Нора Робъртс
Тъмната вещица (10)

Десета глава

Съсредоточаване. Брана неуморно го натякваше. Айона се мъчеше да го постигне, после и да задържи фокуса. Ставаше все по-добра — Брана я бе похвалила с половин уста — но далеч не бе постигнала нивото, което взискателната й учителка считаше за достатъчно високо.

Чудеше се как изобщо може да се съсредоточи човек, който е мокър до кости и почти замръзнал.

Дъждът се сипеше от тъмното и сиво небе, както бе през последните два дни и нощи, без прекъсване. Това до голяма степен означаваше работа на закрито — както в конюшнята, така и в занаята. Нямаше нищо против наистина. Харесваше й да подрежда такъмите заедно с Мийра и да помага на Мик в уроците с една млада ездачка, както и на една пъргава осемдесетгодишна дама на манежа.

Много се радваше, че има повече време да се грижи за конете и да се сближи с тях. Бе сплела гривите на всички кобили, доволна да види как грейват от допълнително оказаното им внимание. И макар да усещаше, че и мъжките животни биха се радвали на новата прическа и вниманието, знаеше, че Бойл ще е против. Затова бе сплела по една малка плитка на всеки, за да зарадва конете и да не дразни шефа си.

Освен това се учеше. Вътре в ателието на Брана с тлеещия торф в огнището и сладкото ухание на билки и восък във въздуха тя се учеше как да разтвори широко съзнанието си и да приеме силата си — и как да шлифова острите ръбове. Нощем четеше и се ограмотяваше, докато вятърът блъскаше поройния дъжд в прозорците.

Но как, за бога, можеше да мисли изобщо, камо ли да се съсредоточи, докато дъждът се плискаше върху главата й и студът я пронизваше до кости.

Още по-лошото бе, че Брана стоеше насреща й напълно суха, с разкошната си дълга черна коса и безмилостен поглед.

— Това е вода — напомни й тя. Стоеше в спокойното слънчево кътче, което бе сътворила за себе си, и се усмихваше уверено отвъд пелената от дъжд, сипещ се от другата страна на преградата.

— Знам, че е вода — измърмори Айона. — Стича се по врата ми и ми влиза в очите.

— Контролирай я. Да не мислиш, че всеки път, когато силата, която имаш и която е част от теб, ти е нужна, ще бъдеш на топло и сухо? Или че Кеван ще чака хубаво и ясно време, за да се изправи насреща ти?

— Добре, добре, добре! — От върховете на пръстите й проблеснаха искри и струйките дъжд се превърнаха в пара.

— Не по този начин. Не искаш да я променяш — макар че се справи добре. Премести я. — Леко и без видими усилия Брана разшири периметъра на слънчевото си кътче с няколко сантиметра.

— Самохвалка — измърмори под нос Айона.

— И в теб е заложено същото, което и в мен. Отблъсни дъжда настрани от теб.

Харесваше й усещането за огъня във вените й и как напира да изскочи навън, но сега го удържа. И използва яда и гнева, които й помагаха да го извика, за да побутне, отблъсне и отвори пространство.

Един сантиметър, после два и тогава го видя, почувства го. Наистина бе просто вода. Като тази в купата. Въодушевена, тя бутна по-силно и още по-силно, така че поройният дъжд сякаш подскочи и се събра във вълна. Която се плисна бурно в преградата на Брана.

— Не исках да… имам предвид, че не се опитвах да те оплискам. Не точно.

— Но нямаше да съжаляваш, ако бе успяла — спокойно довърши Брана. — Поздравления за свършеното. Ще трябва да поработиш над ловкостта си и по-изчистените форми — както и над пълния контрол — но успя да го направиш, което е добро начало.

Айона примигна, избърса мокрото си лице и забеляза, че е направила тясна, но суха ивица около себе си. В нейното малко царство нямаше бледозлатиста слънчева светлина, но и не валеше.

— Браво на мен!

— Не губи контрол. Не го разширявай. Само за теб е.

