Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (15)

15.

Свалят ми очилата.

Нареждат ми да си махна лейкопластите от очите.

Намираме се в някаква колиба с дървени стени. Аз седя на една маса с 2-ма от странните типове от джипа и с друг — още по-странен. Всички носят тъмни очила.

Тип 1 ми прошепва:

— Преди 15 години рибата тон със синя перка е била двойно по-голяма.

Информирам го:

— Така е. Но ние в „Тру Блу Туна“ ги угояваме в клетките на нашите ферми.

Тип 1 добавя:

— При вас порастват с една трета на дължина, макар че на ширина ги угоявате двойно. И овкусявате и оцветявате месото им с пикантни и червени водорасли, за да ги направите по-привлекателни, вкусни и продаваеми.

Придобивам гордо изражение и го осведомявам:

— Вярно е. Това е моят принос към индустрията, свързана с улова на риба тон.

Тип 2 се намесва:

— Кучка.

Отново 1-вият взема думата:

— Освен това преди 15 години синята риба тон в моретата беше 3 пъти повече.

2-рият пак се обажда:

— Голяма кучка.

Съобщавам им:

— Подозирам, че вие не сте от френския департамент по правосъдие.

Тип 3 отговаря:

— Такива сме, по дяволите. — (Превеждам буквално от английски). — Ние сме департаментът по правосъдие на МПЖ. Чувала ли си за МПЖ?

Питам:

— МПЖ или ФОЖ?

Третият, изключително разгневен, крещи:

— МПЖ! Милиция за правата на животните.

Кой знае откъде изниква този спомен. Да, на едно изложение на месната индустрия някой ги спомена, нарече ги луди терористи и разказа как една нощ отворили една по една хиляди клетки в една голяма ферма за кокошки и отнесли 900 хиляди кокошки, а друга нощ лудите от МПЖ отмъкнали норките от една ферма за норки.

— Да, чувала съм за вас — отговарям. — Вие крадете кокошки и норки.

2-рият доближава тъмните си очила до лицето ми:

— Не, кучко. Освобождаваме ги. Осигуряваме им по-добър живот. Разпределихме кокошките сред бедни фермери, за да живеят в двора на открито и да снасят яйца в просторни кокошарници, а норките пуснахме в гората.

Опитвам се да осмисля това, което казват.

— Вече разбирам — казвам. — Вие сте като „Чисти морета“, но се занимавате с кокошки и норки.

3-тият веднага се разгневява:

— Педалите от „Чисти морета“! Те вярват в митингите и преговорите със сенатори! Те вярват, че ще развълнуват общественото мнение със статии в списания! Те вярват в постепенната реформа на законите, за да може нещо да се случи след 100 години! Те, нещастните мухльовци, застават пред някой магазин за кожени изделия и пищят: не купувайте трупове, не купувайте! Те вчера, те разплакаха с вдигнати юмручета — убийца, убийца!

Поема си дъх, преди да ми довери тихо:

— Не, ние не сме от тях.

Аз:

— Вече разбирам.

3-тият:

— Ние сме онези, които са загубили търпение и са прекрачили линията на закона. Ние сме въоръжената ръка на животните, които не са хора. Ние сме продължението на Аз-а на измъчваните и принасяни в жертва животни. Следователно действаме като законни защитници, когато правим нещо за тях.

2-рият:

— Вече разбра ли, кучко?

1-вият ме информира:

— Ние сме нелегалната армия на активното състрадание. Нашият девиз е: насилието се заплаща с насилие, убийството с убийство. И ти, която си една от най-големите убийци на планетата, си сред нашите основни мишени.

На свой ред им заявявам:

— Искам, искам чаша вода.

2-рият:

— Умри, шибана кучко.

Преглъщам и коленете ми треперят.

1-вият:

— Трябва да знаеш, Карен Нието, че сме убийствено сериозни хора. Инжектирахме с отрова за плъхове 700 трупа на пуйки във Ванкувър тази година и предупредихме за това в интернет. Резултатът беше, че се продадоха малко трупове на пуйки този декември месец във Ванкувър, но 700 негодници, които все пак се заинатиха да ядат пуйка с малинов мармалад, изкараха Коледа с повръщане и гърчове. Как ти се струва?

— Не, не, не знам — казах.

По дяволите, старата ехолалия се беше възобновила.

1-вият:

— Отровихме също така една пратка с десерти „Марс“ в Лондон.

Аз:

— „Марс“, шоколадовите десерти?

2-рият:

— Да, вкусни са, нали?

Аз:

— Защо ги отровихте? Защитавате също така и шоколада ли?

