Нора Робъртс
Тъмната вещица (11)

Единадесета глава

И така пак приличаше на приятелска сбирка — всички бяха седнали край кухненската маса с чаша вино в ръка, а кучето все така лежеше пред огъня.

Но Айона знаеше какво точно представлява това събиране.

Военен съвет на най-високо ниво.

— Първо искам да кажа нещо — започна Брана — на Мийра и на Бойл. Вашата кръв не е замесена в това и никой от двамата няма специалната сила, която да използва като оръжие или щит.

— Никак не е хубаво да започнеш, като ни обиждаш — възрази Бойл.

— Знаеш, че нямам такова намерение, а само искам да изтъкна, че за нас означава страшно много, че сте с нас. Истината е, че не знам как двамата с Конър бихме се справили без вас. Вие сте най-верните приятели, които някога съм имала или ще имам. Не знам със сигурност дали любовта е безгранична, както твърди Фин, но знам, че не съм стигнала до границата на обичта си към вас. Това е, което имах да казвам.

— Нямаме силата, но не сме безпомощни. Изобщо даже. — Мийра погледна към Бойл и получи кимване от негова страна.

— Имаме глави на раменете си, юмруци. Той никога не се е интересувал от нас и в това му е грешката.

— Може и така да е и трябва да намерим начин да се възползваме от нея. Но пък проявява огромен интерес към Айона. — Конър махна с ръка към нея. — Двамата с Брана смятаме, че той се надява да я нарани — или по-лошо — и така да отнеме силата й, за да увеличи своята. Вярваме, че е заплатил скъпо за капана, който й бе заложил преди няколко дни и който се провали напълно.

— Какъв капан? — попита Бойл. — Нарани ли те? — сграбчи той ръката й. — Защо не ми каза?

— Не е лесно да се говори за подобно нещо в конюшнята. И не бях наранена. Брана и Конър ме спасиха.

Фин се обади тихо:

— Какво се случи? Разкажете ни подробно. Айона, ти го правиш най-добре. Кажи да чуем всички.

— Беше в деня, когато преподавах на Сара първия й урок. Докато вървях към къщи.

Разказа им всичко най-подробно, без да премълчава страха си.

Докато говореше, Фин стана и отиде до прозореца, където остана загледан в градината. На мястото си до масата Бойл сви юмруци.

— Вече няма да вървиш сама до работа или до къщи.

Айона го зяпна.

— Това е смешно. Трябва да…

— Няма да стане. И толкоз.

Преди да каже още нещо, Айона улови погледа на Мийра и забеляза как приятелката й леко поклаща глава.

— Конър може да я придружава до конюшнята. — Брана говореше спокойно. — Бездруго са в една посока, а вие с Фин просто трябва да направите така, че смените им да се застъпват.

— Решено е — твърдо заяви Бойл. — Аз ще я изпращам след работа. Решено е — повтори той.

— Оценявам загрижеността ви. Някой ще ме придружава ли всеки път, щом прекрача прага на къщата или искам да ида до селото? А най-добре да почнеш и да спиш с мен — обърна се тя към Бойл. — Защото той се появява в сънищата ми. Разбираемо е да съм уплашена, но не съм безпомощна. И никой не бива да ме мисли за такава.

— Далеч сме от тази мисъл. — Конър искаше да я успокои. — Но си ни скъпа. И нужна. Нуждаем се от теб, затова известни предпазни мерки, засега поне, ще успокоят малко духовете.

— Скъпа. Нужна. — Фин се обърна с каменно изражение. — Съгласен съм. Но не ме повикахте, когато скъпата ви и нужна братовчедка е била в опасност.

— Стана много бързо — обясни Конър. — Истината е, че единствената ми мисъл бе да стигна до Айона и да заведа там Брана възможно най-бързо. Затова имаш право, грешката е моя.

— Ти можеше ли да направиш нещо повече? — попита го Брана.

— Няма как да узнаем вече, нали? Но всички вие трябва да решите дали ще бъда част от това, или ще ме държите настрани.

Вместо да отговори, Брана смени подхода.

