Нора Робъртс
Тъмната вещица (8)

Осма глава

В края на работния ден Айона си позволи да се замисли за магията. На какво щеше да я научи Брана днес? Какво ново чудо ще види, усети, сътвори? Взе си довиждане с конете и с колегите си, преди да си тръгне.

И забеляза Бойл в офиса му, сбърчил вежди и стиснал ожулени юмруци, затънал в канцеларска работа.

Определено имаше тръпки в стомаха й, помисли си тя. Не че възнамеряваше да флиртува с шефа. Освен това нямаше как да знае дали той си няма цял куп приятелки. Или, което бе още по-стряскащо, дали изобщо я намира за привлекателна.

И бездруго не търсеше романтична връзка или сложни отношения. Трябваше здраво да си стъпи на краката в новия си живот, да научи повече за пробуждащите се в нея сили — и да ги овладее до съвършенство, ако искаше да е от полза за братовчедите си.

Когато й предстоеше да се изправи срещу древно зло, не можеше да си позволи да се разсейва от секси вежди или широки рамене, или…

— Влизай или излизай — нареди й Бойл, без да спира да трака по клавиатурата си. — Стига си се помайвала.

— Съжалявам. Аз, хм, не бях сигурна дали… Приключих за днес — осведоми го тя.

Той вдигна поглед и за миг очите им останаха приковани. После изсумтя и отново се върна към работата си.

Ръцете сигурно го боляха, помисли си тя. Направо можеше да усети как пулсират от болка.

— Наистина е добре да сложиш лед върху пръстите си.

— Нищо им няма. И по-зле е било.

— Сигурно, но ако са така подпухнали и сковани или още по-лошо, ако се инфектират, няма да си от голяма полза тук.

— Не ми е нужна медицинска сестра, благодаря.

Упорит е, каза си наум. Но тя — също. Върна се и взе чантата с нещата за първа помощ, няколко пликчета с лед. После решително прекрачи прага на офиса му.

— Някои биха казали, че се държиш стоически и мъжествено — подхвана тя и си придърпа един стол. — Но аз смятам, че просто се цупиш като дете, защото ръцете те болят.

— Боят ми хареса, затова не се цупя. Прибери това.

— Когато свърша с него. — Взе антисептичния лосион, стисна китката му. — Малко ще щипе.

— Не ставай… мамка му! Мътните го взели.

— Истинско бебе — доволно отбеляза тя, но духна лекичко върху парещото място. — Щом си тръгнал да удряш някого с голи юмруци, сега ще си платиш.

— Ако си против юмручния бой, значи си на грешното място. Или по-скоро в грешната страна.

— Не съм против — тоест в определени случаи, а този негодник си го заслужаваше. Само остави това да постои тук, докато почистя и тази. — Сложи лед върху едната му ръка, докато се погрижи за другата. — Отлично знаеше какво да правиш. Да не си се боксирал в колежа?

— В известен смисъл. — Примирен, а и понеже леденото пликче върху пръстите му беше истинска наслада, той се отпусна леко на стола си. — Да не би да се опитваш да подпалиш ръката ми, за да я пречистиш?

— Ще пари само за минутка. В какъв смисъл?

Погледът, който й отправи, можеше да се опише само като кръвнишки. Винаги се бе чудила как точно изглежда един кръвнишки поглед.

— Задаваш много въпроси.

— Само един — изтъкна тя. — А и говоренето ще те разсее. В какъв смисъл?

— Господи. Издържах се в университета, като се биех. Бой с голи юмруци, така че днешната история не е нищо ново за мен. Знам как да се погрижа за себе си.

— Тогава трябваше вече да си го направил. Трудно е да си плащаш образованието по този начин.

— Не и ако ти харесва, не и ако печелиш.

— При теб е било и двете.

— Харесваше ми повече, когато печелех, и това се случваше достатъчно често.

— Браво на теб. Така ли се сдоби с този белег на веждата?

— Това е друг въпрос. Беше друг вид бой — сбиване в бара и една счупена бутилка. Тъй като и аз бях пил, рефлексите ми бяха забавени.

— Късметлия си, че не си останал без око.

Изненадан от отговора й и от деловия й тон, той повдигна същата тази вежда.

— Не бяха чак толкова забавени.

Тя само се усмихна.

— Смяна на ръцете.