2-рият:

— Никаква ирония или ще ти пръсна мозъка, кучко!

2-рият изважда пистолет и поставя студеното дуло на ухото ми. Започвам да се клатя леко на стола.

Казва:

— „Марс“ експериментираше с маймуни процеса на разваляне на зъбите. Представи си една маймуна в клетка със зъбобол и никой да не се погрижи за нея. Представяш ли си? Питам те, представяш ли си?

— Представям си, си, си го отлично — казвам ужасена, без да преставам да се клатя.

3-тият се радва:

— Ами „Марс“ вече не експериментира със зъбите на маймуните. Как ти се струва?

Аз, почти без глас:

— Колко, колко хубаво.

1:

— Но нека да поговорим сега за „Тру Блу Туна“. Затова сме те довели тук.

Аз:

— Но би ли могъл този господин да свали своя, своя, своя…

2:

— Да сваля пистолета си?

3:

— Свали си пистолета, мухльо.

2 сваля пистолета си и 1 отново взема думата:

— Вие сте унищожили за 10 години 2/3 от вида риба тон.

— Не, не „Тру Блу Туна“ — информирам ги. — Има 523 компании за улов на риба тон, риба тон на планетата.

1:

— Но най-ужасната е „Тру Блу Туна“. Тя е и най-голямата, държи 40% от улова на риба тон, също така е повишила цената на рибата тон до стратосферата. Превърнала я е в най-желаното съкровище на моретата. Дай ми списанието.

1 казва това, а 2 отива до един рафт и носи някакво списание. „Икономист“. На корицата е Гоулд, който показва в усмивка всичките си зъби.

1 разгръща списанието и казва:

— Цитирам твоя съдружник, Ърнест Гоулд, от едно негово интервю. „Успехът на «Блу Туна» е най-вече в концепцията. Това, което направихме, беше, че изравнихме цената на синята риба тон с тази на среброто.“

— Сега — обръща се към мен 1 и оставя списанието на масата. — Нека те попитам направо.

2 се намесва:

— Кучка.

1:

— Как убеждаваш бедните рибари от Либия да не излизат в морето със своите корабчета за улов на сардини и да не хванат всичката риба тон, която могат? Как, ако 1 отраснала риба тон с размери 2 метра на 30 сантиметра може да се продаде за 173 хиляди долара?

Отговарям:

— С квоти, международни риболовни квоти. Ограничаваш риболова, риболова.

3:

— А, да, квотите на МКЗРТ. Международната конспирация за затриване на рибата тон.

— Извинете — поправям го Аз много тихо, — МКЗРТ означава Международна комисия за запазване на рибата тон, тон.

1:

— С това темпо на риболов през 2015 година в океаните няма да има синя риба тон. Поредният изчезнал вид, но какво от това? Тогава ще намериш някой друг вид, който да приравниш с цената на среброто, нали така? През 1950 година започна индустриалното избиване на морските видове и към 2050 година океанът ще представлява огромен басейн на смъртта — чиста вода със сол и планктон. Ще ближе с езиците си бреговете на континентите.

— Искам — казвам — да уринирам, уринирам.

2 шепне на ухото ми:

— Уринирай като орангутаните в техните клетки в зоопарка.

3:

— През 2070 година планетата Земя ще бъде обитавана само от хората. Може да има кучета и котки, мравки и плъхове, а в морето — само пихтиести медузи. Макар че и това не е сигурно.

2:

— Да, ако ние го разрешим.

1 преплита пръстите на двете си ръце пред лицето си и казва:

— Това е сделката, която ти предлагаме, Карен Нието. Разполагаш с 6 месеца, за да затвориш твоите фабрики за риба тон, ако не искаш след 6 месеца самолетът, в който пътуваш, да избухне в небето на хиляди парчета.

2:

— БУМ!

Урината ми се стича по крачола на черните дънки и образува локва под ботуша ми.

 

 

Типът с мазната коса ми сваля тъмните непрозрачни очила, след това ми маха единия лейкопласт, а после другия. Отново се намираме пред хотела, вече и двамата на тротоара. Подава ми една визитна картичка.

МПЖ-ARM

Animalrightsmilitia.net

Давам му моята.

Карен Нието

Engineer in human slaughter^[1]

0044 5678 9055

— Адресът ти? — пита той.

— Нямам дом.

— Пътуваш от хотел в хотел?

— Да.

— Но можем да те открием на мобилния телефон?

— Точно така.

— Вземи — казва типът. — Подарък за сбогуване. Ето, отвори си ръката.

Отварям я.

Типът оставя върху дланта ми един самолет, дълъг 10 сантиметра.

