Нора Робъртс
Тъмната вещица (15)

Петнадесета глава

Това бе страната на предците й, на кръвта й, а докато наблюдаваше нежните извивки на хълмовете и поляните през прозореца на пикапа, Айона осъзна, че сърцето й също принадлежи тук.

Красотата на околността я сгряваше като глътка уиски в студена нощ, топла и утешителна. Зелени хълмове се простираха под синьо небе с къдрави и перести облачета, струпани едно върху друго като ленени платна. Слънцето струеше в пролуките между тях и сякаш завихряше пресечени спирали от бляскаво като опал синьо. Охранени крави и пухкави овце изпъстряха тук-таме изумрудените поля, пресечени с рошави зелени плетове или сребристосиви каменни зидове.

Големи фермерски къщи, плевни, красиви малки къщички изпъстряха пейзажа с очарованието на пощенска картичка, докато пътуваха по криволичещия път. Цветните градинки пред входовете копнееха за пролетта с дръзко наперени сини, огненооранжеви и нежнобели цветове, както и с вирнатите нагоре тръбички на нарцисите.

Щеше да посрещне пролетта в Ирландия, помисли си Айона, за първи път. И също като дръзките цветя и тя бе решена да разцъфти.

Понякога пътят извиваше и се промушваше като в тунел между много високи и пищни плетове от дива фуксия, които сякаш притискаха всяка извивка и завой в прегръдка, а цветовете им бяха като капки кръв. А после отново се откриваше прекрасна гледка към хълмовете, полята и величавите сенчести планини в далечината.

— Как понасяте всичко това? — възкликна Айона. — Очите ти не са ли постоянно заслепени, не оставаш ли без дъх всеки път, не те ли заболява сърцето?

— Това е домът ми — простичко отвърна Бойл. — Няма друго място, където бих предпочел да бъда. Тук ми е добре.

— О, на мен също. — И най-сетне, помисли си тя, се чувстваше достойна да бъде тук.

Вятърът се усили и лек дъждец плисна по предното стъкло на пикапа, а веднага след това грейна слънце и превърна капките в мънички дъги.

Магия, помисли си Айона, простичка и тайнствена.

Като абатството Балинтъбър.

Изчистените линии на силуета му придаваха сдържано достойнство на старата сива постройка. Беше разположено сред красива местност — сред поля, в които пасяха овце, в подножието на надвисналите скалисти планини.

Простичко величие, мислено отбеляза тя, понеже оксиморонът идеално описваше древната сграда и живота, който си течеше наоколо. Слезе от колата, за да се разтъпче по алеите, да разгледа градините, които не се плашеха от последните студове на зимата, и се усмихна, когато чу ветрецът да донася далечното блеене на овцете.

Каза си, че би могла да седне на тревата и да прекара цял ден в щастливо съзерцание и мълчание.

— Сигурно би искала да научиш историята на мястото.

Беше прочела малко за абатството в туристическата брошура, но би искала да чуе версията на Бойл.

— Много бих искала.

— Било е построено от Кончобир — Кател Мор с винената ръка от клана О’Конър, значи е от твоя род.

— О. Разбира се. — Колко далеч назад във времето течеше кръвта й тук, помисли си тя. Не беше ли прекрасно? — Също като Ашфорд, преди родът Бърк да го спечели.

— Точно така. В далечната хиляда двеста и шестнайсета година. Знам годината, защото в момента реставрират източното крило в подготовка за отбелязването на осемстотингодишнината. Легендата гласи — или поне една от тях — че макар Кател да бил син на крал Търлок, бил прогонен от кралицата и принуден да прекара известно време в изгнание и страдания, преди да се възкачи на трона. Тогава срещнал един човек, който се отнесъл добре с него, и Кател, след като вече станал крал, поискал да му се отплати за добрината. Човекът, вече старец, поискал църква в Балинтъбър и Кател наредил да я построят.

Вървяха по алеята, докато той разказваше историята, гласът му се носеше с напевна интонация, а далечният хор на овцете служеше за фон. Изключително щастлива, Айона го хвана за ръка, за да се свържат заедно и да запечатат мига.

