Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (30)

Трийсета глава

Направо ми се плачеше, че не можех да влизам редовно в блога си, но до рождения ми ден все още оставаха няколко седмици. Ди, естествено, нямаше нищо против да ползвам нейния компютър, но не исках да пиша коментарите си от тях. Имах нужда от усамотение.

Грабнах една кутийка сода от хладилника в кухнята им и се върнах в хола.

— Искаш ли още пица? — попита Ди, гледайки последното парче в кутията с такъв копнеж, че сериозно се замислих дали връзката им с Адам не страда заради страстта й към храната.

Поклатих глава и тя моментално грабна пицата, нищо че с храната, която вече беше изяла, можеше да се засити цяло село. Наистина не бях гладна, пък и не можех да си представя, че ще ям под втренчените погледи на Ди и Адам, от които вече беше почнало да ми писва. Ди си мислеше, че не ги забелязвам. Адам пък като по чудо бе спрял да пита какво е станало онази нощ с Барук — поне в момента.

Официалната версия беше, че Деймън го е убил, а аз не съм била толкова зле, колкото си е помислила Ди. Не знам как, но Деймън бе успял да я убеди, че съм била просто зашеметена.

Истината обаче беше, че за втори път бях извършила убийство.

За моя изненада това не ме изпълваше чак с такъв ужас като първия път. През последните няколко дни бях премислила всичко и бях постигнала известен покой със себе си, който ми помагаше да се примиря с онова, което се бе случило, макар да не можех никога да го забравя.

Дилемата беше проста — или той, или аз и приятелите ми. При това положение изборът се налагаше от само себе си — той.

Всички продължаваха да ме зяпат. Чудно!

Ди седна до мен и отпи от сока си. Колкото и убедителен да беше Деймън, Ди усещаше, че нещо не е наред. И наистина не беше.

— Добре ли си? — побутна ме тя с коляно.

Ако получавах по долар всеки път, когато ми задаваше този въпрос, вече щях да съм си купила нов лаптоп. Прекрасно разбирах, че съм се отървала по чудо и че би следвало да страдам от посттравматичен стрес, но наистина се чувствах отлично. Всъщност физически никога не се бях чувствала по-добре. Бях пълна с енергия. Можех спокойно да се включа в маратонското бягане или да изкача някоя планина. Не бях в състояние да си го обясня, но реших да не задълбавам. В живота ми вече имаше толкова необясними неща, че едно повече или по-малко не беше от значение.

Някой се прокашля и прекъсна мислите ми. Вдигнах глава и видях Ди и Адам, които ме гледаха с очакване. Не помнех да са ме питали нещо.

— Какво?

Ди се усмихна леко пресилено.

— Ами чудехме се как се справяш с всичко това. Дали се притесняваш, че могат да се появят и други арумианци.

— Вие как мислите? Ще се появят ли? — попитах моментално.

— Не — успокои ме Адам.

От сблъсъка с Барук насам той беше започнал да разговаря с мен, което беше доста приятно. Виж, Ашли и Андрю бяха друга работа.

Обаче прекаляваха с въпросите си. Съмнявах се, че ще издържа дълго да стоя и да ме зяпат като някакъв рядък екземпляр.

— Нали каза, че Деймън ще се прибере скоро? — попита Адам и се настани във фотьойла.

— Всеки момент — отвърна Ди.

Не се бях виждала с Деймън от онази сутрин. Няколко пъти бях питала Ди къде е, но тя така и не ми отговори и накрая вдигнах ръце.

Двамата започнаха да обсъждат плановете си за ваканцията около Деня на благодарността, която наближаваше. Унесох се в мисли, както често правех през последните три дни. Беше много странно. Не можех да се съсредоточа в нищо. Имах чувството, че липсва част от мен.

Изведнъж по кожата ми като летен бриз премина топлина. Погледнах Ди и Адам да видя дали са забелязали нещо, но те продължаваха да си говорят. Преместих се в другия край на дивана, но усещането стана още по-силно.

Входната врата се отвори и дъхът ми заседна в гърлото.

Миг по-късно в хола влезе Деймън. Косата му стърчеше на всички страни, под очите му имаше тъмни кръгове. Без да каже нито дума, той прекоси стаята и се стовари на дивана до мен. Гъстите мигли скриваха очите му, но усещах, че ме гледа.

— Откъде идваш? — попитах с глас, който прозвуча писклив дори в собствените ми уши.

Другите двама също ме зяпнаха и в стаята настъпи неловко мълчание. Страните ми пламнаха. Почувствах се като пълен идиот. Облегнах се назад, скръстих ръце и вперих поглед в тях. Какъв прекрасен начин да привлека внимание!

