Нора Робъртс
Тъмната вещица (19)

Деветнадесета глава

С пристигането на пролетта в графство Мейо над зелените гори и тучните хълмове заваляха меки и напоителни дъждове. Дивите цветя надигнаха главички и разтвориха листенца да пият, градините избухнаха в разкошни цветове. В полята блееха агнета, патици плуваха в езерата, докато горите ехтяха от птичи песни.

Айона садеше цветя и зеленчуци, и билки с братовчедите си, стържеше калта от ботушите си и оставаше дълги часове в конюшнята, преди да посвети още толкова на занаята.

Белтейн с майските дървета и песни дойде и отмина, и доведе още по-близо слънцестоенето.

С нарастването на дните тя често ставаше преди зори и работеше дълго след залез, използвайки енергията, която гореше в нея, за да научи повече.

В дъжда и калта се научи как да борави с меч.

Макар да не си представяше какво е да се биеш в истинска битка с мечове, все пак й харесваше усещането за меча в ръката й. Харесваше й тежестта му и фактът че — макар и дребничка, но силна — можеше да удря и да парира.

Никога нямаше да бъде на нивото на Мийра. Приятелката й напомняше още повече на амазонка с плитка, преметната през рамо, и меч в ръка. Но и тя се учеше — да застане в правилна стойка, да движи добре краката си, да маневрира.

Отвъд тънкия воал, който Брана бе сътворила, тя сечеше и парираше удари, докато Мийра безмилостно я тикаше назад. Докато мечовете пееха, а Мийра крещеше инструкции или обидни думи, Брана седеше на пейка в градината като някоя екзотична домакиня и спокойно белеше картофи за вечеря.

— Натисни с рамо!

— Натискам! — Задъхана и сериозно натъртена, Айона премести тежестта на тялото си върху другия крак и се опита да атакува.

— Хайде, нападни ме, да те вземат мътните. Мога да ти отсека крайниците, все едно си парцалена кукла.

— Само някаква си драскотина. — Напуши я смях, разсея се и Мийра се нахвърли върху й като демон.

— Внимавайте… — Брана въздъхна шумно, когато Айона изгуби равновесие и падна по гръб в избуялата в лехата синя лобелия.

— Е, браво.

— Опа. Съжалявам.

— Достатъчно добре владееш основните движения. — Мийра прибра меча в ножницата си и й протегна ръка, за да я издърпа на крака. — Но имаш типичните женски недостатъци. Доста си бърза и пъргава, достатъчно издръжлива. Но убийството не е в кръвта ти и винаги ще те побеждават.

Айона разтри дупето си.

— Никога не съм планирала да убивам някого.

— Плановете се променят — изтъкна Брана. — Оправи сега цветята, след като твоят задник ги смачка така.

— О, да. — Айона се обърна към тях, замисли се.

— Не. — Брана щракна с пръсти. — Недей мисли, просто го направи.

И тя протегна ръце по-скоро по инстинкт, отколкото премислено. Смачканите цветя се съживиха.

— Допълнително ги подсилих малко.

— Виждам. — С лека усмивка Брана продължи да действа усърдно с ножа за белене.

— Бих си взела душ и една бира. Не, първо бирата.

— Ще потренираме още, бирата — после — възпря я Мийра. — Този път не сдържай нищо от силата си. Брана не ти ли каза, че е затъпила остриетата като ума на учителката ни по естествени науки в първи клас? Помниш ли я, Брана?

— За съжаление, да. Госпожица Кени, която бе по-строга и от най-набожната монахиня и която можеше направо да те закове на стената с погледа си.

— Чух, че се преместила в Донегъл и се омъжила за някакъв търговец на риба.

— Мъчно ми е за човека. — Брана стана и взе купата с картофи, както и кофичката, в която събираше обелките за компост. — Ще ги сложа да се пекат и ще донеса бирата, докато вие двете си разменяте удари тук.