— Минали години и кралят отново видял стареца, който го укорил, задето не е спазил обещанието си. Явно църквата била построена навреме, но в Роскомън.

Айона се разсмя и вдигна лице към него.

— Малка грешчица.

— И така може да се каже. Но Кател наредил да построят нова църква, която впоследствие станала абатство Балинтъбър.

— Кралят удържал на думата си.

— Такава е легендата.

— Приятно е да знаеш, че сред предците ти има благороден и достоен крал.

— И наследството му оцеляло през вековете. Твърди се, че това е единствената църква в Ирландия, построена от ирландски крал, в която още се служи на Бог.

— Мисля, че това е прекрасно. Хората много често събарят старото, за да построят нещо ново, вместо да ценят наследството си.

— Онова, което е било преди, е важно — простичко каза той. — Преди няколко години Пиърс Броснан се ожени тук и това донесе нова слава на мястото. Преди това бе известно като началото на Торчър Фадрейг.

— Пътят на поклонението към планината на Свети Патрик. Чела съм за него.

— Казват също, че Шон на Сагарт, нечестивият ловец на свещеници, е погребан в гробището. Там. — Бойл вдигна ръка и посочи едно голямо дърво. — Така казват.

— Мястото е хубаво. Чисто и силно. И някъде дълбоко в себе си го усещам познато, близко. Не е ли странно?

Той само вдигна рамене.

— Твоите кръвни предци са го построили.

— Затова ме доведе най-напред тук. — Тя се усмихна и облегна глава върху рамото му. — Благодаря. — Погледна надолу и забеляза стар, очукан камък и гравираните в него букви. — Коронясването?

— Ами комплексът включва не само абатството и гробовете. Това е част от Пътя към кръста. Добавен е впоследствие, както и Молитвената алея, а ей там има и малка пещера, която е направена като обор, за да представи рождението на Христа. Малко е странно.

— Прекрасно е. — Тя го задърпа за ръка и заедно продължиха по пътеката, за да открият и другите белязани камъни сред спретнато подредените и красиви лехи на градината. — Това е много абстрактно, напълно съвременно и създава чудесен творчески контраст с античното наследство.

Поспря за миг до малко поточе, чийто бряг бе засаден с нискостеблени зелени храсти, които се гушеха в подножието на грубо издялани камъни. Отгоре стояха три кръста, за да представят мястото на разпъването на кръста.

— Би трябвало да навява тъга и благоговение. Но е по-скоро… завладяващо. А виж тук. — Тя пристъпи в малката пещера, за да погледне статуите на Дева Мария, Йосиф и бебето Исус. — Прелестни са — толкова мили и малко кичозни. Мисля, че Кател би харесал направеното след него.

— Не ми е известно да е възразил досега.

Влязоха вътре и Айона почувства смиреното благоговение.

— Следовниците на Кромуел подпалили мястото — продължи разказа си Бойл. — Можеш да видиш следите от пожара в руините извън манастира и останките от каменните стени и колони. Но църквата оцеляла и все още стои. Тази част, където се извършва ритуалът по кръщаването, е на близо хиляда години, така се говори.

— Утешително е да знаеш, че съграденото от нас може да оцелее във времето. Красиво е тук. Витражите, каменните стени.

Отекването на стъпките им в тишината допълнително подсилваше атмосферата.

— Знаеш доста — отбеляза тя. — Специално ли се подготви?

— Нямаше нужда. Един от чичовците ми работеше тук, докато течаха разни ремонтни работи.

— Значи моите предци са я построили, а твоите помагат, за да остане тя за поколенията. Още нещо общо между нас.

— Вярно. Освен това двама братовчеди и мои приятели са се женили тук, така че съм влизал няколко пъти.

— Хубаво място за сватба. В него има приемственост, грижа и уважение. Както и романтика — легенди за крале и ловци на свещеници, за хората на Кромуел и за Джеймс Бонд.

Той се засмя, но тя само леко изви устни в усмивка. Усещаше нещо тук. Близост, разпознаване, а сега и увереност.

Беше идвала тук преди, осъзна тя, или предците й бяха идвали.

Да поседнат, може би, в тихо съзерцание.