Стоманен, с прозрачни прозорчета, а от корпуса му се подават 2 гумени колелца. Все още разглеждам миниатюрата, когато типът ми казва:

— И още нещо — не говори с полицията или последствията ще бъдат зверски.

Покатерва се в раздрънкания джип и потегля.

 

 

Взема от дланта ми самолетчето, като го хваща за едното крило, и го слага в найлонов плик, който затваря и пъха в джоба на сакото си. Детективът от Интерпол.

— Предполагам, че сте го докосвали навсякъде — казва.

Потвърждавам, че, че да.

— Жалко — казва той. — Все пак може да е останал някой пръстов отпечатък. За останалото не се тревожете. Те са некадърници.

Прокарва ръка през храсталака на черната си коса. Светлосив костюм, черна вратовръзка, брадичка с трапчинка, с безупречен британски английски, макар че е португалец.

Седим в тръстикови столове на терасата пред моите 3 стаи на 6-ия етаж на хотел „Каеиро“ в Пуерто де Каеиро. Спалнята ми. Работната ми стая. Стаята на моята асистентка Ясуко.

По небето няма нито един облак. Червените керемиди на къщите блестят на светлината.

— Защо казвате, че са некадърни? — питам.

— Представете си следното. Организация без лидер. Без йерархия. Без пари. Без централизиран контрол. С една страница в интернет. Това е всичко, което имат. Организация, но като цяло дезорганизирана.

Продължава:

— Ще ви разкажа за един от първите им успехи. Някакъв тип сложил самоделна бомба в джоба на палто от тюленова кожа, окачил го между дрехите в един магазин за кожени дрехи и когато избухнала, обявил успеха на МПЖ на интернет страницата й. Друг тип, от друга държава, го прочел, разпечатал от интернет наръчник за сглобяване на бомби, направил своята бомба в банята на дома си, поставил я в друга кожена дреха, елек от шилешка кожа, който оставил в друг магазин за кожени дрехи между закачалките с други кожени дрехи, но глупакът не настроил добре бомбата, така че не избухнала и никой не разбрал за провала, освен нас, които бяхме потърсени година по-късно от собственика на магазина, който изпаднал в истерия, защото намерил бомбата.

— Значи действат като мравуняк — казвам.

— Мравуняк? Какво искате да кажете?

— Така действа мравунякът. Без централизиран контрол. Без конкретни цели. На базата на имитация. Една мравка покрива някаква подземна дупка с парче лист и други мравки се спират да наблюдават. Ако идеята им се струва добра, помагат, ако не — продължават по тунела.

— А — казва детективът. — Ами царицата майка?

— Какво за царицата майка? — питам.

— Царицата майка няма ли централизирана власт над мравуняка?

— Не. Царицата майка снася хиляди яйца. Технически тя е майката на всички мравки в мравуняка и затова е толкова важна. Но тя няма никакъв контрол над другите мравки.

— Ами тогава защо е царица?

— Защото, когато хората започнали да изучават мравуняците преди 24 века, те се запитали кой командва в това общество? Някой трябвало да командва според тях, защото хората никога не били създавали общества, в които някой да не командва, а другите да се подчиняват. И тогава забелязали, че мравките се грижат много за мравката майка, а тя не правела нищо друго, освен да лежи и да се възпроизвежда, и казали: ясно, тази, която не прави нищо и всички се грижат за нея, трябва да е тази, която управлява. И я нарекли царица.

— Аха — казва детективът. — Така е било преди 24 века, но защо продължаваме да я наричаме царица майка и сега?

— Идиотщина — казвам аз.

— Аха — кима отново той. — Ясно, ясно — и се чеше по темето. — Извинете ме за глупостта — казва.

И после пита нещо по-любопитно:

— А има ли мравки полицаи? Тоест мравки, които следят всички други да си вършат работата и да не напускат редиците. Със сигурност някой следи поне да не напускат редиците. Искам да кажа, ако не беше така, нямаше да съществува този забележителен ред в мравуняците.

— Не — казвам му аз. — Няма мравки полицаи.

Полицаят от Интерпол изглежда много притеснен от липсата на мравки полицаи. После казва със сбърчено чело:

— Ами да, такива са всъщност тези анархисти. Нямат централизиран контрол, нито йерархия и действат по имитация. През 2004 година например започнаха масови нападения на кокошарници. Една група пусна кокошките от голяма ферма в Канада — новина, която се разпространи по интернет. Вдъхновени от това, други групи направиха същото в Дания, Белгия, Швеция, Финландия и Северна Америка. Искам да кажа, че тези кучи синове пуснаха милиони кокошки от стотици кокошарници, загубиха се милиони долари и в птицевъдството настана паника. Накрая, близо до Санкт Петербург поредната група се беше насочила да отвори клетките на един кокошарник, но там се намеси руската полиция, задържа ги, изпрати ги в Сибир и в Сибир освободителите на кокошки изчезнаха. Просто така, стопиха се в снега. И се прекрати освобождаването на кокошки. Тоест, прекрати се до днес.

