Нора Робъртс
Тъмната вещица (13)

Тринадесета глава

Краката й се откъснаха от земята отново, замайващо усещане, докато устните й бяха залепени върху неговите. Ръката му бе стиснала здраво пуловера й отзад, сякаш щеше да го разкъса всеки момент — което я устройваше идеално. Ако можеше, сама би се измъкнала от него — както и от всичко останало.

— Трябва да… — Каквото и да бе възнамерявал да изрече, излетя от главата му, когато устата й жадно се впи в неговата.

— Къде е спалнята? — Дано да беше близо, а ако не — провисналият в средата диван изглеждаше повече от приканващ.

— Насам… — Опита се да мисли въпреки изгарящата мъгла в главата му, после просто сграбчи дупето й и я повдигна. Тя обви с крака кръста му, а ръцете й се сключиха около врата му.

Всичко се наклони и закипя. Бегло мярна сумрачно осветена стая, разпилени вещи — някои от които той изрита встрани, докато я носеше към леглото с тъмни дървени пречки на таблата и хладни бели чаршафи.

А после нямаше значение къде е — в гората, насред океана, на някоя улица в града или на зелена поляна. Остана само той, тежестта му, докато я притискаше под себе си, едрите му длани, които обхождаха тялото й, настойчивата му уста, която търсеше и завладяваше. Нямаше нищо освен хладните бели чаршафи, които постепенно се сгорещяваха, докато той издърпваше пуловера й над главата, преди да го захвърли настрани.

Всичко в нея бе толкова дребно и изящно. Гърдите й, които идеално се побираха в шепите му, ръцете, които се пъхнаха под ризата, за да се плъзнат по кожата му. Не беше непохватен, но се страхуваше, че с нея е такъв, и се опита да забави темпото, да успокои ритъма.

Но хълбоците й се надигнаха, а пръстите й се впиха в напрегнатите му мускули и го подтикнаха да побърза.

Искаше я гола — това бе простата истина. Искаше това дребно и красиво тяло да се разкрие пред него, да се разголи под дланите му, под устните му.

Пресегна се надолу и задърпа катарамата на колана й. Тя каза нещо, но думите й бяха заглушени от устните му.

— Какво? Какво? — Ако беше му казала да спре, щеше да умре.

— Ботушите. — Устните й обхождаха лицето му, после зъбите й леко одраскаха челюстта му. — Първо ботушите.

— Ботушите. Точно така. Да. — Вече задъхан и леко объркан от това, той се плъзна надолу и коленичи в долния край на леглото, преди да задърпа десния й ботуш. Метна го настрани и той изтрополи шумно. Докато се бореше с левия, тя се надигна, сграбчи косата му здраво и привлече главата му обратно към лицето си.

— Изглеждаш… всичко е потънало в сенки и едва чувам как дъждът отново почва да вали, а сърцето ми бие до пръсване. — Тя накъсваше думите си с необуздани целувки. Този път, когато захвърли ботуша й, нещо се строполи и разби на пода.

— Твоите, дай да сваля твоите. — Тя се изви надолу и посегна към краката му. — Трябва да ги сваля, да ги махна, защото трябва да те видя гол или ще умра.

— Тъкмо си мислех същото за теб.

— Добре, хубаво. — Смехът й, дрезгав от вълнение и възбуда, предизвика тръпки по гърба му. — На една вълна сме, на една и съща страница. — Бутна единия ботуш на пода. — Искам да усещам ръцете ти върху тялото си. Навсякъде, навсякъде. Почти съм готова тук.

Нямаше как да го знае, но желанието й се бе изпълнило. Беше го очаровала.

— Тогава ще замълчиш ли?

— Може би. Вероятно. Готово! — Измъкна и втория ботуш и го пусна на пода.

После се нахвърли върху него.

Едва не събори и двамата от леглото, но той успя да я задържи и се претърколи върху нея. Докато се наслаждаваше на дълбоката целувка, ръцете й бяха заети с ризата му.

— Имаш страхотни рамене. Искам да… — Смъкна ризата и издърпа над главата му тениската, която носеше отдолу.

