Нора Робъртс
Тъмната вещица (21)

Двадесет и първа глава

Днес, мислеше си Бойл, докато пиеше зверски силното кафе, застанал до прозореца в кухнята.

Не можеше да спре събитията, нито нея. А и дълбоко в себе си усещаше и дори приемаше, че и той, и тя, всички те се бяха подготвяли за този ден през целия си живот.

Беше му много трудно, винаги тежко бе приемал с какво могат да се сблъскат един ден най-близките му приятели — не някой ден, днес — а с Айона в картинката, всичко бе още по-трудно.

Щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне да оцелее в този ден, да помогне на нея и останалите да приключат с това.

А после?

След като свърши този ден, щеше да има още много работа за вършене, стига да можеше да измисли откъде да започне.

А и как би могъл изобщо да реши нещо, след като денят щеше да е изпълнен с магия и насилие, с битки и съдбоносни знамения? И най-вероятно със смърт и нов живот.

Животът му със сигурност би бил много по-лесен, помисли си той, ако тя не се бе появила в него.

И тогава я усети, обърна се и я видя, застанала на вратата към спалнята, с късата й коса, обрамчваща като ореол главата, все още мокра от душа, а очите й — потънали унесени и леко сънени, преди да е изпила кафето си.

И без капчица съмнение осъзна, че не иска животът му да е по-лесен.

— Да поговорим ли? — попита тя.

— Вероятно трябва, но е странен ден за подобни разговори.

— Така е, да. По-добре по-късно.

Той кимна.

— След това, да. Има много неща за казване след днешния ден. — Направи нещо, сопна се той мислено. Размърдай се. — Искаш ли кафе?

— Разбира се. — Но не помръдна, за да си налее сама, както го бе правила преди.

Той беше виновен за това, знаеше го, беше я накарал да се чувства отново гостенка в дома му. Думите напираха да бъдат изречени, но той ги преглътна и щеше да ги задържи, докато този дълъг и странен ден не свършеше.

Затова просто взе една чаша и й наля кафе.

— Благодаря. Ще сляза долу и ще прекарам още малко време с Аластар. Имаш ли нещо против да го яздя на връщане към къщи днес и да остане там, докато стане време?

— Не, нямам. Той е твой все пак. Ще яздя с теб.

— Всъщност мисля, че Фин ще дойде с мен. Двамата с Брана трябва да доизгладят някои подробности около заклинанията заедно с Конър и мен.

— Добре, но недей да яздиш сама. — Внимателно докосна с ръка рамото й. — Страхуваш ли се?

— Не. Не се страхувам. Очаквах, че ще съм превъзбудена, кипяща от енергия и с известна доза страх в цялата тази комбинация. Но не съм и не знам защо е така. Чувствам се направо неуместно спокойна. Днес е денят, за който работих, тренирах, учих толкова много. И това е било предопределено, предполагам, че така може да се опише, в нощта, когато Сърха е пожертвала себе си.

— Ще довършим започнатото от нея. А после…

Понеже той не продължи, тя само отпи от кафето си.

— А после — продължи тя, — ще работим усърдно, ще водим добър живот. И това е достатъчно за всички.

— Работата и животът ти са тук.

— Да. — В това поне нямаше съмнение. — Мястото ми е тук.

— Ще приготвя закуска.

— Благодаря, но май е по-добре да съм малко гладна и… лека засега. Ще остана с Аластар, докато стане време да се прибера у дома. — Остави едва докоснатото си кафе настрани. — Нуждаех се от теб тази нощ и ти беше с мен. Няма да го забравя. — Отиде бързо до вратата. — Ще се видим час преди изгрева на луната.

Прекрачи прага навън и го остави замислен за нея.

 

 

Внимателно сресваше Аластар, четкаше козината му, докато не заблестя като сребро. Остана все така спокойна, докато сресваше всяко косъмче в гривата и опашката му.

Днес той щеше да е боен кон и тя вярваше, че и той също се е подготвял за този ден през целия си живот.

