Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (16)

Шестнайсета глава

Не знаех да се разсмея ли, да заплача ли, или да си плюя на петите.

— Мога да ти кажа какво мислиш — усмихна се Деймън. — Не че чета мисли, просто е изписано на лицето ти. Мислиш, че съм опасен.

И кретен… и адски готин пич, но това никога нямаше да го призная. И извънземна форма на живот?

Поклатих глава.

— Знам, че звучи невероятно, но не ме е страх от теб.

— Наистина ли?

— Наистина — разсмях се, но смехът ми прозвуча някак налудничаво и съвсем неубедително. — Не изглеждаш като извънземен.

Стори ми се важно да го отбележа.

— А как изглеждат извънземните? — вирна вежда той.

— Ами… не като теб — смотолевих. — Не са толкова красиви…

— Смяташ, че съм красив? — засмя се той.

— Стига, моля ти се — стрелнах го с поглед. — Все едно пък не знаеш, че всички на тази планета смятат, че изглеждаш добре. — Струваше ми се абсурдно, че изобщо водим този разговор. — Извънземните, ако въобще съществуват, са малки зелени човечета с дълги, кльощави ръце или… или гигантски насекоми, или някакви дребни, сбръчкани създания.

Деймън се разсмя с глас.

— Като И-Ти ли?

— Да! Като И-Ти, идиот такъв! Радвам се, че ти е толкова забавно. Сигурно много те кефи да се бъзикаш с мен и да ме объркваш още повече — отвърнах троснато и понечих да стана.

— Седни долу, Кити.

— Не ми казвай какво да правя!

Той се изправи плавно и застана пред мен с ръце, спуснати от двете страни на тялото. Онази странна светлина отново заискри в очите му.

— Казах да седнеш!

Седнах. Не без да му покажа среден пръст, разбира се. Господин Пришълеца можеше да ми се прави на строг колкото си иска, но инстинктивно знаех, че не би ми направил нищо лошо.

— Ще ми покажеш ли истинския си образ? Нали не блещукаш като коледна елха? И, моля те, не ми казвай, че едва не целунах някое огромно хищно насекомо, защото направо ще…

— Кити!

— Извинявай — смотолевих.

Деймън затвори очи и пое дълбоко въздух. В средата на гърдите му се появи светлина и цялото му тяло започна да вибрира, както преди на пътя. После постепенно избледня, докато накрая не остана нищо друго, освен ослепителна жълто-червена светлина, която го погълна целия. След това огненото кълбо взе да придобива форма. Два крака, тяло, ръце, глава, изваяни единствено от светлина — толкова ярка и силна, че наоколо стана като ден.

Прикрих очите си с трепереща ръка.

— Мили боже!

Той заговори, но гласът му не се чуваше. Беше в главата ми.

„Така изглеждаме в действителност. Направени сме от светлина. Дори в човешкия си образ можем да пречупваме светлината, както поискаме“. Последва пауза. „Както виждаш, не съм насекомо. Нито… блещукам като коледна елха“.

Не виждах изражението му, не чувах тона му с ушите си, но ми беше ясно, че последният ми коментар го е подразнил.

— Наистина — прошепнах почти несъзнателно.

Бях чела толкова книги за паранормални явления, но в никоя от тях не се споменаваше такова нещо. Имаше същества, които блестят на светлината, стават прозрачни или летят с криле, но не и слънца с ръце и крака, за бога!

„Както виждаш, не съм и дребно, сбръчкано създание, което впрочем звучи обидно“.

В края на ръката му се оформи длан с пет пръста, която се протегна към мен.

„Можеш да ме пипнеш. Не боли. Предполагам, че дори е приятно за човешко същество“.

Господи! Под „човешко същество“ имаше предвид мен. Струваше ми се направо абсурдно, че ме нарича така. Преглътнах притеснено и вдигнах ръка. Беше ме страх да го докосна, но бях свидетел на нещо толкова… неземно, че любопитството ми надделя. Допрях пръсти до дланта му и по ръката ми премина ток. Светлината запулсира и се разля по кожата ми.