— Сигурно и останалите жители на страната ще се радват на малко сухо време, но разбирам. Ако спрем дъжда тук, може да предизвикаме потоп другаде.

— Не можем да знаем със сигурност, затова не рискуваме. Движи се заедно с него — показа й Брана, крачеща в широк кръг, но винаги на сухо.

Когато Айона се опита да стори същото, преградата й се понамокри, но тя задържа контрол над границите.

— Много добре. Тъй като сме в Ирландия, няма да ти липсва дъжд, за да се упражняваш и занапред, но за днес свърши добра работа. Да влезем вътре и да опитаме някоя по-простичка отвара.

Брана се отправи към ателието си, докато Айона се мъчеше да задържи и контролира сухото кътче около себе си.

— Мога да ти помогна с опаковането и бутилирането на стоката за магазина. Много искам да помогна с нещо — продължи тя. — Ти изцяло отговаряш за готвенето и отделяш голяма част от времето си — както и Конър — за да ме обучаваш. Доста ме бива да следвам указания.

— Така е.

Брана винаги бе предпочитала усамотението на ателието си. Беше различно от това да наеме служители за магазина си в Конг, които да обслужват клиентите и да се занимават с пратките и всичко останало. Но ателието й беше нейното убежище. Обикновено.

От друга страна, помисли си тя, уроците и нуждата от тях наистина отнемаха от времето й.

— Ще ми е от полза — реши тя. — Ще видим как ще го направим.

Брана влезе в ателието с Айона по петите й, оставяща капки по пода.

— Тъкмо щях да ви оставя бележка — обади се Мийра откъм работния плот. — И за двете.

— А сега ще пийнеш чай и ще ни погостуваш. Не съм те виждала отдавна. Айона, недей да оставяш следи по пода.

— Лесно ти е на теб. Ти си суха, а аз — вир-вода. Сигурно приличам на мокра кокошка.

— По-скоро на удавена — отбеляза Мийра.

Брана се запъти направо към чайника.

— Направи заклинание за външния си вид.

Айона мълчаливо изгледа Мийра.

— Тя знае всичко по въпроса, че и отгоре. Погрижи се за себе си.

— Не ме бива никак. Казах ти, че веднъж опитах да направя такова заклинание и беше истински кошмар.

— Нали затова са тренировките. Обикновено смятам заклинанията за външния вид или сушенето на дрехите например, вместо просто да се преоблечеш, за проява на мързел и суета, но сега е удобен момент да потренираш. Ако все пак си докараш брадавици или пъпки по лицето, аз ще се погрижа. — Брана й хвърли поглед през рамо с лукава усмивка. — Все някой ден.

— Веднъж ми направи заклинание и на мен, помниш ли, Брана, когато бяхме на петнайсет май. Аз отчаяно исках да стана руса, тъй като Шеймъс Латимър, любовта на живота ми по това време, предпочиташе блондинки.

Чувствайки се като у дома си, Мийра свали якето си и го окачи на една закачалка, после разви шала от врата си и го сложи върху якето, както и шапката си.

— Тъкмо щях да се боядисам — бях взела боята, за която бях спестявала цели две седмици — и се появи Брана, направи заклинанието и промени цвета на косата ми.

Айона изгледа замислено Мийра.

— Не мога да си те представя руса, не и с твоя тен на лицето.

— Беше голям кошмар. Изглеждах като болна от жълтеница.

— И твърде упорита, за да си го признаеш — напомни й Брана.

— Така си беше, затова издържах цяла седмица, преди да я помоля да върне всичко както си беше. Помниш ли какво ми каза тогава?

— Нещо в смисъл, че да се промениш заради самия себе си, е приемливо, но да го направиш заради мъж, е проява на слабост и глупост.

— Толкова млада, а вече мъдра — отбеляза Мийра и се разсмя с гръмкия си смях. — А Шеймъс се натискаше тайно с Катрин Кели, която беше руса като жълтурче. Но преживях и това разочарование.

— И това е полезен урок — обади се Брана. — Но в този случай ще го броим за тренировка. Хайде, Айона, погрижи се за вида си и ще пийнем чай заедно.

