Нора Робъртс
Тъмната вещица (2)

Втора глава

За седмица, после две, беше здрава и силата й бе голяма. Кеван я нападаше, притискаше я, опитваше се да се промъкне, но тя го удържаше на разстояние.

Трънката цъфтеше, както и кокичетата, а светлината вече напомняше повече за пролетта, отколкото за зимата.

Всяка нощ Сърха търсеше Дайхи в пламъците. Когато можеше, говореше с него, рискуваше да му прати духа си, за да й донесе обратно неговото ухание, гласа му, докосването му — и да остави нейното при него.

За да даде сили и на двамата.

Не му казваше нищо за Кеван. Магията беше нейният свят. Неговият меч, юмрукът му, дори и сърцето му на воин не можеха да победят някого като Кеван. Колибата, която беше само нейна, преди да вземе Дайхи за мъж, трябваше да пази само тя. Децата, които бяха създали заедно, трябваше да опази сама.

И все пак броеше дните до Белтейн, до мига, в който щеше отново да го зърне да язди към дома.

Децата й бяха добре и се учеха. Някакво гласче в главата й я подтикваше да ги научи на всичко, което може, колкото е възможно по-скоро. Тя не го поставяше под съмнение.

Прекарваше часове наред нощем на светлината на свещта и огъня, за да записва заклинанията си, рецептите, дори и мислите си. И когато чуеше воя на вълка или блъскането на вятъра, не му обръщаше внимание.

Два пъти я викаха до замъка, за да лекува, и тя вземаше децата си, за да поиграят с други деца и да ги държи под око, както и за да видят те уважението, което се полагаше на Тъмната вещица.

Защото името и всичко, което то означаваше, щеше да бъде тяхното наследство.

Но всеки път, когато се върнеха у дома, й беше нужна отвара, за да си върне силата, която бе изцедена от лечителските заклинания, които правеше за нуждаещите се.

Макар да копнееше за мъжа си и за здравето, което се опасяваше, че никога няма да се възстанови напълно, тя учеше децата си на занаята всеки ден. Стоеше зад Иймън, когато той викаше Рой — вече повече негов, отколкото неин, както беше редно. Наблюдаваше с гордост как малката й дъщеря яздеше Аластар, дръзка като истински воин.

И знаеше — с гордост и тъга — колко често Брана и вярната й хрътка Кател, обикалят из гората.

Дарбата беше тяхна, но също така и детството. Грижеше се да има музика, игри и невинни занимания, доколкото й бе възможно да осигури.

Имаха посетители — такива, които идваха за заклинания или за мехлеми, или които търсеха отговори на въпроси, които се надяваха да намерят любов или богатство. Помагаше на онези, на които можеше, приемаше даровете им. И гледаше към пътя, винаги гледаше пътя — макар да знаеше, че ще минат седмици, преди любимият й да се върне у дома.

Заведе ги да поплуват по реката с малката лодка, която баща им бе направил, в един ден, когато вятърът бе утихнал и небето бе повече синьо, отколкото сиво.

— Казват, че вещиците не могат да прекосят водата — заяви Иймън.

— Така ли казват? — Сърха се засмя и обърна лице към лекия бриз. — А ето че сме тук и се носим по водата съвсем спокойно.

— Донал го каза, от замъка.

— Това, че го казва и дори, че го вярва, не го прави истина.

— Иймън накара една жаба да полети за Донал. Беше като хвалба.

Момчето изгледа мрачно малката си сестра и щеше да добави сръчкване или ощипване, ако майка им не гледаше.

— Летящите жаби може да са забавни, но не е добре да хабиш дарбата си за забавления.

— Беше тренировка.

— Потренирай, като ни уловиш малко риба за вечеря. Не по този начин — добави предупредително Сърха, когато синът й вдигна ръце над водата. — Магията не е отговор за всичко. Човек трябва да знае как да се погрижи за себе си и без нея. Дарбата не бива да се пилее за нещо, което можеш да свършиш с ума си и ръцете си или с повече мускули.

— Обичам да ловя риба.

— А аз — не. — Брана седеше мрачна, докато малката лодка се носеше по реката. — Само седиш, седиш и чакаш, чакаш. Предпочитам да ида на лов. Поне ще сме в гората и можем да хапнем заешко за вечеря.

— И утре можем да го направим. Тази вечер ще ни чака риба, ако брат ти има късмет и е ловък. А може и картофен пай.

Отегчена, Брана подаде въдицата на сестра си и се загледа над водата към замъка с дебелите му каменни стени.

— Не искаш ли да живееш там, мамо? Чух жените да си приказват. Казаха, че всички сме добре дошли.

— Имаме си дом и макар някога да е бил само сламена колиба, той е оцелял по-дълго от онези стени. Оцелял е, когато са владеели О’Конър, преди династията на Бърк. Крале и принцове идват и си отиват, скъпа моя, но домът остава завинаги.

— Харесва ми как изглежда замъкът, толкова величествен и голям, но повече харесвам нашата гора. — Момичето за миг облегна глава на рамото на майка си. — Могат ли Бърк да вземат дома ни?

— Биха могли да се опитат, но са достатъчно мъдри, че да уважават магията. Нямаме какво да делим с тях, нито те с нас.

