Метаданни
Данни
- Серия
- Родът О'Дуайър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark Witch, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нора Робъртс
Заглавие: Тъмната вещица
Преводач: Илвана Гарабедян
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1355-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6380
История
- — Добавяне
Трета глава
Графство Мейо, 2013 г.
Студът пронизваше до кости, подсилен от бръснещия вятър и от ледения проливен дъжд, който се сипеше от мътносиньото, подпухнало небе.
Такова бе посрещането на Айона Шиън в Ирландия.
И много й хареса.
— Как иначе? — запита се тя сама, докато притискаше ръце пред гърдите си и попиваше дивата и подгизнала гледка през прозореца. Намираше се в замък. Тази нощ щеше да спи в замък. Съвсем истински ирландски замък в сърцето на западните графства.
Някои от предците й бяха работили тук, бяха спали тук вероятно. Всичко, което знаеше, потвърждаваше, че роднините й — по майчина линия поне — произхождат от тази прелестна част на света, от тази вълшебна част на тази вълшебна страна.
Бе рискувала, ами почти всичко, за да дойде тук, да намери корените си и — надяваше се — да се свърже с тях. Но преди всичко най-сетне да ги разбере.
Бе изгорила мостовете и ги бе оставила да тлеят зад гърба й с надеждата да съгради нови, по-здрави. Такива, които водеха накъдето искаше да върви.
Бе оставила майка си леко ядосана. Но пък майка й никога не изпитваше силен гняв — нито тъга, радост или страст. Колко ли трудно й бе да се озове с дъщеря, чиито емоции и чувства препускаха като диви коне. Баща й само разсеяно я бе потупал по главата и й бе пожелал късмет, както би направил с някой случаен познат.
Подозираше, че никога не е била нещо повече от това за него. Баба й и дядо й по бащина линия бяха приели пътуването й като голямо приключение и й бяха дали много ценен подарък под формата на чек.
Беше им благодарна, макар да знаеше, че са от хората, за които важи правилото „далече от очите — далече от сърцето“, и вероятно повече няма да си спомнят за нея.
Но баба й по майчина линия, многообичната й Нан, й бе дала подарък, който повдигаше толкова много въпроси.
Намираше се тук, в това чудесно кътче на Мейо, заобиколена от вода, в сянката на древни дървета, за да намери отговорите.
Би трябвало да изчака утрото, да се настани, да подремне, след като почти не бе спала по време на полета от Балтимор. Или поне да разопакова багажа си. Имаше цяла седмица в „Ашфорд Касъл“, което бе глупаво разточителство от практична гледна точка. Но тя искаше, желаеше тази връзка, това незабравимо преживяване.
Отвори чантите си и се зае да изважда дрехи.
Някога си бе мечтала да порасне малко повече от скромните метър петдесет и осем на височина и тялото й да добие малко повече женствени извивки от стройната тийнейджърска фигура, с която съдбата я бе дарила. После бе спряла да си мечтае и компенсираше с ярки цветове в гардероба си и много, много високи обувки винаги, когато можеше да си го позволи.
Илюзията, би казала Нан, бе почти същата като реалността.
Някога си бе мечтала и да бъде красива като майка си, но се задоволяваше с онова, което й бе дадено — беше симпатична. Единственият път, когато бе видяла нещо близко до истински ужас върху лицето на майка си, бе едва предната седмица, когато Айона бе отрязала дългата си коса и си бе направила момчешки къса прическа.
И сама още не бе свикнала с нея, докато прокарваше пръсти в кичурите. Отиваше й, нали? Не подчертаваше ли поне малко скулите й?
Нямаше значение дали съжалява за импулсивната постъпка; бе съжалявала и за други. Опитването на нови неща, поемането на нови рискове — това бяха настоящите й цели. Никакво седене и чакане — веруюто на родителите й, откакто се помнеше. Настоящето бе сега.
И с тази мисъл тя запрати по дяволите разопаковането на багажа и идеята да чака утрото. Ами ако умре в съня си?
Изрови ботуши, шал, новия дъждобран — бонбоненорозов — които бе купила за Ирландия. Нахлузи шапка на розови и бели райета на главата си и преметна през гърдите си дългата дръжка на голяма си чанта.
— Не мисли, просто действай — каза си тя и излезе от красивата си топла стая.
