Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (6)

6.

Лепях цветните пластмасови етикети с думи на английски, написани с моя недодялан почерк, от стаята ми до аулата, където щяха да се провеждат учебните часове.

Врата, коридор, стълби, дървета (номерирани от 1 до 67), сграда на факултета по зоотехника, коридор, аули (номерирани от 1 до 35).

Обикалях, скимтейки от ужас, да не се изгубя. От време на време се разсейвах и наблюдавах някоя светлина, която ми изглеждаше с нещо по-специална, като си спомнях думите на Рикардо:

„Господ е специална светлина…“

В действителност на 2 пъти се разсеях до такава степен с 2 много специални светлини, че се изгубих даже от себе си. Едната от тях видях през квадратното остъклено прозорче на една врата — пресичаше тъмнината зад вратата, — сноп лъчи, който се спускаше до пода и очертаваше светло квадратче. Другата представляваше изключително дълъг цилиндър светлина, в който плуваше прах.

Първия път леля ме откри в тъмен вграден шкаф, със залепено чело за стъклото на едно светло квадратно прозорче, сред метли, кофи и кутии с прах за пране. Втория път ме откри направо сред светлината, която идваше от кръглата капандура в една огромна аудитория. Клатех се в едно кресло, гледах нагоре, към праха, който светлината ограждаше, и се лигавех, отнесена.

 

 

Бяхме пристигнали 1 месец преди началото на учебните часове. Освен че научавах бавно пътя от стаята ми до аулите и обратно, имах часове по изражения, провеждани на компютър, заедно с леля Исабеле.

Аз имах само 4 изражения. Паника, радост, безразлично и когато съм отнесена. Ако възнамерявах да общувам с други хора в университета, трябваше да увелича броя на моите изражения.

— Наблюдавай компютъра — каза леля. — Пускаш го и се чува музика, сякаш ти казва: тук съм, готов съм. Отваряш някой файл и се чува пииииин. Ако му поискаш нещо и се забави, се показва пясъчен часовник, който ти казва: дай ми време, мисля. Всъщност, компютърът не изпитва необходимост да издава шумове или да подава сигнали, но никой не би използвал компютър, ако не подаваше сигнали, защото между потребителя и него трябва да има комуникация. Това, което искам да кажа, е, че трябва да подаваш повече сигнали на другите, Карен, да показваш повече изражения.

Леля беше качила на компютъра едноминутни клипове със стандартни хора с различни изражения. Като ги имитирах, Аз трябваше да се науча да показвам: яд, гняв, враждебност, тъга, отвращение, погнуса, щастие, изненада, срам, ревност, завист, пренебрежение, отчаяние, отегчение, недоверие. Но най-вече: удоволствие, приятелско отношение, любопитство, изненада, желание, обожание, гордост.

И всичко това трябваше да постигна, като сменям движенията на мускулите на клепачите, веждите и устните.

Беше изтощителна работа, която напояваше блузата ми с пот.

Споразумяхме се все пак, че Аз можех да се включа в „режим на общуване“ (и да съм нащрек, за да използвам някое от тези 21 човешки изражения) или пък да изключа този режим и да бъда себе си, тоест да съм в „режим на некомуникация“ (с моите стари 4 лица), защото, ако цялото ми съзнание трябваше да се насочи към общуване с другите, кога щях да научавам други неща в университета.

На старите тогавашни компютри на екрана постоянно се появяваше една карикатура на Алберт Айнщайн, как ходи весел и клати глава, после взема някоя снимка или разлиства книга. Всеки път, когато се появяваше маймунчето Айнщайн, аз се разсмивах, скачах права и го имитирах. Ходех и се кикотех, правех малки стъпчици, като си клатех главата, а леля се ядосваше.

— Не, не, не! — повишаваше тон. — Не може да се смееш толкова силно. Затвори устата, стисни устни, смей се, но със затворена уста, всички емоции трябва да са мънички.

Да заприличам на стандартен човек щеше да ми струва много усилия, много години, много дисциплина. Всъщност сега, на моите 41 години, все още продължавам с опитите.