За да спечели малко време, понеже наистина се нуждаеше от малко почивка, Айона се загледа в меча си.

— Нали не вярваш, че ще използваме тези оръжия по този начин срещу Кеван?

— Няма как да знам, нали? И понеже аз не притежавам силата ти, това може да е единственото оръжие, с което разполагам, когато настъпи моментът.

— Защо не си уплашена?

— Знам легендата от дете, а всичко се превърна в истина, откакто се запознах с Брана, което ми се струва преди хиляда години. Това е от една страна. А от друга…

Мийра се озърна и впери поглед в новите насаждения, в миналогодишните едва наболи стръкчета, в горите по-нататък в мрачната дъждовна привечер.

— Не изглежда истинско, нали? Че когато дойде слънцестоенето, ще се опитаме да приключим всичко с каквито средства разполагаме. С кръв и магия, с острие и зъби. Не е истинският живот, а само легенда. Но все пак е истина. Мисля, че съм замаяна от всичко това. А и още нещо важно — когато времето настъпи, ще бъда с хората, на които вярвам най-много на света. Затова страха го няма. Засега.

— Ще ми се да беше сега. Понякога нощем си мисля: „Нека да бъде утре, за да свърши всичко“. А после на сутринта си казвам: „Слава богу, че не е днес, така ще имам още един ден“. И не само за тренировки, за учене, но и…

— Да поживееш.

— Да поживея, да бъда тук. Да съм част от всичко. Да яздя Аластар, да работя, да се видя с братовчедите си, с теб и…

— Бойл.

Айона сви рамене и почти успя да си придаде небрежен вид.

— Харесва ми да го виждам. Мисля, че двамата се справяме доста добре със ситуацията. Да бъдем приятели, беше правилното решение.

— О, глупости. Разбира се, че сте приятели, но това никога няма да е всичко. От двама ви се излъчва толкова плътен облак от сексуална енергия, похот и емоции, че направо се чудя как останалите виждат нещо изобщо.

— Аз не излъчвам нищо. Наистина ли?

— Естествено, че излъчваш. Предполагам, че никой влюбен не може да се контролира. Но доста идва и от негова страна. — Мийра вдигна ръце при мисълта колко много от хората, на които държеше, отказваха да се пресегнат и да вземат онова, което най-силно желаеха. — Айона, той ти донесе цветя, а си мисля, че единствената жена, на която е носил букет някога, сигурно е майка му или баба му. Защо иначе в малкия хладилник ще има заредени от любимите ти напитки?

— Сега, като го споменаваш…

— Кой, мислиш, се е погрижил за това? А кой ти донесе сандвич тост вчера, когато не можа да излезеш за обяд?

— Би направил същото за всеки друг.

Мийра само вдигна очи към небето.

— Направи го за теб. А нима не го чух със собствените си уши да ти казва онзи ден, че синият пуловер, с който беше предната вечер в бара, много ти отивал? А кой се погрижи да седнеш далеч от течението, което ставаше през отворената врата, докато бяхме там?

— Аз… не съм забелязала.

— Защото се стараеш да не забелязваш. Влагаш всичко от себе си в работата, в тренировките, за да не ти остава време и енергия да мислиш за него, защото ти е тежко. Но в същото време оставаш сляпа за прекрасния факт, че този мъж е луд от любов по теб. Ухажва те.

— Не е така. — Сърцето, което толкова старателно се мъчеше да укроти, сега подскочи леко. — Наистина ли?

— Обърни внимание — посъветва я Мийра. — А сега ме нападни, сякаш се бием наистина. — Извади меча си. — И си заслужи бирата.

 

 

Постара се да обърне внимание, поне малко, на следващия ден. Знаеше, че има лошия навик да оставя надеждата й да надмогва всичко останало. Цялата логика, разумни доводи и инстинкт за самосъхранение можеха — и обикновено така ставаше — да станат на пух и прах под ярката звезда на надеждата.

