Нора Робъртс
Тъмната вещица (9)

Девета глава

Айона поведе първата си група на самостоятелна разходка, яхнала Аластар. Не беше сигурна дали бе спечелила доверието, или Бойл й бе дал тази задача, за да му се махне от очите.

Все едно.

Наслади се на часа си с коня — и макар да знаеше, че той би предпочел един бърз галоп, усещаше удоволствието му от нейната компания. Точно както на нея й бе приятно да води лек разговор с двойката от Мейн и изпитваше гордост от факта, че познава пътеките, знае къде отиват и може да отговори на почти всичките им въпроси.

И двамата си изкарваме прехраната, помисли си тя и потупа Аластар по шията.

Когато се върнаха, Мийра излезе да поздрави нея и клиентите.

— Аз ще поема оттук, ако нямате нищо против. Айона трябва да отиде в голямата конюшня.

— Така ли?

— Заедно с Аластар. Знаеш ли как да стигнеш дотам?

— Разбира се. Ти ми показа и аз си отбелязах на картата. Но…

— Фин нареди, така че не се помайвай. Как беше разходката ви? — обърна се тя към двойката.

Озадачена, Айона обърна коня си и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла.

Да не би Бойл да се е оплакал от нея? Да не се канеха да я уволнят?

Тревожните й мисли накараха Аластар да извърне глава и да я изгледа.

— Напразно се притеснявам. Прекалено емоционално реагирам, това е. Бойл е избухлив, но не е дребнав. — Освен това смяташе, че Фин я харесва поне малко.

Щеше да разбере, като стигнеше там. И с тази мисъл тя с удоволствие остави на Аластар да води.

— Давай — реши тя и още преди лекичко да го сръчка, той полетя. — О, господи, да! — Засмя се и вдигна лице към небето, докато Аластар препускаше по пътя.

Неговото вълнение и нейното се сляха в едно. Величествено преплетени. Силата — осъзна тя, — неговата и нейната, пришпорваше и двамата, така че за миг, само за миг макар, тя усети как и двамата се издигат над земята. Сега вече наистина летяха и вятърът развяваше косите й и гривата му.

Тя се разсмя, че Аластар изцвили тържествуващо.

Роден беше за това, осъзна Айона. Както и тя.

— Кротко — прошепна тя. — Трябва да останем на земята, засега.

Мигновеното политане, а след това удоволствието от галопа върху прекрасния кон разсея всичките й страхове. Остави го той да определи темпото — жребецът определено беше бърз. Завиха покрай реката, после се отдалечиха, слязоха по една тясна пътека в гъстата гора и излязоха на поляната, където се намираше конюшнята, зад голямото заграждение за прескачане на препятствия.

Сега го накара да забави — кротко, кротко — за да си поеме въздух и да огледа наоколо.

В далечния край се издигаше къщата, иззидана от сив камък, с две приказни кули и много проблясващи прозорци. Красиво оформен и застлан с каменни плочи двор, ограден с висока стена, я делеше от гаража и жилището — на Бойл — над него.

Вдясно имаше още едно заграждение. Три коня стояха до оградата и се взираха в дърветата, сякаш изпаднали в дълбок размисъл.

Забеляза работници, ремаркета, камиони — пикапи, за бога — доста голям и мощен черен джип.

Всичко й говореше за успешен бизнес, практично отношение и едновременно с това красиво подредено. Забавила до спокоен тръс, тя се насочи към конюшнята, но дръпна юздите на Аластар, когато чу да викат името й.

Забеляза Фин — с джинси, ботуши и онова страхотно кожено яке — да й сочи да върви към заграждението с препятствията, накъдето сам се бе запътил.

Отвори й портата, махна й да влезе.

— Мийра каза, че си искал да ме видиш.

— Така е. — Наведе глава настрани и я изгледа с проницателните си зелени очи. — Забавлявала си се.

— Аз… Моля?

— Сияеш цялата, както и този момък тук.

— О. Ами. Пояздихме в галоп насам.

— Сигурен съм в това, а вероятно е имало и още нещо, но няма значение — добави бързо той, преди тя да реши какво да отвърне. — Искам да видя как двамата с Аластар ще се справите с една обиколка тук.

