Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (24)

Двайсет и четвърта глава

Страхът толкова бързо скова всяка брънка на тялото ми, че изпаднах почти в ступор. Не можех да проумея как е възможно да не усещам нищо, след като в мен сигурно бушуваха всевъзможни чувства?

Деймън се наведе и вдигна крачола на панталона си. Чу се звук като от отлепване на велкро. Нещо дълго и черно проблесна в дланта му. Едва когато го набута в треперещите ми ръце, си дадох сметка, че е някакво черно стъкло с остър връх в единия край и кожена дръжка в другия.

— Това е обсидиан — вулканично стъкло. Така е подострен, че може да пробие всичко — каза той бързо. — Това е единственото нещо на тази планета, с което може да убиеш арумианец. Техният криптонит.

Гледах го вцепенена и пръстите ми сякаш сами се затвориха около кожената дръжка.

— Хайде, красавецо! — изкрещя арумианецът по средата с гърлен глас, който приличаше на рев на див звяр. — Излез да си поиграем!

Деймън не трепна. Хвана лицето ми със здравите си, сигурни ръце и каза:

— Чуй ме, Кити. Като ти кажа „бягай“, бягаш, без да се обръщаш за нищо на света. Ако някой от тях тръгне да те гони, който и да било, наръгваш го, където свариш, с обсидиана.

— Деймън…

— Не! Като ти кажа „бягай“, бягаш, Кити. Разбра ли?

Те бяха трима, той — един. Шансовете му бяха нищожни.

— Недей, моля те! Избягай с мен…

— Не мога. Ди е само на няколко километра оттук.

Очите ни за миг се срещнаха.

— Като ти кажа „бягай“, бягаш!

С тези думи той се обърна, въздъхна тежко и отвори вратата на колата. Излезе бързо, изпъна гръб и тръгна самоуверено към тях. Онази самодоволна усмивка, заради която толкова пъти ми се беше искало да го прасна през лицето, се появи на устните му.

— Я, виж ти — каза той. — Та вие сте по-грозни като хора, отколкото в истинския си вид. Не мислех, че е възможно. Изглеждате, сякаш сте изпълзели от някоя дупка. Вижда ли ви слънце въобще?

Онзи в средата, който сигурно им беше главатар, изръмжа.

— Сега си много надменен като всички луксианци. Но да видим къде ще отиде тая арогантност, когато ти изпием силиците.

— Там, където и ритникът ми — отвърна Деймън и сви юмруци.

Главатарят го погледна, озадачен.

— Тоест, в задника ти — ухили му се Деймън и другите двама веднага изсъскаха. — Чакай малко. Май съм ви виждал вас. А, сетих се! Не бяхте вие, а брат ви, когото убих. Ще прощавате. Как се казваше той? Всички сте ми толкова еднакви.

Телата им затрептяха и те започнаха да изчезват и да се появяват, превръщайки се от хора в сенки и обратното. Посегнах към дръжката на вратата, стискайки здраво камата в другата ръка. Сърцето ми биеше толкова бързо, че всичко останало ми се виждаше някак забавено.

— Ще те изцедя до капка! — изръмжа единият от двамата.

— Ще се молиш за милост!

— Като братчето ти ли? — отвърна Деймън с леден глас.

— Той доста се моли, рева като момиченце, преди да сложа край на мизерното му съществуване.

И тук нещата загрубяха. Тримата арумианци зареваха в един глас с вой на ураган и грохот на смърт. Дъхът ми секна.

Деймън вдигна ръце и нададе оглушителен, нечуван рев, от който колата се разтресе, пътят отдолу се разлюля, а дърветата се огънаха назад. Чу се оглушителен тътен като от гръмотевица, последван от още няколко един след друг. Цялата земя сякаш се тресеше и бучеше.

Погледнах през страничния прозорец и се вцепених. Дърветата падаха като сламки, завличайки с дебелите си, преплетени корени огромни буци земя. Въздухът натежа от мириса на влажна пръст.

Боже мой! Деймън изкореняваше дървета.