Издаде звук като жена, която облизва разтопен шоколад, докато ръцете й галеха мускулите на гърдите му, раменете му, преди да стиснат бицепсите му.

— Толкова си силен.

— Няма да те нараня.

Тя отново се засмя, но вече без притеснение.

— Не мога да обещая същото.

Пъргава и бърза, тя се пресегна зад гърба си и освободи закопчалката на сутиена.

— Улеснявам те.

— Не се плаша от тежка работа. — Издърпа сутиена й встрани. — Сега замълчи, за да се съсредоточа.

Само след миг вече не можеше нито да говори, нито да мисли. Връхлетяха я хиляди усещания, докато ръцете му я възбуждаха, завладяваха, измъчваха. Неговите загрубели ръце на човек, който извършва физически труд, наболата му през деня брада предизвикваха нови и нови тръпки върху сгорещеното й тяло.

Момчета, осъзна тя. Всички, които я бяха докосвали до този миг, бяха момчета в сравнение с него. Прекалено гладки, повърхностни, добре тренирани. Сега до нея бе мъж, който я желаеше.

Много скоро бе смъкнал джинсите й, за да изследва тялото й, да му се наслади.

Тя бе предизвикала бурята в гората. Сега той пробуждаше друга вътре в нея, също толкова безмилостна и дива.

Тя му се отдаваше без капчица колебание и свян — истинско пиршество от наслади и желания, които го възбуждаха отвъд всяка представа. Стенанията и въздишките й разпалваха нуждата му още повече, ловките й ръце пробуждаха сетивата му и сякаш се вмъкваха под кожата му. А устните й, неуморни и жадни, караха кръвта му да закипи.

Полудял от страст, той стисна ръцете й и ги вдигна нагоре, докато и двамата не стиснаха здраво пречките на дървената табла.

Когато проникна в нея, за миг му се стори, че светът избухва в пламъци. Целият се разтърси от силата на това усещане, заслепи го блясъкът му. Остави го, за миг макар, напълно безпомощен.

После тя се надигна към него и го пое още по-дълбоко, шепнейки името му.

И той отново беше силен като бог, разгорещен като жребец и полудял от страст.

Потъна рязко в нея, после пак и пак, копнеещ за този огън и мекота. Тя следваше същия устремен галоп, ръцете й бяха сплетени с неговите, а хълбоците й бяха като неумолими бутала — подтикваха го все по-напред и нагоре.

Усети как полита — като стрела от лък — величествено безтегловен. Дочу, сякаш отдалеч, как тя издава задавен вик и полита с него.

Строполи се безсилен, без да се замисля за тежестта си, върху нея. Умът му още кръжеше някъде далеч, дробовете му се мъчеха да поемат въздух. А нещо в препускащото му сърце пулсираше болезнено.

Тя потръпна под него, ръцете й потрепериха, мускулите й се свиха. Горещо копнееше да го прегърне силно, да го гали и целува. Но нямаше сили.

Беше я оставил бездиханна.

Можеше само да лежи така, пламнала, и да слуша ускореното му дишане и кроткото ромолене на дъжда навън.

— Задушавам те.

— Вероятно.

Неговите мускули също потрепнаха, когато се надигна от нея, после се просна по гръб. Никога досега не се бе чувствал толкова… увлечен, реши той.

Какво означаваше това?

Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, после се сви настрани и сгуши глава върху гърдите му. Имаше толкова нежност в жеста й, че той не можа да устои и я придърпа по-близо до себе си.

— Студено ли ти е?

— Шегуваш ли се? Разпалихме такъв огън, че може да разтопи и Арктика. Чувствам се прекрасно.

— По-силна си, отколкото изглежда.

Тя повдигна глава и му се усмихна.

— Дребна, но силна.

— Съгласен съм.

Щеше да е много лесно, осъзна той, просто да си останат така, да се унесат и да поспят за малко. После отново да се любят. А какво ли означаваше фактът, че вече мислеше как да я люби отново, след като едва си бе поел дъх?

Вероятно означаваше, че лесният начин беше погрешен.

— Трябва да те прибера у дома.