И така, бях потна и ядосана от това да правя мънички емоциите и да изразявам толкова неща, които за мен бяха чужди, и то само с мускулите на клепачите, устните и веждите. През нощите сънувах червени свободни риби и сиви топки, които в миг се пръсват на хиляда бързи скумрии и 3 делфина, които скачат, блестящи на въздуха.

Леля ми разказа за Алберт Айнщайн, физика. Айнщайн имал фиксации, също като мен. Бил прекарал години наред в едно патентно бюро в Берн, Швейцария, като мислел само за едно нещо — вселената. Открил една теория за вселената, много елегантна и проста, която не разбрах и която леля, след като се опита да ми я обясни 3 пъти, призна, че тя също не я разбира.

Също като мен, Айнщайн бил неспособен да повтори нещо, което не му се струвало вярно, също правел нещата бавно и много внимателно и също разрешавал проблемите по нов, много специфичен начин. И спечелил Нобелова награда, най-желаната награда на планетата Земя.

— Може би е бил аутист — каза леля и прободе с вилицата си едно кръгло картофче.

Вечеряхме в ресторант.

— Аутист, какъвто вероятно е бил Чарлз Дарвин, който като малък изкарал 5 години в пътуване от един остров до друг в Южна Америка и на всеки остров рисувал всеки растителен или животински вид. Така напълнил с рисунки каютата си в кораба, с който пътувал, докато един ден капитанът му казал: „Стига, момче, корабът ще потъне от толкова хартия“. След това посветил 3 десетилетия на това да обмисля внимателно нарисуваното, докато веднъж един приятел му казал: „Стига, Чарлз, вече си побелял и полусляп, а друг естественик се готви да публикува онова, което трябваше да напишеш ти“. Тогава Чарлз седнал да напише набързо теорията, която обяснява защо различните живи видове си приличат помежду си и в същото време са различни. Или Бетовен, музикантът, който бил понякога избухлив и несговорчив като теб, ужас за съседите си, на които крещял от вратата на своя апартамент да пазят тишина, за да композира, тишина, за да слуша шума на звездите. „Смилете се и ми дайте тишина“, викал отново и отново Бетовен, докато един ден оглушал.

Искам да кажа — каза леля, — че вероятно всички тези гении имат някаква степен на аутизъм. Въпреки че по тяхно време не се е използвала все още тази дума, аутист.

Постави в устата си още едно кръгло картофче, сдъвка го, отпи глътка червено вино и добави:

— Хората с различни способности са онези, които допринасят нещо различно за човечеството.

Попитах я:

— Ами ако ти си луда, лельо?

— Не съм — каза тя с необяснима радост и избърса устата си със салфетка.

И Аз усетих, че по гръбнака ми полазиха тръпки.

Забелязах, че като станахме от масата и прекосихме ресторанта, за да излезем, хората се обръщаха да я гледат. В сивия си костюм със сако, изключително слаба, с русата грива като рус каскет до средата на врата, елегантната ми леля Исабеле, следвана от високата си племенница с остригана до кожа коса, дънки и ботуши на хамалин, която ходеше с моряшка походка, като избягваше контакта с чуждите очи и гледаше по-скоро стените. Залепяше винаги подметките си за земята на всяка крачка, за да не загуби равновесие.

 

 

На следващата сутрин леля си отиде и излегната сама в спалнята, останах загледана в тавана. Единствено страхът ми напомняше, че съм там, жива.

Извадих инструментите си — един механичен свредел и винтове, качих се на леглото и се захванах да фиксирам моята сбруя към тавана. Облякох си водолазния костюм и се закачих на сбруята над леглото, облечена като водолаз.

През прозореца можех да виждам голямата градина на университета. По пътеките започваха да се появяват студенти.

Всеки от тях ми причиняваше прескачане на сърцето, малък стрес.

Изведнъж вратата се отвори и се появи студентка, която носеше по един куфар във всяка ръка. Видя ме как вися на сбруята в синия неопренов водолазен костюм. Предполагам, че беше моята съквартирантка.

Не знам, защото си тръгна и никога повече не се върна.

