Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (5)

Пета глава

Когато първите слънчеви лъчи проникнаха през прозореца, все още бях полузаспала. Обърнах се на другата страна и въздъхнах тежко.

След няколко часа трябваше да изляза с оня кретен. Цяла нощ се въртях неспокойно в леглото, сънувайки как банският ми се разкопчава пред ослепително зелените му очи. Грабнах от нощното шкафче последния роман, за който смятах да пиша в блога си, и прекарах сутринта в четене, опитвайки се мисля за всичко друго, но не и за предстоящото изпитание.

Малко преди обяд оставих книгата, отметнах завивките и влязох под душа. Няколко минути по-късно стоях по хавлия пред леглото и оглеждах критично банските костюми, които притежавах. Обзе ме ужас. Деймън беше прав. Дори само при мисълта да се съблека полугола пред него, ми призляваше. Не можех да го понасям, беше може би единственият човек, когото някога съм мразила, но беше… просто бог. Кой знае какви момичета бе виждал по бански.

Въпреки че не бих го докоснала за нищо на света, бях достатъчно голяма да призная, че част от мен искаше да ме пожелае.

Имах само три бански костюма, които можеха да минат за приемливи: един цял, спортен — прекалено обикновен и скучен, един в две части с долнище с висока талия и къси крачолчета и едни бикини в яркочервен цвят. И палатка да си нахлузех, пак щях да се чувствам неудобно.

Метнах целия бански обратно в гардероба и взех другите два да ги огледам. Отражението ми се взираше с укор в мен от огледалото отсреща. Светлокестенява коса до средата на гърба, която все не смеех да подстрижа. Сиви очи, съвсем обикновени, не магнетични и неустоими като на Ди. Плътни устни, но не така изразителни като на мама.

Хвърлих поглед на червения бански. Винаги съм била сдържана, по-свенлива и предпазлива, отколкото майка ми би могла някога да бъде. А червеният бански бе всичко друго, но не и скромен. Беше закачлив, дори секси — нещо, което аз определено не бях, и това, често казано, ме смущаваше. Сдържаната и практична Кейти не обичаше да рискува и беше досадно предвидима. Такава бях. Затова и мама нямаше никакви притеснения да ме оставя непрекъснато сама. Просто знаеше, че никога няма да направя нещо, което дори да я озадачи.

Затова и Деймън смяташе, че може да ме притиска в ъгъла и да ме води за носа, без дори да се замисли. Вероятно очакваше, че наистина ще облека целия бански, както се бе обзаложил. Какво беше изтърсил, като ме видя за първи път? Че приличам на тринайсетгодишна?

Обзе ме ярост. Майната му!

Исках да бъда вълнуваща и дръзка. Може би дори да шокирам Деймън, да му покажа колко греши. Без да си дам възможност да размисля, метнах банския с бабешкото долнище в ъгъла и грабнах червения.

Решението бе взето.

Надянах изрязаните бикини за нула време и побързах да скрия дързостта си с чифт джинсови шорти и горнище без презрамки на красиви цветя. Обух си гуменките, грабнах една хавлиена кърпа и слязох долу.

Мама се мотаеше в кухнята с обичайната чаша кафе в ръка.

— Доста късно се излюпи днес. Да не би да не си спала добре през нощта? — попита тя с нездраво любопитство.

Понякога се чудех дали не е медиум. Вдигнах рамене, шмугнах се покрай нея и си сипах портокалов сок. После с неестествено съсредоточение започнах да си правя тост, но погледът й не престана да прогаря гърба ми.

— Четох в леглото.

Последва пауза, която сякаш продължи цяла вечност.

— Кейти? — каза накрая мама.

Ръцете ми трепереха, докато мажех филийката с масло.

— Да?

— Започваш ли да свикваш тук? Харесва ли ти?

— Става — кимнах.

— Това е добре — отвърна тя и поемайки дълбоко въздух, добави: — Вълнуваш ли се за днес?

Стомахът ми се сви. Идеше ми да й се развикам, задето ме насади така с Деймън, но знаех, че не го е направила нарочно. Притесняваше се, че няма да й простя, че ме довлече тук, далеч от всичко, което обичах.

— Донякъде — излъгах.

— Мисля, че ще прекараш чудесно — каза тя. — Само бъди внимателна.

Изгледах я многозначително.

— Съмнявам се, че може да ми се случи нещо, докато плувам.

— Къде ще ходите?

— Не знам. Не ми каза. Сто на сто някъде наблизо.

— Знаеш какво имам предвид. Той е хубаво момче… — каза тя, отправяйки се към вратата, и ме изгледа с онзи поглед в стил „ти дето отиваш, аз оттам се връщам“.