— Свещи и цветя, светлина и ухания. И музика. Жени в красиви рокли и хубави мъже. — Тя отново закрачи наоколо, докато мислено рисуваше картината. — Някой успокоява капризно бебе, тихичко пристъпва напред-назад. Радост, очакване и размяна на обети за любов. Да, хубаво място за сватба.

Искаше и нейната да е тук, където се срещаха миналото и настоящето като свидетелство за оцеляването.

Застана до него и отново улови ръката му.

— Обетите, разменени тук, ще са тържествени и ще устоят на изпитанията, ако онези, които ги дават, вярват в тях.

Излязоха отново навън и тя обиколи руините, погали с пръсти старите камъни, мина през гробището, където почиваха отдавна заминалите си от този свят.

Направи снимки, за да отбележи деня, и макар той да мърмореше сърдито, убеди Бойл да позира заедно с нея за една снимка с телефона.

— Ще я пратя на баба ми — каза му тя. — Страшно ще се зарадва да види…

— Какво има?

— Аз… светлината. Виждаш ли? — Подаде му телефона, за да погледне.

На екрана беше снимката с двамата, на която тя леко бе склонила глава върху рамото му. Усмихваше се радостно, а Бойл бе по-сериозен.

А светлината, бяла като восък, ги обгръщаше.

— Може би е от ъгъла. Отблясък от слънцето.

— Знаеш, че не е.

— Не, не е — призна той.

— Заради мястото е — прошепна тя. — Създадено е от моите предци, твоите роднини го пазят — и това е една от причините. Добро и силно място. Безопасно. Мисля, че са идвали тук тримата в началото. И други, които са наследили кръвта. А сега и аз. Чувствам се… добре дошла тук. Това е добра светлина, Бойл. Добра магия.

Тя хвана ръката му и се загледа внимателно в опакото на дланта му, където тъмната магия бе проляла кръв.

— Конър каза, че е чиста — напомни й той.

— Да. Светлината прогонва сенките. Мийра беше права за това. — Все така стиснала ръката му, тя се вгледа в очите му. — Но както в дадените обети, в светлината трябва да има вяра.

— Ти вярваш ли?

— Да. — Вдигна свободната си ръка към лицето му, надигна се на пръсти и докосна с устни неговите.

Вярваше в това. Дълбоко вътре в себе си таеше вяра и решимост. И сърцето й прие онова, което бе осъзнала, докато вървеше с него по алеите и пътечките, сред спретнато подредените цветни лехи, напъпили с обещанието за пролетта, сред духовете на миналото и легендите, сред обетите, дадени от други тук.

Обичаше го. Най-сетне. Обичаше така, както винаги си бе мечтала да обикне. Той бе нейният единствен избраник. С него трябваше да се научи на търпение — и да се уповава само на тази вяра. Вярата, че той също ще я обикне, както тя го обича.

Озари го с най-сияйната си усмивка.

— Какво следва?

— Ами, отиваме към абатство Рос. Всъщност е мъжки манастир. „Рос Ерили“. Не е далеч и сигурно ще ти хареса да се разходиш из него.

— Хайде да вървим.

Озърна се през рамо, докато вървяха към пикапа, и бе твърдо уверена, че ще се върне. Може би за да мине по Пътя към кръста или само да постои под ласките на ветреца, докато се наслаждава на гледката към полята.

Щеше да се върне тук, както се бяха връщали предците й.

Но сега, докато пикапът се отдалечаваше, щеше да гледа напред.

Най-напред го зърна от пътя, внушителния му силует с остри покриви и кулата, масивните стени. Под надвисналото небе приличаше на излязъл от стар филм, в който страховити създания на мрака се тътрузеха и крояха коварни планове.

Нямаше търпение да го зърне отблизо.

Пикапът подскачаше по изровения черен път, от едната страна на който имаше красиви малки къщички с цветни градинки, дръзко грейнали в студа. От другата му страна се простираха поля, изпълнени с крави и овце.

В далечината, отвъд спретнатата пасторална картинка, се издигаха руините.

— Не съм се подготвил специално — каза той. — Но знам, че е стар, разбира се, не колкото абатството, но много стар.

