Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (9)

Девета глава

Вечерях с мама и излязох. Не ми отне почти никакво време да измина разстоянието до града и да открия библиотеката отново. Улиците, по които при малкото ми идвания в центъра винаги имаше хора, сега бяха пусти. По пътя небето бе започнало да смрачава от облаци, което придаваше на града още по-призрачен вид.

Въпреки странните неща, които се случваха напоследък в живота ми, и разочарованието от това, че Ди не ме беше поканила да изляза заедно с нея и приятелите й, щом пристъпих прага на библиотеката, се почувствах истински щастлива. Виждайки купищата книги, наредени плътно по стените, моментално забравих и за близнаците, и за всичко останало. Както сред растенията в градината, така и сред тишината в библиотеката, винаги намирах покой.

Седнах на една от празните маси и започнах да прелиствам книгите, които бях избрала. Когато четях, се пренасях в друг свят, забравях всичко. Четенето бе за мен необходимо бягство, в което винаги се впусках с главата напред.

Времето мина, без да се усетя, и скоро библиотеката потъна в здрач. В края на деня безкрайните рафтове с книги изглеждаха по-мрачни, но неестествено свъсеното небе сега придаваше още по-голяма призрачност на всичко наоколо. Дадох си сметка колко късно е станало, едва когато библиотекарката започна да гаси лампите. Добрах се до фоайето почти пипнешком и вече нямах търпение да изляза от тъмната и злокобна сграда.

Светкавица озари за миг рафтовете с книги и прозорците се разтърсиха от оглушителен гръм. Надявах се, че ще успея да стигна до колата, преди да започне да вали. Стиснах книгите, които исках да взема, плътно до гърдите си и изтичах до заемното гише. Попълних формулярите за нула време и едва успях да благодаря на библиотекарката, която ми обърна гръб и да тръгна да заключва.

— Както и да е — смотолевих под носа си.

Надвисналата буря бе превърнала здрача в непрогледен мрак, създавайки усещането, че е много по-късно, отколкото всъщност беше. Навън улиците бяха все така пусти. Огледах се и се замислих дали да не изчакам да превали, но след като и последната лампа в библиотеката угасна, идеята вече не ми се струваше толкова добра.

Стиснах зъби, напъхах книгите в раницата си и тръгнах към колата. Щом стъпих на тротоара, небето се отвори и започна да вали проливен дъжд, който за секунди ме намокри до кости. Опитвайки се да предпазя раницата, взех да подскачам от крак на крак, докато намеря ключовете си. Дъждът беше адски студен!

— Извинявайте, госпожице? — дочух пресипнал глас зад гърба си. — Можете ли да ми помогнете?

Бях толкова съсредоточена да отворя вратата на колата и да прибера книгите, за да не се намокрят, че изобщо не бях чула някой да се приближава. Метнах раницата в колата и се обърнах по посока на гласа, стискайки по-здраво чантичката си. От мрака излезе един мъж и застана под светлината на уличната лампа. Дъждът се стичаше по светлата му коса, прилепвайки по-дългите кичури върху темето му. Очилата му с телени рамки се бяха спуснали надолу върху кривия му нос. Той стоеше, обгърнал гърдите си с ръце, и слабото му тяло потреперваше.

— Спуках гума — извика той, за да го чуя сред дъжда, който плющеше върху капака на колата. — Случайно да имате крик?

Имах, но с всяка фибра на тялото си усещах, че трябва да кажа не, въпреки че човекът изглеждаше отчаян и съвсем безобиден.

— Не съм сигурна — отвърнах.

Гласът ми прозвуча по-тих, отколкото очаквах. Отметнах назад мократа си коса, прочистих гърлото си и извиках:

— Не знам дали имам.

Мъжът се усмихна тъжно.

— Едва ли бих могъл да избера по-неподходящ момент…

Пристъпих от крак на крак.

— Наистина.

Разумът ми казваше, че трябва да измисля някакво извинение и да се махна оттам, но друга част от мен — съществена част — така и не се бе научила да отказва. Прехапах устни, стискайки колебливо дръжката на вратата. Не можех да го оставя в дъжда. Горкият човечец изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срине. Съжалението взе връх над естествения страх пред непознатото. Не беше редно да го зарежа в дъжда, след като можех да му помогна.