— О, здрасти, скъпа. Бях по барове и по курви. Нали ме знаеш какъв съм — каза Деймън с насмешка.

— Капут! — процедих през зъби.

Ди въздъхна.

— Деймън, недей да се държиш като кретен.

— Да, мамо — отвърна той. — Щом толкова питате, обикалях целия щат с една група от нашите, за да се уверя, че няма други арумианци наоколо.

Плътният му глас ми подейства като балсам, нищо че ми идеше да го халосам с чехъл по главата.

— И няма, нали? — попита Адам, надвесвайки се напред. — Понеже току-що казахме на Кейти да не се притеснява.

Погледът му за миг се отмести от мен.

— Не засякохме нито един.

Ди възкликна радостно и запляска с ръце. После се обърна към мен и ми се усмихна, този път истински.

— Видя ли? Няма от какво да се притесняваш. Всичко приключи.

— Слава богу — отвърнах с усмивка.

Адам започна да разпитва Деймън за обиколката, но ми беше адски трудно да проследя разговора им. Отпуснах се назад и затворих очи. Усещах го с всяка клетка на тялото си, както онзи следобед у нас, но вече на по-друго равнище.

— Кейти? Тук ли си въобще? — попита Ди.

— Почти — усмихнах й се, колкото да я успокоя.

— Много ли й досаждахте, докато ме нямаше? — попита Деймън. — Да не би да сте я побъркали от въпроси?

— Никога! — извика Ди, а после се разсмя. — Добре де, може би малко.

— Така си и мислех — каза Деймън и изпъна дългите си крака.

Не можах да се сдържа и се обърнах към него. Очите ни се срещнаха. Помежду ни сякаш премина ток. Последния път, когато го видях, се целувахме. Нямах представа откъде да започна сега.

Ди се прокашля и каза:

— Адам, още съм гладна.

— Ти си по-зле и от мен — засмя се той.

— Вярно е — отвърна Ди и стана от мястото си. — Хайде да отидем в „Опушената дупка“. Мисля, че има домашно приготвено руло „Стефани“ днес.

Тя мина покрай мен, наведе се и целуна брат си по бузата.

— Добре, че си дойде. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше — усмихна й се той.

Когато вратата се хлопна след тях, почувствах странно облекчение.

— Наред ли е всичко наистина? — попитах.

— В общи линии — отвърна Деймън и прокара пръсти по лицето ми. После изведнъж се сепна. — По дяволите!

— Какво?

— Щях да забравя — каза той и се дотътри по-близо до мен. Кракът му се опря в бедрото му. — Имам нещо за теб.

Това определено ме свари неподготвена.

— Нали няма да ми гръмне в ръцете?

Той се разсмя, а после се изпъна назад, бръкна в предния джоб на джинсите си, извади малка кожена кесийка и ми я подаде.

Поех я с трепет, дръпнах тънката връвчица и внимателно изсипах кесийката в дланта си. Погледнах го с изненада. Той ми се усмихна и сърцето ми подскочи от радост. В дланта ми лежеше късче обсидиан, дълго десетина сантиметра, идеално полирано и оформено като медальон. Лъскавият черен кристал сякаш пулсираше в ръката ми, гладък и приятно хладен. В единия му край бе промушена фина сребърна верижка, а другият бе изпилен в остър връх.

— Колкото и невероятно да звучи, дори нещо толкова малко може да ги убие — каза Деймън. — Когато започне да ти пари, ще знаеш, че наблизо има арумианец, дори да не го виждаш. — Той взе внимателно верижката и отвори закопчалката. — Изринах света да го намеря. Не искам да го сваляш от врата си, чуваш ли? Освен ако… всъщност носи го винаги.

Изненадана до немай-къде, вдигнах косата си и се обърнах, за да сложи медальона на врата ми. После отново го погледнах в очите и казах:

— Благодаря ти. За всичко.

— Не е кой знае какво. Някой питал ли те е за дирята?

Поклатих глава.

— Вероятно им се вижда нормално. Все пак съм станала свидетел на цялата схватка.

Деймън кимна.

— Обаче светиш като комета. Трябва да направим нещо по тоя въпрос, че иначе пак се връщаме на изходна позиция.

Това хич не ми прозвуча добре.

— И коя по-точно е изходната позиция?

— Нали знаеш… да се търпим, докато избледнее дирята — отвърна той и се загледа в килима, все едно че го виждаше за първи път.

Да се търпим ли? Пръстите ми сякаш сами се впиха в коленете ми.