Не и този път, напомни си предупредително тя. Беше заложила прекалено много. Но можеше да обърне внимание мъничко, стига да имаше какво да забележи.

Той й доведе Аластар, а това нямаше как да не забележи. Бойл го яздеше, вместо да го докара в ремаркето на камиона, което Аластар ненавиждаше.

— Реших, че може да искаш да си с него днес, понеже имаш три туристически разходки в графика.

— Винаги го искам. — Обхвана с длани лицето на коня и потърка буза в неговата. Хвърли кос поглед към Бойл. — Благодаря, че си се сетил.

— Е, няма защо, а и той бездруго има нужда от раздвижване. Решил съм да сменя два от конете за утре, така че аз ще яздя Цезар до голямата конюшня, ако ти искаш да върнеш Аластар обратно там. После ще те закарам с колата до къщи, ако те устройва.

— Звучи ми добре.

В тона му нямаше нищо друго освен приятелски нотки, както се бяха разбрали, помисли си тя. И все пак…

— Ще го заведа до заграждението, докато дойде първата група.

Пое юздите на коня и размърда рамене, като разсеяно потърка натъртеното си дясно рамо.

— Боли ли те?

— Какво? Не. Само леко. От тренировките с меча — поясни тя, което си бе чиста хвалба, предвид уменията й. — Мийра е истински звяр.

— Да, бива си я. Защо не си направила нещо за рамото си? Ти или Конър?

— Защото ми напомня да не свалям гарда си.

Поведе коня, твърдо решена да не поглежда назад. Но усещаше неговия поглед върху гърба си. А нима това не бе достатъчно любопитно, за да си позволи поне мъничка искрица надежда?

Бойл никак не пестеше задачите, с които я товареше. В резултат на това постоянно беше заета — тялом и духом — до средата на следобеда, когато той отново я изненада, като й донесе бутилка кока-кола, каквато тя предпочиташе.

— Благодаря.

— Стори ми се, че трябва да пийнеш нещо, понеже гърлото ти трябва да е пресъхнало след толкова викане на напътствия с ученичката ти на манежа.

— Много е малка. — Благодарна за напитката, Айона отпи голяма глътка. — И много й харесва идеята за ездата. Просто не полага достатъчно усилия да се научи как се прави. Май повече й харесват костюмите за езда, които носи, и колко добре изглежда върху коня.

— Родителите й май се развеждат.

— О, това е лошо. Тя е само на осем.

— Явно се е очаквало от известно време, поне така чух. И изглежда, начинът им да компенсират това, е да разглезят нея и брат й. На нея купуват скъпи ботуши и панталони за езда, а на него — видеоигри и спортни якета.

— Няма полза.

— Вероятно не. Питах се дали имаш минутка да погледнеш нашия Спъд. Днес няма особен апетит. Мислех си, преди да извикам ветеринаря, дали да не видиш какво му е.

— Веднага отивам. Не съм работила с него днес — каза тя, докато забързано излизаше от манежа. — Едва-едва го зърнах сутринта.

Мина покрай отделенията редом с Бойл и спря пред това на Спъд.

Конят само я изгледа тъжно, докато пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Май не се чувстваш много добре днес, а? — заговори му тя, докато отваряше вратата на отделението. — Дай да те видя.

В отговор той ритна към корема си.

— Там ли те боли? — Внимателно и много нежно тя прокара длани по тялото му, слезе надолу по корема.

Затвори очи, укроти мислите си и отвори съзнанието си, за да може да види и да почувства.

— Не са колики, което е добре. Не е и язва. Но е неприятно, нали, скъпи? И не можеш да правиш онова, което най-много обичаш. Да ядеш.

— Не можах да го изкуша дори с картоф — любимата му храна.

— Не се поти — продължи тя. — Търкаля ли се по пода?

— Не. Просто едва докосна храната си.

— Лошо храносмилане. — За което, хрумна й сега, Бойл сигурно и сам се беше сетил.