— Няма да се провалим. — Заобиколи и застана до главата му, сложи длани от двете страни на лицето му и се загледа в дълбоките му и тъмни очи. — Няма да се провалим — повтори тя. — Ще се пазим един друг и ще сторим каквото е предопределено.

Избра подложка за седлото — червена за битката, като кръвта — после взе седлото, което Бойл й бе подарил.

Усети удоволствието на Аластар, гордостта му, когато сложи седлото на гърба му. И почувства смелостта му, почерпи от нея за себе си.

— В един подарък има магия, а този ни беше даден и на двамата. Мислил е за нас, когато е поръчал изработката му, затова магията е по-силна. И освен това носи имената ни.

Реши да вплете заклинания в плитки на гривата му. Когато се приберат у дома, щеше да избере талисмани за сила, за смелост и за защита. И щеше да носи същите и върху себе си, под пуловера, изплетен от баба й. Още един подарък.

— Време е да вървим.

Позволи си за миг да се запита дали някога пак ще се озове в това отделение, после пропъди съмненията надалеч и поведе коня си.

Завари Фин да я чака навън заедно с оседлан лъскав черен кон, който той наричаше Бару.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Не. Имаме време. Брана най-вероятно още се опитва да си събере ума и бездруго. Виждам, че Бойл ти е дал седлото.

— Прекрасно е. Ти си знаел?

— Когато живееш и работиш толкова време с някого, трудно се пазят тайни. — Фин сплете пръсти в кошничка, за да й помогне да се качи на коня. — Страхотна картинка сте двамата — отбеляза той, когато тя яхна Аластар.

— Готови сме за предстоящото.

— Личи си. — Той се качи на Бару и се завъртя, така че двамата да тръгнат заедно по тесния път.

 

 

Вътре в ателието, затворено, залостено и защитено със заклинание в този ден, Айона изслуша плана — стъпка по стъпка — чак до заклинанието, което тя самата трябваше да направи, думите, които трябваше да изрече, и действията, които трябваше да извърши.

— Мълчиш — отбеляза Фин. — Нямаш ли въпроси?

— Отговорите са в земята на Сърха. Готова съм да ида там и да направя каквото се очаква от мен.

— Заклинанието е сложно — подхвана Брана. — Всяка частица трябва да е на мястото си.

— Ще се справя. Както каза, няма да съм сама. Вие ще сте там, както и Бойл и Мийра. Ако успея да го направя сама, той няма да го знае, няма да ви види. Което е предимство за нас. И тогава се появявате вие оттук, тук и тук — продължи тя, посочвайки на картата, която Брана бе начертала. — Това ще отвлече вниманието му, ще го извади от равновесие и ще отклони фокуса от мен. Всички, които не са вещици, стоят в кръга, както и Фин. Ще имат нужда от теб, за да задържат здрав защитния кръг — побърза да каже Айона, забелязала гнева в очите на Фин. — Както и ние. Ще ни е нужно това време, в което той ще се опитва да се добере до трима ви, за да можем ние тримата да го довършим. Да приключим с него.

— Адски си спокойна — отбеляза Конър.

— Вярно. Странно е. Но защо да се тревожим, след като е предопределено, нали? Въпреки това би трябвало да съм ужасно изнервена, но се чувствам просто… добре. Може би нервността ще дойде, след като всичко свърши. Тогава сигурно ще се разбъбря като някоя идиотка, докато накрая ви се прииска да ме приспите, че да млъкна. Но точно сега съм готова.

— Щом си толкова готова, кажи ми всички стъпки от самото начало — нареди й Брана.

— Добре. Събираме се тук един час преди изгрева на луната.

Айона мислено правеше всяка стъпка, докато говореше, представяше си всяко движение, всяка дума.

— И когато Кеван се превърне в пепел — завърши тя, — ще извършим последния ритуал и ще осветим земята. После е ред на танца на радостта и безплатните напитки.

Айона забеляза изражението на братовчедка си и посегна да я хване за ръка.

— Приемам всичко много сериозно. Знам какво трябва да правя. Съсредоточена съм. Имам вяра във всички вас. Сега ти трябва да ми се довериш.

— Бих искала още малко време, това е.