— Можеш ли да четеш мислите му? Да усетиш какво цели?

— Не, не мога. Той ме блокира. Знае, че съм избрал на коя страна да стоя. Но със сигурност вярва, че може да ме привлече към себе си, и се опитва да го направи. Насън и наяве.

— Ти не го спираш.

Фин преглътна напиращата ругатня.

— Трябва да живея живота си, нали? Имам и други неща на главата си. Той има една-едничка цел в съществуването си, но за мен има много. А и ако го блокирам и изолирам напълно, дори и да мога, тогава няма да има шанс, съвсем нищожен дори, да успея да науча нещо, което може да ни помогне да сложим край на това. Ако не вярваш, че го искам, че искам това да свърши и дори самата мисъл за него да бъде изличена, значи няма какво повече да те убеждавам.

— Не се съмнявам в това. Никак. — Брана стана и отиде да разбърка супата. — Тя има нужда от коня. Айона се нуждае от водача си.

По лицето на Фин премина сянка на раздразнение.

— Той е неин от първия миг, в който го зърнах. Тук няма къде да държите Аластар, затова той е при мен и Бойл. Ако не го вярваш, още утре ще прехвърля документално собствеността върху него.

— Не! — Ужасена, Айона скочи на крака. — Това не е правилно.

— Нито съм го мислила, нито го казах. Ти си този, който трябва да й каже, че конят е неин. Ти и Бойл, защото ти го доведе тук и го подслоняваш в конюшнята си. Само това имах предвид.

— Дори и без да е замесена магията, конят е неин от мига, в който двамата срещнаха погледи. — Бойл вдигна ръце, после ги свали отново. — И Фин има право. Тук няма как да се грижите подобаващо за него. Говорихме за това още същата вечер, когато Фин се завърна.

— Благодарна съм и на двамата. — Тонът на Брана се смекчи. — И много съжалявам, ако това не е проличало в думите ми.

— Никога не съм търсил благодарност или извинения от теб — увери я Фин.

— Но ги имаш, независимо дали ги искаш, или не, така че можеш да правиш каквото решиш с тях. — Брана остави черпака настрани и се върна на масата.

Айона, също като Фин, остана права.

— Благодаря ти.

— За мен е удоволствие — отвърна Фин.

— И на теб благодаря — каза тя на Бойл. — И тъй като конят е мой, аз ще плащам за храната и подслона му. И толкоз — побърза да отсече тя, тъй като Бойл бе отворил уста да възрази гръмогласно. — В живота си не съм имала много важни за мен хора и неща, но винаги се грижа за онова, което е мое.

— Добре тогава. Ще се разберем после.

— Чудесно. Освен това знам какво е да си изолиран. Няма по-студено място от това да стоиш само на крачка от топлото огнище и да си от другата страна на преградата. Никой от вас няма представа какво е, освен мен и Фин. Всички вие винаги сте били част от нещо по-голямо и дори сте били в центъра му — добави тя с поглед към Брана. — Затова не знаете какво е да усещаш, че си нежелан, неразбран и изолиран. Мисля, че това, което е между двама ви с Фин, и проблемите помежду ви са много лични. Но тук трябва да помислим за нещо много по-голямо. Казахте, че съм част от цялото и че тук всички сме едно семейство, моето семейство. Затова искам да кажа, че Фин също е от моето семейство.

Тя импулсивно грабна бутилката вино и макар той едва да бе докоснал чашата си, добави още няколко капки в нея.

— Ела да седнеш — покани го тя.

Той измърмори нещо на ирландски, преди да се върне и да заеме мястото си. И вдигна чашата към устните си.

— Каза, че сърцето и ръката му са твои — преведе й Брана.

— О. Същото важи и за мен и затова ще победим.

— Засрами ме в собствения ми дом.

— О, о, Брана, аз не исках да…

— И добре че го направи. Заслужих си го, а и явно е трябвало да чуя също толкова открито и ясно заявени чувства, както преди малко го направи с Бойл. Или сме един кръг, или не сме. А когато има пукнатини в един кръг, той лесно се чупи. Затова ще бъдем един кръг от този миг до свършека на всичко. — Тя вдигна чаша, вдигна я към Фин. След миг и той вдигна своята.