— Добре. Почвам. — Тя издиша шумно и искрено се помоли да не се подпали сама, докато се концентрираше най-напред върху якето, пуловера и джинсите.

Вдигна се пара, но никакви пламъчета не избухнаха. Започна да усеща как пръстите на краката й се размразяват, кожата й се затопля и с усмивка прокара длан по сухия ръкав на якето си.

— Получи се.

— Колко време щях да спестя от пране, ако знаех как да правя това — отбеляза Мийра.

Ухилена, Айона прекара длан върху мократа си коса и я превърна в суха и лъскава коприна. Засмя се весело и закри лице с длани, за миг затвори очи. Когато свали ръцете си, лицето й грееше, устните й бяха порозовели, а миглите й бяха по-тъмни и по-дълги.

— Как изглеждам?

— Готова да хукнеш към бара и да флиртуваш с всички красавци там — подхвърли Мийра.

— Наистина ли? — Очарована, Айона се втурна към огледалото. — Изглеждам добре! Вярно е.

— Умело направено, при това с известна грация. Добре се получи.

— Стой наблизо — обърна се Айона към Мийра. — Тя никога не ми говори така насаме.

— Затова, когато го казвам, знаеш, че го мисля. Имам маслени бисквити, Мийра, както и от жасминовия чай, който харесваш.

— Няма да откажа и на двете. — Настани се удобно до масата и за миг се наведе да погали Кател, който дойде и сложи голямата си глава в скута й. — Времето доста ограничава бизнеса ни, а казват, че и утре ни чака същото. Бойл е направил уговорка с училището да доведат децата да видят конете. Малчуганите ще пояздят с водач вътре на манежа.

— Чудесна идея.

— О, пълен е с такива нашият Бойл. — Мийра се усмихна на Айона, докато си вземаше бисквитка. — А аз се замислих за рождения ден на сестра си другия месец и се сетих за теб. Тя живее в Кери, тъй като с мъжа й работят там — обясни тя на Айона. — Мислех си за онези комплекти, които правиш — сапун, свещ, лосион и такива неща — специалните подаръци, които правиш за всеки според характера и личността му.

— Ясно. Искаш да ти направя такъв за Морийн?

— Много бих искала. Тя е най-голямата в семейството, както знаеш, и ще навърши трийсет и пет. По някаква причина това направо я подлудява, сякаш младостта й си е отишла завинаги и вече я очакват само страданията и неволите на старостта.

— Да е жива и здрава Морийн, но винаги си е падала по драмите.

— Такава си е. Омъжи се за Шон, когато беше на деветнайсет, така че вече шестнайсет години върви подире му. Мил и трудолюбив човек е — продължи тя, — но адски муден. Има двама тийнейджъри, които я докарват до ръба на лудостта, че и понякога отвъд, както и още едно хлапе в добавка. Напоследък е почнала да ми праща съобщения денонощно, както и на другата ни сестра, и на майка ни, за да ме държи в течение с изпитанията и мъките си. Надявам се, че подаръкът, след като е създаден специално за нея и е свързан с грижи за тялото и женски глезотии, може да й повдигне духа достатъчно, за да престане да ме тормози, така че да ми мине желанието да я удуша.

— Значи подаръкът е за теб — засмя се Брана.

— Спасявам й живота, което ме прави добра сестра.

— Ще ти го приготвя другата седмица.

— Винаги съм искала да имам сестра — замислено отбеляза Айона.

— Искаш ли моята? Вземай която искаш от двете. Ще си задържа братята, понеже не са такива досадници през повечето време.

— Да си единствено дете, е доста самотно, а и няма как да се оплакваш от братята и сестрите си.

— Виж, оплакването би ми липсвало — призна Мийра. — Кара ме да се чувствам по-умна и по-добра.

— Някога си фантазирах, че имам брат и сестри.

Развеселена, Мийра се облегна на стола си.

— Така ли? И как се казваха?