— Ако се опитат, татко ще се бие с тях. А също и аз. — Вдигна очи към майка си. — Дървла от замъка ми каза, че Кеван е прогонен.

— Това вече го знаеш.

— Да, но тя казва, че той се връща и спи с жените. Шепне им нещо на ухо и всяка си мисли, че е нейният собствен мъж. Но на сутринта знаят. Плачат. Каза също, че си дала на жените билки, които да го държат надалеч, но… той подмамил една от прислужничките в кухнята, завел я в блатото. Никой не може да я намери.

Знаеше за това, както знаеше и че момичето от кухнята никога няма да бъде намерено.

— Играе си с тях и използва слабите, за да храни егото си. Силата му е черна и студена. Светлината и огънят винаги ще го побеждават.

— Но той се връща. Дращи по прозорците и по вратите.

— Не може да влезе. — Но усети мраз в кръвта си.

Точно в този миг Иймън извика и когато издърпа рязко въдицата, на нея проблесна сребриста риба.

— Късмет и ловкост — засмя се Сърха и грабна мрежата.

— И аз искам да хвана една. — Тийгън се наведе нетърпеливо над водата, сякаш можеше да види някоя риба.

— Надяваме се да хванеш, тъй като ще ни трябва повече от една, макар и толкова голяма. Браво на теб, Иймън.

Хванаха още три и ако тя помогна на бебчето си малко, магията бе използвана с любов.

Сърха загреба с веслата обратно под лъчите на слънцето, галена от лекия бриз и заслушана в гласовете на децата си.

Какъв хубав, прекрасен ден, мислеше си тя, а и пролетта бе толкова близо, че почти можеше да я усети.

— Изтичай у дома, Иймън, и почисти рибата. Ти започни с картофите, Брана, а аз ще се погрижа за лодката.

— Аз ще остана с теб. — Тийгън пъхна ръчичка в тази на майка си. — Мога да ти помогна.

— Така е и ще трябва да донесем вода от реката.

— На рибите харесва ли им да ги хващаме и да ги ядем?

— Не мисля, че им харесва, но това е тяхното призвание.

— Защо?

Това, повтори си отново мислено Сърха, докато завързваше здраво лодката, бе първата дума на Тийгън.

— Нима боговете не са сложили рибата във водата и не са ни дали на нас разум, за да направим мрежи и въдици?

— Но сигурно им е по-приятно да плуват, отколкото в огъня.

— Предполагам. Затова трябва да сме внимателни и благодарни, когато ядем.

— Ами ако не ги хванем и изядем?

— Щяхме да сме гладни през повечето време.

— Дали си говорят под водата?

— Ами аз никога не съм разговаряла с някоя риба. Ела тук. — Сърха загърна по-здраво пелерината на Тийгън около телцето й. — Става студено. — Вдигна очи и видя как облаци закриват слънцето. — Може да извие буря през нощта. Най-добре да се прибираме.

Докато се изправяше, се появи мъглата. Сива и мръсна, тя пълзеше като змия над земята и поглъщаше светлината на деня.

Не беше буря, осъзна Сърха. Заплахата вече бе тук.

Тя избута Тийгън зад гърба си, когато Кеван се надигна от мъглата.

Беше облечен в черно, изпъстрено със сребристи нишки — като звезди в среднощно небе. Косата му се спускаше на вълни до раменете като абаносова рамка на суровото му и красиво лице. В очите му, тъмни като циганско сърце, имаше сила и удоволствие, докато оглеждаше безсрамно Сърха.

Тя ги усещаше като дръзки ръце върху кожата си.

На врата му висеше голям сребърен медальон във формата на слънце с огромен камък — като проблясващо червено око — в средата му. Това бе нещо ново, помисли си тя, усетила черната му сила.

— Милейди — каза той и й се поклони.

— Не си добре дошъл тук.

— Ходя където си поискам. И какво да видя — жена и малкото й дете, сам-самички. Изкушение за разбойници и вълци. Нямаш мъж, който да те пази, Сърха Тъмната. Аз ще те придружа.

— Сама се пазя. Върви си, Кеван. Пилееш си напразно времето и силите. Никога няма да се покоря на някого като теб.

— Ще се покориш. Сливането с мен е твое предопределение. Видях го в кълбото.

— Виждаш само лъжи и желания, не е истина, нито съдба.

Той само се усмихна и също като гласа му и усмивката бе прелъстителна.

— Заедно ще владеем тази земя, както и всяка друга, която пожелаем. Ти ще носиш скъпи дрехи в ярки цветове и ще окичиш тялото си със скъпоценности.

Той завъртя ръце. Тийгън зяпна, когато видя майка си, облечена в червено като кралица, с бляскави бижута и златна корона, обсипана със скъпоценни камъни.

Също толкова бързо Сърха махна с китката си и отново бе облечена в обикновена черна вълна.

— Не са ми нужни и не искам твоите цветове и блясък. Остави ме на мира, мен и децата ми, иначе ще изпиташ гнева ми.

Но той се засмя и звукът, отронил се от гърлото му, говореше за зловеща наслада.

— Чудно ли е, любима моя, че не искам друга, освен теб? Твоят огън, твоята красота и сила — всичко е предопределено да бъде мое.

