Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (21)

Двайсет и първа глава

Колкото и да е странно, нещата вече бяха донякъде… нормални. Дирята избледня след седмица и половина. Деймън започна да се държи така, сякаш са го освободили след двайсет години затвор, и почти никога не си беше вкъщи, когато се виждах с Ди. Септември и част от октомври минаха без особени сътресения. Мама продължаваше да ходи на две места на работа и започна по-често да излиза с господин Майкълс. Харесваше го и аз много се радвах за нея. Толкова отдавна не я бях виждала да се усмихва.

Кариса и Лиса дойдоха няколко пъти у нас на гости, често ходехме на кино или до мола в Къмбърленд заедно с Ди. Въпреки че се бях сближила доста с двете момичета, с които все пак принадлежахме към един и същи биологичен вид, продължавах да чувствам много по-близка Ди. Правехме всичко заедно. Всичко, с изключение на това да говорим за Деймън. Тя се опита да отвори темата на няколко пъти.

— Знам, че те харесва — каза ми веднъж, когато се бяхме събрали уж за да учим. — Виждам как те гледа. Освен това винаги става напрегнат, когато те споменавам.

Въздъхнах и затворих учебника.

— Ако питаш мен, единственото, което си мисли, като ме гледа, е как да ме убие и да скрие тялото ми.

— Абе не му е такъв погледът, ще ти кажа.

— А какъв е тогава, Ди?

Тя избута книгите от леглото, седна на колене и скръсти ръце на гърдите си.

— Все едно казва „Мразя те, но те искам“.

— Стига, моля ти се! — разсмях се.

— Ами така си е — отвърна тя и свали ръцете си. — Виж, ние можем да излизаме със земни хора, ако искаме. Малко е безсмислено, но можем. А той никога преди не е обръщал внимание на земно момиче.

— Ако нямаш нищо против, той беше принуден да ми обърне внимание, Ди — отвърнах и се излегнах на леглото.

Жегна ме в слабините мисълта, че Деймън може тайно да желае да бъде с мен. Знаех, че го привличам физически, усещах го, но това не означаваше, че ме харесва като човек.

— Ами ти? Какво става с Адам?

— Абсолютно нищо. Просто се чудя как Ашли си пада по Деймън. Ние всички сме израсли заедно. Адам ми е като брат. Мисля, че той не изпитва нещо по-различно към мен. — Тя замълча за миг и долната й устна затрепери. — Не ми харесва никой от нашите.

— Има ли някое… земно момче, което ти харесва?

— Не — поклати глава тя. — Но ако имаше, не бих се притеснявала да бъда с него. Имам право на щастие. И не би следвало да има значение дали този, който ме прави щастлива, е от нашия вид или от вашия.

— Напълно съм съгласна.

Ди се излегна до мен и се загледа в тавана.

— Деймън ще откачи, ако си падна по някой земен.

Почти се разсмях, но после се сетих за брат им. Да, Деймън определено би откачил. И вероятно би имал право, защото ако Доусън не се бе влюбил в земно момиче, щеше да е жив.

Надявах се Ди никога да не си падне по някой от нашите. Иначе не ми се мисли какво би направил Деймън.

Към средата на октомври имах чувството, че сме се върнали назад във времето. Идеше ми да взема тая негова химикалка и да я натроша на парчета. Не знам колко десетки пъти ме ръгна в гърба с нея, далеч, след като дирята беше избледняла и нямаше причина да ме държи под око. Сякаш да ми лази по нервите, бе цел на живота му.

И най-неприятното беше, че част от мен изпитваше удоволствие от цялата тая работа. Сигурно защото беше някак забавно… Понякога обаче прекаляваше и ме докарваше до бяс, особено когато се държеше като пълен идиот.

В петък например Саймън ме попита преди началото на часа по тригонометрия дали искам да учим заедно за теста. Преди да успея да му отговоря, раницата му се изсипа на пода, сякаш някой нарочно я беше изтърсил. Всички прихнаха да се смеят. Саймън почервеня като рак и взе да си събира притеснено нещата, а аз използвах момента да хвърля въпросителен поглед към Деймън, който седеше и наблюдаваше с небрежна усмивка.