— Наздраве. — Конър чукна лекичко своята в тази Фин, после на сестра си и на другите край масата. — Или по-скоро дано всички богове, в които някога някой е вярвал, да ни благословят и ни помогнат да пратим това изчадие в ада.

— Съгласна съм. — Малко изтощена от прилива на емоции, Айона отново седна. Под масата Бойл улови ръката й. Изненадана, тя го погледна и срещна мълчаливия му и неотклонен поглед.

Усети как нещо в сърцето й се пропуква и вътре бликва топлина и светлина, и много надежда.

— Е, добре — обади се Мийра отсреща, — след като изяснихме всичко, какво, по дяволите, ще правим по-нататък?

Множество идеи бяха споделени с аргументи „за“ и „против“. По едно време Мийра стана и с очевидна лекота поднесе плато солени бисквити със сирене и маслини, за да не изгладнеят прекалено, докато яхнията къкри на котлона.

— Още не сме готови да се изправим срещу него. — Конър пъхна маслинка в устата си, докато изброяваше на пръсти аргументите си срещу предложената от Бойл открита атака. — Нямаме ясен план, нито пък резервни варианти, каквито със сигурност ще ни трябват, а и по-важното е, че Айона не е достатъчно добре подготвена.

— Не искам да съм отговорна за каквото и да било забавяне в плана.

— Тогава учи и се упражнявай повече — нареди й Брана.

— Все ми го повтаряш. Нали спрях дъжда по-рано?

Бойл повдигна вежди и посочи към прозореца, където пороят беснееше с пълна сила.

— Временно и в ограничен периметър. Повече ме бива с огъня.

— По-скоро той те контролира, отколкото обратното — поправи я Брана.

— Сурова си, но справедлива. Но вече съм много по-добра. А и… — Тя се съсредоточи и успя да повдигне масата с няколко сантиметра, а после внимателно да я върне обратно на пода. — Владея въздуха доста добре, а и накарах да пораснат цветя в ателието, така че и земята вече не ме плаши. Мога да опитам няколко заклинания…

— Не си ли й показала как се правят заклинания? — попита Фин.

— Тъкмо почна да овладява елементите.

— Предпазливостта е хубаво нещо, Брана, но както сама каза, не знаем с какво време разполагаме.

— Пришпори ме! — примоли се Айона. — Поне малко.

— Може и да съжалиш, че си го поискала, но точно това ще направя.

— Мисля, че щом влиза в сънищата ви, трябва да запишете всичко на хартия. — Мийра намаза сирене върху една бисквитка, подаде я на Брана. — Така всичко е по-ясно, а и можете да сравните преживяното. Може да излезе нещо.

— Добро предложение — съгласи се Конър.

— Ами онова място в гората? — попита Айона. — Където е живяла първата тъмна вещица. Кога мога да го видя?

В мигновеното мълчание, което последва, Айона усети напрежение, гняв, тъга. И отново Бойл улови ръката й под масата.

— Не си готова — простичко каза Брана. — Повярвай ми.

— Щом не съм готова, защо не ми кажеш каква е причината?

— Това е място по средата. — Фин говореше бавно, загледан намръщено във виното си. — Понякога е просто поляна с руините на стара каменна колиба и отзвуците от живота, който е кипял там, магията, която е властвала там. Има надгробен камък, където същата тази магия е положена в земята. Обградена от дървета и тишина.

— А друг път — обади се Конър — сякаш се изплъзва и отделя от всичко. Не е здраво свързано с този свят и това време. Без нужното познание човек може да остане затворен там, в онова пространство и самота. Именно там може да се появи той — много по-силен — и да отнеме онова, което си.

— Но вие ходите там, били сте там. Трябва да науча как да ида и как да остана тук.

— И това време ще дойде — обеща Брана.

— Той ме отведе там в съня ми.