Но сега се бяха озовали тук, двамата заедно, в отделението на коня, близо един до друг, случайно докосващи ръцете си, докато галеха коня.

— Мисля, че мога да се погрижа за него, стига да ми имаш доверие.

— Имам ти, а което е по-важно, той ти вярва. Никак не обича ветеринаря. А щом е проблем с храносмилането, значи можем да го сложим на диета. Но той и това не харесва особено.

— Да видим дали можем да избегнем това. Ще подържиш ли главата му?

Бойл се премести, за да го хване, докато тя се наведе и плъзна ръце под и около корема на Спъд.

— Боли — тихичко заговори тя. — Трудно ти е да проумееш болката. Ял си прекалено бързо, това е всичко. Забави малко темпото и повече се наслаждавай на храната. Тихо сега, спокойно.

Стомахът й започна да пари, когато изтегли неговата болка, но усети как Спъд се успокоява под ръцете й. Чу облекченото му изпръхтяване.

— Вече си по-добре, чудесно. И се обзалагам, че вече почваш да си мислиш за ядене.

Изправи се и видя Бойл да се взира в нея.

— Цялата засияваш — каза й той. — Омайващо е.

— Странно е, защото сега съм толкова спокойна, когато го правя. А и с малки заклинания като това сега не се налага веднага да хапна нещо. Не е зле да прибавим от онази хомеопатична отвара в храната му за всеки случай.

— Разбира се, благодаря ти. Той ни е любимец тук, както знаеш. — Продължаваше да стои до главата на Спъд и да препречва пътя й към вратата. — Е, как си, добре ли си, Айона?

— Да. Добре съм. А ти?

— Ами, добре съм. Доста съм зает напролет.

— А после идва и лято.

— Идва лято. Ще се съберем след два дни, за да поговорим за това. Питах се дали няма нещо, което мога да направя за теб междувременно? Ако искаш да си вземеш почивен ден, за да… правиш каквото там вършиш у дома, да отделиш повече време на занаята си.

— Работата тук ми помага да си подредя мислите. Да балансирам нещата. Рутината на задълженията ми тук и съзнанието, че искам същото да продължи и когато другото приключи.

— Ако ти е нужно свободно време, само ми кажи.

— Добре.

— Бих могъл да те почерпя една бира за ветеринарната услуга — по приятелски… — добави той — след края на работния ден, ако искаш.

Той би предложил същото и на всеки друг, напомни си тя. Но…

— Бих искала, но Брана ще ме чака. И тя е строга като Мийра. Не ни остава много време до слънцестоенето.

— Не, не ни остава много време. Това ти тежи.

— Тежи ми, че не съм сигурна какво ще е нужно да направя, какво се очаква от мен. И Брана и Конър категорично забраниха дори да си мисля да ида до руините на колибата преди слънцестоенето. Явно смятат, че ще мога да извлека повече сила от нея първия път, когато я видя, и това може да ни е от полза.

— Ще ми кажеш, ако… ако имаш сънища или други срещи с него, нали?

— Спокойно е. Това също ме притеснява. Наблюдава ни, усещам го. Но не прекалено отблизо. — Тя потрепери, разтри ръце.

— Не исках да те разстройвам с приказки за него.

— Не е от говоренето. А от чакането.

— Чакането — повтори той и бавно кимна. — Никак не е лесно. Айона, искам да… — Мик му махна за поздрав и дойде към тях с шумно тропане на ботушите си.

— Ето те къде си. Исках да питам дали… — Мик премести поглед от Бойл към Айона и лицето му пламна. — Извинявам се. Прекъснах ви.

— Не, няма нищо. — Бойл пристъпи неловко, обърна се. — Тъкмо свършихме със Спъд.

— Ще му определя доза за храната и ще я отбележа в картона му — предложи Айона.

— Благодаря ти.

Останала сама, Айона се облегна на коня.