Поех рязко въздух. Деймън беше прав. Не болеше. Допирът беше топъл, мек и омайващо приятен. Сигурно така би се чувствал човек, ако можеше да докосне слънцето, без да изгори. Обвих пръсти около неговите. Светлината стана по-ярка и обгърна изцяло дланта ми. Малки жълто-червени езичета заиграха по китката ми и се спуснаха нагоре към лакътя.

„Бях сигурен, че ще ти хареса“.

Той отдръпна ръката си и отстъпи крачка назад. Светлината бавно угасна и пред мен отново стоеше Деймън — в човешкия си образ. Моментално усетих, че ми липсва топлината му.

— Кити? — каза той вече на глас.

Не бях в състояние да промълвя. Просто стоях и го гледах, вцепенена. Да, исках да знам истината, но сега, когато я научих, когато я видях с очите си, изобщо не ми беше лесно да я приема.

Деймън сякаш разбра по изражението ми как се чувствам и бавно седна на земята. Изглеждаше по-спокоен, но знаех, че е нащрек като див звяр, който би скочил мигновено при най-малкото мое движение.

— Кити? — повтори той.

— Ти си извънземен — промълвих едва.

— Аха. Това се опитвам да ти кажа.

— Божичко! — въздъхнах и вперих празен поглед в него. — И откъде си всъщност? От Марс ли?

Той се разсмя.

— Не си дори близо — отвърна той и затвори за миг очи. — Виж, ще ти разкажа една история. Готова ли си да я чуеш?

— История ли?

Той кимна и прокара пръсти по къдравата си коса.

— Ще ти прозвучи направо налудничаво, но помни какво видя, какво знаеш. Стана свидетел на неща, които ти се струват невъзможни. Представи си сега, че няма нищо невъзможно. — Той замълча, сякаш за да си събере мислите. — Идваме от една планета, която е отвъд Ейбъл.

— Ейбъл?

— Това е най-далечната галактика от вашата, на около тринайсет милиарда светлинни години от тук. А нашата планета е още десет милиарда светлинни години по-нататък. Няма телескоп, с който може да се види, нито космическа совалка, която да стигне дотам. Никога няма да има. — Той загледа умислено ръцете си. По лицето му премина тъга. — Дори и да изобретят някой ден, не би имало никакво значение. Нашата планета вече не съществува. Беше унищожена, когато бяхме деца. Затова трябваше да я напуснем и да намерим място, в което условията за живот да са донякъде приемливи. Не че имаме нужда от кислород, но поне не ни вреди.

— Добре де, не дишате ли?

— Ами не — отвърна той. — Откакто сме тук, го правим по навик, но понякога забравяме. Например, когато плуваме.

Това обясняваше защо бе стоял под вода толкова дълго.

— Продължавай. Слушам те.

Той ме погледна, сякаш за да се увери, че съм добре, а после кимна.

— Бяхме твърде малки, за да знаем как се казва галактиката ни. Дори не съм сигурен дали нашият вид изобщо е смятал за нужно да дава имена на тези неща, но си спомням как се казваше планетата ни — Лукс. А ние сме луксианци.

— Лукс… — повторих като в унес. Името ми звучеше някак познато. — Това не беше ли светлина на латински?

Той сви рамене.

— Дойдохме тук преди петнайсет години с един метеоритен дъжд. Има и други като нас. Някои са дошли много по-отдавна, може би през последните хиляда години. Не всички жители на нашата планета са се преселили тук. Една част са потърсили убежище по-далече, в други галактики. Други сигурно са се озовали на планети, на които не са могли да оцелеят, но когато се разбра, че условията на Земята са идеални за нас, все повече и повече луксианци започнаха да идват насам. Следиш ли мисълта ми?