— След всичко, което направих, пак ли трябва се търпим, за да можем да стоим заедно на едно и също място?

Деймън сви рамене.

— Виж какво, мой човек. Майната ти! Виновна съм за това, че отклоних Барук да не дойде при сестра ти. Виновна съм и за това, че едва не умрях, за да я предпазя. Но за дирята не съм виновна. Ти ми я натресе, като реши да ме спасяваш.

— Какво трябваше да направя? Да те оставя да умреш ли?

Очите му вече хвърляха искри.

— Естествено, че не! Що за въпрос? Задължена съм ти, че ме върна към живот, но няма да търпя повече тая игра на топло — студено, която ми играеш.

— Нали не ме харесваше? Какво толкова протестираш? — каза той с иронична усмивка.

Поех дълбоко въздух, за да не го зашлевя. Не можех да го понасям, но колкото и да не ми се искаше да го призная, част от мен го желаеше неистово.

— Мисля, че е най-добре да стоиш далеч от мен.

— Няма да стане.

— Всеки друг луксианец може да ме наглежда — възразих. — Не е нужно да си точно ти.

Очите ни се срещнаха.

— Ти си моя отговорност.

— Нищо твое не съм.

— Не бих казал.

Сърбяха ме ръцете да му обърша един шамар.

— Не мога да те понасям!

— Можеш и още как.

— Виж какво, дай да разкараме тая диря, че да ми се махнеш най-после от главата.

На лицето му лъсна лукава усмивка.

— Да пробваме пак като онзи път, а? Да видим дали ще свърши работа.

Тялото ми определено беше „за“. Разумът ми — категорично „против“.

— Хич не се и надявай. Това няма да се повтори.

— Просто предлагам.

— А аз просто отхвърлям.

— Не се прави, че не ти е било приятно.

Така го плеснах по гърдите, че дланта ми изтръпна. Вместо да се сепне, той се разсмя гръмко и ме погледна в очите. Понечих да дръпна ръката си, но тя беше на друго мнение.

Деймън вирна вежда.

— Опипваш ли ме, Кити? Харесва ми накъде отива работата.

Опипвах го, естествено, но това в момента нямаше никакво значение. Сърцето му пулсираше под дланта ми в стегнат, леко учестен ритъм. Туп, туп-туп, туп. Сложих другата ръка на гърдите си и затаих дъх. Туп, туп-туп, туп.

Зави ми се свят.

— Сърцата ни… бият абсолютно еднакво — казах, втрещена.

Пулсът и на двама ни се учести в пълен синхрон.

— Мили боже! Как е възможно? — прошепнах.

Деймън пребледня.

— Мамка му!

Вдигнах поглед от гърдите си и очите ни се срещнаха. Въздухът наоколо затрептя от напрежение. Наистина, мамка му.

Деймън притисна длан върху моята и постоя така няколко секунди.

— Е, не е толкова страшно — каза небрежно, все едно ставаше дума за най-нормалното нещо на света. — Сигурно съм те превърнал в нещо и сега сме свързани по някакъв начин, но можеше да е и по-зле.

— Как по-точно можеше да е по-зле? — попитах, изумена.

— Ами да бъдем заедно в друг смисъл например — сви рамене той.

Отначало си помислих, че нещо не съм го разбрала.

— Чакай малко. Как така да бъдем заедно? Нали допреди малко мрънкаше, че се налага да ме търпиш? Да не би да се чувстваш длъжен да бъдеш с мен, понеже откачените ти извънземни способности са ни свързали?

— Не съм мрънкал. Просто отбелязах. Не е същото. Освен това… ти си падаш по мен.

Изгледах го изпод вежди.

— Последното ще го коментирам след малко. Сега ми кажи защо искаш да бъдеш с мен? Защото се чувстваш принуден ли?

— Е. не точно принуден… просто… ами харесваш ми.

Направо онемях. Много ми се искаше да му повярвам, да се хвана за онова, което чух онази нощ в мислите му, и да приема, че наистина се чувства така. Но след всичко, което бяхме преживели, просто не можех да бъда сигурна.

Деймън ме погледна съсредоточено и възкликна:

— А, не! Не с това изражение. Кажи ми какво си мислиш.

— Мисля, че това е най-абсурдното признание, което някога съм чувала — казах и станах от дивана. — Хич не си убедителен, Деймън. Замисли се и ще разбереш, че си повлиян от това, което ни се случи.

Той въздъхна тежко и също се изправи.

— Наистина те харесвам, Кити. Ти също ме харесваш. Глупаво е да продължаваме да твърдим обратното.

