещастници, заявил Гоулд, тръгнал си от събранието и изпратил всички в известния канал.

Но след 3 години борба, за да не се остави да го изпратят в канала, както си стоял на едно голф игрище и подготвял със стика един лек удар, с който да вкара топката за голф в една дупка на 30 сантиметра разстояние, получил сърдечен пристъп, който го повалил на поляната и там, с лице към небето, докато гледал как белите облаци се движат бавно и бавно променят формата си, решил, че това, от което има нужда, е да смени тялото си.

Или да си набави няколко нови тела за смяна.

Постигнал го, но не без трудности. Станало така.

Оперирал си сърцето. Оперирал си простатата. Оперирал си тъмните сенки под очите. Сменил си капачката на коляното с титаниева. Имплантирал във врата си жлеза от маймуна, за да се подмлади. И си поставил за цел да посвети новия си живот на безработен на разглеждане чудесата на света и на прекарване повече време със семейството си, защото си дал сметка, че не го познава.

Като начало купил една яхта, за да плава през моретата и да съжителства със семейството си.

 

 

Оказало се, че от толкова близо семейството не му харесвало. 2-мата му синове имали 2 съпруги и общо 8 деца. Били хора, които ходели с високо вдигнат нос, на пръсти и с италиански обувки, говорели с пренебрежение почти за всичко, а за онова, за което не говорели с пренебрежение, говорели със завист.

Например че еди-кой си имал частен реактивен самолет еди-коя си марка, че някой си бил собственик на замъка X, че президентът на страната Y бил идиот.

Не казвали нещо новаторско дори случайно, нито пък желаели да допринесат с нещо за планетата. Само 2 дейности запълвали часовете на дните им, вече споменатите — да завиждат и да изпитват пренебрежение.

Накрая, след една вечеря в трапезарията на яхтата, между Куба и Испания, синовете го информирали пред снахите и внуците, че били такива, каквито били, неприятни хора, защото той, Гоулд, бащата, бил такъв, какъвто бил, отсъстващ баща, баща, който предпочитал работата пред децата си, баща, който ги е травмирал със своето отсъствие.

На един стол, заобиколен от оплакващото се семейство, Гоулд навел глава пред обвиненията и си помислил:

„С цялото си сърце бих искал да не съм сред тези ужасни хора“.

Предстояло най-лошото.

По средата на пътя между Япония и островите Фиджи Гоулд си легнал в леглото и като докоснал с ръка задника на жената, която била негова съпруга от 37 години, тя му признала, че обича друг мъж.

— Откога? — попитал Гоулд.

— От 10 години — споделила тя.

— Как е възможно? — ядосал се Гоулд. — Имала си любовник в продължение на 10 години, без да разбера?

Може би бъркам и разчитам неправилно бързия почерк в дневника ми, по-скоро госпожа Гоулд е казала следното и предполагам, също много ядосано:

— Как е възможно? Имала съм любовник в продължение на 10 години, без да разбереш.

Това е то.

Гоулд слязъл от яхтата в една лодка и наредил на капитана да отведе всички в канала.

Така на 67 години видял себе си безработен, без семейство и с безкрайно много дни за лентяйство.

Няма по-трудна работа за активния човек от безделието, каза ми Гоулд (?). Както можело да се предвиди, толкова свободно време го депресирало (???).

(Въпросителните са мои — фигурират в дневника ми и до ден-днешен не мога да отговоря на тях.)

За щастие, жени и мъже от цял свят започнали да го търсят, за да го канят на срещи с други жени, което му осигурило занимание да ходи с новия си реактивен самолет на срещите.

Да си мултимилионер на 67 години е все едно да си киноартист със сини очи и руса коса, обясни ми Гоулд (?????). Нещо доста неправдоподобно, но той го вярваше, когато в един лентяйски следобед ми разказа историята си в преддверието на 132-рия етаж на един небостъргач в центъра на Шанхай в Китай.

На 67 години започнал живота си на артист със сини очи и руса коса, макар че всъщност бил трътлест, дебел и напълно плешив.

Така получил не 1, а 3 нови тела — тези на партньорките му в чифтосването.

Започнал да излиза с първата, втората и третата и докато излизал, се запознал с много богати хора, посветили се на тежката работа да не правят нищо (?) като него, и разбрал с какви дейности убивали досадата от това, че не правят нищо. И той като тях си купил много скъпи картини. Купил замък, където да държи картините. Купил 5 апартамента в 5 града, за да се разнообразява от пълния с картини замък.