Тя закрачи към него, заслушана в свистенето на вятъра край покривите и назъбените каменни стени, в плясъка на птичи криле и далечното блеене на стадата.

Централната кула се извисяваше над полусъборените стени без покрив над тях.

Пристъпи под една арка и под краката й захрущя чакъл. Мина край гробници или само надгробни плочи, поставени направо върху земята.

— Мисля, че британците изгонили оттук монасите, както им бил обичаят, а после хората на Кромуел по своя обичай довършили делото им. Ограбили и изгорили манастира.

— Огромна е. — Тя пристъпи под една арка и вдигна очи към кулата и черните птици, които кръжаха край върха й.

Във въздуха се усещаше особена тежест — явно скоро щеше да завали, помисли си тя. Вятърът духаше през сводовете на прозорците, свиреше надолу по тясното извито каменно стълбище.

— Тук сигурно е била кухнята. — Не й харесваше как гласът й отекна глухо, но се приближи още малко и надникна в нещо, което приличаше на дълбок и сух кладенец. — Застани ей там. — Махна му да иде до огромна камина, в която можеше да бъде опечен цял вол.

Той пристъпи от крак на крак, изгледа я измъчено.

— Не си падам много по снимките.

— Направи го заради мен. Камината е огромна. А ти си едър мъж.

Тя направи снимките си.

— Сами са отглеждали и колели животните, садили са зеленчуци, смилали са зърно за брашно. Държали са рибата в онзи кладенец. Францисканските монаси. — Продължи нататък и въпреки невисокия си ръст се наложи да се наведе, за да мине под арките към едно открито пространство.

Следваше друга поредица арки, надгробни плочи, трева.

— Галерията покрай вътрешния двор. Смирени мисли, дълги роби и скръстени ръце. Изглеждали са толкова набожни, но някои са имали чувство за хумор, други са били амбициозни. Таели са завист, алчност, похот дори и тук.

— Айона.

Но тя продължи напред и спря в подножието на някакви стълби, където в каменната арка бе гравирана фигурата на Исус.

— Символите са важни. Християните са последвали езичниците тук, гравирали са и са изрисували единствения си бог, както хората в стари времена са гравирали и рисували многото си богове. Никой не е разбирал, че единственият е част от многото и многото са част от единствения.

Вятърът разроши косите й, когато пристъпи върху тясна балюстрада. Бойл стисна здраво ръката й.

— Загинала съм тук, или по-скоро моя предшественичка е умряла. Чувството е същото. Спряла тук по обратния път към дома, твърде стара и болна, за да продължи. Някои биха изгорили вещицата, такова било времето, но силата й вече била стихнала и затова я приели тук. Тя носела символа, но те не знаели какво означава. Медният кон.

Ръката на Айона стисна амулета й.

— Но той знаел. Надушвал слабостта й. Чакал, но трябвало сам да дойде при нея. Тя не можела да довърши пътя си. А тя го усещала да приближава, алчен за онова, което й било останало. Той вече имал по-малко сила отпреди, но достатъчно. Все пак достатъчно. Вече нямала избор. Не можело да бъде направено на мястото, откъдето черпела сила от първоизточника. Той шепне. Чуваш ли го?

— Хайде, ела насам.

Тя се обърна. Очите й бяха станали почти черни.

— Не било свършено, а трябвало да се направи. Имала внучка — толкова се обичали двете, а силата кипяла дълбоко в младата жена. Тя предала онова, което носела, както го направила първата, както сторил и баща й с нея, а заедно със силата предала и символа. Като товар, като камък върху сърцето. Той винаги бил такъв за нея, никога не познала радост, която да го балансира. Затова предала силата и символа с тъга. Враните пляскали с криле. Вълкът виел от хълма. Мъглата плъзнала по земята. Тя изрекла последните си думи.

Гласът на Айона се извиси и се понесе с вятъра — на староирландски. Над къдравите облачета нещо затътна и загърмя — може би гръм, а може би пробудена сила. Кръжащите над кулата птици се разпиляха с уплашени крясъци и останаха само небе и камъни.