Тя не каза нищо за момент, а ръката й, която галеше гърдите му, замръзна.

— Брана ще те чака, така мисля.

— О. — Усети я как си поема въздух, после издиша. — Прав си. Ще иска да знае точно какво се е случило по-рано. Забравих за всичко това за момент. Изглежда ми като нещо, което е толкова далечно от всичко тук. Добре поне че единият от нас е практичен.

Извърна глава, докосна с устни тялото му, после седна в леглото.

Когато я погледна в полумрака на стаята, като някакво меко сияние в настъпващата нощ, му се прииска да я притисне отново до себе си силно и никога да не я пусне.

— Най-добре да се обличаме — каза тя.

 

 

Брана я чакаше и едва се удържаше да не закрачи напред-назад нервно и да не се тревожи. Мразеше да знае само отчасти какво е станало. Макар Бойл да я бе уверил, че никой не е пострадал и че той ще се погрижи за Айона, докато тя се успокои и съвземе, вече бяха изминали два часа.

И дори повече, осъзна тя.

Още по-лошото бе, че Конър й бе казал да не се държи като майка закрилница и се бе замъкнал към бара, вместо да седи у дома и — както се бе изразил — да се измъчва с тревожните й мисли.

Много му здраве, помисли си тя с горчивина. Лесно му беше да иде да флиртува с весели свободни жени, да пийне халба или две, докато тя стои у дома с мрачните си мисли.

Ако Айона не прекрачеше прага в следващите десет минути, тя щеше…

— Най-сетне — измърмори тя, когато чу отварянето на входната врата. Тръгна с широки крачки и вече мислено бе съчинила суровото мъмрене, но в мига, в който ги зърна, и устремът, и думите на устните й замръзнаха.

Не беше нужно една жена да е вещица, за да разбере как тези двамата бяха прекарали част от изминалите два часа.

— Така значи. — Тя сложи ръце на кръста, докато Кател отиде до тях да ги поздрави. — Ще пийнем чай и ще ми разкажете какво е станало. Ти също оставаш — каза тя на Бойл, предугадила намеренията му. — Искам да чуя абсолютно всичко, така че не си мисли да се изнижеш през вратата.

— Конър тук ли е?

— Не е. Замъкна се в бара да флиртува с когото му падне, така че няма кой да те пази. Яли ли сте нещо? — попита тя, когато тръгна към кухнята.

— Бойл приготви вечеря — отвърна й Айона.

— Така ли? — Брана повдигна вежди и му хвърли многозначителен поглед, докато слагаше чайника.

— След това направо умирах от глад. И след заклинанието с плъховете бях гладна, но сега трябваше или да хапна, или щях да припадна.

— Няма винаги да е толкова силно. Още си нова. Но вече ми изглеждаш съвсем добре и в отлична форма. О, престани да пристъпяш от крак на крак, Бойл. И слепец може да види, че двамата сте били заедно. Това не ме притеснява, само че вместо да се търкаляте в леглото, очаквах да дойдете и да ми разкажете всичко и се тревожех.

— Трябваше да се прибера по-рано, за да не се тревожиш.

Брана сви рамене, после омекна.

— Ако и аз имах мъж, който да ми приготви вечеря и после да ме отведе в леглото след такова преживяване, и аз щях да постъпя като теб. Вярвам, че се е представил добре и в двете.

Айона се ухили.

— Изключително добре.

По гърба на Бойл сякаш плъзнаха огнени езици.

— Имате ли нещо против да спрете да обсъждате сексуалния ми живот поне докато седя тук?

— Тогава ще го обсъждаме, когато те няма. — Брана му сипа чай и докосна с устни главата му.

— Ти вечеряла ли си?

— Още не. Ще хапна, след като чуя разказа ви. Започни от самото начало, Айона, а ако тя пропусне нещо, Бойл, колкото и дребно да е, допълни я.

Айона започна, стараейки се да не изпусне нито една подробност и да говори спокойно.

Брана стисна здраво ръката й.

— Казваш, че си предизвикала огнен вихър? Откъде знаеш как се прави?