Малко неща биха я изненадали повече.

— Искаш да направим една обиколка на препятствията?

— Както вече казах. — Затвори портата и пъхна ръце в джобовете си. — Сама реши как да минеш.

Тя остана неподвижна за минутка, изучавайки терена. Би казала, че настоящото разпределение на препятствията е със средна трудност. Няколко двойни скока, нищо опасно, с достатъчно място за правилен заход.

— Ти си шефът. — Сръчка Аластар напред, накара го да направи завой, после го пришпори в лек галоп.

Изобщо не се съмняваше в него — все пак бяха полетели заедно. Усети го как се напряга за първия скок. Минаха с лекота над летвата, приближиха се към следващата и отново се издигнаха над нея.

— Какво си намислил? — измърмори Бойл, когато се приближи до Фин. Неговите ръце също бяха в джобовете, но свити в юмруци.

Фин дори не го погледна, когато Бойл застана зад гърба му.

— Казах ти, че искам да видя какво може тя. Трябва да знам. Обърни посоката и отново го преведи по терена — викна той.

Хвърли бърз поглед към гората. Сега там нямаше сенки, а само дървета, но това щеше да се промени. Затова трябваше да знае.

— Не съм ти нужен тук сега — подхвана Бойл.

— Имам работа в Голуей, както знаеш. Единият от нас трябва да остане с нея, докато сме сигурни, че може да се справи с урока.

— Няма причина да използваме нея като инструктор.

— Няма причина и да не го правим, нали? Господи, двамата са като коприна, слети са в едно. Този кон вече й принадлежи. Май ревнувам от това. Той ме харесва, но никога няма да ме обича така, както обича нея. Естествено, още една стрела в сърцето ми.

Тупна Бойл по рамото.

— Ще се видим в бара — трябва да съм свършил и да съм се върнал преди осем. Ще изпием по халба, ще хапнем и ще ми кажеш как се е справила. А после ще пийнем по още една бира, която да развърже езика ти достатъчно, за да ми кажеш какво се е случило между теб и русата вещица, та си толкова мрачен.

— Две бири не могат да развържат езика ми, приятелю.

— Тогава ще изпием по три. Браво, Айона. Страхотна картинка сте двамата.

— Роден е за това. — Тя потърка Аластар по врата, докато го водеше към тях. — Аз съм само товар върху гърба му.

— Двамата сте едно цяло. След малко очакваме нова ученичка. На единайсет години е и вече язди стабилно, но е решила, че иска да се научи да прескача препятствия. Ти ще я поемеш.

— За какво?

— За урок. Като инструктор. Ще получиш част от таксата за урока. Ако нещата потръгнат добре и за двете страни. Бойл ще остане да наблюдава първия ти урок, тъй като аз имам работа другаде.

Фин забеляза как погледът й за миг се спира на Бойл и веднага отскача встрани.

— Добре. Как се казва момичето и кой кон искаш да язди?

— Сара Ханигън и ще дойде с майка си Моли. Ще оседлаят за нея Уинифред, казваме й Уини. Кобилата е истински ветеран. Днес е трийсет минути, урокът. Да видим как ще й понесе. Ако й харесва, двете ще се разберете кои дни и часове са най-удобни за уроците.

— Звучи ми добре. Засега ще се оправя и така, но предпочитам да съм на седло за скокове другия път, когато съм инструктор.

— Разбира се, ще те екипираме. Значи аз тръгвам. Ще се видим в бара, Бойл.

Докато Фин се отдалечаваше с широки крачки, Айона сведе поглед към Бойл и го забеляза да пристъпя от крак на крак.

— Е, какво?

— Ще се погрижа да оседлаят Уинифред.

Когато се извърна към конюшнята, Аластар бутна с глава гърба на Бойл.

— Аластар! Съжалявам — веднага каза тя и прехапа здраво устни, за да потисне напиращия смях. — Не бъди груб — укори тя коня и навеждайки се към ухото му, допълни, — макар да е много забавно.

Тя скочи от гърба му и привърза юздите за оградата.

— Чакай тук. Може ли да видя твоята любима? — попита тя Бойл.

— Моля?

— Кобилата Дарлинг. Онази, която си отмъкнал от онзи негодник.