— Не е бил той, мисля, а Тийгън. За да ти го покаже, но докато си в безопасност. Бъди търпелива, Айона.

— Там ме беляза.

След думите на Фин отново се възцари мълчание.

— Знаех кой е той, но не и че съм от неговата кръв. И точно там, в онова място, което бе като светилище, и в деня, който бе пълен с радост и обещания, той сложи своя отпечатък върху мен и сякаш ме изгори до кости. Разруши преградите, пренесе ни отвъд и ме беляза. Появи се в образа на мъж и видях в лицето му себе си. Каза ми, че ще ми даде сила, която не бих могъл и да си представя, че ще мога да имам всичко, за което някой някога би могъл да си мечтае. Че съм от неговата кръв и всичко ще бъде мое. Трябваше да направя само едно нещо.

— Какво?

— Само да убия Брана, която спеше до мен. Само толкова.

Тялото й понечи да потръпне, но Айона се сдържа и погледът й остана спокоен и уверен.

— Но не си го направил.

— Него бих убил, стига да знаех как. Някой ден ще разбера и ще го направя, и всичко ще свърши веднъж завинаги. Или ще загина в битката. Затова е най-добре да изчакаш още малко, преди да те заведем там. Всички заедно ще я заведем там, когато моментът настъпи. Това е задължително, Брана. Няма да стоя настрани от това.

— Когато моментът настъпи — съгласи се тя. — Засега ще чакаме и ще наблюдаваме. Ще се учим и ще кроим планове.

— И ще споделяме повече, отколкото досега — добави Конър. — Така ще бъдем по-силни.

— Прав си. Никого няма да изолираме. — Брана за миг докосна с длан рамото на Фин. — Сбърках. Какво ще кажете Фин и Конър да използват ястребите си, за да патрулират — ако това е точната дума — край гората? Мийра и Айона почти всеки ден излизат на езда с клиенти, така че те също ще си отварят очите и ушите. Бойл ще изпраща Айона до дома, затова ще ти направя амулет и на теб, Бойл, да те пази.

— Аз ще се погрижа — увери я Фин.

— Съгласна съм. Аз ще обучавам Айона и може да се обръщам към всеки от вас за помощ понякога. Ако някой сънува нещо, ще го записва с най-големи подробности.

— Ще дойде време, когато ще е нужно много повече от това да се пазим — обади се Бойл.

— Знам. Само не знам какво ще ни потрябва и как да си го набавим.

— Време е да разберем.

Брана кимна.

— Надявам се, че след като шестимата ще наблюдаваме внимателно, ще разберем. А сега, както вече беше отбелязано, трябва да си живеем живота. Можете да сложите масата, докато аз се погрижа за яхнията.

— И нека да си поживеем весело. — Конър вдигна леко сестра си и я целуна. — Защото това със сигурност е удар по грозната му муцуна.

— Добре тогава, весело да бъде. Пусни някаква музика, Конър, и още сега почваме веселбата.

Оставиха мрачните мисли настрани за момента поне, при което Конър и Мийра почнаха да спорят каква музика да пуснат, докато най-накрая Конър надделя и в стаята зазвуча бърза мелодия с много цигулки и барабани, след което веднага я завъртя в танц.

— Уха — възкликна Айона. — Страхотно добри са.

— И двамата сякаш имат крилца на обувките си. — Бойл взе купичките, които Айона стискаше, и ги сложи на масата. — Открай време е така.

— Ти можеш ли така?

— Нямам крилца, но и не съм с два леви крака.

— Тогава покани дамата на танц, глупако. — Фин остави на масата салфетки.

Айона само поклати глава.

— Не знам как се прави.

— Значи е крайно време да се научиш — заяви Конър, дръпна я за ръката и я повлече след себе си.

— Много си бавен, братле — подхвърли Фин на Бойл.

— Имам си свое темпо.

— Бавен си — повтори Фин. — Като охлюв върху гърба на костенурка.

Но Бойл само вдигна рамене. Беше му приятно да гледа как Айона се мъчи да следва бързите и пъргави стъпки на Конър. Още повече му бе приятно да чуе смеха й, когато се въртеше.