 

 

След няколко часа влезе друга студентка, този път руса, с лунички, отново с 2 куфара, по един във всяка ръка. Остави ги на леглото. От ваната, където плувах в топлата вода с моя водолазен костюм, Аз видях как отваря куфарите и започва да разопакова дрехите си. Отиваше и се връщаше от куфара до вградения шкаф, където ги окачаше.

Излязох от ваната и влязох в стаята с големи крачки, защото си бях сложила плавниците. Тя заотстъпва назад с отворена уста, докато се блъсна в стената.

Извини ми се, не знам за какво, като междувременно си разтъркваше главата.

Помоли ме да си махна визьора, махнах го и погледнах настрани.

Каза ми, че сигурно играя баскетбол, защото съм висока и силна, или по-скоро, поправи се, може би съм от екипа по плуване, или не, вече беше сигурна, най-вероятно от отбора по гмуркане, ако има отбор по гмуркане в университета, и без да направи пауза, ме попита какво уча Аз.

Отвърнах й:

— Зоотехника.

— Фантастично, имам лабрадор вкъщи! — каза тя развеселена.

И отново, без да спира, ме попита дали искам да разбера как се казва тя и какво ще учи.

— Не е задължително — казах.

Бързо опакова отново нещата си, тръгна си и също не се върна.

Така се случи, че имах стая с 2 легла само за мен.

 

 

Преди да отида на лекции, си слагах на гърдите жълт етикет с 2 думи:

Различни способности.

Това беше една от моите тактики за оцеляване.

Друга тактика. В аулите, за да не гледам директно преподавателите, слагах на чина видеокамерата и наблюдавах лекцията през малкия й екран.

Друга тактика. По коридорите, ако някой ме заговореше, поглеждах към най-близкия прозорец или започвах да си навивам часовника, за да не се налага да гледам в очите непознатия говорещ.

Оказа се, за съжаление, че основното занимание на студентите е да говорят и да говорят, и да говорят, да се спират по коридорите или в градината, или на стълбите, като оформят с устите си звукови полета помежду си и се гледат в зениците. Затворени в своя свят на стандартни хора. Така че често се случваше някой да иска да изпълни лицето ми със своя глас и да търси зениците ми — хващах с ръка рамото му, заобикалях го, за да го отстраня от зрителното си поле, и докарвах изражение на безкрайно учудване, широко отворени уста и очи: сякаш току-що бях видяла нещо странно, което ме караше непременно да се махна.

Освен това студентите говореха непрекъснато идиотщини. Един студент ми каза, когато го попитах къде е Ню Йорк:

— Знаеш ли къде е гарата? Ами Ню Йорк е на 8 минути на юг.

Добре, отидох на гарата и тръгнах на юг, като поглеждах от време на време ръчния си часовник. След 8 минути все още продължаваше перонът на гарата. От мястото, където свършваше перонът, походих още 15 минути. Нищо. Релси, дървета и нищо.

Колко по-хубав щеше да е светът, ако хората не използваха метафори.

Или евфемизми.

Метафора — да кажеш нещо, за да кажеш друго нещо.

Евфемизъм — да замаскираш нещо голямо като нещо малко или да замаскираш нещо ужасно като нещо добро.

Пример. Курсът по методи за убиване на различни животински видове се наричаше „Месна индустрия (основни понятия)“.

Пример. Курсът, в който се учеше как се печелят пари от убиване на животни или търговия с тях, или с части от тях (кожата, вътрешностите, роговиците на очите, копитата, козината, зъбите, жлезите), се казваше „Икономика на животновъдството“.

Пример. Часовете, в които се учеше как се измъчват живи животни (като ги тровят с вещества или им пускат ток, или ги разпъват на кръст, за да ги разпорят живи със скалпел) се казваха „Научен експеримент част 1, част 2 и част 3“.

Пример. Часът, в който се обясняваше разрешителното на homo sapiens да убива животни, се наричаше „Интелигентност при човека“.

 

 

Професор Хънтингтън беше най-ценният професор във факултета, поне така се говореше, и го наричаха Убиеца, защото:

1. Беше експерт номер 1 по кланиците на американския континент.