— О. — За миг се начумери, после сви рамене. — Вътре е.

— Само ми покажи накъде да вървя. Бездруго трябва да погледна Уини и да видя с кого ще работя днес.

— Добре.

Той закрачи решително и след като вдигна очи към Аластар, тя го последва. Със здраво стисната уста.

Не я представи на работниците вътре, нито на черно-бялото куче с размахана опашка, затова сама се представи коя е. И игнорирайки явното нетърпение на Бойл, стисна ръка на Кевин и Мууни, после почеса Бъгс, наречен така, защото обичаше да яде буболечки, зад ушите.

Стори й се, че помещенията тук са поне два пъти по-големи, отколкото в другата конюшня, но миризмите, звуците, атмосферата бяха същите.

Шефът й спря пред едно отделение с красива червеникавокафява кобила вътре.

— Това е Уини.

— Хитруша е, нали? Умница си ти, нали, Уини? — Стройна и дребничка, прецени я Айона, докато галеше бузата й. Отличен размер за едно малко момиче, а спокойните й очи предвещаваха само добри неща за новак в прескачанията на препятствия.

— Мога и аз да я оседлая за урока, ако ми покажеш къде са такъмите.

— Кевин ще се оправи. Кевин! Малката Сара ще дойде след малко за първия си урок по прескачане. Уини е за нея.

— Значи ще я приготвя.

Айона се обърна. И видя бялата кобилка.

— О, мили боже, гледай ти.

Почти искрящо бяла, стройна, величествена — много млада, забеляза Айона, когато се приближи — кобилката я гледаше със златистокафяви очи.

— Това е…

— Аня — довърши Айона. — Която Фин е нарекъл на кралицата на феите. Засега е само принцеса, но някой ден ще бъде кралица. — Когато Айона вдигна ръка, Аня сведе глава, сякаш й оказваше огромна чест. — Смайващо красива е и отлично го съзнава. Много е горда и само чака да дойде нейното време. И то ще дойде.

— Ще почакаме поне година, мисля, преди да я заплодим.

Не това време, помисли си Айона, но само кимна.

Ти ще полетиш — мислено й каза тя. — И ще се влюбиш.

— Фин определено разбира от коне — отбеляза тя, пристъпвайки назад.

— Така е.

Айона поспря да поздрави и други коне, докато вървеше по леко наклонената циментова пътека. Хубави, здрави животни, прецени тя, както и няколко истински красавци — макар никой да не можеше да се мери с Аластар и Аня — настанени в чисти и просторни отделения.

После стигна до една дореста кобила с големи проницателни очи и дълга бяла ивица върху челото и нямаше нужда да й казват коя е.

— Ти си Дарлинг и наистина си много миличка.

Още преди Бойл да застане до нея, кобилата вече бе извърнала глава, големите й очи грейнаха топло, а цялото й тяло потръпна. Не от страх, каза си Айона, а от истинска радост.

Беше го подушила, усетила го бе, преди да се покаже. Любов и пълна всеотдайност я подтикваха да протегне шия, за да докосне рамото му нежно, като целувка.

— Здравей, момичето ми. — Гальовният му тон накара Дарлинг да изпръхти от удоволствие и тя извърна глава към ръката му.

Той отвори вратата на отделението, влезе вътре.

— Само да й погледна крака, докато съм тук.

— По-добре е — обади се Айона. — Но тя си спомня болката. Помни и глада. Страха си. Преди теб.

Без да каже нищо, той приклекна и прокара длани нагоре по предния й крак, после отново надолу, докато Дарлинг закачливо душеше косата му.

— Имаш ли ябълка в джоба на сакото си? Почти сигурна е, че имаш.

Беше… стряскащо да чува изречени на глас мислите на коня си, но той отново се изправи и погали хълбоците на Дарлинг.

Айона си каза, че ако един кон можеше да мърка, то този щеше да го направи.

Докато Аня я бе запленила с красотата и грацията си, Дарлинг трогна сърцето й с непресторената си и безгранична обич.

И двете знаеха, Дарлинг и тя, какво е да копнееш за любов или поне за истинско разбирателство и приемане. Да желаеш толкова силно да намериш мястото си и цел в живота.

