Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (4)

Глава 1
Теменужена война

В Салем беше краят на април и ранните пролетни цветя разцъфтяваха — жълти, виолетови и бели минзухари в низините, лилиите в долините вече се бяха появили, а след това изчезнаха и на тяхно място израснаха разкошни зюмбюли и лалета с цвета на новоизлюпени пиленца. Теменужките растяха около езерата и реките по целия път до пристанището на града, а в долината цареше пълна тишина. Прасетата се бяха излегнали в своите кошари, а говедата и овцете спокойно се хранеха на раззеленилите се пасища.

В малките дървени къщи в селото слугините ставаха преди първи петли, за да изперат дрехите и да разпалят отново въглищата в почти изгасналите огнища. Докато жените обличаха корсети, фусти под роклите и слагаха белите си шапки, мъжете изпъваха бричовете и ботушите си и се приготвяха за работа.

В една точно определена къща, която се намираше в изключително важна ферма в покрайнините на селото, обхващащи част от Грейт Ривър и Индиън Бридж, прислужниците полагаха всички усилия да поддържат своите господари в нормално състояние или поне да ги накарат да не ругаят през цялото време. Фермата принадлежеше на някой си Мистър Томас Пътнам, най-големият брат и глава на клана Пътнам, красив, но строг и аскетичен мъж, който почти винаги гледаше със смръщен и навъсен поглед. Томас бе един от най-богатите и влиятелни мъже в Салем, въпреки че поради своето огорчение, не беше най-преуспелият човек. Тази титла принадлежеше на фамилията Потърс, които бяха богати земевладелци и на неговия полубрат Джоузеф Пътнам, който също участваше в бизнес сделките, които се реализираха на пристанището в град Салем.

Но в момента подобни класификации нямаха никакво значение. Мистър и мисис Пътнам и техните деца спяха спокойно в къщата, докато прислужниците и работниците във фермата започваха своята ежедневна работа. В тази прекрасна сутрин две млади прислужнички, Мърси Люис и Фрея Бошан, пълнеха големи кошове с мръсно спално бельо и домакински съдове, за да ги измият и изперат в близката река. Мърси беше на 16 години и беше сираче. Преди две години беше станала свидетел как индианците избиват цялото й семейство. Фрея, която беше една година по-малка, също беше станала прислужница, след като един ден Мърси я донесе почти умираща в ръцете си пред вратата на семейството.

Фрея знаеше своето име, но не помнеше нищо от миналото си и не разпознаваше хората около себе си. Може би беше оживяла след епидемия от едра шарка, но беше загубила паметта си по време на треската. Или, също като Мърси, беше станала свидетел на убийството на семейството си и ужасът от гледката я беше накарал да забрави всичко. Колкото и Фрея да се опитваше да се върне назад и да си спомни, не можеше. Тя не знаеше откъде беше дошла. Беше сигурна, че дълбоката болка и празнота, която усещаше в сърцето си, се дължеше на загубата на нейното семейство; знаеше, че те й липсват. Но колкото и да се напрягаше и опитваше, не можеше да си спомни нито майка си или баща си, нито някой брат или сестра. Сякаш миналото беше напълно изтрито от съзнанието й така, както вятърът отнасяше листата на дърветата.

Всичко, което Фрея знаеше, беше, че Мърси е нейна приятелка от самото начало и затова тя беше благодарна, че е намерила подслон в дома на семейство Пътнам. В тази огромна ферма с много малки деца, семейството я беше приело като допълнителна работна ръка.

След като събраха прането и съдовете, момичетата излязоха от къщата и по една прашна пътека се отправиха към реката, придържайки кошовете на хълбоците си. Червената коса на Фрея беше изумителна под сутрешните лъчи на слънцето и блестеше като ореол около главата й. От двете тя беше по-привлекателна с порозовели страни и млечна кожа. Походката й беше лека и пъргава, а устните — присвити в предизвикателна усмивка. Мърси също беше хубава с бледосините си очи и високо чело, но присвитите устни и напрегнато изражение на лицето й и придаваха по-предпазлив външен вид, който нямаше нищо общо с белезите по лицето и ръцете й. Тя се опита да скрие един своенравен рус кичур коса, който се изплъзваше изпод шапката. Спря на една цветна полянка и остави коша на земята.