Един келнер поставя две чаши портокалов сок на масичката пред нас.

— И така, това също ни пречи да ги унищожим — продължава загрижено детективът. — Това, че са като мравуняк, без централизиран контрол. При други организации отстраняваш шефа и организацията се разпада. Открадваш архива с членовете и вече можеш да ги арестуваш. След като няма шеф или архив, няма смисъл дори да се прониква сред тях, защото никой член не познава други хора, освен членовете на своята група.

Вдига чашата и отпива глътка сок. Аз си мисля, че МПЖ не са некадърници, а много ефективна организация. И потъвам в „режим на некомуникация“, докато детективът продължава със своето дрън-дрън-дрън, седнал вляво от мен.

Докато в един момент забелязвам сред неговото дрън-дрън-дрън едни думи, които ме събуждат:

— Във връзка със заплахата за живота ви.

— Какво? — питам отново разтревожена.

— Вижте, забравете това. Едно от малкото правила на терористите еколози е да не нараняват живи същества. Да повреждат имущество, може би. Да заплашват, разбира се, това е основната им дейност, да вдъхват страх. Никога обаче не са убили някого. Би било безсмислено да убиват, ако са ръката на активното състрадание, както твърдят те самите.

— Въпреки че ми казаха, че ще ме убият? — питам.

Детективът изпива последната глътка от сока и оставя чашата на масичката между нас.

— Така е — казва, — въпреки че са ви го казали. Нашите статистики сочат, че обикновено заплашват веднъж. Откриват човек, когото мразят, заплашват го, включително с убийство, изпитват удовлетворение, като го публикуват на интернет страницата си и с това се приключва. Ще ви го кажа така. Ако до 6 месеца не чуете отново за тях, значи сте се превърнала в забавление за празници на еколозите.

Питам го:

— Ами убийството на министъра на риболова и земеделието в Япония?

— Какво искате да кажете?

Разказвам му накратко какво имам предвид.

Тъй като не ме разбира, изваждам тетрадката си, рисувам врата и обесен човек в пижама как виси на кучешка каишка, закована за горния ъгъл на вратата, с извадени навън език и пенис, докато обяснявам невъзможността министърът да е решил да се обеси така.

Детективът гледа рисунката ми дълго време.

— Прилича на снимка — казва и продължава да я гледа.

Уточнявам:

— Почти снимка.

— Пижамата на министъра има дори райенца — казва той.

— Имаше райенца. Беше бяла със сини вертикални райенца.

— Може ли да я задържа? — пита.

Казвам му, че да, той слага на коленете си чанта за документи, отваря я, изважда един кафяв плик за писма и прибира рисунката ми в плика, който поставя в чантата.

Аз настоявам:

— Един месец след самоубийството в страницата на МПЖ се появи новината, нарекоха го убийство и го приписаха на една от групите си в Япония.

— А, да — казва той, — така правят те. Приписват си най-различни действия. Знаете ли, че си приписаха цунамито на остров Суматра?

Притеснявам се:

— Наистина ли?

— Така е. Огромните вълни пометоха селищата на острова, убиха десетки хиляди души, а други оставиха потънали в мизерия. Тези нещастници разпространиха обяснението, че Майката Природа отмъщава за убийството на китовете, и разбира се, те смятат себе си за преки роднини на Майката Природа.

Замислям се, че тази верига от причини и следствия и това деклариране на роднинство не трябва да се отхвърля толкова лесно, но детективът взема думата отново:

— Така, записвам си вашата, да кажем, хипотеза, във връзка с японския министър, но повтарям, че според нашите сведения ФОЖ и МПЖ никога не са убивали някого. Въпреки някои пристъпи на реторичен гняв, активистите еколози разпалено декларират любовта си към живота.

Отново ме поглежда в очите и Аз поглеждам встрани.

— Не се обиждайте — казва. — Извинете ме, ако съм ви обидил. Обещавам ви, че ще разпространя хипотезата ви в агенцията.