2. Беше професорът, който късаше на изпит най-много студенти.

Беше кокалест човек на около 60 години, с толкова бледо лице, че изглеждаше като направено от восък. Носеше бели ризи с къс ръкав и винаги вратовръзка, винаги черна и винаги тънка. Може би дори и когато спеше, или поне така си го представях Аз — заспал на леглото в бялата си риза и тънка черна вратовръзка, сив прав панталон с перфектно изгладен ръб.

Носеше очила с дебели рамки.

Беше звездата на факултета, както вече казах. Негово и единствено негово дело беше и известният пистолет за зашеметяване на добитък.

Пистолет със сгъстен въздух, който, поставен на челото на животно, го зашеметява за 1 минута.

Да кажем, при един вол. Отвежда се волът в един кръг и с помощта на механично електрическа система решетките на помещението се доближават, за да притиснат вола отстрани, докато го обездвижат. Така притиснат, волът не се стресира, напротив, успокоява се.

Тогава се изчислява средната точка между очите на вола, там се поставя пистолетът, стреля се и волът губи съзнание. Тогава колачът има 1 минута, нито повече, нито по-малко, за да прекара ножа през шията му и да го окачи на една кука, за да му изтече кръвта.

Това е по-безболезнен начин, отколкото да бъде заклан жив. Или да бъде заклан, след като е зашеметен с удар от чук, или след като му е забито копие в челото, или дълъг пирон, или да се екзекутира с електричество посредством 2 електрода на слепоочията, както обикновено се е правело преди изобретението на Хънтингтън.

Пистолетът на Хънтингтън със сгъстен въздух бил измислен именно за убиване на волове с минимум стрес, който отравя с токсини кръвта им. Изобретението обаче надминало всички очаквания, когато Хънтингтън демонстрирал на един панаир, на който присъствали 5 хиляди стопани на ранчо от цял свят, че можело да служи също за убиване на крави, коне, шилета, прасета и всякакви други чифтокопитни бозайници и че за употребата му не е задължително изолационно помещение с подвижни решетки.

Пистолетът можел да се използва на открито, директно в челото на чифтокопитното, ако се стреля бързо. Тоест преди животното да си даде сметка, че се случва нещо странно. Пистолетът се поставя на челото му, като се стреля, се чува сссок и готово.

150 прасета били завързани за подвижна гумена лента и Хънтингтън лично ги стрелял в челото, със скорост 4 в минута — сссок, сссок, сссок, сссок. Прасетата се строполявали върху лентата, а стопаните на ранчо клатели одобрително глава. 1 метър по-нататък колачите прекарвали ножа по гърлата на повалените прасета, а двама помощници ги повдигали, за да ги окачат на кука.

По тази причина изобретението на Хънтингтън може да се намери във всяка кланица, която претендира, че е загрижена за стреса на чифтокопитните и за небцето на месоядните хора.

Казваха, че патентът на чудния пистолет за зашеметяване на чифтокопитни бил донесъл на Хънтингтън медал от Комитета за защита на хуманното умъртвяване на животни, най-желаното отличие в бизнеса, свързан с хуманното убиване, както и стотици хиляди долари. Това обясняваше, казваха, и пренебрежението му към студентите.

Понякога Хънтингтън не се явяваше в учебната зала, а изпращаше своя асистент, Габриел Шорт^[1], нисък и набит човек, както отлично го описваше името му, и плешив, който четеше от записките на шефа си, без да добави и една дума, като посочваше и точките, и запетаите. В тези случаи Хънтингтън беше предпочел да отиде да изнесе някоя беседа или да провери някоя от кланиците, построени по негов проект, или просто не беше благоволил да дойде в аулата.

Говореше се, че ръководството на университета не било доволно от тези отсъствия. На Хънтингтън му беше все едно. Живееше от процента, който получаваше от продажбата на всеки пистолет за зашеметяване на добитък.

Задаваше въпросите си сериозно, но слушаше отговорите с една усмивчица, защото, както сам обясни по време на една лекция, чуждата глупост винаги го забавлявала.