— Аз съм жена на Дайхи и винаги ще бъда.

С пренебрежително сумтене Кеван щракна с пръсти.

— Дайхи се вълнува повече от своите битки, своите игри и дребните си войни, отколкото от теб и от палетата, които си му родила. Колко пъти луната се е напълнила и е намаляла, откакто за последен път е споделил ложето ти? Студено ти е през нощта, Сърха. Усещам го. Ще ти покажа удоволствия, които никога не си изпитвала. И ще те направя нещо повече от това, което си сега. Ще те направя богиня.

Страхът се опитваше да пропълзи във вените й, както мъглата пълзеше по земята.

— Ще умра от собствената си ръка, преди да легна с теб. Ти искаш само още сила.

— А ти си глупачка, ако не я искаш. Заедно ще смажем всички, които се изправят срещу нас, ще живеем като богове, ще бъдем богове. И за всичко това аз ще ти дам онова, за което сърцето ти жадува.

— Не знаеш какво е на сърцето ми.

— Бебе в утробата ти, за да замести изгубеното. Моят син, роден от теб. По-силен от всеки друг в миналото и за в бъдеще.

Прониза я болезнена тъга за загубата и я обзе ужасен страх заради мъничкото зрънце на желание дълбоко в нея за онова, което той предлагаше. Нов живот, който да расте вътре в нея, силен и истински.

Усетил този страх, Кеван пристъпи по-близо.

— Син — промълви той. — Жив в утробата ти. Растящ там, роден силен и славен като никой друг. Дай ми ръката си, Сърха, и аз ще ти дам онова, за което копнее сърцето ти.

Тя потръпна за миг, само за миг, тъй като всички богове знаеха колко силно желае този живот.

И докато тя трепереше, Тийгън изскочи иззад полите й. Хвърли камък и улучи Кеван по слепоочието. Тънка струйка кръв, тъмно, тъмночервена, потече по бледата му кожа.

Очите му станаха жестоки и той замахна. Преди ударът му да се стовари, Сърха го избута с огромно усилие на волята.

Вдигна Тийгън и я стисна в прегръдките си.

Вятърът плющеше около нея, вихър, роден от яростта й.

— Ще те убия хиляди пъти, ще те измъчвам десет хиляди години само ако докоснеш детето ми. Кълна се във всичко, което съм.

— Ти ме заплашваш? Ти и недоносчето ти? — Впери поглед в лицето на Тийгън и усмивката му се превърна в смъртоносна. — Хубаво мъниче. Красиво като рибата във водата. Дали да не те хвана и изям?

Макар да се притискаше до майка си, макар да трепереше, Тийгън не се уплаши.

— Махай се!

Пробудена от ярост и страх, младата й неопитна сила избликна навън и нанесе удар като с камъка. Сега кръвта потече от устата на Кеван и усмивката му премина в ръмжене.

— Първо ти, после брат ти. Сестра ти… малко трябва да узрее първо, защото и тя също ще ми роди синове. — С върха на пръста си обра кръвта от лицето си и я размаза върху амулета. — Щях да ги пощадя заради теб — обърна се той към Сърха. — Сега ще ги видиш как умират.

Сърха притисна устни до ухото на Тийгън.

— Не може да те нарани — зашепна тя, после с ужас видя как Кеван се променя.

Тялото му се измени, усука се като мъглата. Амулетът грееше, камъкът се завъртя, докато очите му заблестяха в същото червено като на камъка.

Черна козина покри тялото му. От пръстите му пораснаха нокти. После сякаш се изсипа върху земята и изви назад глава. Нададе вълчи вой.

Бавно и внимателно Сърха остави Тийгън на земята зад гърба си.

— Не може да те нарани. — Помоли се това да е вярно и магията, която бе вложила в медния амулет, да може да я предпази и от това му проявление.

Със сигурност бе продал душата си за черната магия.

Вълкът оголи зъби и скочи.

Тя го отблъсна — протегна длани и събра всичката си сила, така че от дланите й бликна ярка бяла светлина. Когато удари вълка, той изкрещя почти като човек. Но продължи да атакува отново и отново, скачаше към нея, тракаше със зъби, а очите му бяха едновременно диви и ужасяващо човешки.

Острите му нокти се протегнаха, закачиха полите на Сърха и ги разкъсаха. Тогава писъкът на Тийгън прониза въздуха.

— Махай се, махай се!

Тя замеряше вълка с камъни, които се превръщаха в огнени топки, когато стигнеха до него, така че мъглата замириса на изгоряла плът и козина.

Вълкът отново се хвърли напред, надал силен вой. Тийгън се препъна назад, докато Сърха замахваше към него. Пелерината на малката се разтвори. От медния амулет, който носеше, избухна син пламък — остър и пронизващ като стрела. Улучи хълбока на вълка и го жигоса със знака на пентаграма.

С вой на нетърпима болка вълкът политна назад. Докато размахваше лапи и хапеше напразно въздуха, Сърха събра цялата си мощ и го замери със светлината си, с надеждата и силата си.

Светът избухна в бяло, заслепявайки я. Отчаяна, тя потърси сляпо ръчичката на Тийгън и падна на колене.

