Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (5)

5.

След като вечеряха в столовата на кораба, моряците си почиваха. Играеха карти там, в столовата. Или четяха списания, други — книги, а трети отиваха в помещението с радарите, за да се свържат с някого. Аз си слагах слушалките на касетофона и учех думи на английски, докато се разхождах по палубата в жълтото ми ветроустойчиво яке. Или докато лежах в леглото в каютата ми. Слушах ги в слушалките и ги повтарях на глас, а когато на записа ги произнасяха буква по буква, ги пишех на пластмасови цветни етикети и ги лепях по стените на каютата.

Заспивах, докато произнасях буква по буква новите думи от новия език.

Най-много ми харесваха нощите, когато след вечеря си говорехме.

Сервираше се кафе в големи чаши, моряците палеха цигари и няколко бутилки ром се подаваха от ръка на ръка, преди да се разпределят в прозрачни пластмасови чаши. А Рикардо през цялото време прегръщаше с ръка своята бутилка кампари и я накланяше над леда в чашата си.

Обожавах да стоя там с тях, докато разказваха моряшките си истории.

Една вечер Рикардо разказа как е торпилирал погрешен кораб. Насочил мерника към кораба, който в далечината се виждал с големината на муха… натиснал копчето на катапулта… торпедото излетяло напред, като оставило ивица пяна в морето… и тогава капитанът изкрещял:

— Това не беше корабът, по дяволите! Това е кораб болница на Червения кръст!

Останали загледани в хоризонта — там, където било корабчето, се появила червена искра. Избухнал. Но бил погрешният кораб и Рикардо, а после и капитанът, промърморили:

— По дяволите.

— По дяволите.

— Така беше — заключи Рикардо. — Така преебах работата и в Черно море, аз, който преебавам всичко, което е добро.

Загледа се дълго право в мен. Всички моряци видяха как ме гледа и един попита:

— И после, капитане?…

— После нищо — отвърна Рикардо и продължи да ме гледа. — После си казах какъв кучи син съм. После си татуирах червен кръст на сърцето, за да ми напомня да не преебавам всичко, което е добро.

Никой не проговори. Рикардо сипа още кампари върху леда в пластмасовата си чаша, а след това друг моряк разказа друга история.

Веднъж около полунощ ходех по палубата и произнасях думи на английски, когато реших да се престраша да посетя другите обитатели на кораба. Рибите тон.

Слязох в трюма, като се държах с една ръка за парапета на стълбата, а в другата носех фенер. Натиснах ключа, 10 лампи блеснаха, ледът се освети.

Под осветения лед рибите тон приличаха на черна скица. Риби, залепени една до друга, една върху друга. Докато ходех върху тях, стъпките ми се чуваха по леда — пляс, пляс, пляс — и отекваха срещу металните стени на трюма на кораба — плаф, плаф, плаф.

Не знам как изведнъж ледът се счупи и ботушът ми се озова до една риба тон, една риба тон, чието черно око помръдна. Всички очи на всички риби се раздвижиха и се отвориха розовите им уста.

Почуках с кокалчето на пръста си по каютата на Рикардо.

Беше по бели боксерки, имаше космат торс и рошава коса. Покани ме вътре и влязох накуцвайки, защото си бях събула ботуша и мокрия чорап. Седнахме на 2 стола с лице към леглото и Аз продължавах да треперя.

Рикардо каза с дрезгав глас:

— Почувствала си липса на кислород, това е всичко. Там, в трюма на кораба, няма кислород. А без кислород човек има видения.

— Видения?

— Халюцинира. Вижда неща, които ги няма.

— Изпитвам, изпитвам — опитах се да кажа Аз, ехолалията се беше появила от страха, — изпитвам страх, защото убиваме, убиваме риба тон.

Рикардо беше придобил син цвят до люка в тъмната каюта. Попита много тихо:

— Страх те е, че рибите тон могат да поискат отмъщение?

Потреперих. Той каза:

— Спокойно. Не могат да поискат отмъщение. Уверявам те.

— Не. Мисля, мисля, че, че ме е страх от, от нещо друго.

— От нещо друго — повтори той. — Да, знам, от нещо по-голямо. Да, това се случва, когато убиваш. Отваря ти се нещо като дупка тук.

Докосна татуирания червен кръст под космите и над сърцето си.

Дупка, през която влиза страхът. Страх, който човек не знае от какво е причинен. И това е лошото, че е силен страх, незнайно от какво.

— Чуй ме сега внимателно — каза Рикардо. — За да живеем, ние хората трябва да се храним, за да се храним, трябва да убиваме. Господ ни е дал разрешително да убиваме други видове, ако е за храна. Това е всичко. Спомни си го, когато почувстваш този силен страх, защото това е единственото средство срещу него.

— Мога ли, мога ли да видя разрешителното? — попитах.

Рикардо се обърна и ме огледа внимателно.

— Разбира се. Ще ти го ксерокопирам. Намира се на първа страница на Библията и звучи приблизително така: Господ създаде първо светлината, моретата и земята, после дърветата и растенията, и животните, и накрая създаде Адам и Ева, първите хора, и рече на Адам и Ева: давам ви цялата планета, за да властвате на нея и да се храните от нея.

— Онзи ден попитах леля какво е Господ — казах. — Отговори ми, че Господ е всичко онова, което не познаваме. На всичко, което не познаваме, слагаме етикет: Господ.

— Няма да противореча на шефката — каза Рикардо. — Но изобщо няма представа за какво говори. Имаш ли нещо против, ако пуша.

— Не — отговорих.

Той запали цигара. Изпуши мълчаливо половината.

— Свещеникът в моята църква като дете го казваше така. Господ е светлината — каза.

— И какво още? — попитах.

— Нищо, Господ е светлината.

Обърнах се да видя люка, по средата на който се забелязваше полумесецът.

— Не тази светлина — уточни Рикардо. — Различна светлина. Специална светлина.

Щях да го попитам нещо, но той вдигна ръка.

— Не, не трябва да говорим за тази специална светлина. Един ден изведнъж я виждаш и разбираш абсолютно всичко, това е. Между другото — предложи, — остани при мен през нощта.

Загаси върху масата угарката, като натисна филтъра.

После добави:

— Ако искаш.

И малко след това:

— Казват, че заминаваш да учиш далече.

— Да. В друга страна — казах.

— Защо?

— Защото леля иска така.

— А ти какво искаш?

Погледна ме така вторачено в очите, че се наложи да отместя поглед към някоя стена.

— Не знам — отвърнах и наистина не знаех дали искам да отида далече.

Рикардо легна в леглото. Аз помислих и отидох да легна до него, вдървена.

В един момент в полусън усетих под ризата, че Рикардо целува гърба ми. Раната на гърба ми. Оставяше по протежение на раната ми 1, 3, 5 целувки. И после нищо. Нито ме целуна отново, нито помръдна, нищо. И тогава чух моето Аз да казва в главата ми:

Двама убийци.