Мигах тъпо.

— Мисля, че да. Казваш, че има и други като вас. Тризнаците Томсън като вас ли са?

Деймън кимна.

— Да. Дойдохме заедно и оттогава не сме се разделяли.

Това донякъде обясняваше собственическото чувство на Ашли.

— Колко от вас живеят тук?

— Точно тук ли? Няколкостотин.

— Няколкостотин! — възкликнах, изненадана.

Сега разбирах защо хората в града ме гледаха така странно… и онези в ресторанта. Бях с Ди — извънземната Ди.

— Защо в този град?

— Ами… гледаме да сме заедно. Не е… как да ти кажа. Всъщност това няма значение в момента.

— Значи сте дошли по време на метеоритен дъжд. А къде ви е корабът?

Чувствах се глупаво, че задавам такива въпроси. Той ме изгледа изпод око точно като онзи Деймън, с когото бях свикнала.

— Не ни трябва кораб, за да пътуваме. Ние сме светлина. Можем да се придвижваме със светлината като на автостоп.

— Но ако планетата ви е на милиони светлинни години оттук, а се движите със скоростта на светлината… тогава би следвало да сте пътували милиони години. Така ли е?

Учителят ми по физика от гимназията във Флорида би се гордял.

— Не. Можем да изкривяваме пространството и времето, както когато те спасих от камиона. Не съм учен и не знам как точно става, но можем. Някои по-добре от други.

Думите му звучаха налудничаво, но не го прекъснах. След всичко, на което бях станала свидетел, едва ли бях в състояние да отсъдя кое е нормално и кое не.

— Остаряваме подобно на хората, което ни помага да се приобщим по-лесно и да не се набиваме на очи. Когато дойдохме тук, всеки от нас си избра… обвивка. — Той забеляза неодобрителната ми реакция и сви рамене. — Не знам как да ти го обясня, без да те стресна. Както и да е. Повечето от нас не могат да променят външния си вид. Каквото са избрали с идването си, това е.

— Ти си направил доста добър избор тогава.

Той едва забележимо се усмихна и прокара длан по избуялата трева наоколо.

— Копирахме онова, което виждахме. Не знам защо започнахме да си приличаме, като пораснахме. Сигурно ДНК-то ни си е казало думата. Ние винаги се раждаме по трима. Открай време е така. — Той замълча за миг и вдигна глава да ме погледне. — Иначе, в общи линии, сме като вас.

— Като изключим, че можете да се превръщате в слънца… — въздъхнах, все още неспособна да възприема случващото се.

Той отново се усмихна.

— Факт. Е, също така сме и по-напреднали от хората.

— Колко по-напреднали? — попитах плахо.

— Да речем, че ако ни обявите война, няма никакъв шанс да спечелите — отвърна той.

Сърцето ми се сви и инстинктивно се отдръпнах назад. Дори не си бях дала сметка, че неволно съм се приближила към него, докато разговаряхме.

— Защо? Какви способности имате?

Деймън ме стрелна с поглед, сякаш се опитваше да прецени колко може да ми каже.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — отсече накрая.

— А, не! — поклатих глава. — Не може да ми подметнеш нещо такова и да спреш дотам. Трябва да ми кажеш всичко. Дължиш ми поне толкова.

— Ако питаш мен, ти ми дължиш. При това тройно — отвърна той.

— Защо пък тройно?

— Заради онази нощ, когато те нападнаха, за тази вечер и за деня, в който реши да накичиш Ашли със спагети — каза той, отброявайки на пръсти. — Надявам се да не се наложи да те спасявам четвърти път.

— Искаш да кажеш, че си сме спасил от Ашли?