— Нека да проверя. Може би имам крик — казах с нерешителна усмивка.

Мъжът засия.

— Направо ще ме спасите, ако имате — възкликна с облекчение, но не понечи да се приближи, явно усетил първоначалното ми колебание. — Дъждът сякаш понамалява, но ако се съди по плътните облаци, които продължават да се носят насам, май ни очаква сериозна буря.

Затворих шофьорската врата и тръгнах към задната част на колата. Вдигнах капака на багажника и прокарах длан по застлания с мокет под, за да намеря ръчката, с която се отваряше отделението за резервната гума.

— Май ще се окаже, че имам крик.

Бях с гръб към непознатия само няколко секунди, когато усетих леден полъх във врата си. Във вените ми забушува адреналин, сърцето ми започна да бие като лудо, болезнен страх скова цялото ми тяло.

— Вие, хората, сте толкова глупави, толкова лековерни.

Гласът му бе по-студен и от смразяващия полъх във врата ми.

Преди мозъкът ми да успее да осмисли думите му, мокра, ледена ръка ме сграбчи за лакътя. Дъхът му облази тила ми, изпълвайки ме със злокобно предчувствие. Вцепених се от ужас.

Извивайки ръката ми, той ме обърна към себе си. Болката беше нечовешка и от гърдите ми се изтръгна неволен стон. Изправена лице в лице с него, вече не ми се струваше толкова беззащитен. Дори имах чувството, че е станал по-висок и по-едър.

— Ако искате пари, ще ви дам всичко, което имам — промълвих разтреперана, готова да хвърля чантата в лицето му и да избягам.

Непознатият се ухили злобно и ме блъсна назад с невероятна сила. Ударът в грубия асфалт ми изкара въздуха, изкълчих си китката, причерня ми от болка. Със здравата си ръка хванах чантата и понечих да му я подам.

— Моля ви — проплаках. — Вземете всичко. Няма да кажа нито дума. Заклевам се.

Нападателят клекна над мен, бутна ръката ми и устните му се изкривиха в зловеща усмивка.

— Не ми трябват парите ти — процеди през зъби и метна чантата в тревата. Зад очилата, очите му сякаш сменяха цвета си.

Гледах вцепенена, опитвайки се да дишам през свитото си гърло. Не можех да възприема случващото се. Ако не искаше пари, какво искаше тогава? Самата мисъл ме изпълни с неистова паника. В главата ми нахлуха ужасяващи сцени на насилие. Имах чувството, че ще всеки момент ще загубя съзнание. Почти в несвяст усетих, че тялото ми се вдига от земята и полетява към тротоара отсреща. Миг по-късно главата ми се удари с трясък в бордюра. Изтръпнах цялата. Исках да извикам, трябваше да викам, писъкът се надигна в гърлото ми, понечих да отворя уста…

— Да не си посмяла да гъкнеш! — просъска той със смразяващ глас.

Мускулите на краката ми сякаш сами се стегнаха. Обърнах се по корем, свих колене, бях готова да избягам. Можех да успея. Той не би го очаквал. Щях да успея. Сега!

С нечовешка бързина той се протегна, хвана двата ми крака и дръпна рязко. Лявата половина на лицето и ръката ми се стовариха със сила върху плочките и кожата ми задра в грапавия цимент. Причерня ми от болка. Окото ми започна да се подува за секунди, по ръката ми се стече топла кръв. Стомахът ми се обърна, щях да повърна. Опитах се да освободя краката си от хватката му, започнах да ритам като обезумяла. Той изръмжа гневно, но продължи да стиска здраво.

— Пусни ме! Моля те!

Не спирах да ритам. Лактите ми се деряха в асфалта, усилвайки болката. Обзе ме ярост, която бързо надделя над страха и ме зареди с почти инстинктивна решимост. Блъсках, мятах се, ритах, бутах, но сякаш нищо не беше в състояние да го помръдне дори на сантиметър.

— Махни се от мен! — изкрещях вече с цяло гърло и продължих да викам с прегракнал глас.

Той скочи с такава бързина, че лицето му сякаш се разми като ръката на Ди. Миг по-късно вече беше върху мен. Здраво притисна с ръка устата ми. Тежестта му ме смаза. Не можех да повярвам, че това е същият онзи дребен и беззащитен човечец, който ми поиска помощ. Не можех да дишам, не можех да помръдна, тялото ми стенеше под неговото, но по-страшна от всичко бе мисълта за онова, което ме очакваше.