Бяха големи, отбеляза тя. Силни, с къси пръсти и широки длани. Загрубели ръце на човек, който работи с тях, а това предизвикваше уважението й.

— Фин ми каза за кобилата и за облога.

Този път не я изгледа кръвнишки, само леко се намести на стола си.

— Фин много обича историите и да ги разказва също.

— Искам да се запозная с нея.

— Държим я в голямата конюшня. Още е малко плашлива с непознати, трябва й повече време и много грижи.

— Как я наричаш?

Той отново помръдна на стола, както вече й бе известно, че прави, когато е притеснен или се чувства неловко.

— Казва се Дарлинг^[1]. Подхожда й. Няма ли да свършваш с това вече?

— Почти съм готова. Харесва ми, че си го надпил, за да получиш коня, който е имал нужда от теб. И ми хареса, че го ступа здравата днес. Сигурно не е хубаво от моя страна. Родителите ми се опитаха да ме възпитат като човек, който не би одобрил това. Но не успяха.

Тя вдигна глава и очите му отново се озоваха вперени в нейните.

— Не можеш да бъдеш нещо, което не си.

— Не, наистина не можеш. За тях аз съм едно леко разочарование, което в известен смисъл е по-лошо от това да си сериозно разочарование. Затова сега много се старая да не бъда никакво разочарование за самата себе си.

Тя се облегна назад.

— Готово. — И нежно улови пръстите му, за да огледа внимателно кокалчетата. — По-добре са.

О, да, помисли си тя, когато очите им отново се срещнаха. Пърхане в корема и потръпване, както и лек световъртеж на всичкото отгоре. Щеше да нагази в големи неприятности, ако не внимаваше.

Бойл бе този, който се дръпна.

— Благодаря. По-добре тръгвай. Имаш задачи.

— Имам. — Пресегна се да вземе аптечката, но той я спря.

— Аз ще се оправя. Утре в осем.

— Тук съм.

Когато тя си тръгна, той остана загледан мрачно в ръцете си. Още усещаше докосването й върху тях. Едно по-различно парене. Вдигна очи и забеляза Фин на прага, облегнат небрежно на рамката на вратата. Усмихна се.

— Не започвай и ти.

— Красиво момиче. Схватливо, жизнено. И ако бе вдигнала още малко градуса на флиртуването, щеше да се наложи да затворя вратата, за да останете сами.

— Нищо подобно не е имало. Беше си втълпила, че трябва да се погрижи за ръцете ми, това е всичко.

— Съвсем не е всичко и ти отлично го знаеш, братко мой. Мислиш за нея даже и когато си казваш, че не бива да го правиш.

И какво, ако беше така, нали беше мъж все пак? Но съвсем не бе глупав и неразумен.

— Тя е братовчедка на Конър и работи за нас. Не мога да мисля за нея по друг начин.

— Глупости. Тя е красива жена, умна и достатъчно силна, за да направи своя личен избор — както вече е доказала. Колкото до силата й, това вече леко те тревожи.

Бойл се облегна назад и бавно кимна, без да откъсва очи от тези на Фин.

— Тревожи ме какво означава тя и какво може да се наложи да правите всички вие, както и аз, тъй като съм свързан с вас. Това трябва да е най-важното и за теб сега. Не е време за флиртуване.

— Ако не сега, то кога, след като това може да бъде краят за всички ни? Предпочитам да умра, след като съм спал с жена, а не преди това.

— Аз предпочитам да остана жив и да спя с жената, след като битката е спечелена.

Фин се развесели и отвърна с усмивка.

— Първо си изяж десерта. Винаги можеш да поискаш още. Ще пояздя навън с Аластар да видя как се държи.

— Към Брана ли отиваш?

— Не, още не. Не е готова. Нито пък аз.

Останал сам, Бойл се върна към мрачните си мисли. Трябваше да се подготвят, каза си той, спомнил си воя в мъглата. Всеки един от тях.

 

 

В края на седмицата Айона седна в леглото си малко преди шест сутринта. Бе прекарала последната си нощ в замъка. Толкова много й се искаше да се прибере у дома при братовчедите, но пък за да го направи, трябваше да напусне това вълшебно място.

