Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (25)

Глава 22
Искам вещица

— „Същата тази година, когато Провидението трябваше да се случи — четеше Фрея на глас, — аз бях повикан в дома на най-порядъчния и набожен човек и жена му. Занимаваше се с шивашка дейност. Робърт и Сара Баркър живееха в северната част на Бостън и имаха четири деца. Най-малкото беше още бебе и майка му го кърмеше. Напоследък децата бяха обхванати от неочаквани и странни пристъпи и хората вярваха, че те са под влияние на смъртоносна магия“.

Момичетата около масата зяпнаха, а най-малката закри устата си с ръка. Фрея продължи да чете.

— „Трите деца (най-големият беше на тринадесет години, а най-малкият — на осем) винаги бяха много набожни и дисциплинирани и получаваха сериозно религиозно образование. Тези добри деца имаха страх от Бог и бяха християни, бяха давани за пример като толкова кротки и хрисими и с отлично поведение (няколко набожни съседи свидетелстваха за тези добродетели на децата). Никой не можеше да повярва, че биха симулирали тези странни припадъци, които ги бяха завладели. Толкова изумени бяха и наблюдателите на случката с децата и изкривяването на крайниците им. Единственото заключение, което можеха да направят, беше, че тези състояния са свръхестествени и не са симулирани.

Тук, нека да спра за малко и да се върна във времето назад, за да ви разкажа как започна всичко. Това беше най-шумният инцидент, който донесе на тези деца ужасна скръб.

Шивачът Баркър беше изпратил най-голямата си дъщеря Хелън да купи плат от местната тъкачка Мери Хопкинс. Малко след като Хелън излезе от къщата на Хопкинс с новия плат, видя, че той имаше грозно кафяво петно. Веднага се върна в дома на Гуди Хопкинс, за да й покаже петното и да смени плата с нов и чист. По това време тъкачката Хопкинс беше най-скандалната и отвратителна ирландска вещица. Собственият й съпруг я беше завел в съда, защото беше превърнала любимата му котка в куче. Тя обиждаше младото и привлекателно момиче с такова омагьосващо и подло наричане, че девойката се почувства зле.“

Момичетата се разсмяха, но Фрея само примигна и продължи да чете.

— „След като Хелън се върна вкъщи без плат и без парите, които баща й беше дал, за да го купи, тя вече беше свързана с беззъбата вещица. Момичето започна да има странни пристъпи и припадъци, които бяха толкова жестоки, че приличаха на епилепсия. В продължение на две седмици децата на Баркър започнаха да изпадат в същите състояния. Те бяха толкова мъчителни, че разбиваха сърцата на всички около тях.

Тези припадъци не спираха и дори се влошаваха, независимо че близките и съседите се молеха непрестанно. Тогава, аз, преподобният Целомъдрен Хукър, бях повикан да отида в дома им и да видя на място за какво става дума. Може би можех да им предложа някакви билки или да им дам някакъв съвет как да се справят със ситуацията. Това, което видях в къщата на Баркър, беше най-необикновеното и неестествено нещо, на което някога бях ставал свидетел. Направо ме разтърси. Видях децата в най-тежката форма. Те се гърчеха, трепереха, разтрисаха, а крайниците им се изкривяваха. Говореха несвързано и се лигавеха. Скриха се под дивана, когато се появих. След това се измъкнаха и започнаха да се гърчат на пода, като извиваха главите си и се плезеха. Не чуваха и не виждаха. Влачеха се като кучета или мъркаха като котки. Изведнъж Хелън се втурна през стаята като пляскаше с ръце и крещеше: Искам, искам, искам! По-малките деца я следваха и се държаха като пилета. След това Хелън грабна една цепеница от огнището и я хвърли в стаята, като едва не удари един от съседите. Накрая, най-голямата се опита да се хвърли в огъня на камината и да изскочи през комина.

Посетих отново децата около часа за вечеря. Само тогава бяха спокойни. Хранеха се в пълна тишина, макар и доста трудно. След това заспаха спокойно. Някой можеше да каже, че приличат на ангелчета докато спяха, и никога не са били обсебвани от този демон, който щеше да се прояви отново още сутринта, когато се събудеха.“

Момичетата слушаха с ококорени очи и зяпнали уста. Те бяха приковани от историята и Фрея виждаше, че се наслаждават на тази почивка, защото дори и за малко се бяха измъкнали от трудния си и скучен ежедневен живот. Тя спря да се притеснява дали беше правилно или не да им чете този памфлет и отново се върна към историята.

„Накрая слуховете за странните събития в дома на Баркър стигнаха до ушите на съдиите в Бостън, които доста бързо започнаха да ги проучват. Веднага след като Мери Хопкинс беше арестувана и затворена в една тъмна килия, агонията на децата започна да отслабва. След това Гудуайф Хопкинс, както и измъчените деца бяха призовани в съда.

