Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (29)

Двайсет и девета глава

Налудничавият смях на Барук отекна като тътен в главата ми.

— Дошъл си да умреш с нея? Идеално. Толкова ме улесняваш. Идваш съвсем навреме впрочем. Тя всеки момент ще умре.

Барук се движеше с бясна скорост, но Деймън винаги се оказваше пред него, препречвайки пътя му.

— Да ти кажа, доста беше вкусна — предизвикваше го арумианецът. — По-различна, не като луксианците, но определено си струваше.

Деймън затрептя, прие истинския си образ и запрати Барук на няколко метра разстояние с един мощен взрив от светлина, който избухна от протегнатата му ръка.

— Ще те убия!

Арумианецът се обърна по гръб и бурно се разсмя.

— Да не би да си мислиш, че можеш да се мериш с мен, луксианецо? Унищожавал съм и по-силни от теб.

Деймън изрева яростно и изстреля поредния взрив от светлина към него. Земята под мен се разтресе. С неимоверно усилие успях да се надигна на един лакът. Всяко движение, дори най-малкото, ми костваше адски болки. Усещах ударите на сърцето си, което отчаяно се опитваше да влезе в ритъм.

Ослепителни снопове светлина пронизваха тъмния силует на арумианеца. Биеха се, без дори да се докосват.

Ярки огнени кълбета се оформиха в края на ръцете на Деймън и се стрелнаха като кълбовидни мълнии към Барук, но се разминаха на сантиметри и се разбиха със свистене в дърветата. Всичко наоколо се обагри в пурпурно. Лъхна ме палеща вълна. Във въздуха хвърчаха искри.

Всеки удар предизвикваше мощен трус, който ме събаряше обратно на земята. При едно от поредните си мъчителни надигания, видях лъч светлина, който се стрелна с бясна скорост над полето и стигна до мен. Чифт топли ръце ме хванаха за раменете и ме вдигнаха нагоре.

— Кейти, кажи нещо — приплака Ди. — Моля те, кажи нещо!

Понечих да промълвя, но от гърлото ми не излезе нито звук.

— Господи!

Ди избухна в сълзи, които за секунди обляха красивото й лице и започнаха да се стичат по гърдите ми, които едва се надигаха. Тя ме притисна нежно в крехката си прегръдка и извика към брат си.

Деймън се обърна, а с него се обърна и Барук. Един поглед му беше достатъчен и към нас мигновено се стрелна плътна черна сянка, която събори Ди на земята. Тя извика от болка, сви се за миг, а после се надигна на колене. Зениците й искряха, ярки и бели. Тялото й затрептя и се превърна в силует от пулсираща светлина.

Деймън нападна още по-стремително. Барук умело избегна ударите и се насочи към Ди. Тя нададе пронизителен писък, стрелна се встрани и му се изплъзна, но той отново я докопа. Тъмнината за миг я погълна, а после тя се строполи на земята, малка купчинка мъждукаща светлина.

Деймън се спусна към Барук с такава ярост, че всичко наоколо се разтресе с невиждана мощ. Тежките корони на дърветата, клоните, листата, които заваляха като дъжд, земята под нас. Въздухът се наелектризира. Почувствах го с тялото си.

Впрягайки и последната силица, която все още бе останала в мен, се изправих на крака и поех живителна глътка въздух. Нямаше да си отида по този нелеп начин. И приятелите ми нямаше да си отидат така.

Ди също вече беше права — ту момиче от плът и кръв, ту изящен силует от ослепителна светлина. От носа й течеше кръв. Тя разтърси глава и залитна.

И изведнъж всичко започна да се развива пред очите ми като на филм. Деймън погледна през рамо към сестра си. Барук вдигна ръка да атакува отново. Едно дърво се повали с трясък на земята.

Спуснах се напред и закрих с тялото си искрящия силует на Ди в мига, в който арумианецът изстреля поредната смъртоносна сянка към нас. Обгърна ме непрогледен мрак. Дочух писък, пронизителен писък, който не идваше от мен. А после полетях, буквално. Небето се въртеше над мен, звездите се размиха в пелена от искри, всичко останало бе тъма.