Почти веднага зави в грешна посока, но това й даде възможност да разгледа коридорите. Бе поискала да резервира стая в най-старото крило и с удоволствие си представяше слугите, които тичат насам-натам с чисти постелки, или дамите, които седят с вретено в ръка. Или воини в окървавена броня, връщащи се от битка.
Имаше на разположение дни наред, за да разгледа всяко кътче на замъка, принадлежащите му земи и близкото селце Конг, и възнамеряваше да се възползва максимално.
Но основната й цел си оставаше да потърси и установи контакт с Тъмната вещица.
Когато пристъпи навън под свистящия вятър и проливния дъжд, си каза, че денят е идеален за вещици.
Малкото листче с картата, която Нан й бе нарисувала, беше в чантата й, но тя я бе запечатала в паметта си. Отдалечи се от масивните каменни стени и пое по пътеката към тъмната гора. Мина покрай притихнали в зимата градини, потънали в подгизнала зеленина. Малко късно си спомни за чадъра в чантата си, измъкна го и си запроправя път право напред в мамещата мрачина на мократа от дъжда гора.
Не беше си представяла дърветата толкова големи, с широки и огромни стволове и странно изкривени клони. Като в приказките, помисли си тя, очарована от всичко, макар дъждът да обливаше ботушите й.
През ромоленето му тя долови въздишките и стенанията на вятъра, после и бълбукането на близката река.
Пътеките се разклоняваха и преплитаха, но тя си представяше ясно картата в главата си.
Стори й се, че долови писък високо горе, и само за миг си представи, че вижда разперени криле. После, въпреки трополенето на дъжда, ромоленето, въздишките и стенанията, всичко изведнъж застина. Пътеката стана още по-тясна, по-трудна и сърцето й заби силно, усещаше го в слепоочията си — твърде бързо, твърде високо.
Отдясно забеляза изкоренено дърво, чийто дънер бе по-широк в основата си от човек и далеч по-голям от разперените й ръце. Увивни растения, по-дебели от китката й, се бяха вплели едно в друго като стена. Почувства се привлечена към тях, поразена от желанието да ги разтвори, да си проправи път през тях и да види какво има отвъд. Мисълта, че може да се изгуби, пробяга през съзнанието й и веднага излетя оттам.
Само искаше да види.
Направи крачка напред, после още една. Усети миризмата на пушек и коне и това още по-силно я затегли към оплетената стена. Докато се пресягаше, нещо изскочи отвътре. Огромната черна фигура я накара да залитне назад. Инстинктивно си помисли: „Мечка!“.
Тъй като чадърът бе изхвърчал от ръката й, тя отчаяно се озърна наоколо за някакво оръжие — пръчка, камък — после забеляза вторачено в нея най-голямото куче, което някога би могла да си представи, застанало неподвижно на четири огромни лапи.
Не беше мечка, каза си тя, но вероятно бе също толкова смъртоносно, освен ако не беше нечий дружелюбен домашен любимец.
— Здравей… кученце.
То продължи да я гледа с очи, които бяха повече златни, отколкото кафяви. Пристъпи напред да я подуши, което тя се надяваше да не е прелюдия към здрава захапка. После излая два пъти гръмовно и избяга с подскоци.
— Добре. — Тя се приведе ниско, докато успее да възстанови дишането си. — Всичко е наред.
Изследването на гората определено щеше да почака — някой светъл и слънчев ден. Или поне по-светъл и по-сух. Грабна подгизналия си и окалян чадър и продължи нататък.
Трябваше да изчака с всичко това, помисли си тя. Сега беше мокра и уплашена и осъзна, че е доста по-изморена от пътуването, отколкото бе очаквала. Би трябвало да дреме в топлото си хотелско легло и сгушена под завивките да слуша дъжда, вместо да гази в него.
А сега, идеално, се появи и мъгла, понесла се над земята като вълни по брега. Прозирните мъгливи пипала се сгъстиха и станаха плътни като онези увивни растения, а дъждът вече звучеше като мърморещи гласове.
Или наистина чуваше мърморещи гласове, помисли си тя. На език, който не би трябвало да знае, но почти разбираше. Забърза крачка, толкова нетърпелива да излезе от гората, колкото беше, когато влизаше в нея.
Студът стана режещ и тя видя как дъхът й се вледенява. Сега гласовете бяха в главата й: „Върни се. Върни се“.