После за щастие излезе. Въздъхнах с облекчение. Не бях в състояние да изслушам отново беседата за птичките и пчеличките, още по-малко пък днес. Първия път се бях травмирала достатъчно. Втрисаше ме само като си помислех.

Миех чиниите, когато на входната врата се почука. Стреснах се и погледнах часовника.

11:46. Поех дълбоко въздух да се успокоя и отидох да отворя, препъвайки се в собствените си крака. На прага стоеше Деймън, преметнал небрежно плажна кърпа през рамо.

— Малко подраних.

— Виждам — отвърнах хладно. — Случайно да си се отказал? Може винаги да пробваш да излъжеш.

— Не съм лъжец — каза той, вирвайки вежда.

— Момент да си взема нещата — изстрелях и без да чакам отговор, затръшнах вратата пред лицето му.

Беше детинска постъпка, но се почувствах така, сякаш съм извоювала малка победа. Отидох в кухнята, грабнах кърпата и се върнах да отворя вратата. Деймън стоеше там, където го бях оставила. Кимна ми и тръгнахме.

Обзе ме нервна възбуда, докато вървях след него през двора.

— Няма ли да ми кажеш къде отиваме? — попитах.

— Няма да е забавно, ако ти кажа? — отвърна той. — Как иначе ще се изненадаш?

— Отскоро съм тук, ако нямаш нищо против. Ще се изненадам, където и да ме заведеш.

— Тогава какво питаш? — каза той и ме изгледа високомерно.

Въздъхнах отегчено.

— Няма ли да вземем колата?

Деймън се разсмя.

— Не. Там, където отиваме, не се стига с кола. Не е някое известно място. Повечето от местните дори не го знаят.

— О, значи да се смятам за специална.

— Знаеш ли какво си мисля, Кити?

Погледнах го крадешком. Наблюдаваше ме с такава съсредоточеност, че чак се изчервих.

— Убедена съм, че не искам да знам.

— Мисля си, че сестра ми има много високо мнение за теб и започвам да се питам дали не крои нещо.

— Е, колко е високо мнението й, Деймън? — ухилих се самодоволно.

Той сякаш се изненада да чуе името си. Миг по-късно съсредоточението в погледа му изчезна и той ме поведе надолу по улицата. Когато пресякохме главния път и навлязохме в гъстата гора отвъд, любопитството ми прерасна в притеснение.

— Защо ме водиш в гората? Да не би да ми готвиш нещо? — попитах къде на шега, къде сериозно.

Той ме погледна през рамо, но от гъстите му мигли не можех да видя очите му.

— И какво бих могъл да ти готвя в гората, котенце?

Побиха ме тръпки.

— О, възможностите са неограничени.

— Нали? — отвърна той.

Пробиваше си с лекота път през гъстата растителност и оплетените филизи по земята, а аз непрекъснато се препъвах в корени и обрасли с мъх камъни.

— Не може ли да кажем, че сме го направили?

— И на мен не ми е приятно, вярвай ми, но мрънкането ти няма да подобри нещата — каза той, прескачайки едно паднало дърво, и се обърна да ми подаде ръка.

— Направо е удоволствие да се говори с теб — троснах се и за миг се поколебах дали да не прескоча дървото без негова помощ, но накрая хванах ръката му.

От допира сякаш ме удари ток. Прехапах устни, докато преминем препятствието, и си дръпнах ръката.

— Благодаря.

Деймън не отговори, просто отмести поглед от мен и продължи да върви.

— Кефиш ли се, че ще почнеш в ново училище?

Какво?! Много пък му пука!

— Ми не е много приятно да си новак, да ти кажа. Не познаваш никого, всички те зяпат, хич не е забавно.

— Знам какво имаш предвид.

— Знаеш ли?

— Да, знам. Още малко и ще стигнем.

Искаше ми се да го разпитам, но реших, че няма смисъл. Пак щеше да ми отговори уклончиво или да ми се направи на интересен.

— Колко малко? Май доста вървяхме вече.

— Не сме вървели чак толкова, двайсетина минути, най-много половин час. Нали ти казах, че мястото е закътано.

Малко по-надолу гората най-после свърши и излязохме на открито.

— Добре дошла в нашето малко кътче от рая — заяви той с ехидна усмивка.

Реших да не му обръщам внимание и направих няколко крачки напред да огледам мястото.

— Боже, каква красота!

— Нали?

Той застана до мен и вдигна длан над очите си да се предпази от яркото слънце, което блестеше върху гладката повърхност на водата.

От начина, по който стоеше и гледаше наоколо, разбрах, че това място е специално за него. Самият факт, че ми го показваше, ме накара да се почувствам някак особено. Пресегнах се и сложих длан на ръката му, а той веднага се обърна и ме погледна.

— Благодаря ти, че ме доведе тук.

