Метаданни
Данни
- Серия
- Лукс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Obsidian, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирена Алексиева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 60 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дженифър Л. Арментраут
Заглавие: Обсидиан
Преводач: Ирена Алексиева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Петя Дочева
Художник: istock photo
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1256-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1482
История
- — Добавяне
Тринайсета глава
До края на деня вече ми беше излязло име. Станах „момичето, което си изсипа храната върху тях“. Очаквах отмъщение на всеки ъгъл, във всяка класна стая, особено когато забелязах един от близнаците Томсън в часа по история и видях вече преоблечената Ашли да се мотае в коридора.
Нищо не се случи.
Ди ми поднесе дълго и прочувствено извинение преди часа по физическо, а после ме възнагради с прегръдка за онова, което бях направила. Опита се да ме заговори, докато се строявахме за мача по волейбол, но аз все още бях… вцепенена. Нямаше съмнение, че Ашли ме ненавижда, но не можех да си обясня защо. Едва ли беше просто заради Деймън. Имаше и нещо друго, но не проумявах какво може да е то.
Докато карах към къщи след училище, премислих всичко, което се бе случило, откакто се преместих тук. Първия ден чувах някакви странни шумове из къщата и на верандата. След това, когато ходихме на езерото, на Деймън сякаш му бяха поникнали хриле. После каква беше онази ярка светлина, която видях при случката с мечката, а и пред библиотеката? За едно и също явление ли ставаше дума? Пък и всичките тия щуротии, които ми бе наговорила Лиса…
Когато стигнах до къщи, пред вратата ме чакаха няколко пакета и цялото напрежение от изминалия ден моментално се изпари. Ново излезлите книги, които бях поръчала преди седмици, най-после бяха дошли. Награбих пакетите, подскачайки от радост, и хукнах към стаята си да ги отворя.
С влизането включих лаптопа да проверя дали има реакции на поста ми от предишната вечер. Нямаше коментари. Много са гадни хората. Но пък се бях сдобила с петима нови последователи. Много са готини хората. Затворих блога си, преди да почна да го реорганизирам из основи. После потърсих в гугъл „хора от светлина“, но след като търсачката ме препрати към една камара форуми за обсъждане на Библията, реших да пробвам с „Човека пеперуда“.
Боже господи!
Тия в Западна Вирджиния са напълно изперкали. Във Флорида все се намираше по някой да твърди, че е видял Голямата стъпка или Чупакабра някъде из Евърглейдс, но не и такова гигантско, летящо и аз не знам какво, което приличаше на огромна зловеща пеперуда.
Защо изобщо гледах тия глупости? Беше просто безумие. Затворих лаптопа, преди да съм започнала да търся извънземни в Западна Вирджиния. Щом слязох долу, на вратата се почука. Беше Ди.
— Здрасти! — каза тя. — Имаш ли време да поговорим?
— Разбира се — отвърнах и излязох навън, затваряйки вратата след себе си. — Майка ми още спи.
Ди кимна и седна на люлката.
— Кейти, толкова съжалявам за днес. Ашли понякога е непоносима.
— Не можеш да носиш отговорност за поведението й — казах съвсем искрено. — Това, което не мога да проумея обаче, е защо се държи така, пък и Деймън… — Преглътнах тъпата буца, която отново заседна на гърлото ми. — Не трябваше да изсипвам чинията си върху тях, но никога през живота си не съм се чувствала толкова унизена.
Ди се намести по-удобно до мен и кръстоса глезени.
— Всъщност мисля, че беше доста забавно — това, което ти направи, не тяхното. Ако знаех, че ще се държат така, щях да взема някакви мерки предварително.
„Минало-заминало“, помислих си.
Ди пое дълбоко въздух и продължи:
— Ашли не е гадже на Деймън. Иска й се, но не е.
— Като ги гледа човек, друго би предположил.
— Е, движат се заедно от време на време.
— Не ми казвай, че просто се възползва от нея — възкликнах отвратена. — Какъв кретен!