А и кой би могъл да устои на смеха, помисли си той, когато Фин завъртя Мийра в три последователни пируета, а застаналата до печката Брана запляска в такт.

Светлината и смехът бяха толкова приятни, необходими. Затова щеше да им се наслади.

Нито той, нито някой от останалите в грейналата кухня, където миришеше вкусно и беше топло, имаше жива музика и весел смях, забеляза сянката зад бруления от дъжда прозорец, която наблюдаваше. Изпълнена с омраза.

 

 

След като хапнаха и разтребиха в кухнята, вече бе станало късно и Бойл се приготви да тръгва.

— Ще те изпратим до дома, Мийра. Аз съм с пикапа. Брана, канех се да те питам дали имаш от отварата за настинки, която приготвяш. Мик киха и кашля от два дни и съм намислил да му налея малко от нея в гърлото.

— Имам, разбира се. — Тя понечи да стане от стола.

— Аз ще му я донеса — обади се Айона. — В синята бутилка, нали, на полицата, която е най-близо до предния прозорец?

— Точно там. Можем да уредим сметката тук или в магазина, Бойл, в края на месеца.

— Така ще направим и благодаря за вечерята. Ще ви чакам двамата с Мийра навън — каза той на Фин.

Мина през задната врата на кухнята с Айона и я последва в ателието. Тя запали лампите.

— Опитвам се да запомня какво предлага — какво има тук, какво продава в магазина в селото. Тя още не ми дава да направя каквото и да било — не и без строг контрол, но поне вече знам в кое какво се слага.

Пресегна се и взе бутилката, която надлежно бе маркирана с етикета на „Тъмната вещица“.

— Надявам се, че ще помогне на Мик. Последните няколко дни се измъчи.

— Нямаше да се мъчи толкова, ако бе взел лекарството по-рано.

— Предполагам, че някои хора се притесняват да гълтат вещерски отвари.

— Това ще го изпие, даже да се наложи лично да му стисна носа. — Бойл пъхна шишенцето в джоба си. — Исках да ти кажа, докато сме сами, че за мен беше важно онова, което направи по-рано, когато защити Фин.

— Да те изолират, е болезнено, както и да те обвиняват за това, което си. Мога да разбера чувствата на Брана, но инстинктът ме кара да му се доверя, а когато се противопоставям на инстинктите си, греша. Е, понякога греша и когато ги следвам.

— Беше много важно да го подкрепиш така открито. Затова… — Той пристъпи от крак на крак. — Ще излезем на вечеря някой ден.

— О? — Вътрешно се ухили като тиква, но се постара усмивката на лицето й да остане любезна. — Добре.

— Предпочитам аз да каня на среща. Не знам дали е старомодно, или не, но така стоят нещата.

— Добре е да го знам. Социалните ми ангажименти са доста ограничени.

— Тогава ще запазя маса някъде. Ще се видим утре сутрин.

Тръгна да излиза и стигна на половината път до вратата, след което се обърна.

Този път беше готова за рязката му прегръдка и на свой ред го сграбчи здраво.

Обичаше да усеща как я повдига на пръсти. Това не я караше да се чувства дребна. А желана. Вътрешната му съпротива само добавяше към изкушението. Всичко в целувката му, в горещите му устни и силната прегръдка на ръцете му я караше да се чувства неустоима.

А това бе замайващо усещане, упойваща тръпка.

Той все си повтаряше, че трябва да напредва бавно с нея, ако изобщо продължи. Бе се научил да се контролира, свикнал бе — в повечето случаи — да балансира буйния си нрав с хладнокръвно мислене и логически подход.

И ето че отново се бе озовал здраво вкопчен в нея, прегърнат от ръцете й. И господ му бе свидетел, че искаше да потъне в нея, да бъде с нея и да погълне цялата й непресторена доброта и жизнерадостна сила.

Искаше и да докосне с ръце всичките й прелестни извивки и падинки, да вкуси гладката й кожа. Да усеща изненадващо стегнатото й тяло как се движи, огъва, извива под неговото.