— Истината е — каза ми Гоулд, — че всичко ми беше изключително досадно (???).

На един търг купил пистолета на един много известен пират, чието име не съм записала в дневника, пистолет с желязно дуло и златна дръжка. Една нощ в замъка си, както си лежал до своята партньорка за чифтосване номер 2, си помислил да сложи дулото на пистолета на пирата в устата си, все едно е сламка, и да дръпне спусъка, но тогава си казал на глас:

— Аз бях детето, което свързваше точките, както му хрумне. Какво, по дяволите, се случи с моите прищевки, с моите желания? Кой е свързал толкова глупаво тези точки (замъка, партньорка номер 2, пистолета на пирата в устата ми)? Това със сигурност не е моето желание. Превърнал съм се в конформист, който рисува линиите от точка 3 до точка 4, до точка 5, без да иска това. Искам си обратно желанието!

Казал го и отметнал чаршафите.

От кулата на замъка се провикнал към небето:

— Желанието ми, желанието ми, желанието ми! Искам си обратно желанието!

— Уиски? — предложи ми Гоулд на панорамния прозорец на 132-рия етаж на кристалната кула в Шанхай.

— Не пия — казах.

Гоулд помоли младата китайка, която седеше до нас, за едно уиски.

Един следобед бил на плажа на някой си остров, излегнат на пластмасов шезлонг, когато една старица с дръпнати очи и боси крака се приближила, за да му продаде гердан от семена.

— При други обстоятелства бих я изпратил в канала — обясни Гоулд. Тогава обаче Гоулд не знаел какво, по дяволите, да прави с времето си, така че решил да разучи как старицата е направила гердана, откъде е намерила червените семена, малките жълъди с цвят охра, овалните семки на слънчогледа. — Гледах как тези цветни неща се движат между тъмните сбръчкани пръсти на жената, как се движат като католическа броеница — каза Гоулд. Открил, че се е развълнувал много, и я попитал колко струва герданът.

Струвал 1 долар.

Гоулд предплатил 10 и изпратил на адреса й едни позлатени топчета, които бил купил за 10 долара дузината на някакъв пазар в Тунис.

Изпратил 10-те гердана на един приятел, който ги продал на щанда за аксесоари в своя магазин в Ню Йорк — за 100 долара всеки.

Печалбата, като се извадят разходите за изпращане и комисионата за прекупвача, била 79 долара за гердан.

Така било поставено началото на „Гоулд Трейд Къмпани“.

В един парк на Шанхай видял китайче, което носело въже с 2 стоманени топки в краищата. Детето поставяло показалеца си по средата на въжето и го движело вертикално, нагоре и надолу, а металните топки се удряли една в друга, като при всеки удар се отдалечавали на още един сантиметър. Гоулд купил от него играчката за 10 долара, заменил металните топки с топки от здрава полупрозрачна пластмаса с по-голяма способност за отскок и по-ниска цена. Поръчал топките и въжето да се произведат и сглобят във Филипините, продал ги в западните магазини за играчки с 81% печалба.

— 2 топки и едно въже — каза Гоулд и поклати глава. — Най-продаваната играчка на Земята в продължение на 2 години.

„Гоулд Трейд Къмпани“ била готова да разшири дейността си.

Разнообразил линиите си от играчки и аксесоари и се заинтересувал от меки вещи, модни линии на ниски цени. Отворил интернет портал, за да получава оферти за патенти на току-що изобретени неща.

Материалите за неговите продукти се произвеждали и нарязвали в Китай. Сглобявали се във Филипините, защото филипинските жени имали най-сръчните и евтини ръце на света. Опаковките се правели в Милано, защото италианците били майстори да направят всяка дреболия да изглежда луксозна. Рекламата се подготвяла в Лондон, където има гении, които умеят да ти продадат шиле, натопено в стъкленица, пълна с формол, като авангардно изкуство (???). Продажбата се осъществявала в 1/2 милион големи магазина по кръглата планета.

Това, което Гоулд нямало да направи, било да повтори грешките си. Никакви глупави вратовръзки всеки ден, никакви фиксирани бюра и офиси под наем, никакви неблагодарни акционери и най-вече никакви служители и работници, озлобени, защото не са толкова богати като Гоулд.

Нищо такова.