Дръпнах си ръката и извърнах глава, преди да успее да си отвори устата и да развали всичко.

През гората преминаваше река, която точно на това място се разливаше в малко естествено езеро, чиито бистри води трептяха от лекия бриз. По средата се издигаха гладки и заоблени скали. Незнайно как дърветата сякаш се бяха отдръпнали, за да опишат идеален кръг около езерото, а на освободеното и озарено от слънце пространство бе поникнала ниска трева, изпъстрена с диви цветя. Навсякъде цареше пълен покой.

Доближих се до водата.

— Колко е дълбоко?

— Около три метра на повечето места, шест отвъд скалите. — Деймън отново се бе оказал зад мен, без да го усетя. — Ди обожава това място. Преди да дойдеш, прекарваше дни наред тук.

Пристигането ми явно беше началото на края за него. Апокалипсис. Кейт-магедон.

— Виж, нищо лошо няма да сторя на сестра ти.

— Дано.

— Няма да й повлияя зле — опитах отново, давайки си сметка, че нещата биха били далеч по-прости, ако се погаждаме. — Никога не съм се забърквала в нищо.

Той пристъпи и се изравни с мен, продължавайки да гледа спокойните води.

— Тя няма нужда от приятели като теб.

— Че какво ми има на мен бе?! — сопнах се. — Знаеш ли какво? По-добре не ми отговаряй.

Той въздъхна.

— Защо се занимаваш с градинарство?

Изтръпнах. Ръцете ми сами се свиха в юмруци.

— Моля?!

— Защо се занимаваш с градинарство? — повтори той, все така загледан в езерото. — Ди каза, че го правиш, за да не мислиш. За какво се опитваш да не мислиш?

Какво сега? Почнахме да си споделяме ли изведнъж?

— Не е твоя работа.

Деймън сви рамене.

— Хайде да плуваме тогава.

Да плувам с него бе последното, което исках да направя в този момент. Виж, да го удавя, да. Но в следващия момент той изрита маратонките си, събу джинсите и остана по шорти за плуване. После със светкавичен жест свали и фланелката и просто онемях. По дяволите, бях виждала мъже по бански и преди. Доскоро живеех във Флорида, където всеки втори се разкарваше полугол. И такива като него бях виждала не един и двама. Голяма работа!

Само дето работата хич не беше малка.

Тялото му беше съвършено, не прекалено мускулесто, но определено доста развито за възрастта му. Когато тръгна с плавна стъпка към езерото, по гърба и по бедрата му се очерта всеки мускул.

Не знам колко време го зяпах, преди да се гмурне най-после във водата. Лицето ми гореше. Въздъхнах тежко и едва тогава си дадох сметка, че съм си сдържала дъха. Трябваше да се взема в ръце. Или да намеря камера да го заснема, защото сто на сто можех да изкарам добри пари от едно такова видео. Беше жесток, дявол да го вземе… Стига да не си отваряше устата.

Деймън се показа над повърхността на водата няколко метра по-навътре, още по-красив с прилепналата назад мокра коса и с онези изумруденозелени очи, които съвсем се открояваха на откритото му лице.

— Няма ли да влезеш?

Сетих се за банския, който бях облякла, и ми идеше да избягам. Предишната ми увереност се бе изпарила напълно. Събух си гуменките бавно и методично, преструвайки се, че се наслаждавам на пейзажа, а сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош, сякаш искаше да изскочи.

Той ме гледа с любопитство известно време и накрая каза:

— Май си доста срамежлива, а, котенце?

Прималя ми.

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— Защото, като го чуеш, се наежваш точно като котка — каза той през смях и се оттласна назад, образувайки вълнички около гърдите си. — Е, ще влезеш ли най-после?

Мили боже, той явно нямаше намерение да се махне. Тъкмо обратното, гледаше ме с такова предизвикателство, сякаш очакваше да се уплаша и да се откажа. Може би точно това искаше. Нямах никакво съмнение, че прекрасно знае какъв ефект предизвиква върху момичетата.

Сдържаната и практична Кейти щеше да влезе с дрехите във водата. Не исках да бъда тази Кейти. Нали именно затова бях облякла червения бански? Исках да му покажа, че не може да ме уплаши така лесно. И бях решена да спечеля този рунд.

Деймън изглеждаше отегчен.

— Давам ти една минута да се престрашиш.

Преодолях желанието си отново да му покажа среден пръст и поех дълбоко въздух. Нямаше да се събличам гола, в края на краищата.

— Иначе какво?

Той доплува по-близо до брега.

— Иначе излизам и те вкарвам насила във водата.

— Ти само посмей — изгледах го навъсено.

— Четирийсет секунди.

Той се приближи още повече, без да откъсва пронизващия си поглед от мен.

Прокарах длан по челото си и въздъхнах.

