Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (12)

Дванайсета глава

Бях закъсняла за часа по английски и нямах време да попитам Ди за другия й брат, пък и все още не бях готова да повдигна този въпрос пред нея. Чувствах се засегната. Не можех да повярвам, че са имали брат и не са го споменали нито веднъж. Все едно пък бяха казали нещо за родителите си или за гаджетата си, или пък къде ходят, когато ги няма ден-два.

Наистина ли беше изчезнал? Умрял? Сърцето ме болеше за тях, въпреки че очевидно бяха скрили доста неща от мен. Знаех какво е да загубиш близък човек.

Да не говорим колко странно беше две различни семейства с тризнаци да се преместят по едно и също време в такъв малък град, но пък Ди беше казала, че се познават отдавна със семейство Томсън. Може би са го планирали.

След края на часа Ди бе хваната в засада от Ашли и две руси момчета, които спокойно можеха да направят кариера като модели. Не беше трудно да се досетя, че това са братята й. А когато тримата си тръгнаха, вече трябваше да тичаме към следващите си часове и единственото, което Ди успя да каже, бе, че ще се видим за обяд.

Имах биология след това. Малко след като влязох в кабинета, пристигна и Лиса и седна на масата пред мен.

— Как върви първият ти ден? — попита ме с усмивка.

— Добре. Нормално. — Ако изобщо можеше нещо да бъде нормално след онова, което бях научила. — А твоят?

— Досадно — отвърна тя. — Нямам търпение да свърши тая учебна година и да се махна от това забутано място, да отида в някой нормален град.

— Нормален ли? — засмях се.

Лиса се обърна и подпря лакти на моята маса.

— Тоя град е направо откачен. Някои хора тук се държат адски странно.

Представих си селяндури, които подскачат на един крак, но тя едва ли имаше това предвид.

— Ди каза, че хората в града понякога са доста враждебно настроени.

— Така ли ти е казала? — изненада се Лиса.

— Да. Не разбрах защо.

Тя ме погледна и поклати глава.

— Виж, не искам да ти прозвучи лошо, но някои хора тук в училище, а и в града, хич не си падат по нея и останалите като нея.

— Останалите като нея? — повторих бавно. — Какво значи това?

— Не знам — сви рамене Лиса. — Както казах, хората тук са странни. Целият град е странен. През ден се намира някой, който твърди, че е видял мъже в черно да обикалят наоколо. Не актьорите очевидно. Мисля, че са някакви от службите. Всъщност и аз съм ги засичала. После хората разправят, че са виждали и други неща.

Веднага си спомних за мъжа на паркинга пред супермаркета.

— Какви неща?

Лиса се усмихна и се обърна да види дали не е дошъл учителят. После се приближи още по-близо до мен и сниши глас.

— Виж сега. Това, което ще ти кажа, ще ти прозвучи адски откачено, така че искам да знаеш от самото начало, че изобщо не вярвам на тая глупости.

— Добре — отвърнах заинтригувана.

Тъмните й очи проблеснаха.

— Тук има хора, които твърдят, че са виждали някакви светещи силуети край Сенекските скали. Нещо като… човешки фигури, само че от светлина. Някои смятат, че са духове или извънземни.

— Извънземни ли? — прихнах да се смея, привличайки няколко любопитни погледа. — Извинявай, но ти сериозно ли говориш?

— Сериозно — повтори тя с игрива усмивка. — Аз не вярвам, но истината е, че напоследък прииждат доста хора от други места да търсят доказателства. Не те бъзикам. Направо станахме като Пойнт Плезънт.

— Това нищо не ми говори.

— Не си ли чувала за Човека пеперуда? — Виждайки изражението ми, тя се разсмя. — Това е друга шантава история за някакво крилато създание като огромен молец, което предупреждавало хората за предстоящо нещастие. В Пойнт Плезънт доста хора твърдят, че са го видели, преди да падне моста, който уби близо петдесет души^[1]. А няколко дни по-рано видели мъже в костюми да обикалят из града.

Понечих да кажа нещо, но в този момент влезе учителят и трябваше да приключим разговора.