Тя удължи целувката още миг след като той понечи да се дръпне, и едва не го довърши.

— Ами, добре — успя да промърмори той и с мъка свали ръцете си до тялото. После за по-сигурно ги напъха в джобовете.

Тя просто си стоеше там — с леко замъглени очи и толкова меки и красиви устни. Толкова меки, че му се искаше да…

— Би могъл да се върнеш, след като закараш Мийра у дома. Можеш да оставиш Фин у тях и да се върнеш тук. Тъкмо ще ме закараш сутринта на работа.

— Аз… — Мисълта за това, за цяла нощ с нея, накара всичко в него да кипне заплашително. — Мисля, че с Брана и Конър у дома би било леко неудобно. А и мисля, че е рано да прескачаме оградите.

— Искаш първо да вечеряме. — Усмивката й стана по-дръзка, когато видя, че той явно не е схванал шегата. — Няма нищо. Мисля, че е по-простичко да сме наясно, че когато не е неудобно или прибързано, аз искам да съм с теб. Не е, защото приемам секса за нещо маловажно, а точно обратното.

— Ти си една загадка, Айона. Бих искал да те разгадая постепенно.

— Много хубаво. Не мисля, че някой ме е смятал за загадка досега. Май ми харесва. — Отново се надигна на пръсти, леко погали с устни неговите. — Ще ти помогна да наместиш парченцата от пъзела, ако искаш.

— Сам ще ги наместя, когато дойде време. До утре значи.

— Добре. Лека нощ.

Тя заключи след него и го загледа как отива към пикапа в дъжда. За миг затанцува на място, докато гледаше как фаровете светват и после се отдалечават в мрака.

Озадачаваше го и това беше прекрасно, нали? Айона Шиън, която си казваше всичко направо и която често говореше, преди дори да е помислила, озадачаваше Бойл Макграт.

Това бе магия. Истинско чудо.

Удоволствието от преживяното я караше да подскача, докато вървеше от ателието към кухнята, където прегърна Брана и я завъртя в кръг.

— Ясно, виждам, че натискането в тъмното с Бойл те е заредило с доста енергия.

— Беше страхотно натискане. Покани ме на среща в типично негов стил. Каза, че някой ден ще излезем на вечеря.

— Мили боже! — Брана притисна ръка до сърцето си, разтвори широко очи и зяпна. — Сигурно следва предложение за брак.

Прекалено щастлива, за да се засегне, Айона се засмя.

— И това е голяма крачка напред в сравнение с обичайното му мръщене. Мисли, че аз съм загадка, представяш ли си? Сериозно, че кой не би ме разгадал? Аз съм толкова прост човек.

— Наистина ли го мислиш?

— Определено не съм никак сложна. Ще направя чай. Ти искаш ли? Господи, направо съм луда по него.

— Не е ли малко рано още за лудо влюбване?

— Това не го разбирам — никога не съм го приемала. — Айона сложи чайника и се замисли коя от смеските за чай на Брана да използва. — Не усещаш ли кога нещо е истинско? Пет минути или пет години — какво значение има, щом знаеш какво чувстваш? Исках да съм сигурна, че го знам, с мъжа, с когото бях преди. Помъчих се да се убедя. Харесвах го и ми беше спокойно с него. Казвах си, дай си малко време. Но времето не промени нищо. Нито за мен, нито за него, както се оказа.

Брана се замисли за думите на Конър.

— Ти искаш да даваш любов и да я получаваш.

— Винаги съм го искала най-силно от всичко. Ще използвам лавандуловата смес не само защото ухае чудесно, но и защото отпуска. — Тя погледна през рамо. — За спокоен сън. Толкова съм превъзбудена, че трябва малко да се разтоваря, за да заспя. Нали така?

— Отличен избор, който показва, че си научила много. Което ме води до следващата стъпка. Малко е късно, но мисля, че и двете можем да останем будни поне още час. Ще направим заклинание. Нещо много, много просто — побърза да добави тя, забелязала грейналото лице на Айона. — Леко топване на пръст в реката.