— Кейти, Алис и Браян. Кейти беше най-голямата — търпелива, умна и добра. Алис беше най-малката и все ни разсмиваше. Двамата с Браян бяхме най-близки по години. Той непрекъснато се забъркваше в неприятности, а аз се опитвах да го измъкна. Понякога ми се струваше, че ги виждам толкова ясно, колкото вас сега.

— Това е силата на желанията ни — обясни Брана. Самотно дете, помисли си тя. Толкова пренебрегвано, лишено от грижи и разбиране.

— Сигурно. Не разбирам напълно какво означава това, но за мен те много често бяха по-истински от всеки друг. С тях и конете не скучаех никак.

Тя спря за миг и се разсмя.

— Само аз ли съм имала въображаеми другарчета?

— На мен Конър ми беше повече от достатъчен.

— Наистина е повече от достатъчен — повтори Мийра.

— А и ние двамата с него разбрахме какви сме много отдавна, бяхме много по-млади от теб.

— И въпреки това и двамата сте създали много силни връзки и важни неща. Работата ти тук, магазинът, неговата школа за соколи — всичко, което прави със сръчните си ръце. Както и ти, Мийра. Ти не си от собствениците, но си много важна част от бизнеса.

— Харесва ми да мисля, че е така.

— Съвсем ясно е. И Бойл, и Фин ценят високо уменията ти и мнението ти, разчитат и на двете. Мисля, че си заслужила уважението и на двамата, а това не е никак лесно. Искам го и аз. Искам да създам нещо свое и да спечеля уважението на другите, да знам, че хората, които обичам, могат да разчитат на мен. Бихте ли могли да искате нещо повече?

— Хубаво е да имаш това, което каза ти — замисли се Мийра. — Аз лично не бих отказала и гърне жълтици.

— И какво ще правиш с него?

— Това е добър въпрос. Мисля, че първо ще си купя къща — не е нужно да е лъскава, просто една хубава къща с малко земя и плевня, където да мога да гледам един-два коня.

— Ами мъж?

— За какво? — засмя се Мийра. — За удоволствие или за постоянно?

— И за двете или поне за едното.

— Няма да откажа удоволствието, понеже има известна липса на подобни забавления в живота ми в последните месеци. Колкото до другото, не търся нещо завинаги. Мъжете идват и си отиват — добави тя и се настани по-удобно с чашата благоуханен чай в ръка. — С изключение на милия и муден Шон, доколкото ми е известно. Най-добре да не очакваш или да искаш да останат завинаги, така напрежението е по-малко.

— Но нали напрежението ти показва, че си жив — възрази Айона. — Аз пък искам да имам мъж завинаги — такъв, който също да ме иска. Искам необуздана и страстна любов — която никога не свършва. И деца — не само едно — искам куче, кон, къща. Едно голямо и весело семейство. Ами ти? — попита тя Брана.

— Какво искам аз ли? Да живея живота си. Да сложа край на това проклятие, което тегне над всички ни, и да смажа онова, което е останало от Кеван.

— Това не е нещо лично за теб. Само за теб, Брана — настоя Айона. — Богатство, пътешествия, секс? Дом, семейство?

— Достатъчно пари, за да пътувам до екзотични места и да правя див секс с екзотични мъже. — Тя се усмихна и си сипа още чай. — Това май покрива всичко.

— Аз тръгвам с теб. — Мийра сложи длан върху ръката й. — Ще оставяме разбити сърца по целия свят. Можеш да дойдеш с нас — предложи тя на Айона. — Ще видим всички чудеса на света и ще се отдаваме на удоволствия, където и да сме. После можеш да се върнеш, да избереш мъж завинаги и да си направите много бебета. Аз ще построя моите дом и плевня, а Брана ще си живее както си поиска, свободна от проклятието.

— Дадено. — Брана вдигна чашата си за тост. — Трябва само да победим древното зло и да спечелим несметно богатство, останалото са подробности.

— И двете можете да се наслаждавате на екзотичен секс и сега — възрази Айона. — Никак не е трудно да си подбираш мъжете, когато изглеждаш като келтска богиня.