— Камбаните звънели, сякаш знаели — продължи тя. — Макар девойката да плачела, почувствала как силата се надига в нея — гореща и бяла. Силна, млада, жизнена и жестока. И той отново не получил желаното от него. А после пак и пак.

Очите на Айона се обърнаха навътре. Когато залитна, Бойл я дръпна силно към себе си.

— Трябва да се махна оттук — немощно изрече тя.

— И още как.

Грабна я на ръце, понесе я надолу по тесните и виещи се стълби, под арките, където трябваше да се приведе почти до кръста, за да мине отдолу, и отново я изведе навън, под ръмящия дъжд.

Влагата бе като нежна ласка върху лицето й.

— Добре съм. Само леко замаяна. Не знам какво се случи.

— Имаше видение. Виждал съм Конър, унесен в такова.

— Виждах ги съвсем ясно — старицата и девойката, която нежно миеше лицето на баба си. Имаше треска, беше толкова гореща, сякаш изгаряше отвътре. Чувах ги, както и него. Усещах как той се опитва да стигне до нея, да изтегли силата й. Почувствах болката й — физическа и емоционална. Тя искаше от все сърце да може да спести на момичето, което толкова обича, опасността и отговорността. Но нямаше избор и нямаше време.

Той леко я премести в ръцете си, за да отвори вратата на пикапа, и я намести вътре, учуден, че ръцете му не треперят в такт с разтрепереното му сърце.

— Говореше на ирландски.

— Така ли? — Айона прокара пръсти в косата си. — Не мога да си спомня точно. Какво казах?

— Не съм напълно сигурен, че разбрах всичко. „Ти си една, но трябва да сте трима.“ И мисля, че… — Той се помъчи да намери превод. — „Тук свършва за мен, но започва за теб.“ Нещо подобно и още нещо, което не разбрах. Очите ти станаха черни като гарваново крило, а кожата ти — бледа като смъртта.

— Очите ми.

— Сега са с нормалния си цвят — увери я той, докосвайки нежно бузата й. — Сини като лято.

— Нужна ми е повече подготовка. Все едно да се мъчиш да се състезаваш в Олимпийските игри, докато още се учиш как да сменяш посоката и скоростта на коня. А това е много могъщо място, пълно с енергия и сила.

И преди беше идвал тук, без да усети друго, освен леко любопитство. Но този път, с нея…

— Сякаш се вкопчи в теб — реши той. — Или ти в него.

— Или пък тя, старицата. Погребана е там, вътре. Някой ден трябва да се върнем, когато всичко това свърши, и да оставим цветя на гроба й.

В момента той не бе склонен да я върне тук никога повече. Но докато заобикаляше пикапа, за да се качи от другата врата, дъждът спря.

— Виж. — Хвана го за ръка и с другата посочи към дъгата, която проблясваше над руините. — Светлината побеждава.

Усмихна се и повярва в думите си, и с тази мисъл се наведе да го целуне.

— Умирам от глад.

Той изобщо не можеше да мисли, вместо това я придърпа към себе си и я зацелува, докато представата как тя се полюшва на ръба, не избледня в главата му.

— Знам едно място наблизо, където има чудесна риба и картофки. Господ ми е свидетел, че имам нужда от халба бира.

— Точно каквото ни трябва. Благодаря — добави тя.

— За какво?

— За това, че ми показа две забележителни места и че ме хвана, преди да падна.

Хвърли последен поглед назад към манастира, черните птици и дъгата. Животът й се бе променил завинаги, помисли си тя. Но за разлика от своята предшественичка, тя смяташе това за дар от съдбата.

 

 

В уютната кухня, с хрътката, полегнала в краката й, и огън в огнището, Айона разказа всичко на братовчедите си.

— Имала си интересен ден — отбеляза Конър.

— И още как.

— Това са три отделни събития, да ги наречем така, в един-единствен ден. — Брана, чиято коса още бе вдигната високо след работния ден, се взираше в чая си. — Но само едно, свързано с Кеван.

— И последното — напомни й Айона. — Тя усещаше приближаването му.

— Видение от миналото. Независимо дали е твоето, или на другиго, все пак е в миналото. Съмнявам се, че би се осмелил да стигне толкова далеч сега. — Брана погледна към Конър.