Подема отново:

— Колкото до вашето имущество, него вече могат да се опитат да атакуват и имам нареждане от вашия съдружник, господин Гоулд, да не се пестят средства, за да бъде предпазено. Ще засилим мерките за безопасност срещу пожар във фабриките за риба тон, ще поставим аларми и контролни постове с пазачи и детектори за метали на входовете, и ще сложим видеокамери, за да наблюдаваме движението във всяко помещение. Всичко това всъщност, освен че ще бъде защита, ще ви помогне да контролирате служителите си.

Прави нещо изключително странно — затваря едното си око, а Аз гледам върха на единия си ботуш.

— А във връзка с личната ви сигурност — чувам как продължава, — аз лично ще разговарям с администрацията на хотелите, където отсядате обикновено, за някои предпазни мерки.

— Какви например? — питам.

— Основната — ще ги снабдя със скенери за карти, ако нямат. В миналото, през 90-те години на миналия век, МПЖ изпрати писма бомби на различни учени и на премиера на Англия. Никое от тях нямаше по-сериозни последствия от изгаряния по лицето и ръцете на получателите и много съобщения в пресата, което те ценят най-много — популярността.

Изважда от джоба на гърдите си бяла копринена кърпичка и попива потта от челото.

— Колко е топло в Пуерто де Каеиро — казва. — Много добре за изкарване на ваканцията, много зле за работа. Имали сте преподавател в университета, доктор Чарлз Хънтингтън, нали?

Изправям гърба си в тръстиковия стол:

— Да. Има ли нещо общо с МПЖ?

— Твърде много за собственото му добруване. През 2003 година на стадиона в Ню Йорк МПЖ взривили колата му и му предложили мир, ако престане да строи кланици. Не им обърнал внимание, така че изгорили къщата му, но когато не е бил там, а имал часове в близкия университет, затова не е пострадал. След това ексхумирали трупа на майка му и го поставили в леглото в стаята му в мотела, където се бил преместил да живее. Нещо мръднало в главата на Хънтингтън. Откакто намерил мъртвата си майка в леглото, започнал да има панически пристъпи. Започнал да се разхожда бос през нощта, по бордюра на пътя. Пенсионирал се, бил на 82 години все пак, и се оттеглил да живее в приют за душевно болни. Интересното било кои били участниците в групата, която го изплашила до лудост.

— Кои?

— Познайте. Вие ги познавате.

— Бившите му студенти?

— Не. Опитайте пак.

— Нямам представа.

— В групата имало само един човек. Неговият асистент от 30 години, някой си Габриел Шорт.

— Не знам какво да кажа — казвам.

— Да, учудващо е, нали?

— А възможно ли е Шорт да е свързан с моето отвличане?

— Невъзможно. Горкият нещастник е в затвора и ще бъде там през следващите 19 години.

Кръстосва крака, черните обувки приличат на балетни, от тънка и гъвкава кожа.

Така мина сутринта ми, в информиране от монолога на детектив Иняки Бейосо за подвизите и провалите на МПЖ.

 

 

Накрая ми дава няколко наставления.

— Незабавно ни уведомете, за какъвто и да е контакт, който установят с вас, ако се свържат с вас. Казвате, че ползвате само мобилен телефон, не друг. Тогава запазете телефонния номер, който се отбележи в апарата ви. От друга страна, ако получите писмо без подател или от непознат подател, не го отваряйте. И веднага ми се обадете. Накрая, нещо за вашите куфари, когато пътувате.

— Пътувам без куфари — казвам. — Нося само чанта за документи с чисти дънки и риза, както и компютъра ми.

— А! — възкликва.

И изведнъж развеселен ме пита:

— Ще ми дадете ли автограф на рисунката? Слага на масичката между нас рисунката на обесения в пижама министър и я подписвам в единия ъгъл.

— Винаги ще има зле адаптирани хора — уверява ме вече изправен елегантният детектив. — Безделници скандалджии. Умствено изостанали.

Усмихва ми се, поглеждам ботушите си и се готвя да му обясня, че макар и да съм изостанала в някои неща, в други имам забележителни способности. Тогава обаче той ми задава най-изненадващите 2 въпроса от цялата сутрин:

— Знаете ли малкия бар „Алберто де ла Пунта Асул“ в Пуерто де Каеиро? Един бар с тераса към морето, където може да се пие шампанско и да се говори на лунна светлина.

Отговарям му:

— Не, не пия.

— А — казва той. — Разбирам. А обичате ли да ходите на кино?

— Никак — отговарям.

Настава тишина, по време на която горе в небето минава една черна лястовица.

Иняки Бейосо казва:

— Беше удоволствие да поговоря с толкова любезна дама.

Навежда торса си и тръгва с гъвкавите като цвички обувки.