Отначало не го познах. Светлокестенявата му коса беше прилежно сресана назад. Блузата му с копченца и яка беше идеално изгладена — нищо общо с небрежно измачканата риза и джинсите, които носеше първия път.

Господин Гарисън, учителят ми по биология, беше Матю — същият онзи тип, който се бе намъкнал в къщата на Деймън, когато се върнахме от езерото.

Той взе някакви листове от бюрото и вдигна очи да огледа класа. Когато погледът му попадна върху мен, кръвта буквално се дръпна от лицето ми.

— Добре ли си? — прошепна Лиса.

Господин Ларисън задържа погледа си върху мен малко по-дълго, а после извърна глава в друга посока. Въздъхнах с облекчение.

— Да — отвърнах на Лиса, преглъщайки тежко. — Добре съм.

Облегнах се на стола, вперила празен поглед напред, и започнах да слушам господин Гарисън, който обясняваше какво ще учим и в какви лабораторни занятия ще участваме. За мой ужас предвиждаше се задължителна дисекция на животно. Самата мисъл да режа животно, пък било то и мъртво, ме ужасяваше.

Но далеч не толкова, колкото ме ужасяваше господин Гарисън. През целия час имах чувството, че ме пронизва с поглед, а най-неприятното бе, че сякаш виждаше през мен. Какво, по дяволите, ставаше тук?

* * *

Столът на училището се намираше до салона за физическо. Беше дълго, правоъгълно помещение, в което миришеше на претоплена храна и дезинфектанти. Просто да ти се отяде. Имаше десетки бели маси, но когато влязох, почти всички вече бяха заети. Наредих се на опашката и видях малко по-напред Кариса.

По едно време тя се обърна, забеляза ме и ми се усмихна.

— Има спагети. Или поне това, което тук наричат спагети.

Намръщих се, но сипах една щипка в чинията си.

— Не изглеждат чак толкова гадно.

— Да, на фона на рулото с кайма са просто супер — отвърна тя и също си сипа, добавяйки малко салата за гарнитура.

После, за моя изненада, си взе шоколадово мляко.

— Знам — каза тя, явно доловила учудването ми. — Не върви със спагети, но го обичам.

— Хич не върви — засмях се и посегнах да си взема бутилка вода. — Позволяват ли да се обядва извън училище?

— Не, но не ни създават проблеми, ако решим да ядем другаде. — Кариса подаде няколко долара на касиерката и после отново се обърна към мен. — Имаш ли с кого да седнеш?

— Да — кимнах, докато плащах храната си. — Ще седна с Ди. Ти?

— Какво? — възкликна тя.

Вдигнах глава да я погледна. Беше зяпнала от изненада.

— Ще седна с Ди — повторих. — Ако искаш, можеш да…

— Не, не мога! — прекъсна ме тя и ме издърпа настрани от опашката.

— Сериозно ли? — вирнах вежди. — Защо? Да не би да са прокажени?

— Не — отвърна тя, намествайки очилата си. — Много са готини даже, но последното момиче, което седя с тях, изчезна.

Разсмях се нервно.

— Бъзикаш се, нали?

— Уви, не — каза тя съвсем сериозно. — Стана по същото време, когато изчезна и брат им.

Не можех да повярвам! Какво друго ми предстоеше да чуя? Извънземни. Мъже в черно. Човекът пеперуда. Оставаше да ми се яви Дядо Коледа от плът и кръв!

Кариса хвърли поглед към една маса, пълна с момчета и момичета, явно нейни познати. Няколко места бяха свободни.

— Казваше се Бетани Уилямс. Прехвърли се в нашето училище по средата на десети клас, малко след като бяха дошли те. — Кариса кимна към дъното на столовата. — Почна да ходи с Доусън и двамата изчезнаха в началото на единайсети клас.

Защо ми се струваше познато това име? Вече съвсем се бях сбъркала. Как можеше Ди да премълчи толкова много неща?

— Както и да е. Искаш ли да седнеш с нас? — попита Кариса.

Поклатих глава, чувствайки се кофти, че не приемам поканата й.

— Обещах на Ди да седна с нея днес.

— Е, може би утре тогава — примири се Кариса с плаха усмивка.

— Да — усмихнах й се мило. — Утре определено.