Нямаше да има вече весели камериерки, които да разтребват стаята й и да й носят чай с бисквити. Нито смайващи с изобилието си закуски в ресторанта. Нямаше да може да се сгуши под завивките нощем, заслушана във вятъра или дъжда — или и в двете — и да си представя, че се намира в тринайсети век.

Готова беше да замени всичко това за семейството. Сделката си я биваше.

Беше събрала почти целия си багаж предната вечер, но сега стана, за да довърши и да сметне колко да остави като бакшиш за камериерките. После и да си вземе душ за последен път в замъка.

Остана й половин час, преди Конър да дойде да я вземе — по негово настояване — затова се зае да упражнява уменията си.

Перата бяха най-безопасното нещо, като се замисли човек. Брана бе отказала да я учи на нещо ново, докато не овладееше напълно четирите елемента. И то според високите стандарти на самата Брана.

Въпреки молбите й, подмазването и изнудването, братовчедка й не бе отстъпила и сантиметър.

Затова щеше да ги овладее до съвършенство.

Поне се бе научила да вдига във въздуха цял куп перца, а не само едно.

В сумрака на утрото тя успокои съзнанието си и се пресегна към силата си. Изпъна ръце и си представи как въздухът се издига, топъл и нежен бриз, леко погалване като въздишка.

С леко потрепване белите перца се надигнаха, отделиха се едно от друго, запърхаха и се завъртяха във въздуха. Тя ги вдигна още по-високо, накара ги да подскочат леко, да се превъртят бавно. Бавно, бавно, повтаряше си тя. С нежно докосване.

Вдигна високо ръце, завъртя се около себе си и ги видя да повтарят движението й. В радостта си тя забърза малко темпото.

Завъртане, пирует, красивите бели перца повтаряха точно движенията й. Нагоре, надолу, плавен пирует, идеален кръг, после стройна бяла колона.

— Усещам го — прошепна тя. — Наистина. Прекрасно е.

Засмя се и се завъртя бързо — и пак, и пак. Разпери ръце и перцата се разделиха на две и оформиха два въртящи се кръга. Серпентини, осморки, после отново едно пухкаво облаче.

— Шест плюс. Дори и Брана ще трябва да ми даде най-висока оценка за това.

Силно и рязко потропване на вратата я накара да извика стреснато. Перцата паднаха и я покриха цялата.

— По дяволите!

Тя ги изтръска от раменете си. Издуха ги от лицето си и отиде към вратата.

— Наруши концентрацията ми — подхвана тя. — Тъкмо бях… О, Бойл.

— Навсякъде има перушина. Да не си скъсала възглавницата?

— Не. Това са моите перца. Какво правиш тук? — Раздразнението й се смени с тревога. — Нещо не е наред ли? Кой е пострадал?

— Всичко е наред. Никой не е пострадал. Конър го извикаха в школата за соколи. Имало проблем с водопровода, а той е сръчен в ръцете. На мен се пада да те закарам. Багажът ти събран ли е?

— Да. Съжалявам. Можех да помоля някой от хотела да ме закара.

— Вече съм тук, така че да грабваме нещата ти.

— Добре. Благодаря. Трябва само да почистя тук. Перцата.

— Хм. — Пресегна се и я изненада с лекото докосване на пръстите му по косата й. — Ето още няколко — каза той и й ги подаде.

— О. Добре. — Коленичи на пода и се зае да събира перцата.

— Някакви особено ценни перца ли си разпиляла наоколо?

— Съвсем обикновени са.

— Ами тогава просто ги остави. Камериерката ще се оправи. Ще ти трябва цял час да ги събереш от пода.

— Няма да оставя тази каша на Шиниъд. — Събра с пръсти още няколко, после седна на пети. — Каква глупачка съм.

— Нищо няма да кажа.

— Чакай. Чакай малко. — Изправи се на крака, пое си въздух. Първо да успокои съзнанието си, напомни си тя сама.

И вдигна перцата във въздуха. С доволна въздишка ги събра накуп, после сви пръсти в шепа и ги остави да паднат в ръцете й.

— Видя ли това? — Грейнала от радост, тя му протегна шепи. — Видя ли?

— На сляп ли ти приличам?

— Толкова е хубаво. Чувствам го толкова истинско. Гледай сега.

Рязко вдигна ръце, перцата политнаха и тя отново ги накара да танцуват, да се въртят, да слизат надолу, после нагоре, а след това отново ги улови в шепи.