Строполих се с трясък на земята и миг по-късно до мен се срина крехкото тяло на Ди. Изящната й ръка падна безжизнена върху моята. Бях закъсняла. Нежната й длан започна да излъчва странна топлина и някак… олекна върху китката ми. Болка, мъка и отчаяние пронизаха като стрела сърцето ми. Ди лежеше неподвижна, но гърдите й сякаш едва забележимо се надигаха. Или може би ми се искаше да е така.

Притеснен за сестра си. Деймън се обърна за миг и допусна фатална грешка. Барук замахна и мощният му енергиен снаряд го удари в гърба. Той полетя във въздуха, завъртя се няколко пъти, превръщайки се ту в човек, ту в силует от светлина, и се стовари на една ръка разстояние от нас. В съзнанието ми отекна гласът на Ашли: „Ще го убият заради теб“.

Барук се разсмя и прие истинския си образ.

„Прекрасна оферта. Три в едно!“

Деймън се опита да стане, но почти веднага се строполи по гръб на земята. Лицето му се изкриви от болка. Отпуснах глава върху влажната трева и се разплаках.

Злокобната сянка на Барук бавно тръгна към нас.

„Дотук бяхте. Ще умрете. И тримата“.

Деймън се извърна към мен и очите ни се срещнаха. Имаше толкова тъга и разкаяние в този кратък поглед. После очертанията на лицето му започнаха да се размиват. Вече не можеше да задържи човешкия си образ. Миг по-късно той беше просто светлина, красива, сияйна светлина.

Един ярък лъч се спусна към мен и в края му се оформиха пръсти. Протегнах ръка и дланта ми потъна в светлината му. Сърцето ми се късаше от мъка. Мека топлина се разля по пръстите ми. Почувствах едва доловим натиск, сякаш Деймън се опитваше да стисне ръката ми, за да ми вдъхне кураж. От гърдите ми се изтръгна стон.

Светлината трептеше и ставаше все по-слаба, но продължи да пълзи нагоре към рамото ми, обгръщайки ме с топлина. Тялото ми сякаш започна да гради отново мъртвите си клетки и да се възстановява.

Деймън използваше сетните си сили, за да ме спаси.

— Не! — опитах се да извикам, но от гърдите ми се изтръгна само хриплив шепот.

Понечих да си дръпна ръката, но Деймън не ме пусна. Не беше видял какво бях направила и не знаеше, че съм твърде тежко ранена, за да се възстановя. Трябваше да използва силите си, за да спаси себе си. Или Ди…

Молех го с поглед да ме пусне, но той беше непоколебим.

Не беше честно. Не беше редно. Те не заслужаваха да умрат така. Аз също не заслужавах подобна смърт. В гърдите ми се надигна паника. Щях да умра, Ди щеше да умре, Деймън… Ами мама, какво щеше да стане с нея? И за какво? Заради алчността на арумианците за власт? Нима си заслужаваше? Обзе ме неистов гняв и прилив на енергия, която бликаше някъде дълбоко в мен, премина през цялото ми тяло.

Нямаше да умра така. Нито пък Деймън и Ди. Не и в някаква царевична нива в тъпата Западна Вирджиния.

Със силите, които Деймън продължаваше да прелива в мен, се надигнах до седнало положение, вплетох свободната си ръка в мъждукащата светлина на Ди и започнах да ги дърпам и двамата, сякаш исках с волята си да ги накарам да станат и да се борят за живота си.

Барук пристъпи към Деймън, готов да изпие и последните му сили. Естествено, че щеше първо него да неутрализира. Той беше най-силният и дори и смъртно ранен, щеше да издържи часове. Засега аз изобщо не занимавах съзнанието му.

Сянката на арумианеца вече пълзеше към Деймън.

И изведнъж стана нещо… невероятно.

През тялото на Деймън премина ослепителен сноп светлина, който описа дъга във въздуха и се спусна сред дъжд от искри към едва блещукащия силует на Ди. Същото стана и с нея, нищо, че беше в безсъзнание. От тялото й се откъсна лъч и се сля със светлината на Деймън.

Черната сянка на Барук застина.