Мъглата изчезна. Всичко, което бе останало от вълка, бе изгорената земя във форма на тялото му.

Хленчеща, Тийгън стискаше здраво майка си, заровила глава в скута й — сега беше само едно дете, уплашено от чудовищата, които бяха прекалено истински.

— Стига вече, няма го. Няма страшно. Трябва да се приберем у дома. Трябва да си вървим, миличката ми.

Но нямаше сили дори да се изправи. Направо й се плачеше, задето е паднала толкова ниско. Някога би могла да събере достатъчно сила да полети над гората с детенцето си в ръце. Сега краката и ръцете й трепереха, гърлото й гореше, а сърцето й биеше толкова бързо и силно, че туптеше в слепоочията й.

Ако Кеван събереше сили, ако се върнеше…

— Тичай у дома. Знаеш пътя. Тичай вкъщи. Аз ще те последвам.

— Оставам с теб.

— Тийгън, прави каквото ти казвам!

— Не, не. — Търкайки очички с ръце, Тийгън упорито поклати глава. — И ти ще дойдеш. Ела.

Стиснала здраво зъби, Сърха успя да се изправи на крака. Но след две крачки просто се свлече отново на колене.

— Не мога, миличката ми. Краката не ме държат.

— Аластар ще те носи. Ще го повикам и той ще ни заведе у дома.

— Можеш ли да го повикаш от толкова далеч?

— Ще дойде много бързо.

Тийгън се изправи на здравите си крачета, вдигна ръце.

— Аластар, Аластар, силен и непокорен, чуй зова ми и ела при мен! Тичай бързо, тичай смело да намериш онзи, който е в нужда!

Тийгън прехапа устни, обърна се към майка си.

— Брана ми помогна с думичките. Хубави ли са?

— Много са хубави. — Млади, помисли си Сърха. Прости и чисти. — Кажи ги още два пъти. В числото три има силна магия.

Тийгън я послуша, после отново започна да гали косата на майка си.

— Пак ще се оправиш, когато се приберем у дома. Брана ще ти направи чай.

— Да, ще ми направи. Ще оздравея, като се прибера у дома. — Помисли си, че това беше първият път, в който лъжеше детето си. — Намери ми хубава, здрава пръчка. Мисля, че ще мога да се облегна на нея и да вървя бавничко.

— Аластар ще дойде.

Макар да се съмняваше, Сърха кимна.

— Ще го пресрещнем. Намери ми здрава пръчка, Тийгън. Трябва да се приберем преди тъмно.

Още докато Тийгън се изправяше, чуха тропота на копита.

— Идва! Аластар! Тук сме, тук сме!

Бе призовала своя пазител, помисли си Сърха и силна гордост прониза умората й. Тийгън изтича напред да посрещне коня, а Сърха отново се надигна и с мъка се задържа на крака.

— Ето те и теб, същински принц сред конете! — Тя с благодарност притисна лице към Аластар, докато той я побутваше с муцуна. — Ще ми помогнеш ли да се кача? — обърна се тя към Тийгън.

— Той ще ти помогне. Научих го на един номер. Пазех го за завръщането на татко. Коленичи, Аластар! На колене. — С весел смях Тийгън махна с ръка.

Конят наведе глава, после сви предните си крака и коленичи.

— О, каква си ми умница!

— Хареса ли ти номерът?

— Страхотен е. Наистина чудесен. — Сърха сграбчи гривата му и се издърпа върху коня. Пъргава като катеричка, Тийгън скочи отгоре му пред нея.

— Само се дръж за мен, мамо! Двамата с Аластар ще те заведем у дома.

Сърха стисна здраво момиченцето през кръста и се довери изцяло на детето и на коня. Всяка крачка от галопа й причиняваше болка, но всяка крачка ги водеше по-близо до дома.

Когато приближиха поляната, видя по-големите си деца — Брана, стиснала меча на дядо си, и Иймън с нож в ръка — да тичат към тях.

Смели, толкова смели.

— Обратно към дома, връщайте се! Тичайте обратно!

— Лошият човек се появи — извика Тийгън. — И се превърна във вълк. Аз го замерих с камъни, Иймън, също като теб.

Гласовете на децата — въпросите им, вълненията, проблясъците на страх — всичко се завихри като ехо в главата на Сърха. Обля я пот. Отново стисна здраво гривата на Аластар, бавно се свлече на земята. И залитна, когато светът помръкна в сиво.

— Мама е болна. Има нужда от чая си.

— Вътре — успя да каже тя. — Залостете вратата.

Чу как Брана раздава заповеди, изричайки ги като капитан — донеси вода, стъкни огъня — и сякаш се понесе в безтегловност вътре, където тялото й се отпусна тежко в стола.

Хладна кърпа на главата. Топла силна напитка, галеща гърлото й. Утихване на болката, разсейване на мъглата.

— Почини си сега. — Брана галеше косата й.

— По-добре съм. Имаш силна дарба на лечител.

— Тийгън каза, че вълкът е изгорял.

— Не. Наранихме го, вярно е, заболя го, но е жив. Ще оживее.

— Ще го убием. Ще му заложим капан и ще го убием.