— Пише го в книгите. Знам, че е за напреднали и че е опасно, но беше… Не знам защо или как, но просто знаех, че точно това трябва да направя. Знаех, че мога.

— Защо не повика мен или Конър? Или и двамата?

— Стана толкова бързо. Когато се връщам назад, изглежда сякаш е продължило с часове, стъпка по стъпка, но се случи светкавично. Не вярвам да е продължило повече от няколко минути.

— Едва ли повече — съгласи се Бойл.

— Добре, но най-разумно е да повикаш мен и Конър.

— Или Фин — добави Бойл.

— Не го изключвам. — Или поне не напълно, призна си Брана. — Но кръвта зове кръв, Бойл. Ние сме от една и съща кръв — Конър, аз и Айона. А тук става дума за магия, свързана с кръвта. Не си била много уплашена. Конър би го усетил, както стана преди. Не си била толкова уплашена както предния път, когато беше сама в гората.

— Малко ме беше страх, но не като преди, сигурно защото не бях сама. Мислех само за това, че може да нарани Бойл или конете, да се докопа до мен. Това ми помогна да се фокусирам, така поне мисля.

Брана кимна, отметна косата си.

— Карам те да прескачаш стъпки. Каза, че той не се е появил в мъглата.

— Не.

— Искал е да те свари неподготвена и да те изнерви. А може би черпи някак сили от мъглата и затова не е бил толкова силен.

— Или не е смятал, че е нужно да бъде? — Бойл кимна с глава. — Сега вече знае, че не е така. Тя превърна цяло дърво в клечки за зъби.

— Имах малко проблеми с контрола.

— Да извикаш вихър без никаква предварителна подготовка. Не съм изненадана и е цяло чудо, че само едно дърво е пострадало.

— Поне доколкото аз видях — обади се Бойл. — Освен ако не броим и как звярът подскачаше и се въртеше във въздуха.

— Ако бях успяла да задържа силата, да я фокусирам по-добре, може би щях да го унищожа.

Брана отхвърли тази идея с вдигане на рамене.

— Ако беше толкова лесно, и сама щях да го направя отдавна. Добре си постъпила. Довърши си разказа.

Брана се заслуша, кимваше от време на време, но повече не я прекъсна.

— Да, наистина си се справила добре. Бих ти казала, че е си поела голям риск, но не мога да се съмнявам в инстинктите ти. Именно те са ти подсказали верния път и ти си ги последвала. Сега си жива и здрава. Мисля, че си изненадала Кеван и това му е струвало скъпо. Може и да си го наранила също, ако източникът на силата му — точно това представлява камъкът му според мен — е помръкнал. Как се почувства?

— Невероятно. Усещах как всяка клетка в тялото ми гори. Сякаш нищо не можеше да ме спре.

При тези думи Брана се намръщи.

— Това е също толкова опасно, колкото и вълкът.

— Мисля, че го знам. Именно заради това усещане за непобедимост не можех да контролирам бурята, или поне започнах да изпускам контрола и да я оставям тя да ме владее.

— Научила си изключително важен урок. Това пълно отдаване на силата и жаждата за повече е превърнало Кеван в това, което е.

Айона си помисли, че разбира как е могло да се случи, как изкушението и примамливостта на подобна велика сила може да те завладее изцяло.

— Бойл ме върна на земята. Помогна ми да удържа вихъра, да го укротя и накрая да го спра.

Сега веждите на Брана се вдигнаха учудено.

— Така ли било? Не е никак лесно да застанеш срещу вещица, която не само е предизвикала огнен вихър, но и се е сляла с него. Иначе и двамата щяхте да обикаляте из страната на Оз и да търсите рубинените пантофки.

— Но аз щях да съм добрата вещица.

— Хм. Радвам се, че не сте пострадали и двамата. И си мисля, че сигурно ще имаме малко време, преди той да ни нападне отново, за да поизгладим някои неща. Гордея се с вас — заяви тя и стана.

Простички слова, изречени просто, но стоплиха Айона по-приятно и от най-хубавото вино.

— Благодаря.