Светлинната дъга запулсира над мен, а после от центъра й се спусна сноп лъчи и ме прониза право в гърдите. В първия момент си помислих, че ударната вълна ще ме побие в земята, но всъщност се издигнах нагоре и увиснах във въздуха като при левитация. През телата ни премина енергия и започна да се нагнетява. Чу се пукат, захвърчаха искри, а после и двамата отново приеха човешки образ. Ди седна на земята с въздишка, а Деймън се изправи на колене и ме потърси с поглед.

Аз обаче… все още се реех във въздуха. Или поне така ми се струваше. Изобщо не обърнах внимание. Не погледнах дори какво става с Деймън и Ди. Единственото, което занимаваше съзнанието ми, бе Барук.

Исках да се махне, да изчезне, да бъде заличен от лицето на земята. Исках го по-силно от всичко, което някога съм пожелавала. Цялото ми същество бе съсредоточено върху тази мисъл. Събрах в нея всичко, което бях преживяла — всеки страх, всяко колебание, всяка сълза, която бях изплакала за татко, всеки момент от живота си, в който си бях позволила да бъда просто наблюдател.

Невероятна енергия започна да се нагнетява в мен до откат. Отворих уста да се освободя от нея и от гърдите ми се изтръгна нечовешки вик на ярост. Откатът настъпи и енергията се отприщи вече извън мен.

Бяла светкавица разцепи небето. Усетих я как напусна тялото ми и изригна с невероятна мощ. Старите дъбове наоколо изскърцаха, простенаха и се строполиха, повалени от силата й. Мълнията изсвистя и се насочи към целта си. Премина покрай Деймън и Ди, описа кръг в небето и се заби в гърдите на Барук.

Плътната черна сянка на арумианеца се огъна в предсмъртна конвулсия. Последва оглушителен трясък, светлината изригна отново и от Барук не остана и следа.

Деймън отстъпи назад и вдигна ръка да се предпази от ударната вълна. Светлината лумна за последен път, а после се сви и угасна. Той бавно свали ръка от очите си и впери празен поглед в обгореното място, на което допреди малко бе стоял Барук. После се обърна към мен и едва чуто прошепна:

— Кити?

Стоварих се по гръб на земята, преди да се усетя. Нощното небе над мен играеше пред очите ми. Не знаех какво се беше случило, нито какво бях направила, но чувствах как ме напуска енергията, а с нея и животът.

Не чувствах нищо. Въздъхнах от изтощение и въздухът излезе от дробовете ми с хрип, който си давах сметка, че не вещае нищо добро, но това ни най-малко не ме притесни. Мракът дойде отново, но вече бе различен, мек, уютен, топъл.

Деймън падна на колене до мен и ме взе в силната си прегръдка.

— Кити, кажи нещо. Дори обида да е.

В далечината дочух ужасения глас на Ди. Без да я погледне, Деймън нежно сложи ръка на лицето ми и извика:

— Ди, отивай веднага у нас. Доведи Адам. Той е някъде там.

— Никъде няма да ходя! Не виждаш ли, че кърви? Трябва да я закараме в болницата.

Наистина ли кървях? Не го бях забелязала. Чувствах странна влага по лицето си — по устните, под носа, около очите, но нищо не ме болеше. Може би бяха сълзи. Или пък кръв. Усещах, че Деймън е до мен, но всичко ми се виждаше някак далечно.

— Тръгвай веднага! — изкрещя Деймън, но после тонът му омекна. — Моля те, остави ни. Върви. Тя е добре. Просто… просто й трябва малко време да се съвземе.

Лъжеше, без да му мигне окото. Въобще не бях добре.

Деймън се наведе над мен и отметна косата от лицето ми, без да ми каже нито дума. Заговори едва когато Ди си тръгна.

— Няма да умреш, Кити. Само не мърдай. Не прави нищо. Просто се отпусни и ми се довери. Недей да се противиш на това, което ще направя.

Деймън склони глава и опря чело в моето. Очертанията на тялото му се размиха и той прие истинския си образ. Инстинктивно затворих очи пред ослепителната светлина. Горещината, която се разля по тялото ми, бе почти непоносима. Бях прекалено близо.

„Стой така. Не се дърпай“, чух гласа му в главата си. „Потърпи“.