— Може и дотам да стигнем, когато съм по-силна. Той има повече мощ, отколкото преди, с тази смяна на телата. Не мога да знам каква цена е платил за тази сила, но сигурно е висока. Сестра ти го беляза. Тук. — Сърха стисна с ръка лявото си рамо. — Със знака на пентаграма. Търсете този знак, пазете се от него и от всеки, който носи белега.

— Ще се пазим. Не се тревожи сега. Ще направим вечеря и ще се почувстваш по-силна, след като хапнеш и си починеш.

— Ще направиш едно заклинание за мен. Точно както ти казвам. Направи заклинанието и ми донеси амулета. Вечерята може да почака, докато го свършиш.

— Това ще те направи ли по-силна?

— Да.

Брана направи амулета и Сърха го постави на врата си, до сърцето. Изпи още малко отвара и макар да нямаше апетит, хапна малко насила.

Заспа, сънува и щом се събуди, видя Брана, която стоеше на пост.

— Бягай в леглото си. Късно е.

— Няма да те оставим. Ще ти помогна да си легнеш.

— Ще остана тук, до огъня.

— Тогава и аз ще поседя с теб. Редуваме се. Ще събудя Иймън, когато дойде неговият ред, а Тийгън ще ти поднесе чая сутринта.

Прекалено изтощена, за да спори, и толкова горда от тях, че не искаше да ги кори, Сърха само се усмихна.

— Така ли било?

— Докато се оправиш.

— По-добре съм, наистина. Магията му беше толкова силна, толкова черна. Трябваше да събера всичко, което имам, и дори повече, за да я спра. Нашата Тийгън… щеше да се гордееш с нея. Беше толкова устремена и силна. Ами ти, как тичаше към нас, понесла меча на дядо си!

— Много е тежък.

Смехът им подейства добре.

— Той беше едър мъж с дълга червена брада колкото ръката ти. — Въздъхна и погали с длан главата на Брана. — Щом не искаш да се качиш в леглото си, направи си удобно местенце тук на пода. И двете ще поспим малко.

Когато детето й заспа, Сърха изрече заклинание, което да направи сънищата на Брана хубави и сладки.

И се обърна към огъня. Беше време, крайно време, да повика Дайхи у дома. Нуждаеше се от неговия меч, от силата му. Нуждаеше се от него.

Затова отвори ума си за огъня и отвори сърцето си за любовта.

Духът й полетя над хълмове и поля — през нощта, през гори и над води, където плуваше луната. Прелетя цялото разстояние, което ги делеше, чак до лагера на техния клан.

Той спеше близо до огъня, а лунната светлина го обгръщаше като одеяло.

Когато тя се настани до него, устните му се извиха и ръката му я обгърна.

— Ухаеш на домашно огнище и горски поляни.

— Трябва да се върнеш у дома.

— Скоро, любима. Две седмици, не повече.

— Още утре трябва да яхнеш коня и да бързаш колкото можеш. Сърце мое, воине мой. — Обхвана лицето му с длани. — Нуждаем се от теб.

— И аз от теб. — Той се претърколи и се наведе над видението й, сведе устни към нейните.

— Не в леглото, макар че копнея за теб силно. Всеки ден, всяка нощ. Нуждая се от меча ти, искам да си до мен. Кеван ме нападна днес.

Дайхи скочи, ръката му посегна към меча.

— Ранена ли си? Децата?

— Не, не. Но за малко. Той става по-силен, а аз — по-слаба. Боя се, че не мога да го удържа.

— Няма по-силна от теб. Той никога няма да докосне Тъмната вещица.

Сърцето я заболя заради вярата му в нея, понеже вече не я заслужаваше.

— Не съм добре.

— Какво има?

— Не исках да те товаря с грижи и… не, заради моята гордост е. Ценях я твърде високо, но сега я отхвърлям. Страх ме е от онова, което предстои, Дайхи. Боя се от него. Не мога да му се опълча без теб. Заради децата ни, заради живота ни, ела си у дома.

— Тръгвам тази нощ. Ще събера мъжете си и тръгваме за вкъщи.

— Призори. Изчакай зората, защото мракът е негов. И бързай.

— Два дни. Ще бъда у дома при теб след два дни. И Кеван ще усети острието на меча ми. Кълна се.

— Ще те търся и ще те чакам. Твоя съм за цял живот и за пребъдното.

— Оздравявай, вещице моя. — Той вдигна ръцете й към устните си. — Само това искам от теб.

— Ела си у дома и ще оздравея.

— Два дни.

— Два дни. — Целуна го и го притисна силно и здраво. И отнесе целувката със себе си, докато прелиташе обратно над лунното отражение и зелените хълмове.

Върна се в тялото си много, много изморена, но и по-силна. Магията между тях бе истинска, силна и здрава.

Два дни, помисли си тя и затвори очи. Докато той яздеше към нея, тя щеше да си почива, да остави магията отново да я изпълни. Децата щяха да са наблизо, под светлината на деня.

Заспа отново и отново сънува.

И в съня си видя, че той не дочака изгрева. Яхна коня си на лунна светлина, под студеното звездно небе. Лицето му бе сурово, докато конят му танцуваше върху коравата земя.

Конят му се втурна устремно и далеч задмина конете на тримата мъже, които го придружаваха.