— Естествено! Изобщо не се шегуваше, когато каза, че ще те унищожи. — Той млъкна изведнъж и затвори очи. Личеше, че се колебае дали да продължи. После въздъхна тежко и махна с ръка. — Майната му! И без това вече знаеш доста неща. Можем да контролираме светлината, да я манипулираме така, че да ставаме невидими, да заличаваме сенките и въобще да правим каквото си поискаме. Нещо повече, притежаваме умението да улавяме светлината и да използваме силата й. Не можеш да си представиш какво е да те удари нещо такова. Едва ли някой човек би оцелял.

— Добре… — промълвих едва-едва. — Чакай, онази светлина, която видях, когато срещнахме мечката?

— Аз бях и преди да попиташ, не съм убил мечката. Просто я прогоних. Не знам какво ти стана, че припадна. Сигурно понеже беше твърде близо до мен или може би от страх. Всъщност няма значение. — Той се загледа в тревата и продължи: — Всеки от нас има някакви лечителски способности, но не всички са еднакво надарени в това. Аз горе-долу се справям, но Адам — един от братята Томсън — е просто ненадминат. Може да изцели всичко, стига да е останал някакъв живот в човека. Освен това сме на практика неунищожими. Уязвими сме единствено ако бъдем нападнати в истинския си вид. Е, вероятно би имало ефект и ако ни отрежат главата, докато сме в човешки образ.

— Да, рязането на глави обикновено има ефект.

Полагах огромни усилия да възприема онова, което ми казваше, но усещах, че разумът ми просто отказва да го приеме. Закрих с длани лицето си и просто седях известно време като в ступор.

— Ти си извънземен… — прошепнах накрая.

Деймън сви рамене и продължи:

— Способностите ни се проявяват едва след настъпването на пубертета, но въпреки това не ни е лесно да ги контролираме. Понякога нещата излизат извън контрол.

— Сигурно е доста… трудно.

— Да, така е.

Свалих ръце от лицето си и ги кръстосах пред гърдите.

— Какви други способности имате?

— Обещай ми, че няма да хукнеш да бягаш пак — каза той и ми хвърли изпитателен поглед.

— Няма — отвърнах.

Вече бях толкова претръпнала, че едва ли нещо беше в състояние да ме изненада или уплаши.

— Можем да движим предмети, независимо дали са одушевени, или не. И не само това. Гледай.

Той вдигна едно паднало листо и го задържа във въздуха. То моментално започна да пуши. Миг по-късно от върховете на пръстите му изригнаха ярки оранжеви пламъци, които обгърнаха листото и го изпепелиха за секунди, но не угаснаха, а продължиха да играят върху ръката му.

Приближих се и протегнах длан към огъня. Топлината бе толкова силна, че едва не се опарих.

— Не те ли боли? — попитах, отдръпвайки се назад.

— Как ще ме боли? Нали огънят е част от мен — отвърна той и сведе горящите си пръсти към земята. От ръката му хвърчаха искри, но тревата наоколо остана невредима. Той махна с ръка и пламъците угаснаха като по команда. — Ето. Няма вече огън.

— Какво друго можеш да правиш? — попитах, ококорена.

Деймън се усмихна и после изчезна. Огледах се наоколо и го видях подпрян на едно дърво на няколко метра разстояние.

— Как, за бога… Чакай! Това си го правил и преди. Като се появяваше изневиделица зад гърба ми и ми изкарваше ума. Мислех си, че просто не съм усетила кога си се приближил, а ти всъщност се движиш адски бързо — казах, вцепенена, и се облегнах на дървото зад мен.

— Със скоростта на светлината, Кити — отвърна той и отново се появи пред мен толкова внезапно, колкото бе изчезнал. — Някои от нас могат да приемат различни образи от онези, които първоначално са си избрали. Да се превръщат във всякакво живо същество, било то човек или животно.

Гледах го с отворена уста.

— Затова ли Ди понякога сякаш става прозрачна?

— Забелязала ли си го? — изненада се той.