Изглежда, желанието и на двете се бе изпълнило.

После бръкна в джоба си за ябълката, а в другия — за джобния нож. Айона почувства удоволствието на Дарлинг от почерпката и още повече от това, че й е предложена такава.

— Много добре наддаваш, момичето ми, но пък нали е само парче ябълка? — Тя я захапа внимателно и изгледа втората половинка, докато дъвчеше.

— Това е за Уини, ако се държи добре с ученичката си.

— Ти си я спасил. — Айона го изчака да излезе и да затвори вратата на отделението. — Завинаги ще бъде само твоя.

Айона се пресегна да я погали и Дарлинг отново протегна шия.

— Не се стряска от теб — отбеляза Бойл. — Това е голям напредък. Все още е малко нервна с непознати.

— Двете се разбираме.

Когато Дарлинг изви глава и докосна с буза лицето на Бойл, а той само извади половинката ябълка от джоба си и й я подаде, Айона разбра, че това е краят.

— Ще взема друга за Уини. Не си получила достатъчно ябълки в живота си.

— Това ме довърши — измърмори Айона. — Много бързо се ядосвам, предимно с основание — поне така си мисля. Но никак не ме бива да се сърдя дълго. Просто не мога да задържам яда си, толкова ми тежи. А като стоя тук и гледам тази споделена любов между вас, просто няма как да остана сърдита. Затова ти казвам, че вече не съм ти ядосана, ако изобщо има значение.

Бойл я изгледа предпазливо и замислено.

— И денят, и работата ще вървят по-добре, ако не ти тежи нищо.

— Съгласна съм. Добре. — Тя протегна ръка. — Мир?

Той се намръщи за миг, но пое ръката й. Възнамеряваше да я пусне веднага. Но не го направи.

— Работиш за мен.

Айона кимна.

— Вярно е.

— Братовчедка си на един от най-добрите ми приятели.

Пулсът й леко се ускори, но тя отново кимна.

— Така е.

— И не е минала и седмица, откакто те видях за първи път.

— Не мога да го оспоря.

— Това, което си, е… важно.

Сега тя се намръщи.

— Важно за какво?

— Ами, важно е като факт. И нещо, което ти самата едва сега опознаваш.

— Добре. Самият факт ли е проблем за теб?

— Не съм казал, че е проблем.

— Да не би да мразиш вещици?

Обидата, изписана по лицето му, възпламени зелените искрици в златистите му очи.

— Много глупаво изказване, след като знаеш, че съм приятел с трима от тях, а единият е и мой съдружник.

— Тогава защо го изтъкваш като причина, заради която не искаш или не бива да искаш — не съм сигурна кое е вярно — да се интересуваш от мен?

— Защото просто е факт. Толкоз. И много бих искал да знам дали има поне един-единствен мъж — продължи разпалено той, — който не би се замислил сериозно над това.

— Май е най-добре пак да се ядосам. — Тя се замисли. — Но ми е трудно да го направя, докато Дарлинг стои и те гледа с обожание. Освен това всичко, което каза, е вярно и не може да се отрече. И щом всичко това е проблем за теб, значи е така. За мен нищо от изброеното не е основателна причина.

— Но ти не си на моето място.

— Не, не съм. Предложението за мир остава. — Както и той, ако се съдеше по стиснатите им ръце. — Приятели ли сме?

— Поне донякъде трябва да си притеснена.

— Защо? Хората много често имат връзка с шефа или с подчинен и в това няма нищо лошо — според мен — стига служебното положение да не се използва като средство за натиск. Никак не е рядкост и да излизаш с роднина на приятел също. А не бих могла, нито искам да променя това, което съм.

— Логичната преценка не променя нищо.

Тя не се сдържа и се засмя.

— А нелогичната?

— Не става дума… по дяволите.

Рязко я дръпна към себе си — за втори път този ден и също толкова объркан, както и първия път. И понеже тя продължаваше да се смее, той запуши устата й със своята.

Вкусът й бе както си представяше, че би бил вкусът на светлината — топъл и ярък, искрящ от сила. Този вкус го мамеше, караше го да иска още и още. Тя го озадачаваше, това беше всичко, беше толкова топла и светла в сумрака, обгърната от познатите миризми на конете. Това бе неговият свят, а сега и тя бе в него.