На процеса Гуди Хопкинс често отказваше да говори на английски и отговаряше на галски на съдията, който не разбираше нищо. Всеки път, когато хапеше устните си, децата изпадаха в поредните припадъци пред очите на всички в залата, крещейки, че са били бити. Ако тя докоснеше ръката или главата си, децата започваха да крещят, че са «жестоко измъчвани», удряни, оставяни гладни или убождани по тялото.

Стаята на тъкачката беше претърсена и намериха няколко парцалени кукли и козина от коза. В съда «вещицата призна, че е използвала тези кукли, за да измъчва обектите си, като е поставяла наплюнчения си пръст върху куклите, а след това ги е почиствала». После, в един момент в хода на процеса, Хелън изкрещя, че е видяла «малка жълта птица да суче от пръстите на обвиняемата». Същото потвърдиха и братята и сестрите й. Съдията заключи, че обвиняемата е призовала невидими духове.

Имаше достатъчно доказателства и Гуди Хопкинс беше обвинена, че е вещица, а след това беше обесена. След нейната смърт мъките на децата приключиха.“

Фрея потръпна и затвори памфлета. Не можеше да чете повече. Какви преувеличения и неистини! Гуди Хопкинс трябва да се е надсмивала над съдебния процес, който всъщност е бил един фарс. Дали наистина тези кукли са принадлежали на нея или са били направени нарочно, за да я уличат? От самото начало на есето си личеше, че Хукър е решил да се заяжда със старата ирландска тъкачка, защото не беше му се отдала възможност да й каже в лицето, че е гнусна, отвратителна и подла.

Момичетата бяха притихнали и се опитваха да асимилират това, което Фрея беше прочела. Аби стана и отиде в центъра на стаята, откъдето можеше да вижда всички около масата. Тя се усмихна и се поклони. Беше предизвикала вниманието им. Посегна към шапката си, свали я и я сложи в джоба на престилката си. Махна фибите от кока си и осветената й от слънцето тъмна коса се разпиля по раменете. Бавно разклати главата си. Момичетата я гледаха безмълвно, хипнотизирани от приспивните й движения. Беше наистина пленителна.

Аби започна да извива тялото си като змия и да трепери. Внезапно падна на пода със силен трясък. Главата й се обърна настрани, а очите й се завъртяха. После остана неподвижна. След това застана на четири крака и започна да люлее главата си, а косата й се развяваше нагоре-надолу. Тя скочи на крака и започна да тича из стаята, представяйки си, че е птица, крещейки:

— Искам, искам, искам!

Онемели, момичетата се спогледаха с ужас. Аби спря и втренчи поглед в тях, след това избухна в смях.

— Какви са тези издължени лица, момичета? — усмихна се тя. — Елате, нека да опитаме.

Тя се завъртя отново и се разтресе.

Освен Фрея всички се втурнаха към центъра на залата и започнаха да имитират движенията и странните припадъци, сякаш бяха обсебени. Лаеха като кучета, мяукаха като котки и крещяха от болка. Толкова страстно се бяха вживели, че шапките им паднаха на пода.

Мърси спря и погледна към Фрея, която още седеше на масата.

— Ела при нас!

Фрея поклати глава и внезапно почувства студ. Всичко това не беше правилно. Имаше нещо… Нещо много лошо! Какво беше направила!

— Каква дрипа си ти! — каза Мърси и направи гримаса. Тя падна на пода и започна да тресе тялото си, сякаш е изпаднала в конвулсии.

Титуба влезе през вратата, носейки за врата две оскубани пилета. Момичетата бяха толкова улисани в припадъците си, че дори не я чуха да влиза. Карибската слугиня не разбираше какво става и погледна с ужас към припадащите момичета.

— Какво става тук?

Момичетата спряха веднага. Седнала на пода, Мърси се уплаши от слугинята.

— Играехме си — обясни Аби и се отправи към Титуба и я потупа по ръката. — Само това правехме, Титуба. Нищо друго.

Титуба поклати глава към нея.

— Момичета, вие скубехте косите си! О, видях ви и няма да допусна това да се случва в къщата на преподобния.

Тя оглеждаше залата, докато те прибираха шапките си от земята.

— А вие си слагате шапките и си тръгвате! — Каза тя, като се обърна към Мърси и Ани. — Аби, Бети, оправете косите и полите си и се върнете към ежедневните си задължения в къщата.

Тя занесе пилетата на масата, където Фрея се приготвяше да си тръгва.

Титуба я погледна с такова неодобрение, че тя се почувства сякаш сърцето й ще спре. Наистина не трябваше да се поддава на желанията и капризите на Абигейл. След като помисли малко, осъзна колко манипулативно се беше държало момичето.