— Да, но си мислех, че ми се е сторило — отвърнах и се поразкърших, като че ли това можеше да ме изкара от пълното вцепенение, в което се намирах. — Май го прави, когато се чувства добре. Ръката й или очертанията на тялото й някак избледняват.

Деймън кимна.

— Някои от нас не могат напълно да контролират способностите си.

— Но ти можеш.

— Понеже съм върхът! — засмя се той.

Погледнах го изпод вежди.

— Ами родителите ви? — попитах след кратка пауза. — Каза, че работят в града, но никога не съм ги виждала.

Той сведе очи към земята.

— Родителите ни не успяха да стигнат дотук.

Стана ми болно за него и за Ди.

— Много съжалявам…

— Не се притеснявай. Беше толкова отдавна. Почти не ги помним вече.

Не можех дори да си представя какво им е. Макар спомените ми за татко да избледняваха с времето, все пак имах нещо, което да запълни липсата му. Как ли изобщо са оцелели без родители? Кой се е грижел за тях, докато са били малки?

— Чувствам се като пълна глупачка. Толкова време да си мисля, че работят на друго място.

— Не си глупачка. Кити. Виждаше онова, което искахме да видиш. Нас много ни бива в това — каза той, а после въздъхна. — Е, явно не достатъчно.

Извънземни… Просто умът ми не го побираше. Значи всичките ония откачалки, за които ми говореше Лиса, са прави. Сигурно са ги виждали. Може би и Човекът пеперуда съществува. А Чупакабра действително обикаля из Евърглейдс и пие козя кръв.

Изумруденозелените очи на Деймън проблеснаха за миг и се спряха върху лицето ми.

— Приемаш всичко това по-добре, отколкото очаквах.

— Е, ще имам достатъчно време после да се паникьосам и да изпадна в амок. Може би ще реша, че съм откачила — отвърнах и изведнъж ме загложди тревожна мисъл. — Можете ли да контролирате съзнанието на другите? Да четете мисли?

— Не — поклати глава той. — Способностите ни са свързани със светлината, с това, което сме. Ако тя може да бъде изкривена или манипулирана така, че да прониква в човешкото съзнание, вероятно бихме могли и да четем мисли, кой знае. Всичко е възможно.

Чувствах се толкова объркана, че ме обзе гняв.

— През цялото това време си мислех, че полудявам, а се оказва, че нищо не съм си въобразявала. Просто сте ме баламосвали. Много мило от ваша страна!

Деймън ме стрелна с поглед, в който се четеше раздразнение и нещо друго, което не успях да разгадая.

— Нямахме избор — отвърна той. — Не можем да си позволим някой да научи за нас. Бог знае какво би ни сполетяло.

Наложих си да не задълбавам в тази тема засега и просто попитах:

— Някой друг знае ли за вас?

— Двама-трима души от града, които представа си нямам за какви ни мислят, и един отдел в Министерството на отбраната, който е наясно с присъствието ни, но не знае какви способности имаме — каза той и ме погледна многозначително. — И не трябва да узнае. Онези в министерството смятат, че сме безобидни, и не ни закачат, стига да спазваме правилата им. Напротив, дават ни пари и къщи, в които да живеем. Затова е опасно, когато някой от нас използва свръхестествените си сили особено в присъствието на хора.

— Понеже може да бъдете разкрити?

— Да. Но и по друга причина — отвърна той и прокара длан по лицето си. — Всеки път, когато прилагаме способностите си в близост до човек, върху него остава следа, по която всички от нашия вид могат да разберат, че е бил в съприкосновение с някой от нас. Затова правим всичко възможно никога да не ни се налага, но ти… с теб нещата напълно излязоха извън контрол.

— Когато спря камиона, това остави ли следа върху мен?

Той извърна глава и не отговори.

— А когато прогони мечката? Това също ли? — попитах, притеснена, и гърлото ми се сви от страх. — Значи тризнаците Томсън и всички останали като вас знаят, че съм била… облъчена от теб?