— Красота. Упражнявах се дни наред и най-после го мога. Наистина го усещам.

Все така грейнала, тя вдигна очи към него. И замря. Всичко замря за миг.

Той я гледаше по обичайния си начин — право в очите. В неговите не видя почуда, нито смях, нито пък раздразнение.

Пламтяха от страст.

— О. — Въздъхна и следвайки сърцето си, се наведе лекичко към него.

Той отстъпи назад, бързо и категорично се дръпна.

— Вече събра перцата си. — Мина покрай нея и свали двата куфара от леглото. — Вземи някоя чанта. Ако остане нещо, ще се върна после.

— Само якето и лаптопът ми. Аз ще ги взема. Съжалявам. — Силно засрамена, тя пъхна перцата в пликчето и го затвори добре. — Предполагам, че просто се увлякох и не те разбрах правилно. Мислех, че ти… но явно не е било така.

— Няма ли да тръгнеш най-сетне? — Резките му думи я удариха като шамар през лицето. — Всички имаме работа за вършене.

Вдигна куфарите, сякаш бяха пълни с въздух, и мина бързо край нея.

— Добре. Хубаво! Разбрах. Повтарям, голяма глупачка съм. Не те привличам изобщо, стана ми ясно. Няма защо да се държиш като грубиян.

Напъха пликчето с перцата в чантата на лаптопа.

— И преди са ме отблъсквали и някак съм оцелявала. Повярвай ми, нямам намерение да ти се хвърлям на врата, така че не е нужно да ми биеш шута за всеки случай. Голямо момиче съм — добави тя, грабвайки якето и шала си. — Сама съм отговорна за своите…

Той пусна куфарите с трясък и я накара да подскочи.

— Говориш адски много.

С тези думи той я дръпна рязко. Изненадана, тя се залепи за него и едва успя да си поеме въздух, преди да вдигне брадичката й нагоре. И да се нахвърли на устните й като човек, умиращ от глад.

Груба и сурова целувка, която не ти оставя избор, освен да се държиш здраво. Сякаш избухваха пламъци и ехтяха в цялото й тяло. Би залитнала назад, ако не я бе вдигнал във въздуха.

Замаяна, заслепена, тя обви с ръце врата му и се понесе върху вълната на страстта.

Само след секунди усети как той безцеремонно я пуска на земята.

— Това поне ти затвори устата.

— О…

Отново вдигна куфарите.

— Ако искаш да те закарам, по-добре се размърдай.

— Какво? — Прокара пръсти в косата си. — Какво беше това?

— Наистина си глупачка. Естествено, че ме привличаш. Всеки мъж с кръв във вените би бил привлечен. Не е там въпросът.

— Значи, не е. Тогава къде е?

— Не възнамерявам да направя каквото и да било в това отношение. И ако ми зададеш само още един въпрос, ще оставя тези куфари и можеш сама да стигнеш до дома на Брана.

— Аз само лекичко се наведох към теб — измърмори тя, докато навличаше якето си. — Ти си този, който ме сграбчи. — Взе чантата с лаптопа си и излезе с вдигната глава от стаята.

— Така беше — каза той. — Което ме прави още по-голям глупак.

Айона стискаше здраво устни по време на краткото пътуване. Нямаше да отрони и дума. Костваше й огромни усилия, тъй като имаше много за казване, но нямаше да му достави това удоволствие.

По-добре да го игнорира. По-мъдро бе да не казва нищо.

Не, реши тя, по-силната позиция бе да остане мълчалива.

В мига, в който си го помисли, камионът се разтърси, сякаш се бе натъкнал на невидима преграда на гладкия път.

Бойл й хвърли кратък, многозначителен поглед.

Тя ли го бе направила? Айона стисна здраво ръце, борейки се да не покаже радостта си. Нима наистина бе вдигнала цял камион? Без да го е искала, но все пак бе голямо постижение след работата й с перцата.

Замисли се дали да не опита отново, просто за да види дали ще се получи, но за късмет, Бойл спря пред къщата на Брана.

Скочи от камиона и понечи да заобиколи отзад, за да свали куфарите си. После размисли. Той ги беше натоварил, значи можеше и да ги разтовари. Завъртя се на пети и тръгна право към входната врата.

Сънената Брана й отвори, преди да е почукала.