Под лунната светлина и тази на звездите Дайхи яздеше към дома, към семейството си, към жена си. Към Тъмната вещица, която обичаше повече от живота си.

Когато вълкът изскочи от мрака, той едва имаше време да извади меча от ножницата. Дайхи замахна, но проряза само въздух, когато конят му се изправи на задни крака. Мъглата се надигна като сива стена и го хвана в капан, отдели го от другарите му.

Той се биеше, но вълкът скачаше над острието отново и отново, тракаше с челюсти, замахваше зловещо с нокти и пак изчезваше в мъглата. За да изскочи от нея отново.

Тя литна към него, извиси се над хълмовете и отвъд морето.

Усети, когато челюстите го захапаха, когато кръвта бликна от сърцето му — и от нейното. Сълзите й се изсипаха като порой и отмиха мъглата. Извика името му и се свлече на земята до тялото му.

Опита най-силното си заклинание, най-могъщата магия, но сърцето му не искаше да бие отново.

Когато стисна ръката на Дайхи в своята и извика за милост към богинята, чу смеха на вълка в мрака.

Брана потрепери насън. Преследваха я сънища, изпълнени с кръв, ръмжене и смърт. Бореше се да избяга от тях, да се освободи. Искаше при майка си, при татко си, искаше да намери слънцето и топлината на пролетта.

Но я обгръщаха облаци и студ. Вълкът излезе от мъглата и застана на пътя й. А от оголените му зъби капеше топла кръв.

С приглушен вик тя скочи от завивките си и стисна здраво амулета. Сви колене към тялото си и ги стисна здраво, отърка мокрото си от сълзи лице в бедрата си, за да го изсуши. Не беше бебе, което плаче от лоши сънища.

Беше крайно време да събуди Иймън и после да се надява на по-спокойни сънища в собственото си легло.

Извърна глава, за да провери как е майка й, и видя празния стол. Разтърка очи с юмручета и тихичко я повика, докато се изправяше.

Видя Сърха, просната на пода между огъня и стълбата към тавана, неподвижна като труп.

— Мамо! Мамо! — Ужасът я сграбчи в лапите си, когато се хвърли към тялото на майка си. С разтреперани ръце тя обърна Сърха и притегли главата й в скута си. Повтаряше името й отново и отново като молитва.

Твърде бледа, твърде неподвижна, твърде студена. Поклащайки се ритмично, Брана реагира, без да мисли, без да планира действията си. Когато топлината бликна в нея, тя я преля в майка си. Треперещите й ръце се пристиснаха силно, здраво върху сърцето на Сърха, а главата й се отметна назад, докато очите й се замъглиха и вторачиха невиждащо. Черният пушек в тях теглеше към светлината и запращаше стрели от нея в майка й.

Топлината се изля навън, студът проникна вътре, докато, трепереща цялата, тя се отпусна немощно напред. Небето и морето се сливаха, светлината и мракът кръжаха наоколо. Болка, каквато никога не бе изпитвала, пронизваше корема й, разкъсваше сърцето й.

После изчезна и след нея остана само изтощението.

Отнякъде много отдалеч чу воя на хрътката си.

— Не, стига толкова. — Гласът на Сърха бе дрезгав, накъсан и слаб. — Спри. Брана, трябва да спреш.

— Имаш нужда от още. Ще намеря още.

— Не. Прави каквото ти казвам. Усмири дъха си, усмири мислите, усмири сърцето си. Дъх, мисли, сърце.

— Какво има? Какво е станало? — Иймън се появи с трополене по стълбата. — Мамо!

— Аз я намерих. Помогни ми, помогни ми да я качим в леглото.

— Не, не в леглото. Няма време — каза Сърха. — Иймън, пусни Кател вътре и събуди Тийгън.

— Будна е, тук е.

— О, ето те, малката ми. Не се плаши.

— Има кръв. По ръцете ти има кръв.

— Да. — Потискайки мъката си, Сърха се загледа в ръцете си. — Не е моя.

— Донеси кърпа, Тийгън, ще я измием.

— Не, не носи кърпа. Котлето. Донеси ми свещите и книгата, и солта. Всичката сол, която имаме. Наклади огън, Иймън, а Брана да ми направи чай — нека да е силен.

— Ще направя.

— Тийгън, бъди добро момиче и иди да събереш цялата храна, която имаме.

— Ще пътуваме ли някъде?

— Ще пътуваме, да. Нахрани животните, Иймън, да, още е рано, но ги нахрани добре, после вземи колкото можеш повече овес за Аластар.

Пое чашата от Брана, отпи голяма глътка, изпи всичко до дъно.

— Хайде, върви да събереш багажа, дрехите ви, одеяла. Вземи меча, ножа, всички монети, бижутата, които баба ми остави. Всичко, което ми е оставила. Всичко, Брана. Не оставяй нищо ценно. Събери всичко и побързай. Бързо! — сопна се тя и Брана хукна.

Време, помисли си Тъмната вещица, идва и си отива. А сега й бе останало толкова малко. Но достатъчно. Щеше да се погрижи да е достатъчно.

Остана тихо на мястото си, докато децата вършеха каквото им бе наредила. Събираше сили, призоваваше дарбата си.