— О, и това го казва пичът, който ме заряза по цици на дивана — отвърнах и поклатих глава.

— Права си. Трябваше да ти се извиня за това. Съжалявам — каза той и пристъпи към мен. — Между нас имаше привличане още преди да те излекувам. Не можеш да го отречеш. Винаги… си ме привличала.

Отстъпих назад.

— Това, че те привличам, не е достатъчна причина да бъдем заедно.

— Недей така, много добре знаеш, че не е само това. — Той се поколеба за миг, а после продължи. — От самото начало разбрах, че ще бера ядове с теб, още от деня, в който почука на вратата ми.

Засмях се сухо.

— Тук определено сме на едно мнение. Но това не обяснява защо се държиш с мен все едно страдаш от раздвоение на личността.

— Надявах се, че поне малко обяснява, но явно не — ухили се той. — Кити, знам, че си падаш по мен. Знам, че ме…

— Това, че си падам по теб, нищо не означава?

— Разбираме се.

Изгледах го с недоумение.

— Добре де. Понякога.

— Нямаме нищо общо — възразих.

— Напротив, имаме много повече общи неща, отколкото предполагаш.

— Както и да е.

Деймън хвана кичур от косата ми и го уви около пръста си.

— Знам, че ме искаш.

Споменът за нежната целувка онази нощ на полето веднага изникна в съзнанието ми. Ядосах се на себе си, дръпнах кичура от ръцете му и се върнах в реалността.

— Изобщо не знаеш какво искам. Нямаш представа. Искам някого, който ще бъде с мен заради мен самата. Не по принуда, не заради някакво откачено чувство за отговорност.

— Кити…

— Не! — прекъснах го рязко. Нямаше да отстъпя. Не и след като причините му да бъде с мен бяха толкова абсурдни. Някогашната Кейти може би щеше да се примири, но аз вече отдавна не бях толкова мекушава. — Съжалявам, Деймън. Месеци наред се държиш като пълен идиот с мен. Не може изведнъж да решиш, че ме харесваш, и да очакваш, че ще забравя за това. Искам да бъда с някого, който ще ме обича, както татко обичаше мама. Ти не можеш да ме обичаш така.

— Откъде знаеш? — попита той и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.

Поклатих глава и тръгнах към вратата. Деймън изникна пред мен и ме спря.

— Господи, колко мразя, когато правиш така!

Той не се разсмя, както правеше обикновено. Не се усмихна дори. Очите му бяха огромни, искрящи и приковаващо красиви.

— Не можеш вечно да се преструваш, че не искаш да бъдеш с мен.

Можех или поне щях да се опитам, въпреки че дълбоко в себе си наистина исках да бъдем заедно. Но исках да ме пожелае не защото бяхме свързани по някакъв начин, не защото се чувстваше длъжен. В редките случаи, в които бях виждала добрата му страна, онази, която така упорито криеше, действително го харесвах. Този Деймън можех да допусна до себе си, можех да обикна. Но той никога не се застояваше достатъчно дълго. Стана ми мъчно и стиснах зъби, за да не се разплача.

— Не се преструвам — отвърнах.

Очите му потърсиха моите.

— Лъжеш.

— Деймън!

Той сложи ръце на кръста ми и внимателно ме притегли към себе си. Дъхът му погали слепоочието ми.

— Ако искам да бъда с теб… — започна той и прегръдката му стана по-силна. — Ако искам да бъда с теб, ще ми извадиш душата, докато се съгласиш, нали?

Вдигнах глава и го погледнах.

— Но ти не искаш.

По устните му пробяга усмивка.

— Май искам.

Тялото ми реагира на думите му по свой собствен начин. Пулсът ми се учести. Тръпка премина през слабините ми.

— Едно е май да искаш, друго е да си сигурен.

— Да, така е, но и това е нещо. — Той сведе поглед и очите му се скриха зад гъстите му ресници. — Нали?

Споменът за любовта на мама и татко отново изникна в съзнанието ми. Отдръпнах се от прегръдката му и поклатих глава.

— Не е достатъчно.

Деймън въздъхна.

— Определено ще ми извадиш душата.

Не казах нищо. Сърцето ми биеше като лудо, но стиснах зъби и тръгнах към вратата.

— Кити?

Поех дълбоко въздух и се обърнах.

— Какво?

Той се усмихна и каза:

— Нали знаеш, че много обичам предизвикателствата?

Изсмях се саркастично, обърнах му гръб и закрачих към вратата, показвайки му среден пръст.

— Аз също, Деймън, аз също.