Молех се някой да е чул виковете ми. Това бе единствената ми надежда. Той наведе глава и все да души косата ми. Втресе ме от отвращение.

— Прав бях. Носиш дирята им — просъска. После отдръпна ръката си от устата ми и ме сграбчи за раменете. — Къде са?

— Н-н-не знам за какво говориш — простенах.

— Как ще знаеш! — каза той с погнуса. — Ти не си нищо повече от безмозъчен ходещ бозайник. Безполезен паразит.

Затворих очи. Не исках да го гледам. Не исках да го слушам. Не исках да виждам лицето му. Исках да си отида у дома…

— Погледни ме! — нареди той, а когато не се подчиних, ме разтресе отново.

Главата ми изкънтя в плочките. Поредният пристъп на болка ме стресна и единственото ми здраво око се отвори от само себе си. Той ме хвана за брадичката с ледената си ръка. Погледът ми пробяга по лицето му и се спря на очите му. Бяха огромни и празни. Никога не бях виждала подобно нещо.

И в тези очи съзрях нещо ужасяващо. По-страшно от побоя, по-страшно от това да те измъчват и изнасилят. Видях смъртта — собствената си смърт, без капчица милост.

— Кажи ми къде са — процеди той през зъби, отсичайки всяка дума.

Гласът му прозвуча някак приглушено, сякаш беше под вода. Или може би аз потъвах.

— Добре тогава — просъска той. — Нека те поощря малко.

Миг по-късно обхвана с ръце гърлото ми и започна да стиска. Последната глътка въздух, която бях поела, не успя да стигне до дробовете ми. Невъобразима паника се вкопчи в гърдите ми, докато се опитвах да отслабя желязната му хватка, ритайки отчаяно с крака в напразен порив да се освободя. Пръстите му се впиваха в крехката ми шия.

— Ще ми кажеш ли? — изръмжа той и стисна още по-силно. — А сега?

Не знаех какво иска да му кажа. Китката ми вече не пулсираше, раздраната плът по ръцете и лицето ми вече не пареше както преди. Болката отстъпваше пред предсмъртната агония. До дробовете ми не стигаше нито капчица въздух. Сърцето се блъскаше в гърдите ми, зажадняло за кислород. Главата ми щеше да се пръсне от напрежение. Вече почти не чувствах краката си. Пред погледа ми заиграха искри.

Умирах.

Никога нямаше да видя мама отново. Мили боже, това щеше да я съсипе. Не можех да си отида така нелепо. С малкото разсъдък, който ми бе останал, отчаяно се молех някой да ме намери, преди да е станало късно, но всичко наоколо започна да потъва в мрак. Пропаднах в черна бездна. Натискът върху гърлото ми сякаш отслабна. Огънят в дробовете ми поутихна. Болката си отиваше. Самата аз си отивах, погълната от непрогледна тъма.

Изведнъж престанах да усещам ръцете му. Дочух тъп удар в далечината като от тяло, което се удря в асфалта. Имах чувството, че се намирам на дъното на дълбок кладенец, а звукът идва някъде високо над мен.

Но можех да дишам. Жадно тласках всяка глътка живителен въздух надолу по изтръпналото си гърло, за да захраня лишените си от кислород органи. Рефлексите ми се възвърнаха и започнах да кашлям.

Някой извика на странен, мелодичен език, който никога не бях чувала. Последва друг вик и тъп звук като от удар. Нещо тежко се стовари до мен. Отдръпнах се инстинктивно и тялото ми се сви от болка. Зарадвах се. Значи бях жива.

Две смътни фигури се биеха в тъмнината. Едната от тях — на мъж — сграбчи другата и я вдигна високо във въздуха с невъобразима, брутална, нечовешка, невъзможна сила.

Задуши ме поредният пристъп на кашлица. Обърнах се на една страна, за да не се задавя, и тежестта ми падна върху наранената ми китка. Прималя ми от болка.

— По дяволите! — дочу се плътен мъжки глас.