Огромен ствол се стовари върху гърба на един от арумианците и го запрати на няколко метра по-нататък по пътя. Навсякъде летяха дървета. Някои от тях паднаха на пътя и го препречиха, предотвратявайки възможността някой невинен шофьор да стане случаен свидетел на целия този ужас. Пречупени клони хвърчаха във въздуха като стрели. Двамата останали арумианци се превръщаха в сенки, за да ги избягват, и те преминаваха през тях, без да срещнат никаква съпротива.

Земята под колата се тресеше. Банкетът по протежение на пътя се напука като стъкло и наоколо полетяха огромни късове асфалт, които се възпламениха във въздуха и се изстреляха право към арумианците.

Мили боже! Сериозно щях да се замисля, преди следващия път да дръзна да се заяждам с Деймън.

Арумианците умело избягваха дърветата и парчетата асфалт и мятаха в отговор нещо, което приличаше на нефт. Асфалтът на пътя пушеше там, където се стоварваха мазните, безформени топки. Наоколо замириса на горещ катран.

В този момент Деймън се превърна в ослепителна бяла светлина, в същество от друг свят, красиво и едновременно с това плашещо. В края на дългите му ръце светлината изведнъж стана по-ярка и по-наситена, доби кълбовидна форма, пулсираща от енергия, а после се откъсна и се стрелна като мълния. По пътя попадаха искри. Електрическите кабели отгоре се скъсаха с пукот и се взривиха. Арумианците приеха истинския си образ, но сенките им не можеха да се скрият от светлината на Деймън. Виждах ги как продължават да настъпват към него. Единият свърна встрани и нападна.

Деймън събра дланите си с трясък и от ударната вълна, която последва, всичко наоколо се разтресе. От тялото му изригна светлина и полетя към приближаващия се арумианец, запращайки го на топка във въздуха. Докато летеше, той за миг придоби човешки образ. Тъмните очила се пръснаха на парчета, които започнаха да се реят наоколо като във вакуум. Деймън отново плесна с ръце и арумианецът се взриви сред дъжд от искри, които обсипаха небето като хиляди ярки звезди.

Деймън махна с ръка и другият арумианец отхвръкна няколко метра назад, преметна се няколко пъти във въздуха, но се приземи на крака.

„Бягай!“, дочух глас в главата си. „Бягай веднага, Кити. Не поглеждай назад. Бягай!“

Отворих вратата и се изстрелях от колата, но се спънах, паднах на колене и се претърколих в канавката. Ревът на арумианците зад мен моментално ме изправи на крака и хукнах с всички сили. Когато стигнах до първото неизкоренено дърво, изведнъж спрях. Инстинктът ми казваше да продължа да бягам, да изпълнявам каквото ми казваше Деймън, без да мисля, но сърце не ми даваше да го оставя.

Кръвта бясно пулсираше в главата ми, гърлото ми така се беше свило, че не можех да дишам, умирах от страх, но се обърнах. Двамата останали арумианци го нападаха от двете страни, превръщайки се ту в сенки, ту във високи, внушителни фигури.

Топки гъст черен нефт летяха покрай него, почти докосвайки светлинния ореол, който го ограждаше. Една от тях попадна върху дърво от отсрещната страна на пътя и го разцепи на две.

Деймън отвръщаше на удара, хвърляйки огнени кълба от светлина по тях — светкавично бързи и смъртоносни. Те свистяха във въздуха и избухваха в пелена от пламъци, които угасваха със съскане, когато не достигаха целта си. Арумианците бяха по-бавни от Деймън, но успяваха да избегнат всеки негов удар. След може би трийсет огнени кълба ослепително бялата му фигура започна да се забавя, а времето между всяка атака взе да става по-дълго и по-дълго. Изтощаваше се. Нямаше да издържи.

Обзе ме ужас, като видях как го дебнат, как се приближават към него все повече и повече и черните им сенки вече почти обгръщат неговата светлина. Кълбо от яркочервени пламъци се оформи от тялото му и се изстреля към нападателите, но пропусна целта си и се търколи през пътя, свистейки без никаква полза.

Единият от арумианциге прие истинския си образ и така се сля с мрака, че вече не се виждаше, а другият продължаваше да мята мазни черни топки по Деймън, без да спира нито за миг. За да избегне ударите, той непрекъснато изчезваше и се появяваше няколко метра по-встрани. Движеше се толкова бързо, та имах чувството, че всичко се разиграваше под светлината на стробоскоп.