— Да — отвърна той. — И хич не са доволни от това.

— Тогава защо спря камиона? Ясно е, че съм огромен проблем за теб.

Деймън бавно се обърна към мен, но отново не отговори. Очите му бяха затворени и дори по тях не можех да разбера какво мисли. Поех дълбоко въздух, готова да избягам, да се бия за живота си.

— Какво ще правиш с мен? — попитах.

Последва мълчание, а когато той най-после проговори, гласът му сякаш трепереше.

— Какво ще правя с теб ли?

— Защо се учудваш? Знам за вас и представлявам риск за всички ви. Може… да ме подпалиш, бог знае какво друго можеш да ми направиш.

— Ако възнамерявах да ти правя каквото и да било, щях ли да ти кажа всичко това?

Имаше право.

— Не знам.

Той се приближи и понечи да ме докосне, но като видя, че инстинктивно се дръпнах, се отказа.

— Нищо няма да ти направя. Кити.

— Как можеш да ми имаш доверие? — попитах и прехапах устни.

Той ме гледа безмълвен известно време, а после протегна ръка и ме хвана за брадичката.

— Не знам. Просто ти вярвам. Пък и ако трябва да бъда откровен, какво ще спечелиш, ако се разприказваш? Най-много да те сметнат за луда. Дори да вдигнеш врява до небето, единственото, което ще постигнеш, е да си навлечеш проблеми с ония от министерството, а едва ли искаш подобно нещо. Те биха направили всичко, само и само населението да не разбере за нас.

Стоях, онемяла и неподвижна, усещайки мекотата на допира му там, където пръстите му докосваха лицето ми. В душата ми бушуваха всевъзможни чувства. Гледах го, чувствах близостта му, присъствието му ме обгръщаше и изведнъж си дадох сметка колко лесно е в този момент да се поддам на нещо, от което вероятно никога нямаше да мога да изплувам. Дръпнах се.

— Значи затова се държеше така отвратително с мен през цялото това време, а не защото ме мразиш?

Деймън погледна към все още протегнатата си, но вече празна длан и прибра ръката си.

— Не те мразя, Кити.

— И затова ли не искаше да бъдем приятелки с Ди — защото те беше страх, че ще науча истината?

— Да, а и защото си човешко същество. Хората са слаби и ни навличат само проблеми.

— Въобще не сме слаби! — сопнах се и го изгледах с присвити очи. — Освен това вие сте дошли на нашата планета, а не обратното. Не мислиш ли, че заслужаваме малко уважение?

Изумруденозелените му очи се усмихнаха.

— Взимам си бележка — каза той и погледът му премина по лицето ми. — Как си? Да не би да ти дойде много всичко това?

— Не знам. Опитвам се да го възприема. Но мисля, че няма тепърва да откачам.

Деймън се изправи.

— Добре тогава. Хайде да се прибираме, преди Ди да е решила, че съм те убил.

— Нима ще си помисли подобно нещо?

По лицето му премина сянка.

— На всичко съм способен, Кити. Не бих се поколебал да убия човек, за да защитя семейството си, но теб не те грози такава опасност.

— Радвам се.

Той погледна някъде в далечината и каза:

— Много други обаче биха направили всичко, за да се сдобият със способностите, които имаме, и не биха се спрели пред нищо, за да стигнат до мен и до останалите луксианци.

Отново ме обзе паника.

— Какво общо има това с мен?

Деймън клекна и лицето му се изравни с моето. Погледът му обаче продължаваше да се рее някъде далеч.

— Дирята, която оставих върху теб, когато спрях камиона, може да бъде проследена, а в момента светиш като празнична заря на четвърти юли.

Дъхът ми секна.

— Те могат да те използват, за да стигнат до мен — продължи той и посегна да махне едно листо от косата ми. Ръката му за миг се задържа на лицето ми. — А ако те хванат… смъртта би била спасение.