— Подхваща разговор — осъзна тя. — Никога не го прави, но вече е започнал, откакто… И ми купи кока-кола. — Излезе и взе бутилката, която бе оставила пред вратата на отделението, отпи голяма глътка. — По дяволите, Спъд, изглежда, наистина съм ухажвана. И нямам никаква представа как да реагирам. Никой досега не се е опитвал да ме ухажва сериозно.

Въздъхна и се загледа в бутилката в ръката си, замислена какво ли означаваше фактът, че сърцето й толкова лесно се трогва от някаква си бутилка безалкохолна напитка.

Просто… щеше да изчака и да види какво ще стане, напомни си тя, после отиде да вземе лекарството за Спъд.

 

 

Нищо особено не се случи — разговори, малки жестове на внимание, небрежно предложена помощ. Но не правеше нито крачка към нещо повече. Което бе хубаво, напомни си Айона, докато помагаше на Брана да приготви вечерята за цялата им група. Беше напълно сериозна в онова, което му бе казала, когато й бе донесъл цветята и бе дошъл с извинение при нея.

Поне веднъж в живота си възнамеряваше да бъде разумна, да заложи на сигурното, да погледне и в двете посоки, преди да се втурне напред.

— Мислите ти са толкова гръмогласни, че направо получавам главоболие — оплака се Брана.

— Съжалявам, извинявай. Явно не мога да изляза от омагьосания кръг. Добре, ще натисна пауза. Никога досега не съм готвила картофи на фурна. Дори и от полуготовите в кутия.

— Изобщо не споменавай за картофи в кутия в моята кухня.

— Само като обида. Добре ли го правя?

— Просто продължавай да ги подреждаш на пластове, както ти показах.

Застанала до печката, Брана разбъркваше соса, който възнамеряваше да поднесе с шунката, която печеше.

— Много изискано ястие за сбирка за планиране на стратегията.

— Тъкмо съм в настроение за готвене. А и така ще имаме студена шунка за следващите дни, докато пак ми дойде музата.

С огромно внимание Айона поръси с брашно поредния пласт от нарязаните на колелца картофи.

— Мислех си за Бойл.

— Така ли? Изобщо не би ми хрумнало.

Зад гърба на братовчедка си Айона само вдигна очи към тавана, преди да поръси сол и пипер, след което се зае да добавя маслото.

— Как можеш да разбереш? Не мога да реша как точно човек разбира, чисто с разума си, и това не ми дава мира. Дали просто не му липсва сексът, може би дори компанията ми до известен смисъл? Дали се чувства гузен, задето ме е наранил, и се държи любезно, за да компенсира, или пък се държи като приятел, защото го помолих за това? Или пък може би ме обича повече, отколкото е съзнавал?

— Аз не съм човекът, когото да питаш за сърдечни проблеми. Някои казват, че изобщо нямам сърце.

— Никой, който те познава, не го казва.

Казваха го и понякога й се искаше да са прави.

— Не знам много за мъжете, Айона. Винаги когато си помисля, че съм ги разбрала, че съм подредила всичко спретнато в главата си, всичко се разбърква, когато не внимавам. Когато го подредя наново, се оказва, че е нещо различно от преди. Познавам брат си, но това е различно.

— Любовта не трябва да е сложно нещо.

— Мисля, че тук бъркаш. Мисля, че тя трябва да е най-сложното нещо на света, така няма да се дава толкова лесно, нито да се отнема или просто да се губи.

Дръпна се встрани от печката и отиде да провери как се справя Айона.

— Ясно защо толкова се бавиш — подредила си всяко резенче картоф, сякаш е експлозив, толкова внимателно и точно. Но си готова. Вземи тавата и сипи отгоре им горещото мляко.

— Просто да го изсипя ли?

— Да и не го сипвай капка по капка. Излей го цялото, сложи капака отгоре и ги пъхни във фурната. Нагласи таймера за трийсет минути за тази първа част.

— Добре, готово. — Сякаш наистина можеше да гръмне, Айона въздъхна облекчено, след като сложи тавата вътре в печката при шунката. — Знаеш ли, не би трябвало да се побират и двете вътре.