Съсредоточен в арумианеца, който го атакуваше. Деймън не забеляза, че другият го напада в гръб. Ръце от черни сенки обхванаха това, което би трябвало да е главата му, и го свалиха на колене край пътя. Извиках, но ехидният смях на арумианеца удави гласа ми.

— Готов ли си да се молиш? — просъска той, приемайки човешки образ. — Хайде, достави ми това удоволствие. Толкова ще се радвам да чуя думата „милост“ да се процежда от устните ти, докато отнемам и последните ти сили.

Деймън не отговори, но светлината му запращя и стана още по-ярка.

— Ще се инатиш докрай, а? Твоя работа — каза арумианецът и пристъпи напред. — Барук, време е — извика той на брат си.

Барук дойде, хвана Деймън и го изправи на крака.

— Давай, Сарифет!

Част от мозъка ми сякаш спря да работи. Движех се, без да мисля. Тичах с всички сили към онова, от което Деймън ми беше наредил да бягам далеч. Обсидианът започна да пари в ръката ми. Земята под мен гореше, сякаш беше покрита с живи въглени. Токът на едната ми обувка се закачи в нещо и се счупи, но продължих да тичам.

Не бях смела. Бях безразсъдна.

Сарифет се преобрази в сянка и заби черния си юмрук в гърдите на Деймън, точно в средата. Викът, който последва, ме разтърси, превръщайки страха ми в гняв и отчаяние. Светлината на Деймън блесна, ослепителна и невероятно концентрирана. Земята зловещо се разтресе.

Вече бях на няколко стъпки зад Сарифет. Стиснах обсидиана, засилих се и го забих в гърба му с цялата мощ, на която бях способна. Очаквах да срещна някаква съпротива, някакво съприкосновение с плът, с кости, но обсидианът премина през черната сянка като през празно пространство и аз се строполих на колене.

Сарифет подскочи, освободи ръката си от светлината на Деймън, която го обгръщаше, и рязко се обърна. Протегна черните си ръце към мен. Отстъпих назад, спънах се и паднах по гръб. Обсидианът пулсираше с бледа светлина в ръката ми.

И изведнъж Сарифет спря. Сянката му се раздроби на парчета, които увиснаха във въздуха, а после литнаха в небето, засенчвайки звездите. В един миг се бе надвесил застрашително над мен, в следващия изчезна като дим.

Барук пусна Деймън и отстъпи крачка назад. Черните му очертания приеха човешки образ само за секунда, но успях да видя ужасеното му изражение и погледа му, вперен в пулсиращия обсидиан в ръката ми. После очите му срещнаха моите. Бяха злокобни и вещаеха отмъщение, каквото дори не можех да си представя. Миг по-късно той се превърна в сянка, погълнала мрака в себе си, пресече пътя като ранена змия и изчезна в нощта.

Хукнах като обезумяла през изпочупени клони и изоран асфалт, за да стигна до Деймън. Той все още беше в истинския си образ, просто облак от светлина, и не знаех къде да го докосна, нито колко сериозно е наранен.

— Деймън — прошепнах, клякайки на разранените си колене до него. Устните ми, ръцете ми, цялото ми тяло трепереше. — Деймън, моля те, кажи нещо.

Светлината се усили за миг, лъхна ме топлина, но той не помръдна, не издаде нито звук, нито дори шепот, който да чуя в мислите си. Ами ако минеше някой? Как щях да обясня всичко това? Ами ако беше ранен? Ако умираше? В гърлото ми се надигна вопъл.

Телефонът ми! Можех да се обадя на Ди. Тя щеше да знае какво да прави. Трябваше да знае. Понечих да се изправя и усетих ръка на рамото си. Обърнах се и видях Деймън в човешкия му образ. Беше коленичил на земята с наведена глава, но хватката му бе здрава.

— Деймън! Божичко! Добре ли си? — Коленичих до него и сложих ръка на топлото му лице. — Моля те, кажи ми, че си добре! Моля те!

Той бавно вдигна глава и положи длан върху моята.

— Напомни ми — каза той задъхан, — никога да не те нервирам повече. Господи, да не би да тренираш тайно някакво бойно изкуство?