— Предлагам да я задържим — заяви Мийра на Брана. — Върши чудеса за егото ми.

— Вярно е. Брана прилича на излязла от приказка, без дори да полага усилия, а ти си като принцесата воин. Мъжете сигурно се търкалят в краката ви.

Вратата се отвори и заедно с дъжда влязоха Конър, Бойл и Фин.

— Не всички — измърмори Мийра.

— Вижте кого довлякох. — Конър изтръска дъжда от косата си като куче, а Кател скочи да посрещне новодошлите. — Трябваше или да ги домъкна тук, или да построим Ноев ковчег. Имаш ли още чай и бисквити?

— Разбира се. Не оставяй мокри следи по пода. Това значи ли, че светът на бизнеса е спуснал кепенците?

— За днес — отвърна й Бойл. — Уговаряхме Фин да ни черпи за вечеря, но за малко да се удавим, докато решим къде.

— А тук е най-хубаво. — Конър отиде до огъня и протегна ръце. — Особено ако можем да изнудим някого да направи голяма тенджера супа.

— Някого, значи?

Конър само се усмихна на Брана.

— И тогава се сетих за милата си сестричка.

— Прекалено често си ме представяш в кухнята.

— Защото си страхотна там. — Наведе се и я целуна.

— Аз мога да обеля и нарежа каквото ми кажеш. — Айона реши, че това е почти като да покани Бойл на вечеря. — Ти можеш ли да белиш и режеш, Бойл?

— Мога, особено щом ще получа вечеря в замяна.

— И аз съм склонна да бъда робиня в кухнята за една топла супа в такава нощ — обади се Мийра. — Ами ти, Фин?

Той продължи да развива увития около врата му шал.

— Каквото поиска или реши Брана — за тази вечер.

— Тогава най-добре да ида да видя какво мога да сложа в тази прословута супа. — Тя стана и мина през задната врата. Кучето остави Фин, за да я последва.

— Тя ще е по-спокойна, ако си тръгна — отбеляза Фин.

— Никъде няма да ходиш. — Рядък изблик на гняв се прокрадна в гласа на Конър. — Не може да стане така и тя го знае, както и ти. Имаме нужда от теб. Казах на Фин и Бойл какво стана преди няколко дни — обясни той на Айона.

— Какво е станало? — попита Мийра.

— Ще ти кажа и на теб след малко. Но знаеш, че съм прав. Нуждаем се от теб и тя го разбира. В крайна сметка тя няма да остави обърканите ви отношения да застанат на пътя ни.

— Може би не е зле някой да ми каже за тези объркани отношения. — Айона бутна настрани чая си. — Хубаво би било да знам всички подробности, вместо да се опитвам да си сглобя картинката парче по парче.

Фин се приближи до масата, после дръпна яката на пуловера си.

— Това е неговият белег — знакът, с който вашата кръв е белязала моята. Нося този белег и Брана не иска да погледне отвъд него и да види какво е тя за мен и какво съм аз за нея.

Айона се надигна и го разгледа внимателно. Пентаграм, както гласеше легендата, ясно очертан и видим като татуировка.

— Не прилича на белег по рождение, а по-скоро на татуировка или следа от ударено. С него ли си роден?

— Не. Появи се много по-късно. Бях навършил осемнайсет.

— Винаги ли си го знаел?

— Не и откъде идва силата ми, но знаех, че я имам. — Нагласи отново пуловера си. — Силна жена си, Айона.

— Не съвсем. Или поне не достатъчно. Засега.

— Мисля, че грешиш в това. — Той повдигна леко брадичката й с пръст. — Ще удържиш своето, когато е най-важно, така мисля. Тя ще се нуждае от твоята непоклатимост и от отвореното ти съзнание.

— Конър каза, че се нуждаем от теб, и аз му вярвам. Ще ида да помогна на Брана в готвенето.

— Идвам с теб. — Мийра се надигна от мястото си. — Дайте й няколко минути да свикне с идеята — но не се тъпчете с бисквити. Тя ще направи каквото е нужно, Фин, независимо от цената.