— Времето свърши. — За да потвърди думите си, Айона се изправи. — Искам да се преоблека, да взема всичко необходимо от стаята си. Ще бъда готова.

Когато тя излезе, Конър също стана.

— Бих искал и аз да съм толкова спокоен точно сега, но ще трябва да се примиря с прилива на енергия. Ще ида да видя как са соколите, твоите и моите, Фин, както и конете.

Вратата се затвори зад гърба му и Брана стана да сложи чайника на котлона. Макар да се съмняваше, че и цяла вана с чай няма да притъпи безпокойствието й.

— Смяташ, че искаме прекалено много от нея.

— Не мога да съм сигурна и точно това ме тревожи. — Измъчваше се от тази тревога денем и нощем. — Ако се опитам да видя и той долови дори искрица, всичко ще бъде изгубено. Затова не смея да погледна. Не ми харесва, че се налага да оставя началото на всичко в ръцете й, макар и да знам, че е правилното решение.

— Тя поиска доверието ни. Ще й го дадем.

— Не мислиш ли, че е прекалено много за нея?

— Не мога да съм сигурен — повтори той думите й — и това ме тревожи.

Тя се зае да приготви чай за двамата.

— Харесваш я и си загрижен за нея.

— Така е, да. Заради самата нея, защото е очарователна и пълна със светлина, и има толкова… чисто сърце. А освен това приятелят ми я обича, макар и да направи голяма грешка.

— Наистина сбърка. И все пак тя отиде при него снощи.

— Тя прощава по-лесно от някои хора. — Фин стана и отиде до нея, застана близо. — Има неизказани неща помежду ни, Брана. Думи, които са премълчани. Ще ми простиш ли най-накрая, след като всичко приключи?

— Не мога да мисля за това сега. Правя каквото съм длъжна. Мислиш ли, че ми е лесно да бъда с теб, да работим заедно, да те виждам ден след ден?

— Би могло да бъде. Всичко това някога те правеше щастлива.

— Някога бяхме деца.

— Онова, което беше помежду ни, което бяхме един за друг, не беше детинска игра.

— Искаш прекалено много. — Караше я да си спомни прекалено ясно чистата радост на любовта. — Молиш ме за повече, отколкото мога да ти дам.

— Няма да те моля. Приключих с молбите. Ти не търсиш щастието, дори не искаш да го погледнеш.

— Може би не искам.

— Тогава какво?

— Удовлетворение. Мисля, че това ми е достатъчно.

— Някога искаше много повече от „достатъчно“. Преследваше щастието.

Знаеше, че е така. Безразсъдно преследване.

— И желанието, и преследването му ми донесоха повече болка, отколкото мога да понеса дори и сега. Остави това, Финбар, защото само ни носи още болка. Имаме важна работа тази вечер. Няма друго освен това.

— Никога няма да постигнеш всичко, на което си способна, ако вярваш в това. И това ме натъжава.

Той се отдръпна и излезе навън. Точно това й бе нужно, каза си Брана.

Не беше прав, мислено продължаваше спора тя. Никога нямаше да постигне всичко, на което бе способна, никога нямаше да бъде напълно свободна, докато го обичаше.

И това беше нейната мъка.

 

 

Един час преди луната да изгрее, се събраха. Брана запали ритуалните свещи, хвърли в огъня стрити на прах кристали и пламъците се издигнаха бледи и ясносини.

Взе една сребърна купа, която бе наследила, и пристъпи в кръга, който бяха оформили.

— От това ще пием, една чаша за шестима, предавана от ръка на ръка и уста на уста, за да запечатаме с вино единството си. Шест сърца, шест умове в едно събрани са тази нощ, когато се подготвяме да водим битка. Един отпива, после всички и всеки потвърждава, че ще отговори на зова.

Чашата мина от ръка в ръка и обиколи всички три пъти, преди Брана да я остави в центъра на кръга.

— Сила на светлината, ярка и блестяща, благослови ни в тази нощ, заслони ни от неговия взор.

В чашата блесна светлина, грейнала като бял пламък.