Проблесна ярка жълто-червена светлина. Уличните лампи до края на пресечката изгърмяха и всичко наоколо потъна в мрак. Превих се на две от непреодолим позив за повръщане. Чу се скърцане на чакъл и пред очите ми се появиха чифт туристически обувки. Вдигнах ръка да се предпазя от този, който ги носеше.

— Не се бой. Всичко свърши. Добре ли си?

Нечия ръка нежно легна на рамото ми. С някаква далечна част на замъгленото си съзнание отчетох, че гласът ми се струва познат.

— Недей да мърдаш.

Опитах се да вдигна глава, но така се замаях, че почти ми причерня. Зрението ми се замъгли, после отново се проясни. Лявото ми око вече беше напълно затворено от отока и пулсираше с всеки удар на сърцето ми.

— Всичко е наред.

От рамото ми тръгна топлина, спусна се надолу по ръката ми, обгърна китката ми, отпусна скованите мускули и проникна още по-дълбоко. Почувствах се така, сякаш лежах по белите плажове на Флорида и се приличах на жаркото слънце.

— Благодаря, че…

Думите ми увиснаха във въздуха, когато лицето на моя спасител най-после влезе във фокус. Високи скули, прав нос, плътни устни. Лице толкова поразително красиво и така студено, че не можех да допусна, че има нещо общо с топлината, която постепенно обхващаше цялото ми тяло. Чифт блестящи, неповторимо зелени очи срещнаха моите.

— Кити? — каза Деймън и челото му се сбърчи от искрена загриженост. — Добре ли си?

— Ти?! — прошепнах, скланяйки глава на една страна.

Едва сега забелязах, че е спряло да вали.

— Да, аз съм — отвърна той, вирвайки гарвановочерна вежда.

Замаяна, погледнах към китката си, около която той бе обвил дланта си. Не ме болеше вече, беше спряла и да пулсира, но допира с него предизвикваше някакво ново, непознато усещане. Дръпнах си ръката, объркана.

— Мога да ти помогна — настоя той и отново посегна да ме докосне.

— Не! — извиках и гърлото ми изтръпна от болка.

Той постоя, клекнал над мен още секунда-две, и после се изправи.

— Както и да е — каза тихо, хвърляйки поглед върху китката ми. — Ще извикам полиция.

Опитвах се да не слушам, докато говореше с полицията. Постепенно се съвзех и започнах да мисля по-рационално.

— Благодаря ти — промълвих.

Гласът ми беше дрезгав и всяко напрежение в гърлото ми предизвикваше болка.

— Не ми благодари — отвърна той и прокара пръсти през косата си. — Вината е моя, по дяволите.

Защо пък да е негова вината? Явно мозъкът ми все още не работеше нормално, защото това звучеше абсурдно. Облегнах се внимателно назад и вдигнах поглед към лицето му. Веднага съжалих. Изглеждаше озверял. И готов да ме защити на всяка цена.

— Нещо интересно ли видя, котенце?

Моментално сведох очи и погледът ми попадна върху стиснатите му юмруци. По кокалчетата на ръцете му нямаше и драскотина.

— Блесна някаква… светлина.

— Ами нали все казват, че има светлина в края на тунела.

Изтръпнах при мисълта, че за малко не умрях тази вечер.

Деймън клекна до мен.

— Извинявай, това беше тъпо. Боли ли те някъде?

— Гърлото… ме боли — отвърнах, докосвайки леко шията си. — И китката. Мисля… че е счупена.

Вдигнах внимателно ръката си и огледах нараненото място. Беше подуто и вече придобиваше интересен синкаволилав цвят.

— Наистина видях светлина… ярка… като светкавица.

Той също огледа китката ми.

— Може да е изкълчена или счупена. Това ли е всичко?

— Малко ли ти се вижда? Онзи човек… се опита да ме убие.

Деймън присви очи.

— Знам. Питах дали ти е счупил нещо по-съществено. — Той замълча за миг и се замисли. — Като например черепа ти.

— Не… мисля, че не.

— Пак добре — каза той и се изправи, хвърляйки поглед наоколо. — Какво изобщо правеше тук?

— Бях… до библиотеката — отвърнах и стиснах зъби, докато премине болката в гърлото ми. — Не беше… толкова… късно. Все пак… не сме… в някой голям град… с висока… престъпност. Помоли ме… да му помогна… спукал гума.

Деймън облещи невярващи очи.