Разсмях се и се разплаках едновременно. После така се хвърлих на врата му, че едва не го проснах по гръб. Зарових лице в шията му, вдъхвайки прекрасния му аромат. Той нямаше друг избор, освен да ме прегърне на свой ред. Обгърна кръста ми, зарови пръсти в къдриците ми, които отдавна не бяха събрани в кок.

— Не ме послуша — прошепна той в ухото ми.

— Аз никога не те слушам — отвърнах, стискайки го още по-силно. После се отдръпнах леко назад и се вгледах в умореното му, но невероятно красиво лице. — Ранен ли си? Мога ли да направя нещо?

— Ти вече направи достатъчно, Кити — отвърна той и ме изправи, заедно със себе си. Пое дълбоко въздух и се огледа наоколо. — Трябва да се махнем оттук, преди някой да е дошъл.

Не ми беше ясно какво щеше да промени отсъствието ни. Наоколо сякаш бе минало торнадо. Но после Деймън отстъпи назад, махна с ръка и дърветата, които бяха препречили пътя, се изтъркаляха като сламки встрани. Действието не му костваше никакво усилие.

— Хайде — каза той.

Докато вървяхме към колата, осъзнах, че още стискам обсидиана в ръката си. За наш късмет, двигателят запали още щом Деймън врътна ключа.

— Добре ли си? Да не би да ти има нещо? — попита той, виждайки, че треперя.

— Добре съм — отвърнах. — Просто… ми дойде малко множко.

Той се изсмя кратко, а после изведнъж удари волана с юмрук.

— Трябваше да се сетя, че ще се появят и други! Те винаги се движат по четирима. Мамка му!

Стиснах обсидиана още по-силно, вперила поглед право напред. Адреналинът спадаше и започвах да осъзнавам какво се бе случило.

— Но те бяха само трима.

— Да, понеже убих първия — отвърна той и извади мобилния си телефон от джоба. — Нещо, с което определено съм ги вбесил.

Заедно бяхме убили още двама. Не ми беше трудно да предположа, че последният ще да е още по-бесен. Напуши ме налудничав, истеричен смях. Трябваше да сложа ръка на устата си, за да не се разсмея.

Деймън се обади на Ди и й нареди да събере тримата Томсън и всички да останат у господин Гарисън, докато не се съмне. За разлика от арумианците, които бяха по-силни през нощта, защото тъмнината ги зареждаше и им помагаше да се движат незабелязано, луксианците бяха в стихията си през деня. Деймън обясни съвсем накратко какво бе станало и Ди явно го попита за мен, защото го чух да й казва, че съм добре.

— Кити, добре ли си наистина? — попита той загрижено, след като приключи разговора.

Кимнах. Бях жива. Той беше жив. Бяхме добре. Но не можех да спра да треперя. Викът на Деймън не спираше да звучи в ушите ми.

 

 

Деймън искаше да прекарам нощта у тях. Дори не си направих труда да го питам защо. Беше очевидно. Наоколо обикаляше бесен арумианец и докато не се справеха и с него, у тях щях да съм на по-сигурно място. За втори път тази вечер не възразих. Не се заблуждавах, че иска да остана при него от загриженост или поради някаква друга причина. Просто се налагаше.

Обадих се на мама да й кажа, че ще остана да спя у Ди. Тя се възпротиви, естествено, но в крайна сметка успях да я убедя и си пожелахме лека нощ. После Деймън ме заведе в стаята за гости, в която се бях събудила сутринта, след като разбрах за тях. Струваше ми се, че оттогава са минали векове.

Откакто бяхме влезли в къщата, Деймън не беше обелил и дума. Изглеждаше вглъбен в мислите си, дори дистанциран. Донесе ми долнище на пижама и фланелка, която вероятно беше на Ди, и излезе от стаята. Завлякох се до банята, свалих съсипаната рокля, навих я на топка и я метнах в кошчето. Не исках да я виждам повече.

Горещата вода не можеше да смекчи болката, която изпитвах. Никога през живота си не се бях чувствала така. Всеки мускул по тялото ми ме болеше. Мозъкът ми едва работеше от изтощение. Когато излязох от душа, краката ми сякаш се огъваха. Дори в пълната с гореща пара баня треперех от студ.