— Мисля, че взаимно се използват. Всъщност бяха гаджета за кратко миналата година, но после работата се разсъхна. От месеци не съм го виждала да й обръща толкова внимание, колкото днес.
— Както и да е — казах след няколко минути. — Ясно е, че не може да ме понася, но точно в момента не ме е грижа за това. Друго исках да те питам.
— Да?
Прехапах неловко устни.
— Ние сме приятелки, нали?
— Естествено! — отвърна тя и ме погледна с ококорени от тревога и изненада очи. — Деймън разгонва всеки, с когото съм се опитала да се сближа, но ти издържа най-дълго от всички и наистина те смятам за най-добрата си приятелка.
Почувствах се облекчена да го чуя, въпреки че ми се стори доста странно това, че съм издържала най-дълго. Все едно че си повреждаха приятелите или нещо такова.
— Аз също — отвърнах.
Ди се усмихна широко.
— Слава богу, защото щеше да е много неловко, ако беше решила, че не искаш да общуваш повече с мен.
Искреността в гласа й ме разнежи. Изведнъж се поколебах дали е уместно да я разпитвам. Може пък да не й се говореше за това, защото бе твърде болезнено за нея. В краткото време, откакто се бяхме запознали, много се бях привързала към нея и не ми се искаше да я разстройвам.
— Какво щеше да ме питаш? — подтикна ме тя.
Прибрах косата си зад ушите и се загледах в пода.
— Защо не си ми казала нищо за Доусън?
Ди се вцепени. Честно казано, имах чувството, че е спряла дори да диша. После прокара длан по лицето си и тежко преглътна.
— Явно някой ти е казал в училище…
— Да, казаха ми, че е изчезнал с някакво момиче.
Тя прехапа устни и кимна.
— Знам, сигурно ти се вижда странно, че никога не съм го споменавала, но не обичам да говоря за него. Опитвам се дори да не мисля за него. — Тя ме погледна с насълзени очи. — Това прави ли ме лош човек?
— Ни най-малко — отвърнах категорично. — Аз също се опитвам да не мисля за татко, защото е много болезнено понякога.
— Бяхме много близки с Доусън — каза тя и избърса очите си с опакото на ръката. — Деймън винаги е бил единак, все се запиляваше някъде по свои си неща, докато аз и Доусън почти не се разделяхме. Правехме всичко заедно. Беше ми повече от брат. Беше най-добрият ми приятел.
Не знаех какво да кажа. Но поне осъзнах на какво се дължи това отчаяно желание на Ди да има близък приятел, а и общото чувство, което ни сближаваше. Чувство на самота.
— Извинявай. Не трябваше да повдигам този въпрос. Не разбрах какво точно се е случило и…
И се проявих като несъобразителна досадница.
— Не, няма проблем — каза тя и се обърна да ме погледне. — И аз на твое място бих попитала. Напълно те разбирам. И съжалявам, че не ти казах сама. Ужасно е да научиш за брат ми от някакви непознати в училище.
— Да, озадачих се. Пък и напоследък… — понечих да кажа, но замълчах и просто поклатих глава. — Както и да е. Когато си готова да говориш за него, аз съм насреща. Съгласна ли си?
Ди кимна.
— Какво напоследък?
Не ми се виждаше уместно да споменавам за глупостите, които ми бе наговорила Лиса, а бях обещала на Деймън да не отварям дума за нападението, затова просто се усмихнах.
— Нищо. Мислиш ли, че съм в опасност след това, което направих? Ако трябва, ще потърся някаква програма за защита на свидетели.
Тя се разсмя.
— Е, на твое място бих избягвала да говоря с Ашли.
Това се подразбираше, друго не ми беше ясно.
— А Деймън?
— Сложна работа — каза тя и извърна поглед встрани. — Нямам представа какво ще направи.
* * *
На следващия ден очаквах със свито сърце втория час. Стомахът ми беше на топка от сутринта. Не можах нищо да хапна на закуска. Нямах никакво съмнение, че Деймън ще ми сервира отмъщението си в лицето.