— Трябва да свърша едно-друго в ателието, след като главата ми малко се проясни — продължи Брана. — Ще разкажа на Конър всичко, а тъй като се е появил пред теб, докато си била с Бойл, мисля, че е най-добре да споделим случилото се и с Мийра. И с Фин — добави тя, преди Бойл да се обади. — Ще се съберем отново, да кажем, след ден-два, след като аз… помисля добре над всичко.

— Мисля, че така е най-правилно — съгласи се Айона. — Ние сме по-силни заедно, нали, отколкото поотделно?

— Надявам се. Ще се видим на закуска, Бойл — намигна му Брана, после ги остави.

— О, ами, не знам дали е редно…

— Редно е. — Сега и Айона стана на крака и му протегна ръка. — Наистина е редно. Ела горе с мен, Бойл.

Желанието му бе толкова изострено, че не можеше да се бори с него. Стана, пое ръката й и се качи по стълбите с нея.

 

 

Следвайки строгите заповеди да се яви в ателието на Брана веднага след работа, а и след като Бойл се оказа зает с Фин, Айона помоли Мийра да я закара до къщи.

— Трябва да си купя кола. — Намръщено се загледа в тесния и криволичещ път, по който Мийра шофираше бързо, сякаш е на шестлентово шосе. — Евтина. Скромна и стабилна кола.

— Мога да разглася, че си търсиш кола.

— Да, би било чудесно. После трябва да се науча да карам от обратната страна на пътя.

— Вие, янките, карате от обратната страна и направо можете да изкарате акъла на човек, докато кротко си отива да напазарува за седмицата.

— Сигурно си права. Но защо все пак шофирате отляво? Чела съм някъде, че било заради възможността дясната ти ръка да е свободна да държи меча, но е минало страшно много време, откакто е трябвало да се водят битки, яхнал кон и с меч.

— Никога не се знае, нали? Повечето хора не водят битки и с огнени вихри, докато са яхнали кон.

— Хвана ме натясно. Може би ще успея да придумам Бойл да ми позволи да шофирам утре. Ще ме води да разгледаме някои забележителности наблизо. Толкова съм потънала в работа и уроци, че не съм видяла нищо друго освен селото. Съвсем нищо.

— Един свободен ден се отразява добре на духа. Но ще ти трябват доста приказки, и то от най-сладките, както и множество обещания за екзотични сексуални удоволствия, преди да успееш да убедиш Бойл да ти позволи да седнеш зад волана на колата му.

— Аз съм добър шофьор — засегна се тя. — Или поне бях, когато кормилото беше от тази страна. А всички ли знаят, че мога да подкупя Бойл със секс?

— Всички, които имат очи. Ако днес ми се беше удала възможност, щях да изкопча от теб повече подробности за онази буря, както и за секса. Но наблизо имаше прекалено много хора.

— Можеш да влезеш с мен — предложи Айона, когато Мийра спря пред ателието. — Така Брана няма да ме затрупа веднага с работа, а ще научиш много, много подробности.

— Защо е толкова забавно да надничаш в чуждите сексуални преживявания? Може би за да не се налага да се занимаваме с емоционалния стрес в собствения си живот. Все едно — продължи Мийра, преди Айона да измисли какво да каже, — с огромно удоволствие бих влязла. Но имам задачи за вършене. Обаче може да се видим в бара по-късно, където ще съм на твое разположение, освен ако вече не си планирала нови приключения с Бойл.

— Мога да отделя малко време за едно питие с приятелка. Вярваш ли в прераждането?

— Това е сериозен въпрос. — Мийра побутна назад шапката си. — Какво го провокира?

— Питах се защо някои връзки са толкова лесни, толкова естествени, сякаш вече са били създадени някога и просто продължават наново. При мен така се получи с теб, с Брана и Конър. И с Бойл. Дори с Фин.

— Май не съм склонна да отхвърля нищо. Човек свиква с доста, когато най-добрата му приятелка на света е вещица. Но мисля, че до голяма степен зависи от това, че ти си отворена за тези връзки. Търсиш ги, това е истината. Трудно е да не отвърнеш със същото, дори и да не си особено отворен човек по принцип.

— Ти не си ли?

— По принцип не. Общувам с много малко хора. Така има по-малко стрес, тъй да се каже.