— Не и сега, едва ли, а и защо да го прави? Кажи ми какво чувстваше — преди, по време на и след като видението отмина?

— За преди това не съм сигурна. Имах усещането, че съм била там и преди, както и с абатството, но не така… светло и радостно. Беше мрачно и ами, тъжно. Знаех къде е разположено всичко, какви са нещата наоколо, но сега осъзнавам, че е била тя, нашата предшественичка. В главата ми бяха нейните мисли, някои — ужасно горчиви. Знаела е, че умира, но повече от смъртта е ненавиждала мисълта, че ще предаде амулета, силата и отговорността на внучката си. Не помня как съм се качила по стълбите. Изглежда, просто се озовах там. Старата жена лежеше в леглото, сивата й коса бе изпъстрена с бели кичури. Лицето й също бе сиво и лъщеше от пот заради треската. А девойката седеше до нея и нежно миеше лицето й. Имаше дълга червена коса. Еймиър! Мисля, че нарече девойката Еймиър.

— Не си ли спомняш какво си казала на староирландски? — попита Конър.

— Не, само каквото Бойл ми каза, че е разбрал или мисли, че е разбрал от него. Спомням си тъгата и страха, а после светлината сякаш избухна в стаята. За миг усетих силата — неукротима и всепоглъщаща. Като, ами като наистина разтърсващ оргазъм. После всичко стана сиво и се завъртя пред очите ми. Чувствах се замаяна, слаба, неориентирана, а когато това премина, гладна.

— Замайването ще отслабне с времето — увери я Конър.

— Хубаво е, че не си била сама, когато си получила първото си видение. Ти явно не си очаквала да се случи? — попита той Брана.

— Не, още не. Не толкова рано. Искам да отбележа, че тя… че ти — поправи се тя и се обърна направо към Айона — ускоряваш развитието си. Мисля, че е заради мястото и хората, с които си заобиколена. Вече сме заедно тримата, затова онова, което е заложено в теб, съзрява много по-бързо, отколкото би станало иначе. Това е хубаво. Ще бъдеш по-силна и по-малко уязвима.

— Да очаквам ли още изненади?

— Ще ги посрещнеш, когато се появят.

— Да се върнем малко назад. Сънят. Заради това, че бяхме заедно ли сънувахме един и същи сън с Бойл?

— Заради секса. — Конър се облегна на стола си и протегна крака напред. — Той е много силна връзка. Или може да бъде.

— Значи ако правя секс с Бойл, той може да бъде въвлечен в съня с мен? Но той го нарани. Ръката му. Отровата.

— За която си се погрижила добре. Отличен инстинкт.

— Но другия път може да е по-лошо.

— Ще посрещнеш всяко нещо с времето си — напомни й Брана. — Кеван го е наранил, но Бойл също е наранил Кеван. Усетил е удара — човешки удар, и то в съня — което е много интересно за мен.

— Беше черна, смесена с кръвта на Бойл. Виждах я ясно. Ако се беше разпростряла преди…

— Не е — рязко я прекъсна Брана. — Важно е само какво е станало наистина. Не бива да замъгляваме нещата с вероятности и емоции.

— Тя го обича. — Конър погали ръката на Айона, когато тя се сепна. — Любовта замъглява и в същото време грее над всичко.

— Не съм казвала, че… Как така знаеш нещо, което самата аз открих съвсем скоро?

— Толкова силно се излъчва от теб, че няма как да не го видя. — Отново погали леко ръката й. — Нямам намерение да надничам през вратата, но тя е широко отворена.

— Не съм му казала нищо. — Не можеше и не биваше да казва, помисли си тя и си напомни решението си да бъде търпелива. — Само се наслаждавам на чувството. Толкова отдавна го търся и се опитвам да го усетя. А с Бойл не се налага да опитвам или да го търся. Просто е там.

— Това е много хубаво, а и съм съгласна, че Бойл е прекрасен човек. Но не бива да допускаш заложеното в теб да бъде замъглено от сиянието на любовта — предупреди я Брана.