Когато Брана слезе долу, Сърха стоеше с изправен гръб и вдигната глава. Кожата й грееше топло, имаше цвят върху бузите й, а в очите й — устрем и енергия.

— Вече си добре!

— Не, мила моя, не съм добре и никога вече няма да бъда. — Вдигна ръка, преди Брана да може да каже нещо. — Но съм силна за този миг и в тази нужда. Ще направя каквото трябва, както и ти. — Погледна към сина си, към малката си дъщеря. — Както и всички вие. Преди слънцето да изгрее, ще тръгнете. Стойте в гората, вървете на юг. Не излизайте на пътя, докато не се отдалечите достатъчно. Намерете братовчедка ми Ейлиш от клана О’Дуайър и й разкажете всичко. Тя ще направи каквото може.

— Всички ще тръгнем.

— Не, Иймън. Аз оставам тук. Трябва да си силен и смел, да пазиш сестрите си, както и те теб. Аз няма да понеса пътуването.

— Аз ще те излекувам — настоя Брана.

— Не е по силите ти. Така е предопределено. Но няма да ви оставя сами и безпомощни. Онова, което съм, което имам, ще живее във вас. Един ден ще се върнете, защото това е домът ви, а домът е изворът. Не мога да ви върна невинността, но ще ви дам сила. Застанете до мен, защото вие сте сърцето и душата ми, кръвта и костите ми. Вие сте всичко мое. Затварям аз кръга и нищо тъмно няма да влезе.

Пламъци плъзнаха по пода и с трепването на ръката й огънят се разгоря под котлето. Тя сведе поглед към ръцете си, въздъхна само веднъж, после пристъпи напред.

— Това е кръвта на баща ви. — Простря ръце над котлето и кръвта се изля от тях. — А това са моите сълзи и вашите. Той идваше да ни защити, яздеше към дома, защото аз го помолих. Капан, заложен от Кеван, използващ моя страх, моята слабост. Той отне живота на баща ви, както ще отнеме и моя. Живота ми, но не и духа, не и силата.

Коленичи и прегърна здраво разплаканите си деца.

— Искам да ви утешавам до сетния си дъх, но няма време за тъга. Не забравяйте кой ви е създал, кой ви обичаше и знайте, че отивам при него, за да бдя над вас.

— Не ни отпращай. — Тийгън хлипаше на рамото на майка си. — Искам да остана при теб. Искам татко.

— Вие ще отнесете моята светлина с вас. Винаги ще бъда с вас. — Ръцете й вече бяха чисти и бели и Сърха избърса сълзите от бузата на дъщеря си. — Ти си моята светлина, надеждата ми. Ти си моят смел син. — Целуна пръстите на Иймън. — Сърцето ми. И ти, моята опора, вечно търсещата. — Тя обхвана с длани лицето на Брана. — Моята сила. Вземете ме с вас. А сега, да направим заклинанието заедно. Стойте до мен! Повтаряйте след мен и правете като мен.

Тя протегна ръце.

— С кръв и сълзи прогонваме страховете си. — Размаха ръка над котлето и течността в него започна да бълбука. — Щипка сол четири пъти, да затвори и залости вратата. Бурени — да спират, плодове — да заслепяват. Децата ми той не ще види и те ще бъдат здрави и свободни. Красиви листенца, обагрени с омраза, с ухание сладостно, за да го подмамят. Да кипне всичко в огън и дим и от таз отвара да се задави Кеван. Когато го повикам, ще дойде той при мен. Както казах, тъй да бъде.

Светлината блесна и всички в кръга пламнаха в нея.

Тя призова Хеката, Бриджит, Мориган и Баба Ката, събирайки сила и мощ от богините. Въздухът потрепери, сякаш се разтвори и разцепи. Отекнаха гласове, докато Сърха стоеше с високо вдигнати ръце — едновременно в молитва и команда.

Димът стана кървавочервен, затули стаята. После се завихри и се върна обратно в котлето.

С блеснали очи Сърха изсипа отварата в едно шишенце, запечата го и го пъхна в джоба си.

— Майко — прошепна Брана.

— Тук съм и винаги ще бъда. Не се страхувайте от мен или от онова, което ще ви дам сега. Мъничката ми. — Хвана ръчичките на Тийгън. — То ще расте в теб, докато и ти растеш. Винаги ще бъдеш добра и ще питаш „защо“. Винаги ще се бориш за онези, които не могат да се борят. Вземи това.

— Горещо е — каза Тийгън, когато ръцете й заблестяха в тези на майка й.

— Ще изстине, докато не ти потрябва. Сине мой. Ти ще летиш и ще се бориш. Винаги ще бъдеш верен и силен. Вземи това.

— Ще взема теб. Ще те пазя.

— Пази сестрите си. Брана, първородната ми. Толкова много искам от теб. Твоята дарба вече е силна, а сега ти давам още. Повече, отколкото на Тийгън и на Иймън, както е редно. Ти ще създаваш и твориш. Когато обичаш, няма да престанеш. Винаги ще бъдеш тази, към която се обръщат най-напред, и винаги ще носиш товара. Прости и вземи това.

Брана остана без дъх.

— Гори!

