Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (20)

Двайсета глава

Деймън беше изненадващо кротък по време на часа по математика в сряда. Ръгна ме с химикалката само веднъж, колкото да ми напомни, че единственият ми ангажимент след училище е с него.

Айде бе! Сериозно?!

В часа по биология господин Гарисън отново ми хвърляше изпитателни погледи, както и предишния ден. Бях наясно, че вижда дирята върху мен, и се чудех какво ли си мисли. Не знаех дали Деймън и Ди са казали нещо на останалите луксианци. Въобще от началото на седмицата доста учители ме гледаха странно. Днес един даскал по физическо, с когото се разминах на път към лавката, спря насред коридора и ме изгледа от главата до петите. Или беше педофил, или извънземен. Или и двете, което би било печелившата комбинация.

На обяд, докато чаках на опашката в стола, правех всичко възможно да не поглеждам към масите в дъното, където сядаха Деймън, Ди и останалите. Пристъпих напред, вперила поглед във витрината с храна, и едва не отскочих, сблъсквайки се в движеща се канара.

Саймън Катърс се обърна и хвърли ядосан поглед надолу от висотата на двуметровия си ръст. Като видя, че съм аз, се усмихна и каза:

— Здрасти, Кейти.

— Извинявай, Саймън — отвърнах, подавайки пари на касиерката.

— Няма проблем — каза той и ме изчака да платя, стиснал отрупаната си с храна чиния. Ядеше почти колкото Ди. — Разбра ли нещо от онова, което ни обясняваше Мънроу в часа по тригонометрия? Все едно говореше на чужд език. Честно!

Не можех особено да му помогна, като се има предвид, че почти през целия час съзнанието ми беше заето с това да не обръщам внимание на момчето зад мен.

— Нищо не разбрах. Дано някой да си е водил записки — отвърнах, прехвърляйки чинията си в другата ръка. — Имаме тест следващата седмица, нали?

Саймън кимна.

— При това точно преди мача. Мисля, че Мънроу нарочно…

Някой се пресегна през нас да си вземе нещо за пиене и ни принуди да отстъпим крачка встрани един от друг, което беше съвсем излишно, тъй като имаше достатъчно място да ни заобиколи. Лъхна ме аромат на мускус и веднага разбрах кой е.

Деймън грабна една опаковка мляко от витрината, подметна я във въздуха, хвърли ми непроницаем поглед и се обърна към Саймън. Бяха еднакво високи, но Саймън беше по-едър и по-широкоплещест. Въпреки това Деймън изглеждаше доста по-застрашително.

— Как си, Саймън? — попита той и надигна кутията с мляко.

Саймън примигна на парцали, отстъпи назад, прокашля се и смотолеви:

— Ъъъ, добре… Добре съм. Тъкмо отивах… ъъъ… да си намеря свободно място. — После ме погледна притеснено и каза: — Чао, Кейти. Ще се видим в час.

Проследих с изумен поглед Саймън, който се омете като смъмрено дете, и се обърнах към Деймън.

— Някакъв проблем ли имаш?

— При него ли смяташ да седнеш? — попита той, слагайки свободната си ръка на кръста.

— Какво? Ни най-малко — разсмях се. — Смятам да седна с Лиса и Кариса.

— Аз също — изчурулика Ди, която се бе появила отнякъде с претрупана чиния в едната ръка и два сока в другата. — Освен ако не мислиш, че биха имали нещо против…

— Глупости! Какво против може да имат? — отвърнах и отново се обърнах към Деймън, но той вече вървеше към масата си.

Постоях известно време с чиния в ръка, питайки се каква пък беше тая сцена. На масата в дъното, плътно един до друг, седяха Ашли и братята Томсън. Малко по-встрани от тях имаше още няколко момчета и момичета, които разпалено разговаряха. Нямах представа дали са извънземни, или не. Деймън седна до тях, извади книга и взе да я прелиства. Ашли вдигна глава да го погледне и видимо се подразни.

— Мислиш ли, че някой друг би имал нещо против? — попитах накрая Ди.

— Не. Трябваше още от самото начало да седна с теб. Крайно време е да свикнат. Нали?

Ди изглеждаше толкова въодушевена, че сърце не ми даде да й възразя.

Лиса и Кариса толкова се шокираха, когато двете седнахме при тях, че останаха безмълвни около пет минути, но после Ди ги спечели с непринуденото си държане и скоро всички се успокоиха.

Освен мен.

Половината ученици в стола ме зяпаха, вероятно очаквайки да вляза отново в епична битка с Ашли. Беше минала една седмица, а все още всички ме мислеха за някакъв нинджа. Не стигаше това, ами Ашли час по час хвърляше гневни погледи към нашата маса. Беше облечена с бяла риза, която носеше разкопчана, и електриковосин топ, който подчертаваше цвета на очите й и всяка извивка на съвършеното й тяло.

Да му се не види, какви бяха тия извънземни гени? Ясно, че не бяха от тоя свят, но чак пък толкова.

Ди ме побутна с лакът, докато Кариса и Лиса бъбреха с някакво луничаво момче в края на масата.

— Какво? — попитах.

Тя се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Какво става между теб и брат ми?

Отхапах парче пица, докато осмисля как точно да й отговоря.

— Нищо особено.

Ди вирна идеално оформените си вежди.

— Да бе! Нямаше го цял ден в неделя. Теб също те нямаше. А през това време дойде да го търси… сещаш се кой.