— Какъв ти е проблемът? — попитах го в коридора след края на часа. — Знам, че ти направи тая простотия.

— Е, и? — сви рамене той.

Махнах с ръка и тръгнах към шкафчето си, а той, за моя изненада, ме последва.

— Това беше гадно, Деймън. Направи го за смях. Плюс това нали е опасно да използваш уменията си. Да ги привлечеш ли искаш? — добавих шепнешком.

— Това беше дреболия. Не оставя никаква следа — отвърна той и се надвеси толкова близо над мен, че тъмните му къдрици ме погъделичкаха по бузата. Чудех се дали да се напъхам в шкафчето, или да му се метна на врата. — Освен това ти правех услуга.

— Сериозно? — разсмях се. — И каква точно услуга ми правеше?

Деймън се усмихна широко и очите му се скриха зад гъстите му, черни ресници.

— Нали ти е ясно, че не те кани, за да учите по математика?

Това беше доста спорно, но реших да го подразня. Нямах намерение да му отстъпвам, нищо, че беше в състояние да ме запрати във въздуха само с мисъл.

— Дори и така да е. Теб какво те засяга?

— Да не би да си падаш по Саймън? — изненада се той и в изумруденозелените му очи проблесна гняв. — Не мога да допусна, че ти харесва.

— Ти да не би да ревнуваш? — попитах след кратко колебание.

Деймън извърна глава, а аз моментално се възползвах от възможността да го вбеся, както той ме вбесяваше всеки божи ден. Приближих се до него и го погледнах в очите. Той не помръдна. Дори не дишаше.

— Ревнуваш от Саймън?! От земен човек? — прошепнах. — Как не те срам, Деймън.

Той пое рязко въздух и каза:

— Не ревнувам. Просто се опитвам да те предпазя. Такива като Саймън мислят само как да се намърдат между краката ти.

Лицето ми пламна.

— Защо мислиш така? Според теб това ли е единствената причина, поради която някой би ме харесал?

Деймън се ухили многозначително и бавно отстъпи назад.

— Просто предполагам.

После се врътна и изчезна по пълния с народ коридор. И слава богу, защото ако беше останал още секунда, сто на сто щях да го цапардосам. Когато се обърнах, Ашли стоеше пред класната стая отсреща и така ме гледаше, сякаш искаше да ме изгори на място.

 

 

Никой вече не говореше за Сара. Не че я бяха забравили. Просто, улисани в ежедневието си, хората все по-рядко се сещаха за нея, както винаги става в такива случаи. Аз също се опитвах да не мисля за нея и за това как бе умряла. Когато се случеше да се сетя, сърцето ми се свиваше. Тя си беше отишла, защото Деймън ми се бе притекъл на помощ и арумианецът бе търсил някого, на когото да си изкара яда.

Нощем понякога сънувах паркинга пред библиотеката. Виждах лицето му, усещах ледения му дъх, гнева в очите му, докато ме душеше до смърт. И се събуждах с писък, заседнал в гърлото ми, обляна в студена пот.

Като се изключат кошмарите и периодичния тормоз от страна на Деймън, всичко останало беше нормално. Сякаш живеех до съвсем обикновени тийнейджъри. С тази разлика, че не ползваха дистанционно, за да си пуснат телевизора, и ставаха малко напрегнати след метеоритен дъжд.

Ди ми беше казала, че арумианците използват метеоритите дъждове, за да слязат на Земята, без да бъдат засечени от службите. Не разбрах как точно, а и тя не обясни, но няколко дни след метеоритен дъжд или дори след падаща звезда Ди и Деймън бяха нащрек. Освен това изчезваха от време на време. Понякога си взимаха свободен ден в понеделник и заминаваха някъде за три дни или пък отсъстваха от училище в сряда без никакво предупреждение. След време Ди ми каза, че ги викат от службите. Двамата продължаваха да ме убеждават, че не трябва да се притеснявам за арумианците, но не им вярвах. Не и след като толкова старателно избягваха да говорят за тях.

В четвъртък обаче Ди беше напрегната в училище по съвсем друга причина. Футболният мач с другата гимназия в града и традиционният бал след това бяха следващата събота, а тя още не си беше избрала рокля. Кавалер щеше да й бъде Андрю. Или може би Адам? Въобще не ги различавах тия двамата.