— Сега очите му са слепи, докато не премахна заклинанието аз. Нито нечие сърце, нито ум и тяло, не ще ги види той. Както речено е, тъй да бъде.

Тя свали надолу вдигнатите си ръце.

— Докато тя гори, ние сме сенки. Само ти, Айона, след като счупиш това шишенце, чакай — добави тя, притискайки го в ръцете й. — Чакай, докато се озовеш върху земята на Сърха.

— Ще чакам. Не се тревожи. — Тя пъхна шишенцето в джоба си. — Намери го — каза тя на Фин.

— Така и ще направя. Ще го потърся, намеря и примамя тук.

Той взе един кристал, кръгъл като топка, прозрачен като вода, от джоба си и го обхвана с длан.

Заговори на староирландски и кълбото започна да свети, вдигна се на сантиметър над ръката му. И се завъртя бавно, после по-бързо и още по-бързо, докато очертанията му се размазаха от скоростта.

— Той търси, кръв — кръвта, белег — белега — тихо обясни Брана на братовчедка си. — Използва това, което е, което двамата споделят, за да види, да пробуди. Той…

Очите на Фин блеснаха и засветиха с неземна светлина също като кристалното кълбо.

— Не толкова дълбоко! Той не бива…

Конър улови ръката на Брана, преди тя да се втурне напред.

— Той знае какво прави.

Но само за миг нещо тъмно се появи зад светлината в очите на Фин. После изчезна.

— Намерих го. — С непроницаемо изражение на лицето Фин сви пръсти около кристала. — Ще дойде.

— Къде е той? — попита Бойл.

— Не е далеч. Показах му твоята миризма — каза той на Айона. — Ще я последва и ще те проследи.

— И аз ще го заведа където искаме да бъде.

— Ние сме с теб. — Мийра сграбчи Айона за раменете. — Всеки от нас.

— Знам. — Постара се да диша бавно, да запази спокойствие. — Вярвам.

Докосна с върха на пръстите си дръжката на меча, окачен на колана й, погледна всички в кръга и си помисли, че е истинско чудо да бъде заедно с тях, да изпитва чувствата, които бяха в сърцето й, и да има такава цел в живота си.

— Няма да ви разочаровам — каза тя и тръгна към вратата.

— По дяволите. — С две крачки Бойл я настигна, завъртя я обратно и пристисна устни в нейните с цялата сила на чувствата, които кипяха в него. — Вземи и това със себе си — нареди й той и я пусна.

— Ще го взема. — И тя се усмихна, преди да излезе в меката светлина на най-дългия ден в годината.

Аластар я чакаше и започна да рие с копито, когато тя се приближи.

Да, каза си тя, и двамата с теб сме готови.

Сграбчи гривата му, метна се на седлото. За миг стисна здраво амулета си и усети от него да пулсира топлина.

Готови сме, помисли си отново и остави Аластар да води.

По-бързо беше по-добре. Другите щяха да дойдат колкото могат по-бързо, но колкото по-скоро тя стигнеше определеното място, толкова по-малко време щеше да има Кеван да крои планове, да си задава въпроси и замисля коварни трикове.

Вятърът свистеше край ушите й. Земята потрепери. И двамата полетяха.

Когато стигнаха до поваленото дърво, до стената от оплетени лози, тя измъкна меча си.

— Аз съм Айона. Аз съм Тъмната вещица. От нейната кръв съм. Една от тримата и това е мое право.

Замахна с меча. Зелените лози се свлякоха на земята с трясъка на счупено стъкло и тя премина отвъд.

Също като в съня й онази нощ в „Ашфорд“, помисли си тя. Яздеше сама през гъстата гора и въздухът бе неестествено скован, а светлината някак мътна, макар слънцето да грееше отгоре.

Видя отпред руините на колибата, покрити с лози и храсталак, сякаш израснали направо от гората. Насочи коня натам и към камъка с името на Сърха.

Сега кожата й направо вибрираше. Не от нерви, осъзна тя, а от силата. Енергия. Аластар потръпваше под нея и изцвили тържествуващо.