Посрещаше въпросите със същата усмивчица, но отговаряше сериозно, като се изказваше гладко и с точност, която ми се струваше невъзможна — сякаш онова, което говореше, беше вече написано в книга.

После продължаваше да говори, обърнат към обектива на моята видеокамера.

По време на една лекция каза директно към обектива:

— Госпожице Различни способности. Искам да знаете следното. Думите ми са интелектуална собственост. Всяка тяхна публична употреба трябва да бъде заплатена.

 

 

Курсът по „Интелигентност при човека“ се заключаваше в следното. Професор Щерн, когото студентите наричаха с прякор Моржа, защото беше дебел, с бавни, недодялани жестове и рошави мустаци като морж, ни даваше да четем материали, които описват различията между хората и другите животни, а ние трябваше да напишем есе.

Първоначално не разбрах защо беше важно да се посочва различието между хората и другите животни. Това, което разбрах, беше, че за хората това е много важно, тъй като векове наред са писали по въпроса.

Във връзка с труда на някой си господин Аристотел, който твърди, че хората са единствените, които имат душа, чувства и интелигентност, докато другите животни са сложни роботи без душа, без съзнание, без мислене и без способността да страдат или чувстват, написах само една дума на листа.

„Глупаво“.

Моржът вдигна с обичайната си мудност моя лист пред всички студенти и възкликна:

— Кратко, убедително, категорично! Отлично!

И плъховете в клетките, разположени от двете страни на лабораторията, се раздвижиха, уплашени.

Относно изследването на някакъв господин Жискар от 18-и век, който посочва като разлика това, че хората умеят да правят и употребяват инструменти, а другите животни — не, написах:

„Глупаво“.

Моржът отново вдигна листа с моето есе и каза:

— Отлично!

И плъховете отново започнаха да тичат в клетките си.

Тогава обаче Моржа добави:

— Но би трябвало да подкрепите по-добре вашето мнение. Да споменете изключенията, които нарушават универсалността на правилото. В този случай например да посочите животните, които сме установили, че също употребяват инструменти, като шимпанзетата или шимпанзетата джуджета, или делфините, или слоновете.

След това ни накара да прочетем бързо различни други известни тези от 20-и век относно това защо хората са уникални.

1. Умеят да разрешават проблеми посредством мислене, преди да изпълнят решенията си.

2. Имат съзнание за съществуване в миналото и бъдещето.

3. Имат език.

4. Разбират понятието за число.

5. Разпознават образа си в огледало.

И Аз отново написах „Глупаво“ за всяка теза и след това посочих примера или примерите, за които знаех, че оборват тезата.

1. Котка и катерици, и чайки, и мравки.

2. Катерици и котка, и делфини, и мравки.

3. Делфини и котка.

4. Котка.

5. Котка.

По време на лекцията Моржа ужаси плъховете, като удряше с юмрук по бюрото и викаше отчаяно между ударите:

— Не! Не! Не! Напишете повече думи, Карен! Повече граматика! Повече библиография! Развийте позицията си! Знаем, че имате вече богат опит с животни, но арогантността ви е неприемлива! Пиша ви „слаб“ на всички есета!

Последната фраза ужаси и мен. Вдигнах ръка разтреперана, изправих се и попитах:

— Не съм ли права?

Моржът каза много спокойно:

— Да, но ви казах, че трябва да сте убедителна.

И смени темата. Този следобед потърсих в речника думата „убедителен“ и оттам започнах да губя увереност — освен че не разбирах защо, по дяволите, беше толкова важно да се открие разликата между хората и другите животни, не разбирах защо четяхме толкова погрешни трудове.

Накрая прочетохме някой си Рене Декарт от 17-и век и тогава написах изключително внимателно:

„Декарт пише: «Мисля, следователно съществувам». Това определено и очевидно е глупаво. Всеки с 2 очи на лицето знае, че всяко нещо първо съществува и после прави други неща, като това да маха с перки или да диша, или да разпръсква прашеца си, или да мисли.