— Както и аз.

Айона мина през задния вход на ателието с Мийра, след това през склада и влязоха в къщата.

— Почакай, преди да идем при Брана. — Айона спря. — Какво е станало между нея и Фин? Не те моля да клюкарстваш, нито да предадеш доверието й — което очевидно е голямо и истинско помежду ви. Смятам, че го разбираш. Надявам се да е така.

— Разбирам, но не ми е лесно да споделя с теб онова, което тя не ти е казала сама. Ще ти кажа, че двамата бяха влюбени. Млади и лудо влюбени. Бяха щастливи в любовта си, макар да се караха и сдобряваха непрекъснато. Тя беше почти на седемнайсет, когато двамата го направили за първи път. И точно след като били заедно първия път, белегът се появил върху кожата му. Той не й казал. Не знам дали да го виня за това, но не й казал. И когато тя го разбрала, била много ядосана, но и нещо повече — покрусена. Той бил настроен отбранително, но също бил покрусен. Оттогава това е като жива рана помежду им. Повече от десет години на копнеж и страдание и прекалено голямо недоверие.

— Още се обичат.

— Любовта не се оказа достатъчна за никого от двамата.

Би трябвало да е, помисли си Айона. Винаги бе вярвала, че ще бъде достатъчна. Но само последва Мийра към кухнята, за да помогне с каквото може.

 

 

Изглеждаше като обикновено събиране на приятели и близки в дъждовна вечер. Тихият огън, който трептеше в кухненското огнище, кучето, дремещо пред него. Имаше вино, което Конър измъкна и отвори, преди щедро да налее в чашите. Имаше доброволци, които усърдно белеха и режеха огромни купчини картофи и моркови, кълцаха чесън и лук, докато домакинята овалваше в брашно нарязано на хапки телешко, преди да го сложи в големия тиган с дебело дъно върху печката. Във въздуха се носеше изкусително ухание и всички говореха един през друг.

Изглеждаше като съвсем обикновено събиране на приятели и близки, мислеше си Айона, докато режеше моркови, и приликите я стопляха вътрешно, даваха й голяма доза от онова, което бе разбрала, че е търсила през целия си живот. Но не бе просто приятелска сбирка и подмолните течения, които дебнеха под повърхността, бяха смъртоносни.

Въпреки това не искаше да развали момента и да разруши привидното спокойствие. В крайна сметка стоеше редом с Бойл — който несъмнено бе много по-умел с кухненския нож от нея — и той се държеше доста по-непринудено тук, отколкото докато работеха заедно в конюшнята.

И ухаеше прекрасно на дъжд и на коне.

По-добре да си мълчи, реши тя, отколкото да каже нещо не на място. Затова само гледаше и слушаше. Видя как Конър се пресегна и избърса една сълза от бузата на Мийра, която режеше на ситно лук, и забеляза непринудения флирт в жеста му, в погледа.

— Ако беше моя, скъпа Мийра — каза той, — щях да забраня да има лук в къщата, за да не пролееш нито една сълза повече.

— Ако бях твоя — отвърна му тя, — лукът нямаше да е единствена причина за сълзите ми.

Той се засмя, но Айона се замисли. Както продължи да гледа замислено и когато Фин доля вино в чашата на Брана, а после по нейна молба й подаде олио за тигана. Учтивият им тон бе скован също като езика на телата им, но под повърхността — о, наистина имаше подмолни течения наоколо — кипяха такива страсти, такива силни чувства, че човек трябваше да е сляп и без сърце, за да не ги усети.

Конър бе този, който спояваше всичко, помисли си тя. Той подхвърляше коментари, задаваше въпроси, събираше всички заедно с непоклатимия си ентусиазъм и голямата си обич.

Айона го намираше за неустоим. Тогава защо Мийра…

— Изучаваш внимателно всичко и всички — обади се Бойл, — сякаш ще се явяваш на изпит след час. И умът ти е пълен с въпроси и заключения.