— Давай, откъсни една — подтикваше тя Фрея, като коленичи на земята. — Откъсни една теменужка и нека да си направим теменужена война!

— Не, скъпа, не трябва да се бавим! Горката Ани се занимава с всичко сама — каза Фрея, като имаше предвид най-голямата дъщеря на Пътнам. — Не можем да я оставим сама да се грижи за малките, докато госпожата е неподвижна в леглото — каза тя.

Стопанката на къщата често се прибираше в стаята си, за да се възстановява от личните си драми и трагедии. Подобно на своя съпруг, Ан Пътнам беше лишена от наследство от своя богат баща, който със своята съпруга и синовете си упражняваше постоянен контрол над богатството си. Нейната битка срещу тях в съда се провали, а това я доведе до отчаяние и вътрешна разруха. Нещо по-лошо, след това трите й племеннички починаха една след друга от загадъчна болест, а нейната сестра, майката на момичетата и единствен близък приятел, също почина, най-вероятно от разбито сърце. Тяхната загуба остави мисис Ан Пътнам в много крехко физическо и душевно здраве.

Фрея напомни на Мърси, че нямат много време, за да спират и да берат цветя. Все още имаха много работа — стаите трябваше да се изметат и почистят, маслото трябваше да се разбие, ферментацията на бирата да се провери, да се съберат подпалките и да се приготви обяд.

— Да не говорим, че трябва да се приготви още сапун и още от онези златни свещи, които преподобният Париш беше поискал за олтара. Освен това трябва… — изреждаше тя, но Мърси се разсмя и постави пръст върху устните й, за да я накара да замълчи и я събори долу в тревата. Беше уморена да слуша непрестанно само за домакински задължения.

Фрея също се смееше, като закриваше устата си с ръка, защото се страхуваше някой да не ги чуе. Зелените й очи проблясваха срещу тези на Мърси.

— Какво, по дяволите, означава война на теменужките на зелената трева? — попита тя, докато слагаше коша си до този на приятелката си.

Мърси се усмихна.

— Избери своята теменужка, хитрушо! — каза тя.

Фрея се изчерви. Мърси знаеше всичко за Фрея и нейния опит с употребата на билки — това беше тяхната много добре пазена тайна. После тяхната господарка също узна, но не изгони Фрея. Когато Фрея пристигна, чу, че мисис Пътнам се оплаква от силно главоболие. Затова отиде в гората и набра мента, лавандула и розмарин и приготви силна отвара, която веднага подейства срещу болките. Госпожата беше много благодарна, но предупреди Фрея, че Томас не трябва да узнае за нейната дарба. Мистър Пътнам беше изключително благочестив мъж и можеше да реши, че талантът на Фрея се дължи на дявола, който се е вселил в тялото на момичето. Това обаче не спираше Ан да я пита постоянно за различни неща.

— Липсва ми сестра ми и всички деца, които умряха — разказваше тя.

— Момиче, можеш ли да направиш нещо за болката? — попита Ан. Фрея винаги се чувстваше задължена да помогне.

Ан често питаше Фрея дали може да види бъдещето — нейното и това на Томас. Щеше ли да има повече земя и повече пари?

Фрея беше чула от Мърси, че техните господари са били измамени, като са им били откраднати дялове от наследството на бащите им. Ан искаше да знае дали това положение щеше да се промени. Но Фрея не можеше да гледа в бъдещето точно както не можеше да гледа и в своето минало.

Мърси забеляза как Фрея избра една красива теменужка с тъмновиолетови цветове, като я отскубна от корена на стеблото. Мърси направи същото с обгорените си пръсти.

— Дръж своята теменужка и си пожелай нещо — каза Мърси и продължи с игрива усмивка: — Може би трябва да си пожелаем други две момичета да дойдат на наше място и да вършат нашата работа.