Всички в училището бяха много въодушевени. По коридорите висяха знамена. Транспаранти рекламираха мача и танците след това. Билети се продаваха наляво и надясно. Лиса и Кариса също си бяха намерили кавалери, но ако се съди по разговорите, които се водеха на обяд, и те нямаха рокли.

Аз, от своя страна, нямах ни кавалер, ни рокля.

Момичетата се опитваха да ме убедят, че въобще не е фатално да отида сама, и прекрасно знаех, че от това светът няма да се свърши, но не ми се искаше да стоя цяла вечер по ъглите или да бъда трето колело.

Училището ни беше толкова малко, че всеки се познаваше с всеки. Двойките се бяха оформили още през първата година в гимназията, а онези, които нямаха гаджета, имаха приятели, с които да се групират за бала. Аз не познавах почти никого и нямах никакъв шанс. Пълен удар за самочувствието.

След часа по математика, който прекарах, опитвайки се да не обръщам внимание на опитите на Деймън да ме вбеси, до шкафчето ми, докато сменях един тежък, безполезен учебник с друг, се появи Саймън.

— Здрасти! — казах с усмивка, надявайки се Деймън да не е наоколо, че, бог знае, какво би направил. — Май задряма днес в час, а?

— Нещо такова — засмя се Саймън. — И сънувах формули. По-страшен кошмар не съм имал.

— Мога да си представя — разсмях се с глас, мятайки раницата на рамо.

Саймън не изглеждаше зле. Особено ако човек си пада по високи мускулести пичове, които изглеждат така, сякаш цяло лято са товарили бали сено. Ръцете му бяха като стволове, но имаше доста чаровна усмивка и красиви сини очи, които се смееха, когато се усмихваше. Само че не беше зеленоок, а устните му не бяха така чувствени.

— Никога не съм те виждал на мачовете ни — каза той и очите му се засмяха. — Не ти ли харесва футболът?

Саймън играеше в отбора, но нямах представа нападател ли е, защитник ли е, какво точно прави.

— Идвала съм веднъж — отвърнах, без да споменавам, че с Ди си тръгнахме на полувремето, отегчени до смърт. — Не съм голям фен на футбола.

Очаквах след това признание Саймън да се обърне и да си тръгне, защото футболът бе като религия за него, но той се облегна на шкафчето до мен, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Чудех се дали имаш някакви планове за следващата събота.

Погледнах към червено-черния транспарант над главата му. Мачът и балът бяха следващата събота. Гърлото ми пресъхна. Почувствах се като приклещено в капан животно.

— Не, никакви.

— Няма ли да ходиш на бала? — попита той.

Почудих се какво да му отговоря. Да му кажа, че нямам кавалер, не върви. Щях да изглеждам като пълна загубенячка. Реших просто да поклатя глава.

Саймън изглеждаше доволен.

— А искаш ли да отидеш? С мен?

Първата ми мисъл беше да откажа. Едва го познавах. Мислех си, че ходи с една от мажоретките, пък и нямах никакъв интерес към него. Но човекът ме канеше на бал, не ми искаше ръката. Не искаше дори да бъдем гаджета. Щяхме просто да танцуваме. И изведнъж в главата ми изникна коварна мисъл. Исках да видя физиономията на Деймън, като разбере, че имам кавалер за бала.

Съгласих се, разменихме си телефонните номера и толкоз. Уредих се с кавалер за училищния бал. Оставаше да си намеря и рокля. Мама щеше да изпадне във възторг. На обяд съобщих новината на Ди, очаквайки да се зарадва.

— Саймън те е поканил на бала?! — ококори се тя и дори спря да яде за пет секунди. — И ти прие ли?

— Да — кимнах. — Защо не?

— Саймън има репутацията на пръв велосипедист в гимназията — каза Кариса и ме изгледа над рамките на очилата си.

— В смисъл че иска да направи по едно кръгче с всяка — уточни Лиса. — Но пък е готин. Има хубаво тяло.

— Това, че има репутация, не означава, че възнамерявам да му я затвърдя — отвърнах, чоплейки салатата в чинията си. Имаше руло „Стефани“ за обяд, а хич не го обичах. — Пък и беше доста сладък, когато дойде да ме попита.