Наместих раницата си, хванах здраво таблата и тръгнах към дъното на столовата. Веднага видях Ди. Говореше с единия от братята Томсън и въртеше кичур гарвановочерна коса около пръста си. Срещу единия златокос бог стоеше друг с гръб към мен, приседнал небрежно върху масата. Запитах се кой от двамата е гаджето й, с което уж не се виждаше често. На масата имаше само две свободни места. Отначало видях само момчетата и Ди, но когато правият от братята Томсън се премести, забелязах и русата глава на Ашли. Стори ми се странно, че седи по-високо от останалите. Миг по-късно разбрах защо.

Седеше в скута на Деймън. Беше обгърнала шията му с ръце и притискаше гърди в неговите, смеейки се на нещо, което бе казал.

Този същият не беше ли се опитал да ме целуне на верандата преди няколко дни? Бях повече от сигурна, че не си въобразявам. Как можеше да е такъв кретен!

— Кейти! — възкликна Ди.

Всички около масата впериха поглед в мен. Единият близнак дори се обърна на стола и щом ме видя, ококори небесносините си очи. Другият седна и скръсти ръце. Пренебрежението, което се изписа на лицето му, беше просто неописуемо.

— Сядай — каза Ди и посочи мястото срещу нея. — Тъкмо говорехме за…

— Чакай малко! — прекъсна я Ашли, нацупвайки начервените си устни. — Не ми казвай, че си я поканила да седне при нас!

Кръвта моментално се качи в главата ми. Онемях.

— Млъкни, Ашли — смъмри я близнакът, който се бе обърнал да ме види. — Недей да правиш сцени.

— Нищо не възнамерявам да правя — отвърна тя и прегърна още по-силно Деймън. — Тя просто няма да седне на нашата маса.

Ди въздъхна.

— Аш, престани да се държиш като злобна кучка. Никой няма да ти отнеме Деймън.

Лицето ми пламна. Стоях с таблата в ръце и се чудех какво да правя. Гневът на Ашли сякаш се стелеше на талази по масата и ме обливаше цялата.

— Ти това ли мислиш, че ми е проблемът? — изсумтя Ашли и ме изгледа с отвращение. — Точно пък от нея ли да се притеснявам?

Колкото повече стоях там, толкова по-тъпо се чувствах. Погледът ми сновеше от Ди към Деймън и обратно, но той гледаше някъде над рамото на Ашли. Иначе скулите му играеха.

— Просто седни — каза Ди и отново посочи стола. — Ще трябва да го преживее.

Понечих да сложа таблата си на масата.

В този момент Деймън прошепна нещо и Ашли го халоса по рамото, доста силно впрочем. Той зарови лице в шията й и дълбоко в мен веднага забушува тъмно, нежелано чувство.

Отместих поглед и се съсредоточих върху Ди.

— Не съм сигурна, че е уместно.

— Не е! — сопна се Ашли.

— Млъкни! — каза Ди и се обърна мило към мен: — Извинявай, Кейти. Някои хора са просто нетърпими.

Почти се усмихнах, но чувството, което изгаряше гърдите ми, вече се беше разпростряло към гърлото и дори към гърба ми.

— Сигурна ли си? — чух се да казвам.

Деймън вдигна глава от шията на Ашли, колкото да ми хвърли един поглед, който не можах да разгадая, и каза:

— Мисля, че е очевидно дали си желана тук, или не.

— Деймън! — процеди през зъби Ди и лицето й почервеня. Очите й се напълниха със сълзи. — Той не говори сериозно, Кейти.

— Сериозно ли говориш, Деймън? — попита Ашли и се намести още по-удобно на коленете му.

Сърцето ми сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.

— Всъщност съвсем сериозно — каза той, наведе се над масата и впери поглед в мен. Очите му бяха толкова присвити, че почти не ги виждах. — Не си желана тук.

Ди отново каза нещо, но аз вече нищо не чувах. Лицето ми гореше. Хората наоколо бяха започнали да ни зяпат. Един от братята Томсън се подхилкваше доволно, а другият изглеждаше така, сякаш искаше да се скрие под масата вместо мен. Момчетата и момичетата на съседните маси гледаха вторачено в чиниите си. Някой се изкиска.