И го прегръщаше така, сякаш винаги щеше да бъде.

И това, ако не бе стряскаща мисъл, то коя?

Той се дръпна рязко.

— Това не беше разумно.

— Не мислех дали е разумно, или не. Целуни ме отново и ще помисля.

Трябваше да се надигне на пръсти и да придърпа главата му надолу, но сля устни в неговите. Усещането бе като да стоиш на ръба на вулкан точно преди изригването или да се носиш върху облак, който всеки миг ще бъде погълнат от вихрещо се торнадо.

Какво ли би било, когато огънят избухне и бурята се разрази?

Много би искала да разбере.

Но той отново се отдръпна.

— Изобщо не мислиш.

— Прав си, забравих. Да опитаме отново.

Сега и той се засмя и макар да изпитваше и известна болка, може би щеше да приеме предложението й. Ако не бе чул престореното покашляне зад гърба си.

— Извинявам се, но Сара и майка й са тук. — Кевин се ухили. — Уини е оседлана и готова — веднага щом свършите тук.

— Тръгвам. — Айона погледна въпросително Бойл. — Има ли някакви документи за подписване?

— Само един формуляр, който майката да подпише. Аз ще се погрижа.

— Добре. Ще ида да я подготвя.

Когато Айона излезе навън, Дарлинг отново изпръхтя, което вероятно бе конският вариант на присмиване. Кевин пъхна ръце в джобовете си и си засвирука.

— Да не съм чул и дума — измърмори Бойл. — И от двамата.

 

 

Доволна от деня си във всяко отношение, Айона вървеше към дома под зелените сенки. Беше й хубаво отново да поработи като инструктор, и то с толкова обещаваща ученичка. Може би след като бе направила и тази крачка, Фин или Бойл щяха да й поверят още някой и друг ученик.

А колкото до крачките, неочакваната и напълно задоволителна случка в конюшнята бе повдигнала страхотно егото и настроението й.

Освен това оттук нататък се отваряха доста интересни възможности.

Бойл Макграт, помисли си тя. Суров, мрачен, избухлив. И мек като памук, когато беше близо до красивата и наранена кобила, която го обожаваше. Наистина искаше да го опознае по-добре, да открие дали цялото това пърхане в стомаха й и потръпване е знак за първосигнално физическо привличане или нещо повече.

Бе се надявала да намери нещо повече през целия си живот.

А сега предизвикателството бе още по-голямо, понеже той се дърпаше, беше раздвоен и малко ядосан. Просто не можеше да се контролира, а това беше толкова секси.

Може би щеше да го покани на среща — съвсем непринудена. По една бира в бара? Кино? Първо трябваше да разбере къде се ходи на кино тук.

Ако можеше да готви, щеше да се самопокани в дома му и да му приготви вечеря. Но провалът бе почти сигурен. Вместо това би могла…

Тя спря и озадачено се озърна наоколо. Дали не беше се отклонила от пътеката? Не беше внимавала особено, но пък след като дни наред минаваше оттук, вече се движеше инстинктивно.

И все пак нещо не беше наред, посоката изглеждаше грешна.

Завъртя се в кръг и разтри внезапно замръзналите си ръце.

Тогава забеляза мъглата да пълзи по земята.

— Опа!

Направа крачка назад и се помъчи да се ориентира. Импулсивно се обърна надясно и хукна по тясната пътечка. Само след секунди осъзна, че е сбъркала и навлиза все по-дълбоко в гората.

Когато се обърна, за да се върне обратно, видя, че пътят й е препречен от дървета, дебели колкото обиколката на ръцете й. Между коравите им дънери пълзеше мъгла.

Тя побягна. По-добре да бяга в която и да е посока, отколкото да бъде уловена в капан. Но отдясно дървета се надигаха от земята с ужасен пукот, докато пробиваха торфената почва. И я принуждаваха да завие на другата страна.

Светлината се промени и стана сивкава като мъглата. Вятър виеше с леден глас в клоните, които се сплитаха и скриваха слънцето.

Въздух, стреснато си помисли тя, дърветата изникваха от земята, а водата бе под формата на мъгла.

Той използваше елементите срещу нея.