— Аз съм от онези, които скачат презглава в дълбокото, но ще приема и леко топване. Благодаря, Брана.

— Ще ми благодариш след час — и то ако си успяла да овладееш заклинанието. Ето.

— Метла. Ще летя ли с нея?

— Не, няма. Ще се научиш да правиш заклинание за предпазване, а с това ще се научиш да замиташ негативната енергия, паяжините и прахоляка на тъмните сили, преди да разстелеш позитивната сила. Домът ни винаги трябва да е защитен. Това е първото, което трябва да научиш, и отдавна трябваше да съм ти го показала.

Айона грабна метлата.

— Научи ме сега!

 

 

Спа дълбоко и без сънища и посрещна деня — дъждовен, но вече по-светъл и мек — с ентусиазъм. Тъй като изпревари и двамата си братовчеди в кухнята, сложи кафето и се замисли дали да не опита да приготви закуска за трима. Талантът й в това отношение бе повече от скромен, но май щеше да се справи с едни бъркани яйца. А ако добавеше шунка и сирене в тях, щеше да се получи нещо като мързелив омлет.

Нужна е организация, каза си тя. Най-напред да подреди всички продукти и нужните съдове. Взе тиган, голяма купа и тел за бъркане, ренде за сиренето, нож и дъска за шунката.

Дотук добре.

Яйца, шунка, сирене от хладилника, както и масло за тигана.

Първо да счупи яйцата в купата, каза си тя, после отвори шкафа под мивката, за да изхвърли черупките в коша, който Брана използваше да прави компост. Тогава забеляза, че в бъркотията по разтребването предната вечер са забравили да изхвърлят боклука.

Решена да действа подредено, тя извади торбата, завърза я и я замъкна до вратата, с намерението да я хвърли в контейнера.

Само на сантиметри отвъд ниското стъпало имаше купчина мъртви плъхове. Черни като безлунна нощ, покрити с кръв и съсиреци, те лежаха в кръг от опърлена земя.

Торбата се изплъзна от ръката й и падна на стъпалото с меко тупване. Погнусата я караше да влезе обратно, да затвори и залости вратата. Ръката й потрепери, докато се мъчеше да докопа дръжката зад гърба си.

Не можеше да бяга, напомни си тя. Не можеше да се крие. В градинската барака сигурно имаше лопата, каза си тя. Трябваше да иде и да я вземе, после да изкопае дупка и зарови тази гнус. Да поръси отгоре сол.

Понечи да прекрачи над изгореното място и да излезе.

— Е, какво, влизаш или излизаш?

Съненият глас на Конър зад нея я накара да подскочи и едва успя да заглуши писъка в гърлото си.

— Не исках да те стресна. Закуска ли ще правиш? Дай на мен, ще изхвърля това, когато тръгнем за работа после…

Приближи се към нея и се пресегна за торбата. Замръзна, когато забеляза плъховете.

— Значи ни е оставил подарък. — Сънената му веселост премина в леден и режещ тон. — Ела насам. — Когато хвана Айона за ръка, неговата бе топла и силна. — Аз ще се оправя с това.

— Аз щях да се погрижа. Тъкмо отивах да взема лопата от бараката.

— Нали затова са големите и силни братовчеди. — Докосна с устни челото й.

— И за какво друго са, освен да те будят сутрин с пеене под душа, все едно се намират в „X-фактор“? — Раздразнението, с което Брана се появи, се изпари, когато забеляза изражението по лицето на Айона, после и на брат си. — Какво има?

— Виж сама. — Той отиде отново до вратата и я отвори.

— Дързък е — хладно отсече тя, когато погледна навън. — Да остави подобно нещо на прага ни.

— Не съм направила заклинанието както трябва. Снощи заклинанието за защита, което аз…

— Това противно нещо вътре в къщата ли е? — попита Брана. — Да не би да са живи и да пъплят наоколо?

— Не.

— Тогава си го направила както трябва. Да не мислиш, че би искал да са мъртви, и то отвън, ако би могъл да ги вкара вътре и да пълзят върху нас?