— Та той преди няма и седмица скъса с Кими, понеже го хвана, че й изневерява с Тами — каза Кариса.

Да бе, Кими. Така се казваше мажоретката.

— Той да не би да си пада по момичета, чиито имена завършват на „и“?

— Виж ти, точно като теб — изсумтя Лиса. — Направо сте си лика-прилика.

Изгледах я с досада.

— Както и да е. Намерила си си кавалер. Сега можем да отидем заедно да си търсим рокли този уикенд — каза Кариса, въодушевена. — Даже можем да отидем с една кола. Навити ли сте? Ще бъде забавно. Ди, ти какво ще кажеш?

— А? — примига разсеяно Ди.

Кариса повтори въпроса, а Ди просто кимна отнесено.

Уговорихме се да отидем до Къмбърленд в събота и Лиса и Кариса буквално заподскачаха на столовете си. Ди не изглеждаше въодушевена. Напротив, беше някак тъжна и най-странното бе, че дори не си довърши обяда.

 

 

Когато свършиха часовете, трябваше да извървя разстоянието до най-далечния ъгъл на паркинга, защото бях закъсняла сутринта и всички по-близки места бяха вече заети. Паркингът беше голям колкото футболното игрище и пистата за лека атлетика, взети заедно, и беше истинско наказание да ти се наложи да паркираш най-накрая. Докато вървях, студеният вятър, който духаше от планината, вдигаше пясък и камъчета от чакълената настилка и брулеше лицето ми.

— Кейти!

Веднага познах плътния му глас и сърцето ми се качи в гърлото. Вятърът сякаш престана да духа. Обърнах се и го изчаках да се приближи.

Деймън спря пред мен, протегна се и оправи презрамката на раницата ми, която се беше у сукала.

— Чудно място си си избрала да паркираш.

Жестът му ме свари напълно неподготвена и ми отне известно време да отговоря.

— Нямаше къде другаде.

Когато стигнахме до колата ми, метнах раницата на задната седалка, а той се спря и зачака встрани, пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше странно, очите му бяха потъмнели, устните му — някак стиснати.

— Всичко наред ли е? — попитах, притеснена. — Да не би…?

— Не — отвърна Деймън и прокара ръка през косата си. — Няма нищо… ъъъ… с космически измерения.

— Слава богу — въздъхнах облекчено и се облегнах на колата до него. — Изкара ми акъла.

Той се извърна към мен и разстоянието помежду ни съвсем се скъси.

— Чух, че ще ходиш със Саймън Кътърс на бала.

Отметнах кичур коса, който вятърът запрати върху лицето ми, но при следващия полъх той отново се върна.

— Бързо се научават новините.

— Да, особено тук.

Той отново се пресегна, хвана непокорния кичур и го прибра зад ухото ми. Пръстите му за миг докоснаха лицето ми и цялото ми тяло настръхна от онази странна тръпка, която нямаше нищо общо със студа.

— Бях останал с впечатлението, че не ти харесва.

— Става — отвърнах, загледана в децата, които се разгряваха на пистата за спринт. — Държи се мило, освен това ме покани.

— И ще отидеш с него само защото те е поканил?

Кимнах. Какво толкова странно виждаше в това?

Той не отговори.

— Ти ще ходиш ли на бала? — попитах, чоплейки ключа на колата.

Деймън се наклони към мен и кракът му се опря в бедрото ми.

— Има ли значение?

Направо се вбесих на себе си, че съм го попитала.

— Не особено — отвърнах.

Той се приближи още повече и каза:

— Не трябва да излизаш с някого само защото те е поканил.

Погледнах към ключа си, чудейки се дали да не го наръгам с него в лицето.

— Не разбирам какво ти влиза в работата.

— Как какво? Ти си приятелка на сестра ми.

Изгледах го с почуда.

— Това е най-тъпото обяснение, което някога съм чувала отвърнах и понечих да се изправя, но се спрях. — Не е ли по-добре да се занимаваш с Ашли?

— С Ашли не сме гаджета.

Някаква глупава част от мен се зарадва да го чуе.

Поклатих глава и тръгнах към шофьорската врата.