Фрея се засмя като затвори очи, мислейки за своето желание. Всъщност не беше нужно голямо усилие да го направи. Беше безумие да си представи тях двете по друг начин. Работата беше важна за обществото и за тяхното домакинство. Освен това имаше и нещо друго. Имаше нещо, което не можеше да се пожелае лесно и тя знаеше това. Затова не беше напълно сигурна, че трябва да си пожелава точно тяхното заминаване оттук.

На следващия ден Фрея откри, че може да накара предметите да се движат, без дори да ги докосва. Тя беше разбила маслото само мислейки, че трябва да свърши това, без изобщо да го докосва. Когато видя дръжката на вратата да се отваря сама, тя почти щеше да изкрещи. По-късно този следобед същото нещо се случи и с метлата, която сама почистваше стаята, сякаш я владееше дух. Фрея се опита да я спре, но не успя. Беше стресната и уплашена от гледката.

Какво ставаше с нея?

Възможно ли беше да я е обсебил демон, както преподобният Париш казваше в своята проповед? Тя беше добро и скромно момиче, както всички други момичета в домакинството на Пътнам. Защо тогава тя беше така внезапно споходена от такава дарба? Можеше ли изобщо някой да си пожелае подобна дарба?

— Глупаво дете, пожела ли си вече нещо? — попита Мърси, взирайки се с любопитство във Фрея, която току-що беше отворила очи.

Тя не си беше пожелала абсолютно нищо, но сега го направи: пожела си тя и Мърси да останат така завинаги, най-добри приятелки и нищо да не застава между тях.

— Готова съм — отвърна тя.

Мърси я посъветва да увие стеблото на теменужката — там, където тя се огъваше под венчелистчетата около стеблото на нейната теменужка. Така момичетата съединиха цветята си.

— Сега дърпай — каза Мърси, — и главата, на чието цвете се измъкне първа, нейно ще е желанието. Момичетата издърпаха стеблата на техните свързани теменужки. Главата на теменужката на Фрея изскочи и отлетя.

Мърси вдигна победоносно своята теменужка и изкрещя:

— Аз спечелих желание!

Фрея се радваше за своята приятелка, но в същото време беше нетърпелива.

— Нека да тръгваме! Хайде! — каза тя.

Мърси се преобърна на една страна, взирайки се замечтано във Фрея, като затъкна своята теменужка в бюстието си.

— Добре, но първо трябва да ти кажа една тайна — не се стърпя Мърси.

— Тайна! — попита Фрея — Обожавам нашите тайни!

Мърси се усмихна.

— Има един млад мъж, който е нов в града. Видях го да тренира с войниците на полето близо до кръчмата на Ингерсол в четвъртък — каза тя.

Фрея примигна към приятелката си.

— И какво? — попита тя.

— Красив, дързък младеж със зелени очи — добави Мърси. — Нетърпелива съм да го видиш. Доколкото зная, той вече е обещал на една прислужница, но ти трябва да видиш сама колко е красив.

Фрея потръпна при описанието на този мъж.

— Мислиш ли, че той ще посети семейство Пътнам? — попита тя.

— Може би, но е по-вероятно да успеем да го видим в църквата.

С тези приятни мисли двете станаха от тревата и тръгнаха по пътеката към реката.

По-късно тази вечер, след молитва и вечеря, след като замесиха хляба за следващата сутрин и го оставиха да втасва до вратата на огнището за през нощта и сложиха децата да спят, момичетата свалиха въжените си легла, висящи на няколко стъпки от земята, изтръскаха одеялата си и си легнаха на отблясъците на трептящата светлина от огъня.

Мърси протегна ръката си и Фрея преплете пръсти с нейните. Какво ако господарят се появеше внезапно и ги видеше със сключени ръце? Той не би одобрил такава показност на лична привързаност. Възможно беше да я интерпретира погрешно. Но те преплетоха пръсти по начина, по който бяха преплели стеблата на цветята си по-рано през деня. Когато сънят ги пребори, ръцете им се разделиха.