С влизането в класната стая Лиса и Кариса веднага дотърчаха да разберат какво ме беше прихванало, че да изсипя храната си върху главите на Деймън и на Ашли.
— Тя се държа просто отвратително — свих рамене.
Дано съм изглеждала по-уверена, отколкото се чувствах. Истината е, че ми се искаше всичко това да не се бе случвало. Да, Ашли се бе държала грубо и унизително, но с какво моето поведение бе по-различно от нейното?
Беше ме срам. Никога през живота си не бях правила нещо толкова ужасно. Имах чувството, че заядливостта на Деймън по някакъв начин ми влияе, и това изобщо не ми харесваше. Реших, че ще е най-добре за всички оттук нататък просто да стоя далеч от него.
— Ами Деймън? — попита Лиса, ококорила очи.
— Той по принцип се държи отвратително — отвърнах.
Кариса свали очилата си и се засмя.
— Де да знаех предварително какво се каниш да направиш. Щях да го заснема.
Само при мисълта, че цялата тая излагания можеше да е в YouTube, направо ме побиха тръпки.
— В училище се говори, че между теб и Деймън е станала някаква закачка през лятото — каза Лиса и зачака да потвърдя слуховете. Имаше да чака…
— Що за глупости! — отвърнах, гледайки я право в очите.
След кратка пауза Кариса се прокашля и намествайки отново очилата на носа си, попита:
— Ще седнеш ли с нас на обяд?
Примигнах изненадана.
— След всичко, което стана вчера, все още искате да седя с вас?!
Бях решила, че до края на учебната година ще обядвам сама, свита в някой ъгъл.
— Ти добре ли си? — възкликна Лиса. — Беше много яко! Ние двете никога не сме имали проблеми с тях, но съм сигурна, че доста ученици тук биха направили същото, ако им стискаше.
— Ана теб не ти мигна окото — добави Кариса и се ухили. — Беше като някакъв нинджа.
Разсмях се с облекчение.
— С удоволствие бих седнала с вас, но трябва да си тръгна след четвъртия час. Ще ми махат шината днес.
— Значи няма да бъдеш и на сбирката на цялото училище — каза Лиса. — Колко жалко. А на мача довечера ще дойдеш ли?
— По-скоро не. Не си падам особено по футбола.
— И ние не си падаме, но ходим. Ела и ти — настоя тя, подскачайки на мястото си така, че стегнатите й къдрици заиграха около овалното й лице. — С Кариса не пропускаме възможност да излезем от къщи. Тук няма кой знае какви забавления.
— Е, има и партита след мача — каза Кариса и отмести бретона си, който бе паднал над очилата й. — Лиса винаги ме влачи на тях.
— Тя не пие — уточни Лиса и я изгледа пренебрежително.
— Е, и? — сопна се Кариса.
— Нито пуши, нито прави секс, въобще скука — продължи да я подкача Лиса.
— Много съжалявам, но аз имам стандарти — каза Кариса и понечи да я шляпне. — За разлика от някои други хора.
— И аз имам стандарти — обърна се Лиса към мен, — но тук понякога се налага да ги принизи малко човек.
Прихнах да се смея и в този момент… Деймън влезе в класната стая. Искаше ми се да изчезна.
— Мили боже! — прехапах устни.
Двете момичета много разумно прекратиха разговора. Грабнах химикалката си и се съсредоточих върху записките си от миналия ден. Оказа се, че не съм си записала кой знае какво, затова просто започнах бавно и старателно да изписвам днешната дата в тетрадката си.
Деймън се настани на мястото зад мен и стомахът ми направо се залепи за хранопровода. Имах чувството, че ще повърна. Там, насред класната стая, пред всички.
Миг по-късно той ме ръгна в гърба с химикалката си. Смразих се! Мътните да го вземат и него, и тъпата му химикалка.
Ръчкането се повтори, този път по-настоятелно. Обърнах се рязко и присвих очи.