— Побират се, защото аз така искам. Мисля да направим гарнитура от зеления фасул от градината, който съм бланширала и замразила от миналото лято, после… Някой идва — каза тя, когато чуха пристигането на коли. — Да видим кой е и как можем да ги хванем да помагат тук.

— Подкрепям идеята. Знаеш ли — продължи Айона, докато отиваха към предната врата на къщата, — мисля, че трябва да си поставя за цел да се науча да приготвям едно ястие изключително добре — да реша какво точно и да го превърна в своя запазена рецепта. „О, Айона ще приготви нейните телешки ребърца.“ Дори не съм сигурна какво представляват телешките ребърца, но може да стане моята рецепта.

— Похвална цел.

Брана отвори вратата. Навън Мийра стоеше до пикапа си, Фин тъкмо слизаше от неговия, докато Конър и Бойл се измъкваха с мъка от едно яркочервено „Мини“.

— Толкова е сладко, нали? — Айона се засмя и отиде да го види отблизо. — Как се побрахте вътре?

— Не беше лесно — увери я Конър. — Нито пък да го карам, докато коленете на Бойл притискаха ушите му през целия път. Но колата върви добре и е в отлична форма. На теб ще ти е по мярка.

— Влез вътре и виж сама — подкани я Мийра.

Айона послушно се намести на шофьорската седалка, сложи ръце на волана.

— Определено е по-подходяща като размер за мен. От твоя приятел със сервиза ли? — попита тя Конър. — Страхотна е. Наистина е много сладка, но не мисля, че мога да си позволя нещо толкова красиво точно сега.

— Но ти харесва — настоя той. — Видът й, цветът, усещането и всичко останало.

— Че как да не я харесаш? — Вече дори си представяше как профучава по пътищата като малка червена ракета. — Идеална е. Мислиш ли, че може да реши да я задържи за известно време и да ме изчака да платя малко сега, малко след време?

— Ами може, но вече е продадена. — Конър погледна към Брана и получи одобрителното й кимване. — Честит рожден ден.

— Какво?

— Конър и Бойл намериха колата, а всички решихме да съберем парите и да я купим. За рождения ти ден — добави Брана. — Нали не мислиш, че сме забравили рождения ти ден?

— Аз не… мислех си, че предвид всичко, което ни чака, е по-добре да… но не можете просто така… Кола? Не може.

— Вече я купихме — изтъкна Конър. — И независимо какво друго предстои, рожденият ден трябва да се помни. Ние сме твоят кръг сега, Айона. Няма да забравим празника ти.

— Но това е цяла кола.

— На поне десет години и ако трябва да сме искрени, хърка като астматик във влажно утро. Което е почти всеки ден — отбеляза Фин. — Но ще ти върши работа.

Тя започна да се смее и да плаче едновременно. През сълзи и смях изскочи от колата и се хвърли на врата на Конър, който стоеше най-близо. После мина през всички останали.

Когато тялото й се притисна до Бойл и ръцете й се обвиха здраво около него, той с мъка се сдържа да не превърне прегръдката в нещо повече. Да не я притиска.

— Не знам какво да кажа. Не знам как да го кажа. Невероятно е! Фантастично. Благодаря ви много. На всички.

— Има някои формалности по документите — вметна Фин, — но ще се погрижим за това по-късно. Сега е редно да я изпробваш, нали?

— Трябва да я покарам. Наистина ще я карам. — Айона отново се разсмя и завъртя в кръг. — Някой трябва да ме придружи на първото ми кръгче с колата. Кой иска да дойде?

Мъжете като един отстъпиха назад.

— Страхливци — отвратено заяви Мийра. — Какво ще кажеш, Брана? Двете можем да се сместим вътре.

— Вероятно можем, но съм сложила вечерята в печката.

Мийра само изсумтя.

— Е, мен не ме е страх. Идвам с теб, Айона.