Упоритостта й, примесена с тревога, я подтикваше да продължава напред, докато накрая почти тичаше по хлъзгавата пътека.
И също като кучето изскочи рязко на открито.
Дъждът си беше просто дъжд, вятърът — вятър. Пътеката преминаваше в път с няколко къщи наблизо, от чиито комини излизаше пушек. А отвъд тях се виждаха красивите, обвити в мъгли, хълмове.
— Твърде голямо въображение и недостатъчно сън — каза си тя.
Видя малки градинки пред входа, които пазеха ярките си цветове за пролетта, коли, паркирани на пътя или в малки и тесни алеи.
Не бе далеч оттук, според картата на Нан, затова продължи по пътя като броеше къщите.
Беше по-далеч от улицата в сравнение с останалите, отдалечена малко повече, сякаш имаше нужда от лично пространство.
Красивата селска къщичка със сламен покрив, тъмносини стени и яркочервена врата излъчваше същата приказна загадъчност — въпреки това на малката алея бе паркирано лъскаво сребристо „Мини“. Самата къща бе във формата на „Г“, като предната й част бе остъклена. Дори и през зимата на поставки в закритата веранда имаше саксии с ярки теменужки, чиито екзотични личица бяха вдигнати нагоре, за да пият от дъжда.
Табела от състарено дърво висеше над стъклената фасада. Дълбоко издълбаните й букви гласяха: Тъмната вещица.
— Намерих я.
За миг Айона просто остана да стои под дъжда със затворени очи. Всяко решение, което бе взела през последните шест седмици — вероятно и всяко друго през живота й — водеше дотук.
Чудеше се дали да отиде до страничния вход на ателието, както й бе казала Нан, или до вратата на самата къща. Но докато приближаваше, забеляза проблясък в стъклената стена. А от по-близо видя и рафтовете с шишенца в ярки цветове — наситени или меки — снопчета от изсушени билки. Хаванчета и чукала, купички и… котлета?
От едно котле върху печката се издигаше пара, а до работния плот стоеше жена, която стриваше нещо.
Първата мисъл на Айона бе колко е несправедливо, че една жена може да изглежда по този начин, без дори да е положила усилия. Тъмната й коса бе прибрана назад, секси разрошена, лицето й бе порозовяло от работата и от парата. Фините кости на лицето й подсказваха, че красотата й ще остане до гроб, а красиво оформените й устни бяха леко извити в доволна усмивка.
Въпрос на гени или на магия?, запита се тя. Но пък за някои двете бяха едно и също.
Събра кураж и след като остави чадъра настрани, посегна към дръжката на вратата.
Едва я бе докоснала, когато жената вдигна очи и погледна към нея. Усмивката стана по-широка — учтива покана — затова Айона отвори вратата и влезе.
И усмивката помръкна, а тъмносивите очи се задържаха толкова напрегнато върху лицето й, че Айона спря на място, едва прекрачила прага.
— Мога ли да вляза?
— Вътре си.
— Ами… май да. Трябваше да почукам. Съжалявам, аз… боже, тук ухае невероятно. Розмарин и босилек, и лавандула, и… всичко. Съжалявам — повтори тя. — Вие ли сте Брана О’Дуайър?
— Да, аз съм. — Докато отговаряше, тя взе една кърпа от рафта под тезгяха и отиде до Айона. — Подгизнала си.
— О, извинете. Мокря пода. Идвам пеша от замъка. От хотела. Отседнала съм в „Ашфорд Касъл“.
— Браво на теб, забележително място.
— Като приказка е — поне доколкото успях да видя от него. Тъкмо пристигнах. Искам да кажа, само преди няколко часа, но исках да дойда да ви видя веднага. Дойдох да се запозная с вас.
— Защо?
— О, съжалявам, аз…
— Изглежда, съжаляваш за много неща за толкова кратко време.
— Хм. — Айона заизвива кърпата в ръцете си. — Да, така изглежда. Аз съм Айона. Айона Шиън. Братовчеди сме. Искам да кажа, баба ми, Мери Кейт О’Конър, е братовчедка на вашата баба, Ейлиш, хм… Ейлиш Фланъри. Така че това ни прави, не съм много сигурна дали трети, или четвърти братовчеди.
— Братовчедите са братовчеди, независимо колко далечни. Ами добре, сваляй тези кални ботуши и да пийнем чай.