Човешкото същество, както всяко нещо, което съществува, първо съществува и после от време на време мисли. Доказателство за това е, че Аз съм виждала много хора да съществуват, когато спят, и съм чувала за други, които са съществували, когато вече са били мъртви.“

— Нищо не сте разбрала — каза сухо Моржа по време на следващата лекция.

Подпря се на бюрото с огромните си ръце, големи като перките на морж, и под моржовите си мустаци добави:

— Целият ми лекционен курс е създаден, за да постави накрая акцент по естествен начин върху единственото и безспорно различие между хората и животните, онова, за което говори Декарт и от което вие, госпожице Нието, не сте разбрала и бъкел.

 

 

23 години по-късно влязох в едно бяло помещение, за да се запозная с един папагал, който беше не само мислещ, но и много приказлив, Макс.

С перленосиви пера, бяла глава и червена опашка, дълъг 30 сантиметра от опашката до клюна, Макс беше кацнал на една люлка и ме проследяваше с поглед как сядам на стола. Подът беше покрит със страниците на новия вестник. Извадих от едно бяло хартиено пликче 2 доната с шоколадова глазура и му ги показах, по един във всяка ръка. Макс размаха криле, кацна върху единия донат и се изказа с дрезгавия си глас, като на зле настроено радио:

— Ввввкусно!

После:

— Ввввкусен дооооонат!

И след като клъвна от доната между краката си:

— Кетчуп!

Защото на Макс, господар на 50 съществителни, плюс имената на 7 цвята и 11 числа, от 1 до 10, включително най-мистериозното число 0, му харесва на всичко да бъде сложен сладък доматен сос.

— Нула кетчуп — казах Аз.

Като подхвръкна, Макс кацна на главата ми. След това се премести на рамото ми, остана неподвижен и оттам отново клъвна своя донат. И Аз се сетих за Декарт и за слабите оценки, с които Моржа ме скъса по „Интелигентност при човека“.

 

 

Нека обаче да поясня. Папагалът Макс не оборва философа Декарт. Наистина Макс мисли. Ако някой го изведе на рамо в градината и го попита, като посочи пасището:

— Макс, какъв цвят е пасището?

И след това му покаже една бисквита, Макс се замисля за малко, за около 30 секунди, може би се пита, защо, по дяволите, трябва да знае какъв цвят е пасището, но тъй като иска бисквитата, отговаря:

— Зелллллено!

Затова е абсолютно сигурно, че Макс не мисли следното:

„Мисля зелено, следователно съществувам.“

Следователно Декарт е прав, че единственото същество, което мисли тази глупост, е човекът.

Сега вече се чувствам уверена да разкрия какво мисля Аз за това. Смятам, че да се поддържа всекидневно фантазията, че човек първо мисли и след това съществува, прави ужасно уморително да бъдеш човешко същество, или в моя случай — да претендираш, че си.

Мисля, че това кара хората винаги да се чувстват недоволни, където ида се намират, и смятам, че това недоволство ги кара постоянно да мислят за други неща вместо за това, което е пред очите им.

И още нещо, човешкото тяло винаги се чувства недоволно и вътрешно мечтае за други неща, които действително ще го направят щастливо.

Други неща, които вече съществуват или които човешкото същество чувства, че трябва да измисли, за да може най-после да се почувства доволно. Легла, маси, столове, къщи. Улици, сгради, градове. Влакове, кораби, самолети, ракети, които да го отведат на други планети. Книги, които да го карат да мисли, че се намира на друго място, библиотеки, университети.

Човешки творения, които векове наред изпълват пространството около човека, които са се натрупвали, за да създадат един свят специално за хората, който затваря гледката им към нечовешкия свят.

Човешки свят, който е толкова сложен, че малките от вида трябва да бъдат учени от 10 до 19 години, за да могат да се движат из него, без да се препъват.

Добре, към момента, в който малкото вече се е превърнало във възрастен, добре обучен, за да живее в човешкия свят, са му се случили 2 неща:

1. Вече е попаднало в капана на мисленето, което му казва, че първо мисли и след това съществува.

и

2. Вече не вижда нищо друго, освен човешкото.