— Да, били сме тук и преди. Домът на нашите предци. Мястото, където е родена силата ни.

Тя слезе от седлото и завърза юздите на него, уверена, че Аластар ще остане до нея, наблизо.

Извади шишенцето от джоба си, смачка го с ботуша си.

И сложи началото.

От торбата, която бе закрепила за седлото, извади най-напред цветята — обикновени горски теменужки, после и малка стъкленица с кървавочервено вино.

— За майката на майка ми и нейната, и всички, които са живели и починали, които са носили дарбата с радост и мъка, чак до Тийгън, която е моя, и Тъмната вещица, която я е родила.

Остави цветята до камъка, изля вино върху земята в памет на починалите.

Изговаряйки само наум думите на заклинанието, черпейки сила дълбоко вътре в себе си, тя извади четирите бели свещи от торбата и ги сложи на земята в четирите посоки на компаса. След това кристалите — между всяка от тях.

Докато ги поставяше на място, Аластар нададе предупредително пръхтене. Видя как пипалата на мъглата плъзват по земята.

Ние сме с теб. — Гласът на Конър прозвуча в главата й. — Завърши кръга.

Измъкна камата си и посочи на север. Пламъче проблесна над първата свещ.

— Мислиш, че това ще ме спре? — Кеван заговори с развеселен глас. — Идваш тук, където владея аз, и си играеш с твоята нещастна бяла магия.

— Ти не владееш тук.

Втората свещ също пламна.

— Виж. — Той вдигна високо ръце. Камъкът върху шията му грейна със светлина, която едновременно бе тъмна и ослепителна. — Разбери.

Нещо се промени. Земята се наклони под краката й, докато се мъчеше да завърши ритуала. Въздухът се завихри и завъртя, докато и главата й не се понесе във вихъра. Третата свещ пламна, но тя падна на колене, борейки се с ужасяващото усещане, че пада от висока скала.

Лозите се отдръпнаха от руините. Стените започнаха да се издигат камък по камък.

Спусна се нощ, сякаш падна черна завеса.

— Моят свят. Моето време. — Сенките сякаш се вдигнаха от него. Камъкът пулсираше като тъмно сърце върху неговото. — И тук ти си моя.

— Не съм. — Мъчително бавно се изправи на крака и постави длан върху хълбока на Аластар, когато той се вдигна на задни крака. — Аз съм на Сърха.

— Тя искаше да ме унищожи, но намери края си. Тя е тази, която спи в мрака. Аз живея в него. Дай ми онова, което имаш, което ти тежи и изисква толкова много от теб, което ти отнема толкова много. Дай ми силата, която толкова малко ти подобава. Или сам ще я взема и душата ти с нея.

Тя запали и последната свещ. Ако можеха да дойдат, щяха да го направят, помисли си Айона. Но сега не можеше да ги чуе заради бученето в ушите си, нито да ги усети заради вонящата мъгла наоколо.

Никакво отстъпление, каза си тя. И никакво предаване.

Извади от ножницата меча си.

— Искаш ли я? Ела си я вземи.

Той се разсмя и искреното удоволствие върху лицето му му придаде ужасяваща красота.

— Един меч не може да ме спре.

— Знаем, че кървиш, така че ела да видим. — Тя зареди меча си със силата и той направо пламна. — И се обзалагам, че ще изгориш.

Той замахна с ръка и от няколко крачки разстояние я блъсна и повали на земята. Останала без дъх, тя се опита да стане на крака. Аластар отново се надигна на задни копита и изрева яростно, докато риташе с предните си крака.

Видя как по лицето на Кеван се изписа болка и шок. После той се прегърби, падна на ръце и колене и се превърна във вълка.

Хвърли се върху Аластар и раздра с нокти хълбока му.

— Не! — Като светкавица Айона скочи на крака и атакува.

Мечът й изсвистя във въздуха, но вълкът се втурна настрани, после се блъсна в нея със сила, която я зашемети и събори по гръб, а мечът й излетя встрани.

Вълкът застана над нея и затрака с челюсти. И отново се преобрази в човек.