— Спести си усилията, Деймън. Няма да вържа тенекия на Саймън само защото имаш проблем с това.

Той изруга тихо и ме последва.

— Просто не искам да си навлечеш някоя беля.

— Каква беля бих могла да си навлека? — попитах, отваряйки вратата на колата.

— Като те знам каква си, не смея дори да си помисля — отвърна той и застопори вратата с ръка, така че да не мога да вляза.

— Ами! И какво повече би могло да ми се случи? Да не би и Саймън да остави някаква смъртоносна диря върху мен? Пусни вратата, ако обичаш.

— Как може да си толкова опърничава! — изсумтя той и ме изгледа гневно. — Той е бройкаджия, Кити. Искам просто да се пазиш.

Погледнах го озадачена. Дали пък наистина не се притесняваше за мен? Прогоних тази мисъл още преди да е минала през главата ми.

— Нищо няма да ми се случи, Деймън. Мога да се грижа за себе си — казах и задърпах рамката на вратата. — Няма ли да ме оставиш да си тръгна вече?

— Добре — отвърна той и толкова бързо пусна вратата, че залитнах и я затворих върху пръстите си.

— Кити!

Прималя ми от болка. Цялата ми ръка изтръпна. Разтърсих китка, за да облекча пулсиращата болка. Показалецът ми кървеше, а останалите пръсти със сигурност щяха да се подуят и да посинеят до сутринта. От очите ми рукнаха сълзи.

— Мамка му! Адски боли!

Без да каже нито дума, той се пресегна и обви пръсти около дланта ми. Приятна, гъделичкаща топлина обхвана ръката ми и се разпространи до върха на изтръпналите ми пръсти и нагоре чак до лакътя. Болката в миг изчезна.

Зяпнах от почуда.

— Деймън?

Погледите ни се срещнаха.

— По дяволите! — изруга той и пусна ръката ми, сякаш го беше опарила.

— Какво? Да не би пак да е останала диря върху мен? — попитах, уплашена, избърсвайки кръвта от пръста си. Кожата беше зачервена, но никъде не се виждаше открита рана. — Стига бе!

— Не се притеснявай. Много е бледа. Мисля, че няма да е проблем. Едва се забелязва, но може би е по-добре…

— Не! Бледа е. Никой няма да я забележи. Добре съм. Нямам нужда от бавачка — отвърнах категорично. — Мога да се грижа за себе си.

Деймън ме погледа известно време и накрая каза:

— Права си. Стига да внимаваш с вратите, мисля, че наистина можеш да се грижиш за себе си. Оцеля по-дълго от който и да било земен човек, разбрал за нас.

 

 

Последните думи на Деймън отекваха в съзнанието ми цяла вечер и през голяма част от съботния ден. Бях оцеляла по-дълго от всеки друг, който бе научил истината за тях. Мисълта, че може би времето ми изтича, не ми даваше мира.

След обяд се срещнах с Ди и двете взехме Лиса и Кариса от тях. Стигнахме за нула време до Къмбърленд и веднага намерихме магазина, в който искаха да отидат. Мислех си, че няма да е останало нищо свястно, но изборът беше огромен.

Кариса и Лиса отдавна бяха решили какво искат: нещо тясно. Ди май клонеше към розов тоалет с воланчета и къдрички. Аз просто исках рокля, която да не изглежда като излязла от скрина на баба и да не прилича на евтина сметанова торта.

Ди ми избра дълга червена рокля в гръцки стил, която прилепваше по тялото до кръста и се спускаше свободно надолу, обгръщайки бедрата и краката ми. Деколтето й беше изрязано като раковина, малко дръзко, но нищо шокиращо в сравнение с това, в което се появи Кариса.

— Какво ли не бих дала за такъв бюст! — възкликна Лиса, гледайки със завист гърдите й, които преливаха от роклята. — Не е честно. Как може да имам задник и никакви цици.

Докато Кариса се любуваше на отражението си в огледалото. Ди отиде да премери една бледорозова рокля до коляното, която си бе избрала.

— Какво ще кажете, момичета? — усмихна се самодоволно Кариса, вдигайки косата си.

— Изглеждаш убийствено — отвърнах.

Беше самата истина. Имаше съвършено тяло — точно пясъчен часовник.