Бавно изтрих запотеното огледало и се втрещих от собственото си отражение. Очите ми бяха огромни. Лицето ми — мъртвешки бледо и изопнато. Приличах повече на извънземно от приятелите си.

Изсмях се нервно и се уплаших. Смехът ми прозвуча дрезгав, сподавен и грозен в кънтящата баня.

Барук щеше да се върне. Затова беше толкова умислен Деймън. Знаеше, че арумианецът ще търси отмъщение, и не можеше да направи нищо, за да го спре. Аз пък още по-малко.

— Всичко наред ли е? — попита Деймън през затворената врата.

— Да — отвърнах и прокарах набързо пръсти през мократа си коса, за да я пооправя. — Да — прошепнах отново, сякаш за да убедя самата себе си.

Облякох дрехите, които ми беше дал, и се почувствах уютно в тях. Бяха топли, чисти, пръхкави и миришеха на прах за пране.

Когато излязох от банята, той седеше на края на леглото. Изглеждаше уморен. Беше се преоблякъл в долнище на анцуг и фланелка и приличаше на момченце.

— Добре ли си? — попитах.

Той кимна.

— Когато използваме силите си, губим… енергията си, част от себе си. Нужно е време, за да се възстановим. Щом изгрее слънцето, ще се оправя. — Той замълча за миг и ме погледна в очите. — Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.

Стоях пред него и се опитвах да възприема думите му. Не беше в характера му да се извинява и да съжалява. А после той съвсем ме втрещи.

— Не ти благодарих — каза, без да откъсне поглед от мен. — Трябваше да избягаш, Кити. Те щяха да те… убият, без да им мигне окото. Но ти се върна и ми спаси живота. Благодаря ти.

Понечих да му кажа нещо, но не смеех да го изрека и просто стоях и го гледах безмълвно.

— Ще останеш ли с мен тази нощ? — престраших се накрая. — Не те свалям. Просто… Ако не искаш, не е проблем, но…

— Знам — отвърна той и стана от леглото. — Само да проверя още веднъж къщата и веднага се връщам.

Легнах в леглото, придърпах завивките до брадичката си и вперих поглед в тавана. После стиснах клепачи и започнах да броя наум, докато чух стъпките му. Когато отново отворих очи, той стоеше на вратата и ме гледаше.

Дръпнах се в единия край на леглото, за да му оставя достатъчно място. Изведнъж ми мина странна мисъл. Бил ли е някога в едно легло със земно момиче? Беше толкова абсурдно да се питам такива глупости. Не им беше забранено да имат връзка със земни хора. Просто не би имало голям смисъл. Пък и след всичко, което се бе случило тази нощ, точно за това ли намерих да мисля?

Деймън заключи вратата, провери големите френски прозорци и бавно легна в другия край на леглото, скръствайки ръце на гърдите си. Лежахме в тишина един до друг и гледахме в тавана. А сърцето ми биеше като лудо. Дали заради всичко, което бяхме преживели, или защото Деймън бе до мен, жив, от плът и кръв, но сетивата ми работеха на пълни обороти. Усещах бавното му, равномерно дишане, топлината, която излъчваше тялото му, и собствената си потребност да потъна в тази топлина.

Чувствах се ужасно неловко. Прокарах пръсти по ръба на завивката, а после, без да искам, го погледнах. Деймън се обърна и на лицето му се появи лека усмивка.

— Това е… толкова странно — изсмях се нервно.

Усмивката му стана по-широка и кожата около очите му се набръчка.

— Наистина.

Разсмях се с пълно гърло. Не беше уместно да се смея след всичко, което се бе случило, но не можах да се сдържа. А веднъж започнала, не можех да се спра. Бях се отървала на косъм от потенциален изнасилван и от орда настървени извънземни, жадни за смърт. Как да не откачи човек?

Деймън също се разсмя. Кискахме се така, докато ми потекоха сълзи. Когато гръмкият му смях утихна, той се пресегна и избърса сълзите ми с пръст. Застинах, вперила поглед в него. Отдръпна ръка, но задържа поглед на лицето ми.

— Това, което направи тази вечер… беше невероятно — каза той.

През тялото ми премина сладка тръпка.

— Смаях те, нали? Сигурен ли си, че не си ранен?