— Навреме си.

— Той подрани. Благодаря отново, че ме приемаш в дома си.

— Да видим дали ще ми бъдеш толкова благодарна и след седмица-две. Добро утро, Бойл. Ако се каниш да занесеш тези куфари чак до горе, втората врата вляво. Ще ти покажа стаята ти — продължи Брана и я поведе по тясното стълбище. — Моята е отзад, а тази на Конър — отпред. Аз имам собствена баня, тъй като това бе едно от най-важните неща, когато достроявахме къщата. Да делиш баня с него, е изпитание, което сега сама ще преживееш.

— Нямам нищо против.

— Ако продължиш да твърдиш същото след седмица-две, значи, си лъжкиня. Но така ще бъде.

Леглото с обикновена табла от железни пречки, боядисани в меко бяло, бе разположено срещу прозорец с изглед към гората и дантелени перденца. Таванът следваше скосяването на покрива и така се оформяше уютна ниша за малко бюро и стол с плетена възглавничка на седалката.

Тоалетката, която също бе малка, грееше с изрисуваните цветя на същия кремавобял фон като таблата на леглото. Малка саксия с детелини с цъфнали бели камбанки стоеше отгоре й. Стените бяха боядисани в същото наситенозелено, което служеше като фон за цветните репродукции на хълмовете, гората и градините.

— О, Брана, чудесна е. Толкова е хубава. — Айона погали с пръсти меката като пух завивка, ярка експлозия от виолетово, мораво и лавандулово, сгъната в долния край на леглото. — Много ми харесва. Страшно съм ти благодарна.

Този път Брана бе малко по-подготвена за ентусиазираната й прегръдка, но не и за лекия подскок.

— Моля, няма за какво, а ако искаш да промениш нещо…

— Нищичко не бих променила. Така е идеално.

— Къде ги искаш? — попита Бойл откъм вратата с тон, в който съвсем ясно се долавяше раздразнението му.

Айона се обърна и замечтаното й изражение бързо се смени с ледено такова.

— Няма значение. Благодаря.

Приел буквално думите й, той ги пусна от вътрешната страна на вратата, като се постара пръстите му да не прекрачат прага.

— Ами, аз ще тръгвам вече.

— За къде бързаш? — В главата на Брана напираха хиляди въпроси, свързани с потоците енергия — топли и студени — които струяха като ручеи в стаята, но усмивката и гласът й останаха спокойни. — Ще ти направя закуска за отплата.

— Благодаря ти за предложението, но имам работа. В девет е достатъчно рано да дойдеш тази сутрин. Настани се спокойно тук.

Тръгна си рязко и изтрополи с ботуши по стъпалата.

— Е, какво беше това? — попита Брана, но забеляза пламъка в очите на Айона и вдигна ръка. — Задръж, докато слезем в кухнята. Имам чувството, че ще ми трябва още кафе, преди да те изслушам.

Поведе я надолу, после наля две големи чаши кафе.

— Хайде сега, излей си душата.

— Дойде и потропа на вратата. Аз тъкмо се упражнявах с перцата. Вече го мога, Брана. Ще ти покажа. Но той наруши концентрацията ми и навсякъде се разпиляха перца, обаче аз ги събрах и му показах какво мога. Бях развълнувана и щастлива — как иначе? Но не съм сляпа, нито глупава.

Докато говореше, крачеше гневно из кухнята и махаше възбудено с едната си ръка. Брана държеше под око кафето в чашата й, в случай че плисне над ръба.

— Знам кога един мъж се кани да те целуне. Познавам този поглед. И ти го знаеш — каза тя и посочи с пръст Брана.

— Вярно е, и в повечето случаи това е един чудесен поглед.

— Точно така. И понеже беше чудесен, аз се поддадох или щях да го направя. Имам предвид, за бога, та аз само леко се наклоних към него, а той се дръпна така, сякаш съм го боднала с горяща пръчка.

— Хм — отрони Брана и взе един тиган.