Ди излезе от пробната, облечена в рокля с тънки презрамки, която прекрасно подчертаваше изящната й фигура и й стоеше зашеметяващо. Погледна се набързо в огледалото, кимна и отиде да се преоблече.

— Изобщо не се наложи да изразим мнение — подсмихнах се на Лиса.

— Да, понеже няма дреха на тоя свят, с която Ди да не изглежда добре — отвърна тя с нескрито възхищение и отиде да си пробва роклята.

Когато дойде моят ред да дефилирам, оцених напълно набитото око на Ди. Имаше страхотен усет за дрехи. Роклята ми лепна, сякаш бе шита по мен. А благодарение на вградения й сутиен спокойно можех да застана до Кариса, без да се чувствам като малко момиченце. Завъртях се пред огледалото да се огледам отзад. Хич не беше зле.

— Трябва да си вдигнеш косата — каза Ди, пресегна се и умело зави дългата ми коса на висок кок. — Имаш толкова хубава шия. Показвай я. Мога да ти направя прическа и да те гримирам, ако искаш.

Кимнах. Щеше да бъде забавно.

— Много ти благодаря. Никога не съм предполагала, че ще изглеждам добре в такава рокля.

— Ти във всяка рокля би изглеждала прекрасно — отвърна Ди и пусна косата ми. — Сега обаче трябва да ти намерим подходящите обувки. Червени или прозрачни. Колкото по-отворени, толкова по-добре.

Огледах рафтовете с обувки, мислейки си дали не мога да си обуя високите сандали, които имах вкъщи. За тая рокля сигурно щеше да отиде и последният долар от парите, които мама с радост ми беше дала сутринта. Накрая обаче все пак взех да пробвам едни червени сандали. Бяха божествени.

Докато ги мерех, изведнъж ме обзе необяснимо чувство на тревога. Огледах се наоколо. Момичетата бяха по-навътре в магазина, при рафтовете с чанти. Магазинерката си седеше спокойно зад щанда. Камбанката на вратата звънна, сякаш някой бе влязъл, но на входа нямаше никого.

Магазинерката вдигна глава, свъси вежди за миг, а после сви рамене и продължи да си чете списание.

Погледът ми се плъзна от вратата към витрините в предната част на магазина и направо се смразих на място. Зад нагласените манекени отвън на тротоара стоеше мъж, който гледаше през стъклото към нас. Черната му коса бе сресана назад над бледото му лице. Очите му бяха скрити зад огромни слънчеви очила, които изглеждаха съвсем не на място в такъв облачен ден. Носеше тъмни джинси и кожено яке.

И ме изпълваше с ужас.

Минах зад закачалките с дрехи, преструвайки се, че търся нещо, и небрежно погледнах към витрината.

Все още беше там.

— Само това ми липсваше — смотолевих под нос.

Или чакаше някого, или беше някоя откачалка. Или пък арумианец. Не смеех дори да си помисля, че може да е последното. Огледах се наоколо. Магазинът беше почти празен. Въпреки паниката реших, че е откачалка.

— Какво правиш там? — попита Лиса, излизайки от пробната, облечена с розова рокля тип русалка, която придаваше женственост на момчешкото й тяло. — Защо се криеш зад рафтовете?

Понечих да й покажа мъжа, но когато погледнах към витрината, от него нямаше и следа.

— Не бе, разглеждам — отвърнах. — Вие готови ли сте?

Тя кимна и се шмугна в пробната да се преоблече. Докато плащахме на касата, непрекъснато поглеждах към витрината. Неприятното чувство на тревога все още не ме бе напуснало. Усещах го и докато вървяхме към паркинга. Всеки момент очаквах онзи да изскочи отнякъде и да ми изкара акъла.

Докато Кариса и Лиса се качваха на задната седалка, двете с Ди положихме внимателно роклите в багажника. Затваряйки капака. Ди се обърна към мен с дяволита усмивка.

— Не ти го казах по-рано, за да не се откажеш от роклята, но…

— Какво? Да не би да ми прави голям задника?

— Не — разсмя се тя. — Изглеждаш шеметно в нея.

— Тогава какво?

Усмивката й стана направо лукава.

— А, нищо особено. Просто червеното е любимият цвят на Деймън.