Заповяда си да спре и извика силата си, макар с нея да се надигна и страх. Изпъна ръце и в дланите й грейнаха две огнени топки.

Смехът прозвуча тихо и кожата й настръхна като полазена от паяк. Потръпна, когато чу прошепнато името си. После всичките й мускули изтръпнаха, щом чу шумоленето и ръмженето.

— Кател.

Но в сивкавия сумрак се показа вълкът от кошмарите й.

Докато пристъпваше тихо и се приближаваше към нея, тя забеляза камъка, който светеше в червено на шията му.

— Стой далеч от мен — предупреди го тя, а вълкът само оголи зъби.

Не би могла да го надбяга, каза си тя, макар да направи крачка назад. А изражението в светналите му очи я увери, че и той го знае.

Запрати огнената топка, после и другата, но ги видя как немощно се превръщат в дим на сантиметри от вълка, който продължаваше да я дебне. Отчаяно се помъчи да направи ново огнено кълбо, но ръцете й трепереха и съзнанието й бе сковано от страх.

Спокойно съзнание, заповяда си тя наум, макар да искаше да изкрещи.

Всичко бе истинско, мислеше си тя. Беше й се струвало толкова приказно, като от друг свят — магьосници, проклятия, битки със злото, което живее в сенките.

Но всичко бе много, много истинско. И искаше да я убие.

Видя как вълкът се напрегна, готов за скок. Тогава с див писък от небето се спусна сокол. Острите му нокти одраха хълбока на вълка и оттам потече черна кръв, преди соколът отново да се издигне високо.

Мигновеното й облекчение бе попарено внезапно, когато зад гърба й се чу ново ръмжене. Когато се извърна рязко, отново я заля облекчение. Кател стоеше там с оголени зъби. Айона застана до него, сложи длан върху главата му и усети как спокойствието измества страха й, когато Конър, а после и Брана прекрачиха през мъглата.

Конър вдигна облечената си в ръкавица ръка и соколът кацна върху нея с изпънати криле.

— Хвани ръката ми — каза той на Айона, без да откъсва спокойния си леден поглед от вълка.

— И моята.

Конър и Брана застанаха от двете й страни, но когато улови ръцете им, не усети спокойствие. А горещия поток на силата, която я изпълни с живот.

— Ще изпробваш ли силите ни тук? — предизвика го Брана. — Точно сега ли искаш да опиташ? — Лъч светлина, начупен като светкавица, излетя от протегнатата й ръка и се заби в земята само на милиметри от предните лапи на вълка. Той отстъпи. Червеният камък грееше мрачно, ужасяващо, ръмженето му прозвуча като гръмотевица, но той се оттегли.

Мъглата се сви и завихри в смаляващ се кръг. Конър вдигна ръката на Айона със своята. Грейна светлина и се разстла наоколо, все по-ярка и силна, докато мъглата се разкъса напълно и изчезна.

А с нея изчезна и вълкът.

— Аз… Господи, аз само…

— Не тук — сопна се Брана. — Няма да говорим тук.

— Заведи я у дома. Двамата с Ройбиър ще огледаме наоколо, после ще се приберем.

Брана кимна на Конър.

— Бъди внимателен.

— Винаги. Сега върви с Брана. — Той стисна окуражително ръката на Айона. — Една глътка уиски и ще се оправиш.

Стиснала здраво ръката на братовчедка си и все така кипяща от енергия, Брана крачеше пъргаво през гората. Айона, която повече от всичко искаше да се прибере на топло и сигурно място, се остави да я тегли напред въпреки треперещите си колене.

— Не можех…

— Не и преди да влезем вътре. Нито думичка.

Кучето им показваше пътя, винаги беше наблизо. А когато зърна къщата през дърветата — най-сетне — Айона видя сокола да се рее в мрачното небе.

В мига, в който влязоха вътре, зъбите й почнаха да тракат. Зрението й постепенно се замъгли и тя стисна коленете си с ръце, докато навеждаше глава към тях.

— Съжалявам. Вие ми се свят.

— Задръж за миг. — Макар в гласа й да звучеше нетърпение, ръката на Брана върху главата й бе нежна и световъртежът изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. — Седни — нареди й тя и я побутна към всекидневната, където щракна с пръсти, за да накара огъня в огнището да се разгори по-буйно. — Изпаднала си в лек шок, това е. Затова сядай и дишай дълбоко.