— Благодаря. Знам, че трябваше да ви пиша или да се обадя, нещо подобно. Но се опасявах, че ще ми кажете да не идвам.
— Така ли? — промърмори Брана, докато слагаше чайника.
— Просто, след като веднъж бях решила, трябваше да стигна докрай. — Остави калните си ботуши до вратата, окачи палтото на една кукичка. — Винаги съм искала да посетя Ирландия — свързано е с корените — но винаги съм смятала, че ще стане някога в бъдеще. После… ами, оказа се сега. Точно сега.
— Иди да поседнеш до масата там вътре, до огъня. Вятърът днес е студен.
— Господи, аз ли не знам! Кълна се, че стана още по-студен, когато влязох дълбоко в гората, а после… О, господи, мечката!
Млъкна, когато огромното куче надигна глава от мястото си до малкото огнище и я изгледа със същия сериозен поглед като в гората.
— Искам да кажа, кучето. Помислих си, че е мечка, само за миг, когато изскочи от гората. Но всъщност е голямо куче. Твоето куче.
— Мой е, да, както аз съм негова. Казва се Кател и няма да те нарани. Страхуваш ли се от кучета, братовчедке?
— Не. Но той е огромен. Какъв е?
— Каква порода, имаш предвид. Баща му е ирландски вълкодав, а майка му — кръстоска между ирландски дог и шотландска еленова хрътка.
— Изглежда страшен и горд едновременно. Мога ли да го погаля?
— Това зависи от теб и него — отвърна Брана, докато поднасяше чай и захарни бисквити на масата. Не каза нищо повече, когато Айона приклекна, протегна опакото на дланта си, за да я подуши кучето, после нежно го погали по главата.
— Здрасти, Кател. Нямах време да ти се представя по-рано. Изкара ми ангелите.
Стана и се усмихна на Брана.
— Толкова се радвам да се запознаем, да съм тук. Всичко беше като лудешки сън и все още ми се върти главата. Не мога да повярвам, че стоя тук.
— Тогава седни и си изпий чая.
— Почти нищо не знаех за теб — подхвана Айона, когато седна и стопли замръзналите си ръце на чашата. — Искам да кажа, че Нан ми беше разказвала за братовчедите. За теб и брат ти.
— Конър.
— Да, Конър, и за другите, които живеят в Голуей или Клеър. Искаше да ме доведе още пред години, но не се получи. Родителите ми — е, предимно майка ми не искаше особено, а после двамата с баща ми се разделиха, после, ами, просто се оказах постоянно между двамата. След това и двамата се ожениха повторно, но беше доста странно, понеже майка ми настояваше за анулиране на брака. Казват, че това не те прави копеле, но определено така се чувстваш.
Брана едва повдигна вежди.
— Предполагам, че е така.
— След това бях на училище, почнах работа и известно време имах връзка с един човек. Един ден просто го погледнах и си казах: „Защо?“. Имам предвид, че помежду ни нямаше друго, освен навик и удобство, а човек се нуждае от нещо повече, нали?
— Бих казала, че да.
— Искам много повече, понякога поне. През повечето време имах усещането, че не съм съвсем на мястото си. Където и да бях, все нещо не бе както трябва, не напълно. После започнах да сънувам тези сънища — или по-точно почнах да си ги спомням и тогава отидох да се видя с Нан. Онова, което ми каза, би трябвало да прозвучи невероятно. Не би трябвало да има никакъв смисъл, но не беше така. Всичко си дойде на мястото. Не мога да спра да бърборя. Толкова съм нервна. — Взе една бисквитка и я напъха в устата си. — Много са вкусни. Аз…
— Не казвай пак, че съжаляваш. Звучи нелепо. Разкажи ми за сънищата.
— Той иска да ме убие.
— Кой?
— Не знам. Или не знаех. Нан казва, че името му е — било е — Кеван и че е магьосник. Зъл. Преди много векове нашата предшественичка, първата тъмна вещица, го е унищожила. Само че някаква част от него е оцеляла. Още иска да ме убие. Да убие нас. Знам, че звучи безумно.
Брана спокойно отпи от чая си.
— Изглеждам ли ти шокирана от всичко това?
— Не. Изглеждаш много спокойна. Ще ми се и аз да бях толкова спокойна. Красива си. И аз винаги съм искала да съм красива. И по-висока. Ти си висока. Пак бърборя. Не мога да спра.