Имах чувството, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко. Обхвана главата ми с ръце, а после дълго издиша върху устните ми. Топлият му дъх бавно слезе по гърлото ми, достигна до дробовете ми и ме изпълни с такова облекчение, че си помислих, че това е най-блажената смърт, за която бих могла да мечтая.

Смазаното ми тяло започна да се съвзема като балон, който бавно се пълни с въздух. Дробовете ми се отвориха, целебната му топлина достигна всяка вена, всеки капиляр и пръстите ми постепенно възвърнаха чувствителността си. Напрежението в главата ми отслабна. Потънах в опияняващото чувство, което ме заля цялата. Сетивата ми отново започнаха да възприемат света наоколо.

Той продължи да ми вдъхва живот, докато започнах да се движа в прегръдките му. Надигнах се и протегнах ръце към него, без да мисля. Устните ни се докоснаха и целият ми свят се събра в едно-единствено всепоглъщащо чувство.

„Какви ги върша? Ако разберат какво съм направил… Но не мога да я загубя. Не мога“.

Осъзнах, че чувам мислите на Деймън, и дъхът ми секна. Не говореше на мен, не чувах репликите в главата си, както когато беше в истинския си образ. Това беше съвсем различно. Сякаш мислите и чувствата му се преплитаха в моите. Изпитах страх. И нещо друго, много по-силно.

„Моля те. Моля те. Не искам да те загубя. Моля те, отвори очи. Не ме оставяй“.

„Няма“. Отворих очи. „Тук съм“.

Деймън се стресна, отскочи назад и светлината бавно напусна тялото ми, за да се върне при него.

— Кити — прошепна нежно той и в слабините ми запърхаха пеперуди.

Главата ми все още лежеше върху гърдите му и ясно чувах силните удари на сърцето му, което биеше в синхрон с моето. Всичко наоколо изведнъж започна да изглежда… по-ясно.

— Деймън, какво направи?

— Недей да се вълнуваш. Имаш нужда от покой — каза той тихо. — Още не си се възстановила напълно. Трябва да минат още няколко минути. Поне така мисля. За първи път лекувам някого.

— Не е за първи път — промълвих. — Излекува ме пред библиотеката. И после, когато си прещипах пръста на вратата на колата.

Той склони глава към моята.

— Това бяха просто някакви натъртвания. Сега е друго.

Ръката, която беше счупена, изобщо не ме болеше. Движех я съвсем свободно. Огледах се и не можах да повярвам на очите си. Дърветата наоколо се бяха наклонили назад в идеален кръг. Единствената следа от Барук бе късче прогорена земя на мястото, на което бе стоял.

— Как можах да направя това? — прошепнах. — Нищо не разбирам.

Той зарови глава в извивката на шията ми, вдъхвайки дълбоко.

— Сигурно нещо съм ти направил. Не знам. Не мога да си го обясня, но нещо стана, когато енергиите ни се обединиха. Само че това не би следвало да се отрази на теб. Та ти си човек.

Започвах сериозно да се съмнявам.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Добре. Спи ми се. А ти?

— И аз така.

Стоях безмълвна, докато погледът му следваше палеца му, които чертаеше кръгове по лицето ми.

— Мисля, че в момента е по-добре всичко това да си остане между нас. И лекуването, и онова, което направи. Нали?

Кимнах.

На лицето му изгря усмивка, която бързо достигна до изумруденозелените му очи и им придаде още повече блясък. Той обхвана лицето ми с ръце, наведе се и ме целуна толкова нежно, че чувството достигна до дълбините на душата ми. Беше невинно, интимно, разтърсващо. Той ме притисна по-близо до себе си и започна да изследва устните ми, сякаш се целувахме за първи път. А може би действително това беше първата ни истинска целувка.

Когато най-после се отлепи от мен, Деймън ме погледна и се засмя.

— Беше ме страх, да не би да сме те потрошили.

— Не съвсем — отвърнах и обходих с поглед всеки сантиметър от умореното му лице. — Ти потроши ли се?

— Почти — каза той с насмешка.

Поех дълбоко въздух, опитвайки се да се съвзема. Чувствах се леко замаяна.

— А сега какво?

— Сега си отиваме у дома — усмихна се той.