Брана енергично отиде до гарафата с уиски и сипа два пръста в ниска чаша.

— Изпий го.

Айона пийна, леко изхриптя, после отново преглътна.

— Само малко… — въздъхна. — Изплаших се до смърт.

— Защо се беше отклонила от пътеката и беше влязла толкова навътре?

— Не знам. Просто се случи. Не съм завивала никъде — или не помня. Просто си вървях към къщи и си мислех разни неща. За Бойл — призна си тя. — Сдобрихме се.

— Е, значи всичко е наред. — С две резки движения Брана издърпа фибите от косата си и ги метна на масата. — Колко хубаво.

— Не съм се отклонила от пътеката, не и съзнателно. И когато осъзнах, че не съм там, където си мислех, където би трябвало да съм, тръгнах обратно. Но… първо се появи мъглата.

Айона погледна към празната си чаша, остави я на масата.

— Знаех какво означава.

— И не ни повика, нито пък водача си? Не се обърна към никого от нас.

— Всичко стана толкова бързо. Дърветата — те се местеха, а мъглата се сгъсти. После и вълкът се появи. А вие как дойдохте? Как разбрахте?

— Конър беше излязъл навън с Ройбиър и соколът видя отвисоко. На него можеш да благодариш, задето повика мен и Конър.

— Ще му благодаря. Непременно. Брана… — Тя прекъсна думите си, когато вратата се отвори и влезе Конър.

— Вече няма нищо. Върнал се е в леговището си. — Отиде при уискито и си сипа. — А ти как си, братовчедке?

— Добре съм. Наред съм. Благодаря. Съжалявам, задето…

— Не искам да чувам извинения — сопна й се Брана. — Искам здрав разум. Къде ти е амулетът?

— Аз… — Айона се пресегна и тогава се сети. — Оставих го в стаята си сутринта. Забравих…

— Не забравяй и не го сваляй.

— По-полека. — Конър докосна ръката на сестра си, докато отиваше към Айона. — Изплаши всички ни. — Сега дланта му галеше нейната ръка и спокойствието се предаваше на нея. — Не си виновна. Вината не е нейна — обърна се той към Брана, преди тя да вметне нещо рязко. — Едва от седмица е тук. Ние се готвим цял живот.

— Няма да има нито време, нито възможност за нещо повече, ако няма благоразумието да носи защитния си амулет и да повика нас двамата или водача си, когато има нужда от помощ.

— Нали ти си тази, която я обучава? — отвърна й също сопнато Конър.

— О, значи моя е вината, че тя се държи като малко дете.

— Не се карайте за мен и не говорете, сякаш не съм тук. Вината е моя. — По-уверена в силите си, Айона се изправи и отиде по-близо до огъня, до топлината. — Аз си свалих амулета и не внимавах достатъчно. Нито едното, нито другото ще се повтори. Съжалявам, но…

— Кълна се във всичко свято, ще ти залепя устните за цяла седмица, ако чуя още едно „съжалявам“.

Айона вдигна ръце в отговор на заплахата на Брана.

— Не знам какво друго да кажа.

— Просто ни разкажи какво стана, с най-големи подробности, преди да дойдем при теб — подкани я Брана. — Не, да вървим в кухнята. Ще направя чай.

Айона я последва навътре, после приклекна, за да погали Кател да му благодари.

— Прибирах се вкъщи от голямата конюшня.

— Защо си била там?

— О, Фин ме повика. Дадоха ми да водя урок по прескачане на препятствия. Отидох дотам с Аластар. Двамата полетяхме малко.

— Света Бриджит.

— Не го направих нарочно, не съвсем, и спрях бързо. После Фин трябваше да тръгне нанякъде и Бойл остана да наглежда първия ми урок, за да е сигурен, че няма да объркам нещо, вероятно. Помолих го да ми покаже Дарлинг, но първо видях Аня и о, господи, тя е истинско чудо.

— Не ме интересуват конете — напомни й Брана.