Представата за това накара Айона да потрепери.

— Не. Имаш право. — Тя въздъхна и издиша шумно, доволна, че поне се е отървала от чувството за вина. — Тъкмо се канех да ги заровя.

— Не, няма да ги заравяме, не и веднага. Първо ще ги изгорим. — Брана се обърна към Айона. — Всички заедно, но първият пламък е за теб. Силен, бял и нажежен.

Хвана я за ръка, излезе навън и Конър ги последва.

— Повтори думите, които ще кажа, после запрати пламъка. „Светлина към мрака, призовавам силата. Върху смрадта на злото огънят да падне. Да унищожи тази заплаха към моите и мен. Както казах, тъй да бъде!“ Повтори го! — нареди Брана. — Почувствай го! Направи го!

Айона повтори думите, гласът й ставаше по-силен и гневът й — по-яростен. А силата й в края на изреченото бе могъща и светеща в бяло.

Избухнаха пламъци, стрелнаха се към средата на кръга, обхванаха го целия.

— Отново — подкани я Брана, когато двамата с Конър сплетоха ръце с нейните.

Разгоря се огън, бял като светкавица. Когато угасна, остана само черна пепел.

— Ще заровим ли пепелта? — Цялото й тяло потръпваше сякаш след токов удар. Дори кръвта във вените й сякаш пареше.

— Ще я заровим.

— И ще посипем земята със сол.

— Имам и нещо по-сигурно, но и солта върши работа. Донеси метлата и лопатата — помоли тя братовчедка си. — Конър, ти иди за голямата лопата. Знам точното място.

Остана за миг неподвижна, след като двамата се подчиниха на заповедите й.

— О, да, най-подходящото място.

Заведе ги от другата страна на къщата, към външния край на ателието.

— Тук ли? — зяпна я Айона. — Толкова близо до къщата, до мястото, където работиш. Не е ли…

— Намислила е нещо, сигурен съм. — Имайки пълно доверие в сестра си, Конър заби лопатата в размекнатата от дъжда земя. — Тъкмо за това си мечтаех тази сутрин. Да копая дупка за изпепелени плъхове под проклетия дъжд.

— Аз мога да ти помогна. — Спомняйки си урока от предния ден, Айона отблъсна дъжда встрани, така че тримата останаха на сухо и топло.

— Много добро изпълнение. — Брана тръсна мократа си коса и сложи ръце на кръста, докато Конър копаеше. — Толкова стига. Изсипи ги вътре, Айона. И тримата участвахме в това, затова делото ни е по-силно.

— Тогава ти ги затрупай сега — предложи Конър, след като Айона изсипа черната пепел в дупката.

— Така добре се справяш, а и аз имам други задължения, когато си готов.

— Той ни наблюдава — тихо се обади Конър, докато зариваше обратно дупката. — Усещам го.

— Мислех си, че може да е тук. Толкова по-добре. Сега е мой ред.

Обута в мек памучен панталон, с боси крака и мокра от дъжда коса, Брана вдигна ръце и обърна длани нагоре.

— Бял огън да пречисти, силата на светлината да разкраси. От черните лапи на Кеван сега бъди освободен. Както казах, тъй да бъде.

От прясно разкопаната земя израснаха цветя, разцъфнаха и засияха. Като ярка дъга от цветове, които грееха в мрачното утро, а красивите им листенца танцуваха под ласката на ветреца.

— Каква красота. Прелестни са. — Айона плесна с ръце при вида на дръзката палитра. — Ти си страхотна.

Брана кимна доволно и затъкна кичур коса зад ухото си.

— Няма как да не се съглася.

— Това е един ароматен шамар по грозната му муцуна. — Конър метна лопатата на рамо. — Гладен съм.

Грейнала от щастие, Айона улови под ръка братовчедите си.

— Аз ще направя закуска.

— Господ да ни е на помощ, но съм толкова гладна, че и аз ще я опитам.

Брана закрачи обратно с тях и само веднъж извърна поглед през рамо. Право в грозната муцуна, помисли си тя.