— Всички сякаш са едно семейство. — Изрече първото, което изникна в съзнанието й от множеството преплетени мисли. — Това е нещо, което винаги съм искала да изпитам, да бъда част от него.

— Разбира се, че сме семейство — увери я Конър. — Твоето семейство.

— Ти си великодушен. Такъв си по природа. Не всички са така, или поне са по-предпазливи, преди да отворят вратата. Аз съм най-новата тук в много отношения. Наблюдението ми дава по-ясно усещане за това семейство. Дори и само за да установя, че Бойл бели и реже много по-бързо и по-добре от мен.

— Е, вярно, че не може да се мери с Брана О’Дуайър — отбеляза Фин, — но е сносен готвач. Което е една от причините двамата с Конър да го търпим.

— Ако не можеш да метнеш нещо в тигана, често оставаш гладен. Ето така, опри дланта си на ръба, вдигни пръсти и ги дръж далеч. — Бойл хвана ръката на Айона, за да й покаже. — А с другата хвани дръжката, за да я използваш за насочване на острието.

Тя го остави да насочва ръцете й, за да нарежат красиви малки колелца от моркова, и се наслади на лекото притискане на телата им.

— Трябва да се упражнявам — реши. — И да измисля какво да ги правя, след като ги нарежа. Сигурно е по-добре, че не ми се удаде възможност да те поканя на вечеря.

Тя вдигна очи и погледна през рамо, забеляза изненадата върху лицето му, както и лека неловкост, когато в стаята зацари тишина.

— По-добре ще похапнеш, ако Брана сготви — продължи Айона. — Ще трябва да измисля друг повод да излезем на среща.

Конър не успя да маскира с кашлица смеха си, но тя само вдигна рамене.

— Всички сме едно семейство — изтъкна тя. — И нещо повече, семейство с огромен проблем и обща цел, заради които вероятно ще ни сритат здраво задниците или още по-зле, при това още утре или съвсем скоро. Затова смятам, че нямаме много време за губене и защо да не грабнем нещо, което може да ни донесе щастие. Говорейки като човек, който цял живот се е задоволявал с половинчати неща, бих искала да го приключа — особено предвид вероятното сритване на задници — с огромна доза истинско щастие.

От мястото си до плота, на който се бе облегнал удобно, Фин й се усмихна.

— Мисля, че вече почти съм влюбен в теб.

— Цялата ти любов вече е отдадена. — Айона въздъхна. — Така, да видим. Кого още мога да притесня?

— Мен не си ме притеснила — увери я Фин. — А колкото до любовта, малка сестричке, тя е безгранична.

— Винаги съм вярвала в това. Какво означаваше другото, как ме нарече?

— Сестричка.

— Харесва ми как звучи на ирландски. Трябва да науча езика. Всички ли го говорите?

— Брана, Конър и Фин. — Приключила с рязането на зеленчуци, Мийра отиде да си изплакне ръцете. — Аз и Бойл знаем достатъчно, за да се оправим горе-долу, нали, Бойл?

— Горе-долу.

— Как мислите, дали магията е по-силна с него? Съжалявам — побърза да се извини Айона. — Не бива непрекъснато да се връщам към тази тема и да развалям настроението. И не биваше да те излагам така пред всички — обърна се тя към Бойл.

— Ти просто го смути, понеже не е свикнал някоя жена да говори открито за чувствата си, без да завоалира нещата. Конър — продължи Брана, — ще ми трябва „Гинес“ за задушеното и бих казала, че още една бутилка вино ще ни дойде добре. Права си и за още нещо, Айона, трябва да говорим за другото. Не можем да знаем дали ще се изправим пред съдбата си след ден или след година, но логиката ми подсказва, че ще бъде много скоро. При все това обаче, готова съм да се закълна, че никой не може да ни срита задниците. Затова хайде да сложим яхнията да къкри, да пийнем още вино и да поговорим сериозно.

Тя се обърна с лице, пламнало от горещата пара, и очи, в които светеше толкова силна решимост, че Айона вярваше в непобедимостта й.

— Хайде, дайте проклетите зеленчуци насам. Няма да се сготвят сами.