— Тогава съм благодарна, че ме включи в кръга си. Ще се видим ли в бара? След час-два?

— Чудесно.

— Благодаря, че ме докара.

Айона скочи от колата и махна за довиждане. Харесваше й идеята, че е отворена за нови връзки, както и перспективата да излезе навън с приятелка. Може би щеше да убеди Брана да се присъедини към тях — нещо като импровизирана вечер по женски.

А след това, ако имаше късмет, щеше да завърши вечерта с приключение с Бойл.

Доволна от плана си, тя бутна рязко вратата.

— Нека уроците започнат, а после можем да… о, извинете. Не забелязах, че имаш компания… клиент.

Поколеба се на прага, понеже не можеше да реши дали да влезе, или да излезе, но после позна жената, която стоеше до плота с братовчедка й.

— О, здравей. Запознахме се още първата ми вечер в Ашфорд, в ресторанта. Ти си дъщерята на Мик. Аз съм Айона — добави тя, след като жената само стоеше на място, изчервена и зяпнала безмълвно.

— Спомням си, да. Баща ми често говори за теб.

— Той е страхотен. Още една от причините да си харесвам работата. Извинете, че ви прекъснах. Ще ида…

— Не, не, няма проблем. Аз тъкмо си тръгвах. Благодаря, Брана, ще си вървя вече. Предай поздравите ми на Конър.

Побърза да излезе навън, докато пъхаше малко шишенце в джоба на палтото си.

— Съжалявам. Знам, че понякога имаш клиенти тук, макар че повечето пазаруват в магазина в селото.

— Малко тук, малко там. — Брана прибра няколко банкноти в чекмеджето. — Онези, които идват тук, често търсят нещо, което не продавам в магазина.

— О.

— Не съм лекар, но съм дискретна. Но в този случай ще ти кажа, тъй като не е чак такава тайна, каквато Кейлин си мисли, а и може да дойде време, когато и теб ще те помолят за същото.

Вдигна черпак и сипа бледозлатиста струя крем през фуния, за да го напълни в шишенце, при което във въздуха се разнесе ухание на мед и бадеми.

— Има един красив италианец, който е дошъл да работи в ресторанта на чичо си в Голуей. Нашата Кейлин се запознала с него на едно парти преди няколко седмици и оттогава се срещат понякога. Аз го видях, когато двамата дойдоха в магазина, и мога да кажа, че е чаровен като принц и двойно по-красив. — Продължаваше да работи, докато говореше, пълнеше шишенца, които после забърсваше, преди да ги запечата. — Кейлин е луда от любов по него, а и кой може да я вини? Аз самата щях да му се хвърля на врата, ако бях тръгнала да си търся мъж. И други си мислят същото, което, изглежда, него не го притеснява. Че и защо да го притеснява? — добави тя, докато връзваше тънка златна панделка около гърлото на шишенцето. — Но Кейлин не иска да го дели с други и смята, че красивият италианец има нужда от съвсем мъничко помощ, за да се врече във вярност само на нея. Решила, че аз мога да й помогна.

— Не те разбирам.

Брана остави готовото шишенце в кашон за пренасяне.

— Търсеше любовна отвара и беше готова да плати трудно заработени сто евро за нея.

— Любовна отвара ли? Можеш ли да правиш такава?

— Да можеш и да искаш са две съвсем различни неща. Има си начини, естествено. Винаги има начини, но няма нищо по-опасно или по-болезнено и неблагодарно от това да правиш магии, свързани с чувствата.

— Отказала си й. Защото така ще отнемеш правото му на избор. И защото не бива да използваш магията за печалба.

С ловки движения Брана завърза следващата панделка.

— Всяка магия е за печалба — в един или друг смисъл. Когато искаш нещо или вярваш в нещо, искаш да защитиш или възпреш някого. Този крем тук прави кожата мека и уханна и така повдига самочувствието на онази, която го използва, както и предизвиква реакция у онзи, който усети уханието му. Аз го правя, някой го купува и ми плаща за това. Ето ти печалба.

— Предполагам, че и така може да се гледа на нещата.