Пицата увисна в ръката ми.

Ди отпи от сока си и се подсмихна.

— Не успях да ти кажа вчера, защото Деймън ни вися на главата през цялото време, но не ми обяснявай, че не си забелязала как те гледа Ашли.

— Ако тя не е забелязала, аз съм — намеси се Лиса, подпирайки се с лакти на масата. — Сякаш иска да те убие с поглед.

— Колко мило от нейна страна — отвърнах с гримаса.

— И не се ли сещаш защо? — попита Ди и се намести така, че да е с гръб към тяхната маса. — Престори се, че гледаш към мен.

— Какво да се преструвам? Наистина гледам към теб — отвърнах, отхапвайки от пицата.

— Погледни през рамото й бе, идиот. Към тяхната маса — разсмя се Лиса.

Струваше ми се глупаво, но погледнах към дъното на столовата. Първото, което забелязах, бе, че един от братята Томсън се е обърнал с гръб към останалите и разговаря с някакво момче от съседната маса. После плъзнах поглед встрани и го заковах върху изумруденозелените очи на Деймън, които бяха вперени в мен. Въпреки че ни деляха десетина метра, дъхът ми секна. Имаше нещо… неустоимо в тези очи. Всепоглъщащо. Не можех да откъсна поглед от тях. Той също не отмести своя. Разстоянието помежду ни сякаш се изпари.

Миг по-късно той се подсмихна самодоволно и извърна глава, за да се съсредоточи върху онова, което му говореше Ашли. Поех внимателно въздух, за да прикрия вълнението си, и се обърнах към приятелките си.

— Мдаа… — въздъхна замечтано Лиса. — Сега разбра ли защо?

— Аз… Стига бе! Глупости! — отвърнах, усещайки как пламва лицето ми. — Не го ли видяхте? Той само се бъзика с мен.

— Но го прави доста секси — каза Лиса и погледна Ди. — Извинявай, знам, че ти е брат, обаче…

— Няма проблем. Свикнала съм — усмихна се Ди. — Ами онзи път на верандата?

Стрелнах я с поглед.

— Какво е станало на верандата? — наостри уши Лиса и тъмните й очи заблестяха от любопитство.

— Нищо — отвърнах.

— Бяха на ей толкова разстояние един от друг — каза Ди, показвайки с пръсти. — И сто на сто са се сближили още повече оттогава.

Зяпнах от почуда.

— Не сме, Ди! Та ние не можем да се понасяме!

— Какво става? — включи се Кариса, забърсвайки очилата си.

За мой ужас, Лиса я осведоми най-подробно.

— А, това го знам — каза Кариса. — Да ги бяхте видели как се гледаха в петък. Направо искри хвърчаха. Само дето не се изчукаха с поглед.

Задавих се с водата.

— Нищо такова не сме правили! Просто си говорехме!

— Кейти, не се прави на ударена — побутна ме Лиса. — Няма от какво да се срамуваш. И аз не бих му простила, ако ми се удадеше случай.

Изгледах я втрещена и прихнах да се смея.

— Вие не сте в ред бе, хора! Нищо няма между нас! — възкликнах и погледнах към Ди. — Ти поне би следвало да го знаеш.

— Доста работи знам аз — каза тя най-невинно.

— Какво пък значи това? — свъсих вежди.

Тя сви рамене и погледна към парчето пица, което стоеше недокоснато в чинията ми.

— Това ще го ядеш ли?

Взех чинията и й я подадох с гневен поглед, който тя дори не забеляза, бързайки да нагъне пицата.

— Абе чухте ли за Сара? — попита Кариса, затваряйки мобилния си телефон. — За малко да забравя.

— Не — отвърнах.

— Бен, на Кариса брат й, е приятел с брата на Сара. Учат заедно в университета — обясни Лиса.

— Така ли? — смотолевих разсеяно и взех да чопля етикета на бутилката с вода.

Всяко споменаване на Сара ми напомняше за болницата, за това как бях разбрала за смъртта й и за арумианците, които дебнеха наоколо.

— Роби казал на Бен, че според полицията не било инфаркт, нито друго заболяване на сърцето. — Кариса се огледа и сниши глас. — Поне не някое, което да е известно на медицината.

Ди престана да нагъва пицата. По това разбрах, че работата е сериозна.

— Какво имаш предвид?

— Сърцето й е било толкова увредено, та смятат, че никакво сърдечно заболяване не би могло да причини такива щети — обясни Кариса.

— Добре, де. Какво друго може да е било? — почуди се Ди.

Погледнах я, подозирайки какво друго или по-скоро кой друг може да е бил.

След обяда я дръпнах настрана и попитах:

— Бил е някой от тях, нали? От арумианците?

Ди прехапа устни и ме повлече напред по коридора и далеч от брат си, който тъкмо излизаше от стола. Малко по-нататък се спря и каза:

— Да, но Деймън се справи с него.

— Същият, който ме нападна? — попитах с половин уста.

— Да — отвърна Ди и се огледа притеснено. — Деймън смята, че е било чиста случайност. Просто се е оказала на пътя му. Тя не ни познаваше. Кълна се.

Вече нищо не разбирах.

— Тогава защо я е убил?

Ди ме погледна в очите.

— При тях няма обяснение, Кейти. Те просто са зли. Убиват ни, за да отнемат силите ни. — Тя замлъкна за миг и пребледня. — А вас убиват за удоволствие.