— Само за миг. — И в този миг Сърха преживя мъката на хиляди години. — Отвори се! Вземи го! Живей!

Остави съвсем малко, само необходимото, после се свлече на пода, когато свърши. Вече не беше Тъмната вещица.

— Вие сте Тъмната вещица, една в тримата. Това е моят дар и моето проклятие. Всеки от вас е силен, а заедно сте още по-силни. Един ден ще се върнете. Сега вървете, бързо. Денят настъпва. Помнете, че сърцето ми тръгва с вас.

Но Тийгън я стискаше здраво, риташе и плачеше, докато Иймън я дърпаше настрани.

— Изведи я навън, качи я на Аластар — тихо се обади Брана.

Но Иймън първо коленичи до майка си.

— Ще отмъстя за баща си и за теб, майко. Ще защитавам сестрите си с живота си. Кълна се.

— Гордея се с теб, синко. Ще ви видя пак. Мъничето ми — прошепна тя на Тийгън. — Ще се върнеш. Обещавам ти.

Брана се обърна към сестричката си, прокара длан над главата й. И Тийгън потъна в сън.

— Вземи я, Иймън, и всичко, което можеш да носиш. Аз ще донеса останалото.

— Ще ти помогна. Имам сила — настоя Сърха. И нямаше намерение да допуска Кеван в дома си.

Докато товареха коня, Брана се вгледа в очите на майка си.

— Разбирам те.

— Знам.

— Няма да позволя да им се случи нищо. Ако ти не успееш да унищожиш Кеван, потомците ти ще го сторят. Дори и да минат хиляда години, твоята кръв ще го победи.

— Нощта преваля, вървете бързо. Аластар ще ви отведе достатъчно далеч през деня. — Устните й потрепериха, преди с усилие на волята да ги стисне. — Има нежно сърце нашето мъниче.

— Ще се грижа за нея. Обещавам ти.

— Тогава това ми е достатъчно. Тръгвайте, вървете, иначе всичко ще е било напразно.

Брана се качи на коня зад брат си и унесената в сън сестричка.

— Ако аз съм твоята сила, майко, то ти си моята. И всички, които ще се родят след нас, ще знаят за Сърха. Всички ще почитат Тъмната вещица.

През замъглени от сълзи очи тя се загледа напред и срита коня в галоп.

Сърха остана загледана в тях, продължи мислено да ги следи, докато яздеха в мрака на гората, надалеч от нея. Към живота.

И с пукването на зората тя извади отварата от джоба си, изпи я. Зачака появата на тъмния.

Той дойде с мъглата, но се появи в образа на мъж, привлечен от уханието й, от блясъка на кожата й. От силата й, сега измамна, но могъща.

— Мъжът ми е мъртъв — каза тя безизразно.

— Твоят мъж стои пред теб.

— Но ти не си просто мъж като другите мъже.

— Повече от другите. Ти ме повика, Сърха Тъмната.

— Аз не съм жена като останалите, а нещо повече. Нуждите искат своето. Силата привлича сила. Ще ме направиш ли богиня, Кеван?

Алчността и похотта накараха очите му да потъмнеят и го заслепиха, помисли си Сърха.

— Ще ти покажа много повече, отколкото можеш да си представиш. Заедно ще имаме всичко, ще бъдем всичко. Трябва само да се слееш с мен.

— Ами децата ми?

— Какво за тях? — Погледът му се премести върху колибата. — Къде са те? — попита той и понечи да я заобиколи.

— Спят. Аз съм тяхна майка и искам да ми дадеш дума, че ще бъдат в безопасност. Не можеш да влезеш, докато не ми я дадеш. Не мога да се слея с теб, докато не се закълнеш в това.

— Няма да пострадат от мен. — Усмихна се отново. — Кълна ти се.

„Лъжец, помисли си тя. — Мога да прозра в ума ти и в тъмната бездна на сърцето ти.“

— Тогава ела и ме целуни. Нека бъда твой, както ти си моя.

Дръпна я рязко към себе си, усука жестоко косата й в ръката си, за да наведе главата й назад. И притисна силно устни в нейните.

Тя отвори своите устни и поела към смъртта в сърцето си, позволи на езика му да обходи устата й. Остави отровата да си свърши работата.

Той залитна назад, стиснал гърло.

— Какво си направила?

— Победих те. Унищожих те. И с последния си дъх те проклинам. В този ден и в този час призовавам цялата си мощ. Ще изгориш и ще умреш в мъки, ще знаеш, че Тъмната вещица те е убила. С това моята кръв проклина твоята вовеки. Както казах, тъй да бъде.

Той запрати срещу нея цялата си сила, макар кожата му да бе започнала да пуши и да почернява. Тя падна окървавена, измъчена, но вкопчена в живота. Искаше да види гибелта му.

— Всичко, което идва от теб, да бъде прокълнато — успя да промълви тя, докато пламъците избухваха вътре в него и крясъците му пронизваха въздуха. — Моята смърт за неговата — прошепна тя, когато от магьосника останаха само черни въглени да тлеят на земята. — Така е редно. Така е справедливо. Сторено е.

Тогава се предаде, освободи духа си и остави тялото си до колибата в зелената гора.

А когато мъглата се завихри, нещо помръдна в черните въглени.