— Двамата сме на различно мнение по този въпрос — намеси се Конър. — Аз вярвам, че любовта само подсилва способностите ни. Мястото е важно — каза той на Брана. — И това, че е с нас. Но мисля, че чувствата й са още една причина тя да напредва толкова бързо. Как иначе щеше да знае, че отровата е вътре в Бойл, и как би могла да я изтегли толкова чисто, след като никога не е правила нещо подобно?

— Няма да споря. За всеки е различно, нали? Любовта, магията и как виждаме и възприемаме света. Различен е и изборът, който правим във всяко отношение. Само казвам, че си тук от съвсем скоро, както и с него, за да мислиш за любов и за избора, който е свързан с нея.

— Разбрах го още в първия миг, в който го видях. Може би и това е било някакво видение. Не знам. Но усетих онзи трепет. — Тя притисна длан до корема си. — И сякаш политнах. — Плъзна ръка към сърцето си. — Привличане, казах си, защото той изглеждаше толкова красив, яхнал Аластар. Но беше нещо повече. Казах си, че не бива да вървя в тази посока, защото, ами отначало си мислех, че е с Мийра.

Само повдигна вежда, когато Конър се разсмя гръмко.

— Никак не ми се струва смешно. Двамата са страхотна двойка. Високи и стройни, зашеметяващо красиви. И имат особена връзка — веднага я усетих.

— Разбира се, като мен и Брана, защото са близки като родни брат и сестра и винаги е било така. Но ти си мислела, че са нещо повече, затова си потиснала онова, което си почувствала или би могла да чувстваш. Много благородно от твоя страна. Малцина биха го направили. Самият аз не съм сигурен дали бих постъпил така.

— Любовта от пръв поглед я има само в приказките — твърдо заяви Брана.

— Аз обичам приказки. — Айона се засмя и подпря лакти на масата, облягайки лице на юмруците си. — Реших, че е просто физическо привличане и няма нищо лошо в него, след като Мийра ми обясни как стоят нещата. Мислех си, че просто искам да спя с него, но никога не съм изпитвала това, което изпитвам към него. Знам точно какво е и знам, че започна още в мига, когато го видях върху гърба на Аластар — и двамата толкова свирепи и ядосани. Влюбих се и в двамата в същия този миг. Опитвам се да бъда търпелива, което изобщо не ми е в природата. Аластар разбра, че ме обича. Сега просто трябва да изчакам и Бойл да го разбере.

— Сигурна ли си, че ще го направи? — попита я Брана.

— Не може просто да се надяваш на щастливия край. Трябва да вярваш в него. После да свършиш нужното, да поемеш риска. Да убиеш дракона — макар че според мен драконите са ненужно очернени — да целунеш принцесата или жабока, да победиш злата вещица.

— Е, победата над злата вещица е достатъчно щастлив край за мен.

Не би трябвало да е достатъчно, помисли си Айона, но Конър леко стисна ръката й, преди да го каже гласно.

— Имаме да свършим някои задачи, но по-късно, след вечеря — продължи Брана, — отново ще се упражняваме. Конър ще ти помага да овладееш виденията, лекуването. Слънцестоенето наближава с всеки изминал ден, а имаме още много работа.

— Имаш ли план какво ще правим?

— Каза, че Бойл го е наранил в съня само с юмрука си. Можем да използваме много повече от гол юмрук.

— Трябва да се върна до школата и да се погрижа за няколко новоизлюпени птици. Но ще се върна след около час.

— Ще дойда с теб — обади се Айона. — Искам да поразтъпча Аластар дори и да са само обиколка-две из манежа за скокове.

— Тогава на връщане ще мина оттам и ще те придружа обратно до дома.

— Сигурно ще намеря кой да ме върне обратно, но ако не — ще ти пратя съобщение.

— Добре тогава, вървете и двамата и ми дайте малко време да помисля. — Брана стана от масата. — Каза ми, че Фин щял да направи заклинание за защита на леглото на Бойл. Гледай да го е направил, преди двамата отново да го използвате.

— Добре.

— Следващия път, когато ти или някой от нас се озове в подобен сън, искам това да е по наше желание и ние да сме тези, които дърпат конците.