— Ще го изгоря до пепел — предупреди я Кеван. — Дръж го настрани, иначе ще го подпаля.

— Спри! Аластар, спри!

Тя почувства яростта му, макар да й се подчини. И усети как амулетът й вибрира между нейното тяло и Кеван.

Погледът му се сведе към него, устните му се разтеглиха в гневна гримаса.

После отново се усмихна ужасяващо и се вторачи в очите й.

— Сърха ме предаде с целувка. Ще взема това, което е в теб, по същия начин.

— Няма да ти го дам.

— О, ще го дадеш.

Болката избухна в нея неописуема. Изкрещя, неспособна да се въздържи. Навсякъде виждаше червено, сякаш светът бе пламнал. Чу виковете на Аластар да се сливат с нейните. Нареди му мислено да бяга, да бяга. Ако не можеше да спаси себе си, молеше се поне да спаси него.

Въпреки всичко никога нямаше да се предаде. Нямаше да предаде светлината си на мрака.

— Една целувка. Дай ми само една целувка и болката ще изчезне, товарът ще падне от плещите ти.

В някакво ъгълче на ужасеното си съзнание тя разбра, че той не може да я вземе. Можеше да я убие, но не можеше да вземе силата й. Трябваше сама да я предаде.

Вместо това тя потърси сляпо кинжала си с трепереща ръка.

Плачеше, не можеше да спре хлипането, но през виковете на болка и плача успя да изрече една дума:

— Кръв.

И заби ножа в ребрата му.

Той изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка, и скочи на крака, повличайки я със себе си, при което я задържа на една стъпка над земята, стиснал здраво гърлото й.

— Ти си едно нищо! Слаба и бледа жена. Ще те смачкам и заедно с теб ще загине и силата ти.

Тя риташе с крака, мъчеше се призове огъня, въздуха, водата, но зрението й се премрежи и дробовете й пареха, останали без въздух.

Чу друг яростен вик и полетя, а от удара в земята костите й изпукаха и зрението й се проясни.

Видя Бойл, върху чието лице бе изписано желание за кървава мъст, да удря с юмруци лицето на Кеван.

И с всеки удар избухваха пламъци.

— Спри. — Не можеше да изрече думата, беше само дрезгав шепот, докато ръцете на Бойл горяха.

Успя да се надигне на колене и залитна, преди да успее да запази равновесие.

Кеван се преобрази. Вълкът се измъкна от хватката на Бойл и се приготви за атака.

Кучето се втурна на полянката с лай и тракане на челюсти. Соколите се спуснаха и острите им нокти раздраха гърба на звяра.

Нечия ръка я прихвана през кръста и я изправи на крака. Нечии ръце уловиха нейните.

— Ще се справиш ли? — извика Брана.

— Да. — Дори и едничката сричка раздра гърлото й като счупено стъкло.

Мъглата се сгъсти или пък зрението й помръкна. Но сега виждаше само неясни форми, проблясък на пламъци.

— Ние сме тримата, тъмни вещици сме и стоим на таз земя в единство. Преди най-дългият ден да си замине, ние призоваваме светлината срещу мрака. Върху таз земя и в този час ние стискаме ръце и сливаме силата си. Кръв към кръвта, зовем всички, които са били преди нас, пламък към пламъка, нека техните огньове се възродят. Слейте с нас волната си сила. Както речено е, тъй да бъде.

Светлина — ослепителна, изгарящ огън и вятър, който завъртя всичко в огнена вихрушка.

— Отново! — викна Брана.

Три пъти по три. Докато изричаше заклинанието, стиснала здраво ръцете на братовчедите си, Айона чувстваше, че тя е самият огън. Сътворен от пламък и топлина, както и леденостудена ярост, която гореше в сърцето му.

Докато довършваше с усилие заклинанието, мъглата изчезна. Видя кръв, пушек, Фин и Мийра на ръба — но извън кръга — извадили мечовете си. И Бойл, приклекнал на земята, блед като смъртник, с разранени и покрити с мехури ръце.

Аластар, от чиито рани капеше кръв, побутна с глава рамото на Бойл, докато кучето стоеше и го пазеше. Двата сокола бяха кацнали в клоните на дърветата до каменната колиба.