— Почувствах се като глупачка. Знаеш как те кара да се чувстваш такова нещо. Е, вероятно не знаеш — размисли Айона. — Та кой ли мъж би се дръпнал далеч от теб? Но аз пламнах — и не в добрия смисъл на думата. Засрамих се. Затова се извиних. Просто съм разбрала погрешно сигналите, това е всичко, съжалявам. Вярно, може и да съм се разбъбрила малко повече, но се чувствах ужасно глупаво и напълно объркана, защото по-рано си мислех, че двамата с Мийра са двойка, но тя ми каза, че не са, затова си позволих да открехна тази врата, което не бях направила дотогава заради Мийра, защото не крада чужди мъже. Освен това той ми е шеф, а не е хубаво да се забъркваш с шефа. Но после го направих и стана още по-лошо. Та, значи, тъкмо се извинявах и се опитвах да представя случката като нещо незначително, а той взе, че ме сграбчи.

Брана спря за миг, докато пържеше яйца с бекон.

— Така, значи?

— Дръпна ме към себе си и ме зацелува, докато мозъкът ми не бликна през ушите, а темето ми направо хвръкна в небето. — Тя издаде звук, сякаш нещо избухва, рязко вдигна ръце нагоре, после ги смъкна. — И само след около пет секунди просто ме пусна на земята и подхвърли някаква гадна забележка как ми бил затворил устата, и каза, че е време да тръгваме.

— Бойл Макграт не става за поет.

— По дяволите поезията. Нямаше нужда да ме скастря така.

— Не, не е трябвало да го прави. — Във веселия й тон се промъкна съчувствие. — Доста е безцеремонен нашият Бойл и понякога това погрешно се тълкува като жестокост, но по принцип не е жесток.

— Явно е нарушил правилото заради мен.

— Бих казала, че е точно така — след като те е целунал, докато мозъкът ти протече през ушите. Ти работиш за него, така че положението е доста неловко. Това е сериозен аргумент за него.

— Но аз…

— Ето, сложи това на масата. — Подаде на Айона чиния с яйца и бекон върху дебел резен препечен хляб. — Сутрешните драми винаги възбуждат апетита ми. — Брана взе своята чиния и кафето си и седна до масата. — Едно ще ти кажа, той е принципен човек. Не бива да се мами, краде или лъже. Не бива да се отнасяш зле с животните, нито да се възползваш от по-слабите. Не бива да си търсиш боя, което се превърна в негов принцип през последните няколко години, но и не бива да бягаш от битка. Стоиш твърдо зад приятелите си и не кръшкаш от почерпка в бара. Никога не закачаш чужда жена и не даваш дума, освен ако не смяташ да я удържиш.

— Аз не си търсех боя и не съм ничия жена. Не съм по-слаба от него. Физически — да, но имам нещо повече. Мисля, че направо вдигнах камиона му във въздуха — пикапа — само малко, леко подскочи на пътя. Докато идвахме насам.

Още по-развеселена, Брана с удоволствие се зае със закуската си.

— Ядът подклажда силата. Ще трябва да се научиш да контролираш това. Сама каза, че той ти е шеф. И той си го е помислил, Айона. За него това е от значение, макар да може да се каже, че ти си направила първата крачка. Затова, ако те е целунал, така че да ти размекне мозъкът, можеш да си сигурна, че много го е искал, макар — също като повдигането на пикапа — да не е било преднамерено.

Доста замислена, Айона разряза сандвича в чинията си.

— Значи не мислиш, че го е направил, за да ми даде урок?

— О, не, не и Бойл. Не би му хрумнало подобно нещо. Бих казала — съдя само по казаното от теб засега — че онова, което ти е казал след това, е било само защото е бил ядосан на себе си. Онази вечер в бара ти хвърли няколко погледа.

— Той… Наистина ли?

— О, каква ситуация само. Братовчедка ми, моята тъмна сестра от едната страна, а от другата — мъжът, с когото съм приятелка открай време.

— Права си. Не бива да те поставям между нас.

— Не говори глупости. Сестрите са по-важни. Мисля, че му е минало през ум и е решил, че е против принципите му. И сега е ядосан и объркан, защото сам е объркал още повече нещата.

— Хубаво. — Айона си отряза нов залък с решителен жест. — Така и двамата ще сме ядосани и объркани. Но аз вече се чувствам по-добре, след като поговорих с теб. Знам, че си изливам всичко наведнъж, а ти… ами, ти не го правиш. Но искам да кажа, че ако някога имаш нужда да поговориш с някого, знам кога да млъкна и да слушам.