— Трийсет секунди — подвикна той от още по-близко разстояние.

— Господи! — смотолевих и бързо свалих блузата си.

Мина ми през ум да я хвърля в лицето му, но секундите летяха и побързах да си събуя и панталонките, преди да е излязъл от водата.

Пристъпих напред с ръце на кръста.

— Доволен ли си?

Деймън престана да се усмихва и още повече се вторачи в мен.

— Чак пък доволен.

— Какво каза? — изгледах го изпод вежди.

Тоя идиот наистина ли изтърси това, което си мисля?

— Нищо. Хайде, влизай, преди тая червенина да е стигнала до петите ти.

Изчервих се съвсем под изпитателния му поглед и побързах да се обърна, за да отида до едно място, на което езерото беше по-плитко. Хладката вода бе като балсам за пламналата ми кожа. Отчаяно търсех нещо смислено да кажа.

— Много е красиво тук.

Той ме погледа още известно време, след което, слава богу, изчезна под повърхността. Изпитвах нужда да охладя лицето си и също се гмурнах. Допирът с хладната вода ми подейства отрезвяващо, мислите ми се проясниха.

Когато изплувах и отметнах дългата си коса назад, за да открия лицето си, Деймън ме гледаше от няколко метра разстояние, потопен почти до брадичката. От тежкото му дишане по гладката повърхност на водата от време на време се появяваха леки вълнички. Нещо в погледа му ме теглеше да се приближа.

— Какво? — попитах след известно мълчание.

— Защо не дойдеш насам?

Как ли пък не! Нямаше да му доставя това удоволствие дори да ме подмамеше с бисквитка. Кой знае какво можеше да направи. Гмурнах се и заплувах към скалите.

Стигнах ги с няколко мощни загребвания, излязох от водата и изпълзях върху топлите камъни. Изстисках косата си и вдигнах глава да погледна наоколо. Деймън плуваше на място някъде по средата на езерото.

— Изглеждаш разочарован.

Той не отговори. Лицето му придоби странно, почти объркано изражение.

— Мдаа… да видим какво имаме тук.

Потопих краката си във водата и го изгледах с недоумение.

— Сега пък какво те прихвана.

— А, нищо — отвърна той и заплува към мен.

— Каза нещо.

— Нали?

— Много си странен.

— А ти не си това, което очаквах — каза той и посегна да ме хване за глезена.

Отдръпнах се и попитах:

— Какво имаш предвид? Че не ставам за приятелка на сестра ти ли?

— Нямате нищо общо.

— Откъде знаеш? — казах и дръпнах и другия си крак.

— Знам.

— Приличаме си в много неща. Освен това я харесвам. Много е симпатична и умее да се забавлява. — Изпълзях още по-назад, за да не може изобщо да ме докопа. — А ти трябва да престанеш да се държиш като идиот и да разгонваш приятелите й.

Деймън замълча за миг, а после се разсмя.

— Ти наистина не приличаш на останалите.

— Кои останали?

Отново настъпи мълчание. Чуваха се единствено тихите плясъци на водата около раменете му.

Поклатих глава и се отказах да настоявам. След малко той отново се гмурна. Излегнах се на скалите и затворих очи. Слънцето галеше лицето ми, топлината на скалите приятно грееше тялото ми, хладната вода гъделичкаше стъпалата ми. Почувствах се като на плажа във Флорида. Можех да остана тук цял ден. Ако го нямаше Деймън, всичко щеше да е идеално.

Нямах никаква представа защо твърдеше, че не съм като останалите и че сестра му няма нужда от приятели като мен, но едва ли се дължеше само на някаква болезнена братска загриженост и ревност. Надигнах се на лакти, очаквайки да го видя да лежи по гръб във водата, но него го нямаше. Изправих се внимателно върху хлъзгавите скали и огледах езерото да зърна някъде чернокосата му глава, но не го съзрях никъде. Обърнах се да го потърся от другата страна на скалите, но и там го нямаше. Започна да ме обзема паника.

Да не би да ме е зарязал, за да се избъзика с мен? Но нямаше ли да го чуя, ако беше излязъл от водата?

Зачаках, надявайки се всеки момент да се появи на повърхността, останал без дъх, но секундите станаха минута, после две. Очите ми шареха все по-тревожно по гладкото като огледало езеро, но от него нямаше и следа.

Прибрах косата си зад ушите и вдигнах длан над очите си, за да виждам по-добре на яркото слънце. Нямаше начин да издържи толкова дълго под вода. Беше просто невъзможно.

Дъхът ми свистеше леден във внезапно отеснелите ми гърди. Нещо не беше наред. Изкатерих се нагоре по скалите и се взрях в спокойните води долу. Да не би да се беше наранил?

— Деймън! — извиках. Никой не отговори.