Брана стана и отвори един шкаф, измъкна бутилка уиски.
— Денят е подходящ за малко уиски в чая. Значи си чула историята за Кеван и Сърха — първата тъмна вещица — и си решила да дойдеш в Ирландия и да се срещнеш с мен.
— В общи линии. Напуснах работата си, продадох всичко, което имах.
— Ти… — За първи път Брана изглеждаше искрено изненадана. — Продала си всичко?
— Включително двайсет и осем чифта дизайнерски обувки — купени на разпродажба, но все пак. От това ме заболя доста, но исках да приключа с всичко. И ми трябваха пари, за да дойда тук. И да остана. Имам работна виза. Ще си намеря работа, място за живеене.
Взе нова бисквитка с надеждата, че ще спре потока от думи, но те продължиха да се изливат.
— Знам, че е лудост да харча толкова много, за да отседна в „Ашфорд“, но просто много го исках. Не ми остана нищо в родината, освен Нан. А тя ще дойде, ако я помоля. Имам усещането, че ще си намеря мястото тук. Че нещата ще се уравновесят някак. Уморена съм от чувството, че не се вписвам никъде.
— Какво си работила?
— Бях инструктор по езда. Туристически водач, работила съм в конюшня. Някога си мечтаех да стана жокей, но ги обичам прекалено много, а и нямам нужната страст към състезанията и тренировките.
Загледана в нея, Брана само кимна.
— Говориш за коне, естествено.
— Да, много ме бива с тях.
— Не се съмнявам в това. Познавам един от собствениците на конюшнята тук — от хотела ги използват за гостите си. Предлагат разходки с коне, уроци по езда, такива неща. Мисля, че Бойл може да ти намери работа.
— Шегуваш ли се? Изобщо не съм се надявала, че веднага мога да си намеря работа в конюшня. Предполагах, че ще работя като сервитьорка или продавачка в магазин. Би било страхотно, ако мога да почна там.
Някои биха казали прекалено хубаво, за да е истина, но Айона никога не бе смятала така. Хубавото трябваше да е истина.
— Виж, ще чистя обора, ще се грижа за конете. Каквото трябва и каквото поиска.
— Ще говоря с него.
— Не знам как да ти се отблагодаря — възкликна Айона и се пресегна за ръката на Брана. Когато се докоснаха и стиснаха ръце, проблесна светлина и топлина.
Макар ръката й да потрепери, Айона не я отдръпна, не извърна поглед.
— Какво значи това?
— Означава, че най-сетне може да е дошло времето. Братовчедката Мери Кейт даде ли ти нещо?
— Да. Когато отидох да я видя, когато ми разказа. — Със свободната си ръка Айона се пресегна към верижката под пуловера си и извади медния амулет със знака на коня.
— Бил е направен от Сърха за най-малкото й дете, за дъщеря й…
— Тийгън. — Довърши Айона. — Да я пази от Кеван. За Брана е била хрътката — трябваше да го разбера, когато видях кучето. А за Иймън — соколът. Разказвала ми е легендите, откакто се помня, но си мислех, че са просто легенди. Майка ми настояваше, че е така. И не й харесваше, когато Нан ми ги разказваше. Затова престанах да й казвам — на майка ми — за тях. Майка ми предпочита просто да се плъзга по повърхността.
— Затова амулетът не е бил предаден на нея, а на теб. Не е била избраната. Ти си. Братовчедката Мери Кейт би дошла, но знаехме, че тя не е избраната, а е само пазител на амулета, на завета. Бил е предаден на нея от други, които са го пазили и са чакали. Сега той е при теб.
„А ти — помисли си Брана — дойде при мен.“
— Тя каза ли ти какво си? — повтори Брана.
— Каза… — Айона издиша дълбоко. — Каза, че съм Тъмната вещица. Но ти…
— Трима са. Три е силно магическо число. Затова сега сме трима. Ти, аз и Конър. Но всеки трябва да приеме цялото, както и самия себе си, и завета. Ти приемаш ли го?
Надявайки се да се успокои, Айона отпи голяма глътка от подправения с уиски чай.
— Работя по въпроса.
— Какво можеш да правиш? Тя нямаше да ти го предаде, ако не е била сигурна. Покажи ми какво можеш?
— Какво? — Айона избърса внезапно изпотените си длани в джинсите. — Нещо като прослушване ли?