Деймън се усмихна и отвърна:

— Нищо ми няма. Благодарение на теб.

После се обърна, угаси нощната лампа до леглото и отново се намести на възглавницата.

— Светя ли? — попитах в тъмното, опитвайки се да поддържам разговора.

— Като коледна елха.

— Не само звездата, така ли?

Леглото се разклати леко и той докосна ръката ми.

— Не. Много ярко светиш. Все едно гледам слънцето.

Това ми се виждаше съвсем налудничаво. Вдигнах ръката си да я огледам, но едва съзирах очертанията й в тъмнината.

— Значи няма да можеш да заспиш.

— Всъщност това ме успокоява. Напомня ми за моите хора.

Обърнах глава да го погледна. Той лежеше на една страна и ме наблюдаваше. В слабините ми запърхаха пеперуди.

— Не ми беше казал за това с обсидиана.

— Мислех, че не е необходимо. Или по-скоро се надявах, че няма да се наложи.

— Вас може ли да нарани?

— Не. И преди да попиташ, нямаме навика да казваме на земни хора какво може да ни убие — отвърна той с равен тон. — Дори онези от службите не знаят къде е слабостта ни. Но обсидианът неутрализира силите на арумианците. Точно както бета-кварцът в Сенекските скали поглъща голяма част от енергията, която излъчваме. При арумианците обаче дори най-малкото съприкосновение с обсидиан е фатално. Заради начина, по който отразява светлината.

— Всички кристали ли са опасни за тях?

— Не, само този вид. Не знам точно защо. Матю се опита да ми обясни веднъж, но, честно казано, не си направих труда да запомня. За мен важното е, че ги убива. Винаги носим обсидиан със себе си, където и да ходим. Ди го носи в чантата си.

— Не мога да повярвам, че убих някого — казах, потресена.

— Не си убила някого. Убила си зъл и безпощаден извънземен, който би те унищожил, без да му мигне окото. Който със сигурност щеше да убие мен — добави той, прокарвайки длан по гърдите си. — Спаси ми живота, Кити.

Това, че онзи е бил зъл, не ме накара да се почувствам по-добре.

— Постъпи като Снежната птица — каза Деймън след малко.

Очите му бяха затворени. Изглеждаше в пълен покой. Може би за първи път го виждах толкова… открит.

— Как така?

На устните му се появи лека усмивка.

— Можеше да ме оставиш и да избягаш, както ти казах. Но ти се върна и ме спаси. Не беше длъжна да го правиш.

— Не можех да те оставя — отвърнах и отместих поглед от лицето му. — Нямаше да е правилно. И никога нямаше да си го простя.

— Знам, Кити. Опитай се да поспиш малко.

Бях уморена, изтощена, но се чувствах като дете, което не смее да затвори очи от страх, че Торбалан дебне зад вратата.

— Ами ако онзи се върне? — попитах и изведнъж ме обзе друг страх. — Ди е с господин Гарисън. Той знае, че съм била с теб, когато те нападнаха. Ами ако ме предаде? Ако онези от службите…

— Шшт… — прошепна Деймън и намери ръката ми. Допирът беше лек, но го усетих чак до върха на стъпалата си. — Няма да се върне. Не и тази нощ. А Матю няма да те предаде. Няма да му позволя.

— Но…

— Кити, няма да му позволя. Обещавам ти. Успокой се. Няма да допусна да ти се случи нещо.

Пеперудите запърхаха отново, но този път бяха цял рояк. Опитах се да потисна усещането. Извънземни или не, с Деймън бяхме… ами… като магнити, които се отблъскват. Не беше възможно да изпитвам към него нищо друго, освен раздразнение, но тия проклети пеперуди не спираха.

„Няма да допусна да ти се случи нещо“.

Гърдите ми започнаха да се надигат все по-често. Докосването му пареше ръката ми. Думите му ме изпълниха с копнеж, силен, всепоглъщащ и неочакван. По дяволите, чувствах се толкова добре до него. Тялото ми се отпусна. Секунди, може би минути по-късно се унесох и заспах до момчето, което не можех да понасям.

Последната мисъл, която мина през главата ми, преди да се предам на съня, бе дали ще се събудя на сутринта до този непознат за мен Деймън, или до кретена Деймън, който до болка познавах.