Скочи в колата и изчака приятелката й да се намести зад волана.

Айона запали мотора, подскочи леко на седалката, намести се по-удобно. Рязко тръгна и спря три пъти. Рязко напред, спиране, рязко напред, спиране и отново, докато най-сетне потегли с клатушкане по пътя, като криволичеше като дърт пияница.

— О, господи — едва успя да пророни Бойл.

— Казах ти, че съм направил малко заклинание за безопасно шофиране — напомни му Конър. — Трябва й само малко практика, нали все пак е американка. И така, Фин е донесъл бутилки шампанско за празненството и понеже си е Фин, със сигурност е скъпо и френско. Предлагам да отворим първата бутилка, докато я чакаме.

— Имаме да обсъждаме и важни неща — напомни му Брана. — И трябва да го правим с ясен ум, а не замъглен от френското шампанско.

— Днес е рожденият й ден.

— Е, добре. — Брана въздъхна и се смили. — Една бутилка за всички ни няма да навреди никому.

 

 

— Трябваше да ме е страх — промърмори Мийра, обръщайки се към Конър след връщането им, докато Фин отваряше първата бутилка. — Тя е ужасен шофьор.

— Само й трябва малко практика.

— Дано да е така и бог да ни е на помощ, защото си мислех, че и двете ще загинем още след първия километър. И все пак си струваше. Изобщо не е очаквала подобно нещо. Не просто подаръка, а всичко. И се замислих, че колкото и да смятам за сбъркано моето семейство, изобщо не ми е минавало и през ум, че няма да се постараят поне малко за рождения ми ден.

— Имаме и торта.

— Изобщо не се съмнявам. — Понеже бе в настроение, Мийра го прегърна с топли чувства през рамо.

Той я прегърна през кръста, преди тя да се дръпне настрани, и набързо направи няколко танцови стъпки. Засмяна, тя повтори движенията на краката му, после се пресегна за чашата, която Фин й подаде.

— Това определено ще го взема.

— Искам да вдигна тост — реши Айона. — Защото много мислих какво искам да кажа. В добавка към „благодаря ви“, което съвсем не е достатъчно. Всички вие сте ми близки и това е подарък, който винаги ще пазя в сърцето си. Всеки един от вас е истински дар за мен, едновременно приятели и кръвни роднини, събрани в кръг, който е по-силен и по-истински, по-светъл от всичко, което съм си представяла някога. Затова за всички нас заедно.

Тя отпи глътка.

— О, господи, страхотно е!

— Чудесен тост и отлично шампанско. — Брана отвори един шкаф и извади оттам опакован подарък. — И нещо от баба ти. Пазех го, както тя ме помоли.

— О, Нан! — Зарадвана, Айона остави чашата си, за да отвори подаръка, и извади пуловер в нежносиньо. — Тя го е оплела — прошепна Айона и го допря до бузата си. — Толкова е мек. Със сигурност сама го е оплела за мен.

Извади картичката и я прочете:

За моята Айона. Във всеки бод е вплетена любов и магия, и надежда. Носи го, когато искаш да се чувстваш най-уверена и силна. С пожелания за щастие в днешния ден и всички след него.

С обич, Нан

— Никога не забравя.

— Сложи си го — подкани я Мийра. — Не съм виждала по-красив пуловер.

— Отлична идея. Веднага се връщам.

— Когато слезеш, ще започнем — подхвана Брана. — Имаме малко време, преди да е готова храната, за да поговорим за слънцестоенето и какво ще правим. Ще го направим както е редно и както трябва — добави тя, — и на следващия рожден ден на Айона ще си говорим само за приятели, храна и вино. И това ще е дар за всички ни.

— Добре казано — измърмори Фин. — Облечи си подаръка, защото така и баба ти ще бъде близо до нас. Двамата с Брана ще заслоним къщата. Ничие око, ничие ухо, нито чужд ум няма да узнае какво правим ние тук, какво говорим и мислим тази вечер.