— Знам, но се опитвам да ти обясня. После видях Дарлинг и докато гледах нея и Бойл заедно, осъзнах, че не мога да му се сърдя. После нещата се случиха от само себе си, защото вече не му бях ядосана.

— Защо си била? — учуди се Конър.

— О, ами случи се нещо тази сутрин, когато мина да ме вземе.

— Целунал я е така, че мозъкът й протекъл през ушите — поясни Брана и Конър се ухили.

— Бойл ли? Гледай ти значи.

— А после се държа грубо и отвратително и това ме ядоса. Но докато го гледах заедно с Дарлинг, не можех да продължа да се сърдя, затова му казах, че вече не съм ядосана, и тогава нещата се случиха от само себе си, и той просто ме сграбчи и отново го направи. Сигурно съм изгубила поне двайсет процента от мозъчните си клетки вече. А и урокът мина толкова добре, беше ми хубаво отново да имам ученичка, затова се чувствах прекрасно и малко разсеяна — призна си тя — и си мислех, че може би е добра идея да поканя Бойл да излезем — да пийнем по бира или да идем на кино, нещо такова. И тогава осъзнах, че не съм там, където би трябвало.

Описа им всичко до най-голямата подробност.

— Не си била съсредоточена — отбеляза Брана. — Ако имаш намерение да използваш огъня за защита или за атака, трябва да си абсолютно сигурна.

— Никога досега не го е използвала срещу нищо и никого — изтъкна Конър. — Но е проявила достатъчно съобразителност и кураж да използва огън. Другия път ще му опърли кожата. Нали така, Айона?

— Точно така. — Защото никога повече нямаше да допусне да се чувства толкова безпомощна и уплашена. — Канех се да опитам отново, но бях уплашена. После Ройбиър се спусна от небето. Най-красивата птица, която съм виждала някога.

— Хубавец ми е той — усмихна се Конър.

— А после и Кател се появи, както и вие двамата. Блокирах — призна си тя. — Все едно се озовах в някакъв сън. Мъглата, черният вълк, червеният камък, светещ на шията му.

— Подхранва силата му. Камъкът — обясни Брана, — както и страхът ти. Ще работим повече. Ще си носиш амулета. Конър ще те изпраща сутрин до конюшнята и ще се погрижим някой да те връща у дома в края на деня.

— О, няма…

— Брана е права. Само за една седмица се появи в сънищата ти, а вече и в реалността. Ще бъдем по-внимателни и толкоз. Докато решим какво ще се прави. Върви да си вземеш амулета и ще се захванем с работа.

Айона се изправи.

— Благодаря ви, че се появихте.

— Ти си наша — простичко отвърна Конър. — И ние сме твои.

Думите и непоклатимата вяра в тях предизвикаха парене в очите й, докато Айона бързаше да мине през кухнята към къщата.

— Много й се струпа за съвсем кратко време — подхвана Конър.

— Знам. Отлично го знам.

— А ти беше толкова рязка, защото се боиш за нея.

За миг Брана не каза нищо, просто продължи да приготвя чая, което я успокояваше.

— Аз съм тази, която я обучава.

— И вината не е само твоя, както не е и нейна. За всички ни преживяното е добър урок. Той е по-смел, откакто тя се появи.

— След като и тримата сме тук, той знае, както и ние, че часът наближава. Ако успее да я нарани или да я привлече на своя страна…

— Тя няма да мине на негова страна.

— Няма да го направи, не и съзнателно. Мисля, че притежава твоята вярност и изпитва прекалено силна благодарност за малкото, което е получила.

— Когато си гладувал дълго, се чувстваш благодарен и за залък от трапезата. Ние винаги сме били заедно. И винаги сме били обичани. Тя търси любов — да дава и да получава. Не съм надзъртал — добави той. — Толкова е вплетено в същността й, че няма как да не го видя.

— И сама го виждам. Е, сега има нас, независимо дали й харесва, или не.

Конър взе чашата чай, която сестра му му подаде.

— Значи нашият Бойл, а? Сграбчил братовчедка ни и я нацелувал до забрава, съдейки по чутото. Едва е прекрачила прага ни, а моят приятел вече й се нахвърля.

— О, престани с хлапашките истории.

Той се засмя, отпи от чая си.

— Как да престана, като е толкова забавно?