За първи път в живота си се чувствах толкова унизена.

Деймън извърна глава и пак се загледа някъде над рамото на Ашли.

— Айде, омитай се — каза тя и махна с дългите си, тънки пръсти да ме отпрати.

Всичките тези погледи, вперени в мен с нещо средно между съжаление и срам за моя сметка, ме върнаха три години назад, към първия ден, в който се бях върнала на училище след смъртта на татко. Избухнах в сълзи в часа по английски, когато разбрах, че ще четем „Повест за два града“, любимата му книга. Всички ме зяпаха. На някои им беше кофти, други се срамуваха заради мен.

Чувствах се ужасно безпомощна тогава. Точно както вечерта в болницата след нападението, когато полицаите и сестрите ме гледаха със същото съжаление.

Ненавиждах тези погледи. И тогава, и сега.

Нямам оправдание за онова, което направих след това, но просто не можех, не исках да се сдържа.

Стиснах здраво пластмасовата табла с едната ръка, хванах чинията със спагети с другата, пресегнах се през масата и я обърнах върху главите на Деймън и на Ашли. По-голямата част от доматения сос пльосна върху нея, а спагетите се стовариха върху широкото му рамо. Една дори се закачи за ухото му и увисна, клатейки се напред-назад.

Всички онемяха.

Ди се хвана за устата и се ококори от едва сдържан смях.

Ашли изпищя и скочи от скута на Деймън, разпервайки безпомощно ръце. По ужасеното й изражение човек би помислил, че съм я заляла с кръв.

— Ти… ти… — заекваше тя, бършейки сос от лицето си с обратното на ръката си.

Деймън махна парчето спагети от ухото си, огледа го за миг и го пусна на масата. После направи нещо наистина неочаквано.

Прихна да се смее.

С истински смях — дълбок и гърлен, който стигна чак до ментовите му очи и ги направи топли и бляскави като на сестра му.

Ашли сви дланите си в юмрук и извика:

— Ще те довърша!

Деймън скочи, хвана я през тънкия кръст и я задържа на място. От смеха му вече нямаше и следа.

— Успокой се — каза й тихо. — Сериозно ти говоря, успокой се!

Тя взе да се дърпа, за да се освободи от хватката му, но не успя.

— Ще те унищожа! Кълна се във всички звезди и слънца! — изкрещя насреща ми.

— Това пък какво беше? Май гледаш много анимационни филмчета — отвърнах.

Вече изобщо не ми пукаше от тая кучка. Прецених тежестта на ръката си в шината и за първи път през живота си сериозно се замислих да ударя човек.

За миг ми се стори, че в очите й пламнаха въглени. После сякаш от нищото се появи господин Гарисън.

— Мисля, че прекалихте.

Като с магическа пръчка Ашли седна на мястото си. Гневът й постепенно утихна и тя посегна да вземе шепа салфетки от масата. Деймън бавно събра купчината спагети от рамото си и ги сложи в чинията, без да каже нито дума. Очаквах да ми се развика или поне да ме изгледа злобно, но подобно на сестра си, той сякаш едва се сдържаше да не се разсмее отново.

— Мисля, че трябва да си намериш друго място, на което да се нахраниш — каза господин Гарисън достатъчно тихо, че да го чуят само хората на нашата маса. — Направи го сега.

Втрещена, грабнах раницата си, очаквайки да ме прати при директора или да се намесят някои от останалите учители наоколо, но нищо такова не се случи. Господин Гарисън просто стоеше и ме гледаше. И тогава осъзнах, че чака да си тръгна. Както и всички други на масата.

Кимнах безмълвна, обърнах се и излязох от столовата. Проследиха ме десетки погледи, но бях невъзмутима. Не се пречупих, дори когато чух Ди да вика името ми. Не се пречупих и когато минах покрай смаяните Лиса и Кариса.

Нямаше да се пречупя. Никога вече. Изобщо не бях длъжна да търпя идиотщините на тая… каквато там му беше на Деймън. Не бях й направила нищо, за да се държи така с мен.

Плахата и беззащитна Кейти беше дотук.