— Някакъв непознат те спира на тъмен паркинг да ти иска помощ и ти се втурваш да му помагаш? По-голяма глупост отдавна не съм чувал. — Той скръсти ръце и ме погледна отвисоко. — Ти въобще мислиш ли, като вършиш нещо? Не са ли те учили да не взимаш бонбони от непознати и да не влизаш във фургони с табелка „Подаряваме котенца“?

Онемях.

Той започна да крачи нервно напред-назад.

— Ами ако не бях дошъл? Даваш ли си сметка какво можеше да стане?

Реших да пропусна последните му излияния.

— Ти впрочем… как се оказа тук?

Болката в гърлото най-после бе започнала да ме отпуска. Все още ме прерязваше от време на време, но поне не на всяка дума.

Деймън спря да крачи и прокара длан по гърдите си, малко над сърцето.

— Просто случайно.

— Все си мислех, че всички вие сте мили, любезни и очарователни, но явно съм се лъгала.

— Кои ние? — озадачи се той.

— Ами рицарите на бял кон, които спасявате изпаднали в беда девици.

Сигурно сериозно си бях ударила главата. Какви ги приказвах?

— Не съм ти никакъв рицар.

— Щом казваш… — прошепнах.

Надигнах се бавно, за да седна, и внимателно свих крака, за да подпра глава на коленете си. Всичко ме болеше, но определено се чувствах по-добре. Само при мисълта за ужаса, който преживях, ме побиваха тръпки.

— Какво стана с нападателя? — попитах.

— Избяга. Сигурно вече е извън окръга — увери ме Деймън. — Кити?

Вдигнах глава. Гледано отдолу, едрото му тяло изглеждаше огромно. Зелените му очи се взираха изпитателно в мен. Смутих се. Не знаех какво да кажа. Не ми харесваше как тялото му засенчва луната и понечих да стана.

— Мисля, че не бива да ставаш — каза той и отново клекна. — Линейката и полицията ще дойдат всеки момент. Не ми се иска да те заварят припаднала.

— Няма… да припадна — отвърнах.

В далечината действително се дочуха сирени.

— Щото ако припаднеш, ще ми се наложи да те хвана, а не съм сигурен, че искам — каза той и взе да разглежда кокалчетата на ръцете си. — Онзи… каза ли ти нещо?

Гърлото ми беше пресъхнало. Много ми се искаше да преглътна, но болката бе непоносима.

— Каза… че имам някаква диря. И… непрекъснато ме питаше… къде са. Не знам защо.

Той извърна глава и пое рязко въздух.

— Сигурно е бил някакъв откачен.

— Да, но… кого търсеше?

Деймън отново се обърна към мен и ме изгледа с укор.

— Някоя глупачка като теб да му помогне да си смени гумата!

Стиснах гневно устни.

— Голям си кретен! Не знам… дали ти го е казвал… някой.

Той се ухили, искрено развеселен.

— О, котенце, всеки божи ден, откакто се помня.

Погледнах го изумена.

— Просто не знам какво да кажа…

— Ами вече ми благодари, мисля, че не е нужно да казваш каквото и да било друго на тоя етап — отвърна той и се изправи с изумително плавни движения. — Само, моля те, недей да ставаш. Нищо друго не искам от теб. Стой кротко и се опитай да не създаваш повече проблеми.

Понечих да свъся вежди, но беше твърде болезнено.

Моят недотам очарователен рицар стоеше над мен като на пост, с ръце прибрани по тялото, и беше готов отново да ме защити. Ами ако онзи се върнеше? Сигурно затова Деймън бе така напрегнат.

Раменете ми започнаха да треперят, скоро и зъбите ми затракаха. Той свали фланелката си и внимателно ми я сложи на главата, стараейки се дори милиметри от мекия плат да не докоснат насиненото ми лице. Топлината и ароматът му ме обгърнаха и за първи път тази вечер се почувствах сигурна. С Деймън. Просто да се чуди човек.

Тялото ми сякаш разбра, че няма нужда да се отбранява повече, и бавно започна да се килва на една страна. Имаше реална опасност да си насиня и другото око, защото определено чувствах, че ще изгубя съзнание за втори път през последните дни. За миг се запитах какъв е тоя мой късмет все да припадам в присъствието на Деймън и после се сринах на земята като хартиен чувал.