— Какво?
Деймън се разля в широка усмивка.
Всички погледи бяха вперени в нас точно както предишния ден на обяд. Можех да се обзаложа, че половината клас очакваше да изсипя раницата си на главата му. Нищо чудно, ако вземеше да изтърси някоя глупост. Този път обаче едва ли щеше да ми се размине така леко.
Той се наведе предизвикателно напред и ме изгледа през неестествено дългите си мигли.
— Дължиш ми една фланелка.
Ченето ми едва не се удари в облегалката на стола.
— Оказа се — продължи той почти шепнешком, — че сосът за спагети невинаги се изпира.
Незнайно как, успях да се окопитя достатъчно, че да му отговоря.
— Сигурна съм, че имаш достатъчно фланелки.
— Така е, но тази ми беше любимата.
— Имаш любима фланелка?! — вирнах вежда с пресилена изненада.
— Освен това съсипа и любимата блуза на Ашли — каза той и отново се ухили така широко, че на едната му буза се появи дълбока трапчинка.
— Е, сигурна съм, че си бил до нея да й окажеш психологическа подкрепа в този така травматичен момент.
— Не съм убеден, че ще се възстанови напълно — отвърна той.
Обърнах очи с досада. Знаех, че трябва да се извиня за случилото се, но нямах никакво желание да го направя. Явно наистина се превръщах в отвратителна кучка. Понечих да се обърна напред.
— Задължена си ми. Отново.
Изгледах го продължително. Звънецът за началото на часа би, но звукът отекна някак далечно. Наведох се към него и прошепнах така, че само той да ме чуе:
— За нищо не съм ти задължена.
— Не мога да се съглася — отвърна той и се приближи още повече. Устните му бяха на сантиметри от моите — крайно абсурдно, като се има предвид, че целият клас ни гледаше, а предишния ден бе държал друга в скута си. — Изобщо не си такава, каквато очаквах.
— Защо? Ти какво очакваше? — отвърнах, някак странно възбудена от факта, че съм го изненадала.
Този човек не преставаше да ме обърква. Погледът ми премина по чувствените му устни. Каква загуба, мамка му!
— Ние двамата трябва да си поговорим — каза той.
— Няма за какво да говорим.
Той сведе очи и въздухът сякаш се сгъсти. Имах чувството, че всеки момент ще се задуша.
— Напротив, има — отвърна той с тих и много плътен глас. — Тази вечер.
Идеше ми да го пратя по дяволите, но стиснах зъби и просто кимнах. Наистина трябваше да поговорим дори само за да му кажа, че не желая повече да имам нищо общо с него. Исках да стана отново добричката и мила Кейти, която той бе притиснал в ъгъла.
Учителят се прокашля. Примигнах и се върнах в реалността. Целият клас ни зяпаше. Изчервих се до корените на косата си. Обърнах се напред и стиснах края на чина, за да се съвзема.
Часът започна, но въздухът бе все така гъст и горещ. Обливаше кожата ми с необяснимо очакване. Усещах погледа на Деймън, вперен в гърба ми, и не смеех да се помръдна. Излязох от вцепенението едва когато Лиса се пресегна през тесния коридор и метна сгъната бележка на чина ми. Бутнах я набързо под тетрадката си, преди учителят да забележи, и го изчаках да се обърне към дъската, за да я прочета.
„Страшни флуиди, Батман!“
Погледнах към Лиса и поклатих глава, но нещо трептеше дълбоко в гърдите ми, някакво чувство, което не можех да проумея. Та аз изобщо не го харесвах. Беше пълен кретен. Сменяше си настроенията на всеки половин час. Но откакто го познавах, бях прекарала с него няколко кратки мига, някакви наносекунди, в които ми се струваше, че съм видяла за малко истинския Деймън. Или поне една по-добра негова страна, която ме интригуваше. Към другата, неприятната му страна, не проявявах никакъв интерес, но въпреки това тя не спираше да ме вълнува.