Само един екип от 10 мениджъри, всеки от които отговарял за 10 младежи, завършили някой добър търговски факултет, всеки с по 2 мобилни телефона и 1 преносим компютър, за да са надеждно свързани помежду си.

— Разбира се — обясни ми Гоулд, — след 3 години, през които един продукт се продава с печалба, възлизаща на повече от 50%, винаги се появява конкуренцията. Вечните имитатори, завистливите конформисти.

На тези алчни нищожества продавал производствената верига и клиентите с печалба 250% над първоначалната инвестиция.

— Отново съм най-добрият — довери ми Гоулд. — Най-добрият съм. Най-добрият съм.

— Ела — каза след малко, — ще ти покажа единствения ми личен офис.

Изправихме се, но се олюлях, като видях от прозорците 132 етажа по-надолу автомобилите като мравки, а хората като милиметри. Така че Гоулд трябваше да почака, докато аз напредвах малко по малко, улавях се за някой диван, след това отивах до някой стол, за който се хващах, за да се престраша да продължа към друг диван.

В неговия офис от 2-та прозореца от тавана до пода се виждаше 132-рия етаж от съседната строяща се сграда. Сред черните метални колони 102-ма зидари китайци се движеха бързо и без да говорят, изпръскани с вар, бутаха колички и изпразваха чували с цимент, който падаше на пода и вдигаше бели облаци.

— Сградата ще има 150 етажа — информира ме Гоулд. — И ще бъде готова следващата година. Всяка седмица завършват по един етаж и всеки работник получава по 1 долар на ден. Не е ли чудесен Китай?

Не отговорих. Сега бях погълната от това да броя един по един зидарите китайци и да потвърдя първото си впечатление, че бяха 102-ма.

— Искам да кажа — продължи Гоулд, — че Китай е най-възхитителната капиталистическа сила в историята. Някои казват, че тези зидари са роби, но чуй какво ще ти кажа аз. Били са при комунистическия режим. Днес, при смесения режим на Китай от 21-ви век, получават пари за труда си.

Гоулд замълча за кратко. Останахме прави, загледани как зидарите се движат по отсрещния етаж.

— Какво ми каза, че искаш да пиеш? — попита изведнъж и заобиколи бюрото, което всъщност представляваше плот от зелен мрамор, поставен върху дървени колони.

— Само вода — отвърнах.

— А за ядене? Сандвич става ли? С шунка и сирене?

— Един сандвич без шунка и сирене, но с домат и маруля — казах.

Гоулд нареди по телефона:

— Един сандвич с шунка и сирене, един сандвич без шунка и сирене, но с домат и маруля, чаша вода и още едно уиски. Сядай — каза той и ми посочи 2-та черни кожени дивана.

И 2-мата отново седнахме и се върнахме към неговия разказ.

 

 

Една вечер Гоулд излязъл на вечеря в Рим със своята партньорка за чифтосване номер 3 и тъкмо навивал на вилицата си спагетите, когато чул как на съседната маса един тип се смеел гръмко и се удрял по бедрото, като казвал:

— Най-скъпите риби тон на планетата, ха-ха-ха-ха.

Гоулд запалил пурата си, облегнал се и проточил врат, за да слуша.

Тогава човекът разказал историята на една нещастна жена с различни способности, която била изпратила от едно пристанище, наречено Масатлан, за нюйоркския пазар най-скъпите на планетата Земя жълти риби тон в луксозни ковчези.

Една дама от масата възразила на мъжа, че историята не е забавна.

— Напротив, много е тъжна — казала жената.

Тогава той се извинил, като обяснил, че я е чул от изтъкната личност по време на една конференция на месната и риболовната индустрия.

— И как се казва този изтъкнат кучи син? — попитала госпожата.

— Професор Чарлз Хънтингтън — отвърнал много сериозно мъжът.

Гоулд си записал необходимото на една салфетка от египетски лен, която откраднал от ресторанта.

И така господин Гоулд се приземил със своя бял реактивен самолет на посребрената от слънцето писта на Масатлан.

Като стигнал до митницата, на въпроса на митничаря, дали има нещо за деклариране, отговорил с: „Не, нищо, дори не нося багаж“. И на свой ред го попитал сякаш случайно за една госпожица с различни способности, която била шефка на фабрика за риба тон.

15 минути по-късно натискал с показалец звънеца на къщата на леля Исабеле.