— Може. Колкото до правото на избор, понякога се месим и в това, колкото и добронамерени да сме. И затова трябва да сме готови да платим цената, защото магията не е безплатна. — Вдигна глава и тъмносивите й очи срещнаха тези на Айона. — Нито за нас, нито за никого.

— Тогава защо й отказа?

— Чувствата са магия сами по себе си, нали? Любовта и омразата са най-силни и дълбоки. Моята философия е да не се меся в чувствата, да не ги насочвам в една или друга посока, не и с магия. Рискът е голям. Ами ако любовта вече съществува и е готова да разцъфне? Ако я подсилиш, може да се превърне в мания. Или пък този, който е платил за магията, може да си смени желанието. Или да има друг човек, който е влюбен и също заслужава да бъде обичан, а да се окаже пренебрегнат заради магически трик. Има много въпроси и неизвестни. Не се занимавам с любовни отвари и подобни на тях. Ти сама ще решиш какво е мнението ти по въпроса, но за мен е неетично и прекалено опасна граница, която не искам да пресичам.

— Да, неетично е. И още повече че просто няма да е справедливо. — За Айона това бе дори по-важно. — Да, разбирам какво казваш. В много случаи няма справедливост в магията. Но любовта трябва да е — не знам как да се изразя — свята. Хората трябва да са свободни да обичат когото обичат.

— И да не обичат, когато не обичат. Затова й отказах и винаги ще го правя.

— Какво й продаде вместо това?

— Отвара за истина. Сама ще реши дали да я използва. Ако го направи, двамата ще могат да кажат какво чувстват, какво искат и очакват. Ако не, може да продължи да се наслаждава на това, което има, докато го има. Мисля, че няма да използва отварата. Страхува се от магията и не е готова за истината.

— Ако го обича, ще иска да я чуе.

Брана се усмихна и подреди следващото шишенце в кашона.

— Точно там е работата. Тя е луда по него и страстно го желае, но изобщо не е близо до истинската голяма любов. Само й се иска да е. Любовта не се пречупва от истината, дори и да го искаш.

Вратата се отвори. Кател влезе с подтичване и след него — Фин.

— Дами. — Отметна разрошената си от вятъра коса. — Чух, че сме имали неприятности. Добре ли си, скъпа? — попита той Айона.

— Да. Добре съм.

— Радвам се. Но все пак искам да знам всички подробности и какво се планира, след като е ясно, че ще има и следващи атаки.

— Бойл не дойде ли с теб?

— Зает е с ветеринаря, а Конър е на разходка с клиенти, затова ще трябва само двете да ми обясните всичко.

— Бойл също е бил там. — Брана занесе кашона на един рафт в задната стаичка. — И той знае всички подробности.

— Той вижда нещата по един начин. Аз искам да знам как тя ги вижда.

— Имаме работа, Фин. Нужно й е повече знание, повече тренировки.

— Тогава ще ти помогна за уроците. — Сякаш всичко вече бе решено, той свали палтото от гърба си.

— Имаме различни… подходи двамата с теб.

— Така е, а за Айона ще бъде от полза да види и опита разликите.

— Този навик да говорите за мен в трето лице, докато съм пред очите ви, е ужасно досаден — отсече Айона.

— Много е грубо — съгласи се Фин. — Права си. Искам да помогна и щом приключим със задачите, много бих искал лично да ми кажеш какво се случи и как си го усетила ти — от твоя гледна точка, Айона. Ако обичаш.

— Аз… имам уговорка да се видя с Мийра после. Но… — Айона погледна през рамо към братовчедка си и видя как тя въздъхна и сви рамене. — Можем да я поканим да дойде тук, както и Бойл. Би било най-разумно, според мен, всички да се съберем и да поговорим за случилото се, да обсъдим какво ще правим по-нататък.

— Добре. Ще се погрижа да ни донесат храна. Няма нужда отново да готвиш за цяла орда, Брана.

— Вече съм направила сос, който мислех да поднеса със спагети. Лесно ще добавя още, за да стигне за всички.

— Тогава ще се обадя на другите. — Той извади телефона си. — После започваме уроците.