— Бойл. — Айона залитна към него и падна на колене. — Ръцете ти. Ръцете ти.

— Ще се оправят. Ти кървиш. И гърлото ти.

— Ръцете ти — повтори пак тя. — Конър, помогни ми.

— Ще се погрижа. Хайде, ела, това не е твоя работа. Ти си ранена, а и аз ще се справя по-добре без теб.

— Ела, малка сестричке, нека ти помогна. — Фин приклекна, сякаш се канеше да вдигне Айона на ръце.

— Аз ще се оправя с нея. — Брана енергично улови ръката на Айона. — Помогни на Конър за Бойл, тъй като той пострада най-тежко.

— Ръцете му горяха. — Светът се завъртя пред очите й и Айона просто се отпусна на земята. — Ръцете му.

— Конър и Фин ще го оправят за нула време, ще видиш. Тихо сега, братовчедке. Мийра, искам кръвта му. Намери в какво да я събереш. Кръвта, пепелта. Погледни ме сега, скъпа. Погледни ме, Айона. Ще те заболи малко.

— И теб.

— Само малко.

Усети болка, която никак не беше малка, но после дойде облекчението и прохладата, която галеше гърлото й. Лечителна топлина се разля надолу по страните й, където бе натъртена най-много.

— Вече съм по-добре. Всичко е наред. Бойл.

— Шшт. Тихо сега. Ще е нужно малко повече време, но ще се оправи, ще оздравее. Погледни и виж сама, докато довърша с теб.

С разплакани очи Айона погледна към Бойл и видя ръцете му. Все още бяха разранени, но вече не бяха почернели и покрити с мехури. Но беше прежълтял от лечението и болката.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Двамата ще се погрижат за него. Остана ми само да оправя глезена ти. Не е счупен, но е зле изкълчен.

— Не бях достатъчно силна.

— Тихо.

— Аластар. Той нарани Аластар. Каза, че ще го изгори жив.

— Има само няколко драскотини, това е всичко. Защо сама не се погрижиш за тях? Излекувай коня си.

— Да. Да. Той се нуждае от мен.

Тя се изправи на крака и тръгна, леко залитайки, към коня.

— Толкова си смел. Ужасно съжалявам.

Преглътна сълзите си, положи длани върху една от дълбоките резки върху кожата му и се зае с лечението.

— Използвах две шишенца от торбата ти. — Мийра ги подаде на Брана. — Едно за кръвта и друго за пепелта. Почувствах се малко като онези от съдебната медицина. — После въздъхна и потрепери. — О, господи, Брана.

— Няма да говорим тук. Трябва да се върнем у дома.

— Можем ли?

— Аз ви доведох тук. Сега ще върна всички обратно.

— Къде се дяна проклетият му звяр?

— Не знам. Наранихме го и изгуби доста кръв, както се вижда, но не е унищожен. Видях го да се измъква, използва прикритието на мъглата, сля се с нея. Огънят ни го опърли здраво, но не го изгори до пепел. Не всичко свършва тази нощ, колкото и да се надявахме на това. Ще върна всички у дома — извика тя. — Готови ли сте?

— Господи, да. — Фин прегърна Бойл през кръста, помогна му да се изправи.

— Вече съм добре, добре съм. Помогнете й да ни отведе у дома, и двамата.

Бойл разбута встрани и двамата мъже и отиде при Айона.

— Дай да те видя.

— Аз съм добре. Брана се погрижи. Аластар. Не мога да излекувам този белег. Сега е белязан.

Той огледа внимателно бялата резка върху сивия му хълбок.

— Това е белег от битка, ще бъде носен с гордост. Отиваме си у дома всички. Хайде, качвай се. И стига толкова — добави той, когато сълзите й отново се търкулнаха. — Престани вече.

— Още не. — Тя се приведе напред, обви ръце около шията на коня и го стисна здраво, когато земята се наклони, а въздухът се завихри и завъртя около тях.

И не пророни и дума, докато напускаха полянката и руините върху нея.