— Аз съм се упражнявала през целия си живот, а ти — не. Но носиш кръвта. — Брана леко наклони глава, а на красивото й лице бе изписано скептично изражение. — Нима още нямаш никакви умения?
— Имам. Просто никога не съм… освен с Нан. — Притеснена, леко ядосана, Айона придърпа по-близо свещта на масата. — Сега съм нервна — измърмори тя. — Чувствам се като на прослушване за училищната пиеса. Провалих се с гръм и трясък.
— Освободи съзнанието си. Пусни го да влезе.
Отново си пое въздух, вдиша и издиша няколко пъти бавно, съсредоточи цялата си енергия върху фитила на свещта. Усети как топлината се надига в нея и светлината се излива навън. Духна лекичко.
Пламъчето трепна, олюля се, после грейна ярко.
— Толкова е прекрасно — прошепна Айона. — Никога няма да свикна. Това е просто… магия.
— Това е сила. Трябва да бъде упражнявана, овладяна и уважавана. И почитана.
— Говориш като Нан. Тя ми показа, когато бях малка, и аз й повярвах. После реших, че са просто фокуснически номера, защото родителите ми така казваха. И мисля — сигурна съм, че майка ми й е казала да престане, иначе няма да й позволи да ме вижда.
— Съзнанието на майка ти е затворено. Като на мнозина други. Не бива да й се сърдиш.
— Тя ме е държала настрани от всичко това. От онова, което съм.
— Сега го знаеш. Можеш ли нещо повече?
— Различни работи. Мога да вдигам във въздуха неща — но не и тежки, и понякога се получава, а понякога — не. Конете. Разбирам какво чувстват. Винаги съм го можела. Опитах се да направя зрителна илюзия — да стана по-красива, но се оказа ужасен провал. Очите ми станаха морави — дори и бялото в тях, а зъбите ми светеха като неонови. Наложи се да си взема два дни болничен, докато ефектът изчезне.
Развеселена, Брана добави още чай и уиски в чашите.
— Ти какво можеш? — попита Айона. — Показах ти моите умения. Сега ми покажи своите.
— Дадено. — Брана изпъна рязко длан и в нея грейна топка бял пламък.
— Мили боже. Това е… — Айона предпазливо се пресегна и доближи пръсти, за да усети топлината. — Искам и аз да го мога.
— Тогава се упражнявай и ще се научиш.
— Ще ме научиш ли?
— Ще те напътствам. То вече е вътре в теб, но се нуждае от пътека, от знаци, от… обработка. Ще ти дам някои книги да прочетеш и разучиш. Наслаждавай се на седмицата си в замъка и си помисли какво искаш, Айона Шиън. Премисли много внимателно, защото, щом веднъж започне, не можеш да се върнеш.
— Не искам да се връщам.
— Нямам предвид в Америка или живота ти там. Говоря за пътя, по който ще тръгнем. — Тръсна отново ръка и когато вече бе празна, хвана с нея чайника. — Кеван, каквото е останало от него, може да е по-ужасен от онова, което е бил. И останалото от него желае онова, което ти имаш, което имаме ние. Иска да пролее кръвта ни. Силата ти и живота ти, ще рискуваш и двете, затова си помисли добре, защото това не е игра.
— Нан каза, че трябва да е въпрос на избор, моят избор. Каза ми, че той — Кеван — ще иска онова, което имам и което съм, и ще направи всичко по силите си, за да го получи. Заплака, когато й казах, че ще дойда тук, но беше и много горда. Веднага щом пристигнах, разбрах, че това е бил правилният избор. Не искам да пренебрегвам онова, което съм. Искам просто да го разбера.
— Да останеш тук, също е избор. И ако решиш да останеш, ще живееш тук с мен и Конър.
— Тук ли?
— Най-добре е да сме заедно. Има достатъчно място.
Нищо не я бе подготвило за този миг. Никога в живота си не бе получавала по-ценен дар.
— Ще ми позволиш да живея тук с вас?
— Нали все пак сме братовчеди. Наслади се на своята седмица. Двамата с Конър сме се посветили на това, дали сме клетва, че ако третият се появи, ще го приемем. Но ти не си имала цял живот да претеглиш нещата, затова помисли хубаво и бъди сигурна. Решението трябва да е твое.
„Каквото и да се окаже то — помисли си Брана, — ще промени всичко.“