— Имаме да си говорим много. Сега, когато вече живееш тук, ще трябва да използваме добре времето. Имаш да учиш още много, а аз не знам колко още ни остава. Не мога да го видя, а това доста ме тревожи.

— Знам, че е нещо съвсем дребно, но успях да вдигна във въздуха всички перца наведнъж. Можех да ги насочвам, да сменям скоростта им, да ги завъртам. И сякаш нямаше нужда да се замислям за нищо, след като веднъж разбрах какво е. Просто го почувствах.

— Не е дребно нещо. Справяш се добре досега. Ако ставаше дума само да извадим наяве заложеното в теб, можехме да си дадем много време и щеше да бъде истинско удоволствие и за двете ни. — Брана погледна през прозореца към хълмовете. — Но не знам как или кога ще се появи. Не знам как изобщо е възможно това, след като е бил изгорен до пепел от могъща магия. Но той ще се появи, братовчедке, когато мисли, че е достатъчно силен, за да ни срази. Трябва да се погрижим да се провали.

— Ние сме четирима, така че…

— Трима — рязко отсече Брана. — Ние сме трима. Фин не е част от кръга.

— Добре. — Сенчеста територия, отбеляза си Айона. Щеше да се опита да стои настрани от темата, докато не й станеше малко по-ясна. — Трима сме, а той е сам. Това е голямо предимство.

— Той може и ще навреди на всички и на когото и да било, стига да победи. Ние сме обвързани от кръвта и занаята си, от всичко, което сме по природа, да не вредим никому. Той може и да не го разбира, но го знае.

Стана и отиде до задната врата. Когато я отвори, кучето влезе вътре. Айона не бе чула нищо.

— Кател ще те придружи до конюшнята, когато си готова да тръгнеш.

— Моето куче пазач?

— Харесва му да обикаля наоколо. Кеван ще започне да ти обръща повече внимание, когато силата ти пламне с нова мощ — не го забравяй.

— Няма. Кога ще ме заведете до онова място в гората?

— Скоро. Трябва да се приготвя. Имам работа. Иди си разопаковай багажа, преди да излезеш.

— Ще почистя тук. Не си длъжна да ми приготвяш закуска.

— Бъди сигурна, че няма да го правя, ако не съм в настроение — каза Брана с толкова непринуден тон, че с това накара Айона да се почувства още по-добре дошла. — И днес няма да разтребваш, но двамата с Конър ще се разберете кой кога ще го прави довечера. Ако аз готвя, то един от двама ви — или пък заедно — ще мие след това.

— Напълно справедливо.

— Имаме малка пералня и сушилня — макар когато времето е хубаво, да простираме навън прането — ето тук. Ще се уговорим как да си разпределим пазаруването и другите домакински задължения. Като дойде пролетта, има работа и в градината, но ти няма да докоснеш и стръкче трева, преди да съм убедена, че знаеш какво правиш.

— Нан ме научи. Много ме бива.

— Ще видим. Сигурно ще искаш да излезеш на разходка със сокол заедно с Конър.

— Много бих искала.

— Ще ти хареса, но не е само за удоволствие. Всеки от нас има своя водач, но сме по-силни, когато сме свързани с всеки от тях и те с нас.

— Добре. Ще дойдеш ли да видиш Аластар?

— Ще дойда скоро. Сега това е твоят дом и така ще е завинаги.

— Ти винаги си знаела къде е мястото ти. Не съм сигурна дали можеш да разбереш какво означава за мен най-сетне да изпитам чувството за принадлежност.

— Тогава върви и си подреди нещата. А когато се върнеш у дома, ще поработим. Това е за теб. — Брана вдигна ръка, стисна я в юмрук, после отново разтвори длан. В нея имаше сребърен ключ. — Не заключваме често вратите, но за всеки случай, с това ще можеш да си отвориш.

— Трябва да ми покажеш как се прави това — прошепна Айона и взе ключа, все още топъл от магията на Брана. — Благодаря ти.

— Моля, няма за какво. Ще бъда в ателието си, когато приключиш в конюшнята за днес. Ела там и бъди готова да се учиш.

— Непременно. — Очарована от перспективата, Айона хукна с танцова стъпка по стълбите.

Това сега бе домът й, помисли си отново Брана. Щеше да се грижи за него, да работи за изграждането му и един ден нямаше да има друг избор, освен да се бие за него.