И сега, по-висше ли е едно човешко същество от папагала Макс?

Ами, човек трябва да се запита това много сериозно. Казвам го, защото от годините, които прекарах в университета, до момента, в който пиша това, съм чувала подобен въпрос много пъти и той винаги провокира много смях.

За да се отговори, трябва да се попита нещо по-конкретно, например: може ли папагалът Макс да изобрети телефона?

Разбира се, че не. Включително, за да използва телефон, ще е необходимо да бъде обучаван 2 години. Тогава излиза, че човекът е по-висше същество от Макс.

Но също така трябва да се попита: по-висш ли е този човек в света, в който живее папагалът Макс, естествения свят?

Преди да се отговори, Аз питам: може ли един човек да използва телефон, без да съществува планетата Земя?

Струва ми се, че не. Следователно Земята е по-висша от човешкия свят.

И последно, ако въпросът е кой живее по-щастливо, папагалът Макс или някой човек, отговорът е категоричен — папагалът Макс. И това само защото стандартният човек живее, разделен чрез мисленето си от естествените неща, включително от собственото си тяло, и тъй като нищо не може да бъде щастливо извън истинското си тяло, човекът не е щастлив.

 

 

Хънтингтън се доближи до чина ми и се спря отстрани, а Аз продължих да гледам екрана на видеокамерата, където вече не се виждаше Хънтингтън. Ръката му премина пред лицето ми, за да сграбчи от дочената ми риза етикета „Различни способности“. Откъсна го.

Слезе по стълбите, за да се върне пред студентите, и заговори за мен, госпожица „Различни способности“, като показваше жълтия етикет.

Не знам какво каза, чух само няколко изречения, докато страхът ме поглъщаше и силните удари на сърцето се надигаха до ушите ми.

— Това няма да спаси никого от моя курс — беше едно от изреченията на Хънтингтън.

Смачка етикета на топчица, която постави между безименния си пръст и палеца, прицели се в кошчето за боклук и жълтата топчица падна в кошчето за боклук със звука дииинг.

Друга фраза, която успях да чуя:

— 9 секунди и 5 десети е световният рекорд в бягането на 100 метра без препятствия. И който не успее да покрие това време, не е световен шампион и отива по дяволите с проклетите си различни способности.

Забих поглед в чина, в една вдлъбнатина в дървото, направена може би с нож.

Още по-лошо, чух как Хънтингтън казва от много далече:

— Защото в „Месна индустрия“ нямаме специална категория за жените, които в леката атлетика могат да спечелят златен олимпийски медал, като пробягат 100-те метра за 15 минути, нито пък имаме олимпиади за ненормални или педерасти. В „Месна индустрия“ играта е честна, никой не взема на работа зоотехник от съжаление, дори за да сътвори приспособление за производство на кокоши яйца. Пусни го, Шорт.

Шорт пусна прожектора и там, на екрана върху учебната дъска, се появи планът, който бях рисувала за курса, планът на капан за лястовици — мрежа, която обвиваше короната на един ясен.

Избухна смехът на студентите. Тялото ми започваше да се клати на чина и Аз започвах да се отнасям.

— Гледайте — каза сякаш от друг свят Хънтингтън. — Възхитете се на грубия рисунък. Но, най-вече се възхитете на идиотизма, като проследите стрелките на този предполагаем капан за лястовици. Повтарям, капан, капан, капан.

Стрелките ми следваха полета на една лястовица от клон на клон. Спирането й на определен клон бе обозначено със секундите на престой. Бързото й спускане на по-нисък клон и полета й към по-висок клон и там отново спирането й, със секундите и думата „пеене“. И накрая, още една дълга червена стрелка показваше полета й от един отвор в мрежата към небето.

Почти не чувах смеховете, толкова се бях затворила в себе си, но последното, което каза Хънтингтън, макар че се чу почти без звук, до ден-днешен изпълва сърцето ми с паника:

— Бъдете милостиви. Когато намерите някое птиче със счупено крило, счупете му и другото.

Това беше последното, което чух да казва Убиеца, преди да се отнеса.

 

 

Искам чаша вода.