Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (39)

Глава 36
Цената на признанието, част трета

Стомахът й се бунтуваше. Джоана нямаше да се явява на изпит, но точно такова усещане имаше, докато минаваше покрай статуята на Нике в училището Карлайл, хванала Тайлър за ръка. Малкото момче беше облечено в чиста светлосиня ризка и носеше червена вратовръзка на фигурки. Къдриците му бяха леко влажни, добре сресани и пригладени на челото му. Те бързо се изкачиха по стълбите до кабинета на директор Уудраф. Той й беше изпратил личен имейл, в който пишеше, че лично ще я придружи до кабинета на мисис Хендерсън, където ще се проведе теста и интервюто. И ги очакваше с нетърпение.

— Къде отиваме? — попита Тайлър.

— Всичко ще бъде наред, скъпи — каза Джоана. Гласът й прозвуча леко нервно, докато се изкачваха по черните мраморни стълби. Тя стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.

— Оу! Боли ме! Ръката ти е лепкава, а обувките ми са много стегнати.

Тайлър издърпа ръката си, спря на едно от стъпалата на мраморните стълби с новите си черни кожени обувки и я погледна въпросително. Наклони се над парапета и отказа да продължи нагоре.

Джоана се опита да го издърпа. Трябваше да помоли Норман да го доведе. Беше толкова изнервящо, но самата тя беше поискала да го направи, за да се увери, че всичко ще мине гладко. — Ти дойде тук с майка си и баща си, помниш ли? Нали видя директор Уудраф? Мистър Чарли? Той ми каза, че си много интелигентен и си му създал отлични първи впечатления.

— О! — погледна Тайлър надолу и завъртя обувката си настрани. — Мога и сам да се движа по стълбите. Аз съм голямо момче!

— Да, разбира се! Много добре се справяш.

Тя обичаше Тайлър, но той понякога я изнервяше.

— Здравейте! — надигна се директор Уудраф, за да ги поздрави, когато влязоха в кабинета му. — Изглеждаш изключително спретнат, млади човече!

Тайлър погледна надолу към излъсканите си обувки и сви рамене.

— Поздрави директор Уудраф! — потупа го Джоана по главата и той веднага бутна ръката й настрани. Откога Тайлър беше започнал да се държи по този начин? Джоана се насили да се усмихне.

— Тайлър?

Той погледна нагоре.

— Здрасти — каза Тайлър и се обърна към директора, а след това бързо отклони погледа си към прозореца, който гледаше към предния двор.

— Много е горещо днес — каза Мистър Уудраф. — Разбирам, че всички сме малко притеснени, когато сме в такава ситуация.

— Наистина много се извинявам, директор Уудраф! — каза бързо Джоана. — Мисля, че обувките го притесняват. Знаете колко бързо децата растат на тази възраст. Наистина е трудно да ги следваме!

Тя протегна ръка, за да се здрависа с него.

— Наричайте ме Чарли. Моля, не се извинявайте.

Той се усмихна с разбиране, но изглеждаше доста уморен от всичките тези формалности.

— Да тръгваме — предложи той. Придружи ги до офиса за допускане на кандидати и ги запозна с Мисис Хендерсън. Пожела им късмет и им каза „Довиждане“.

Джоана отново усети това чувство в стомаха си.

Тя и Тайлър седяха срещу блестящото бюро, затрупано с папки, едно преспапие с тарантула вътре, поставка за писалка и снимки, които бяха внимателно подредени. Мисис Хендерсън изглеждаше изтънчено. Беше англичанка, привлекателна, с красива светлоруса коса, вързана на кок, и големи тюркоазено сини очи. Лявото й око беше леко присвито и беше насочено към вътрешния ъгъл. Когато погледът й се съсредоточи върху тях, Мисис Хендерсън се усмихна с яркочервените си устни.

Джоана можеше да види само рамките на обърнатите надолу снимки върху бюрото. Може би щеше да се замисли, ако можеше да види тези снимки — семейството на мисис Хендерсън, кучето или котката й. Така щеше да се почувства по-малко притеснена от тази жена, от която зависеше успехът на Тайлър да влезе в заветното училище. Въпросите на Дороти Де Форест звучаха в главата й. „Кой е твоят спонсор? Имаш ли някой зад гърба си?“ Погледна към голямата черно-бяла снимка на стената на Амелия Ерхард, красиво лице, обсипано с лунички, с пилотска шапка и големи очи. Бързо направи едно заклинание в мислите си.

Тайлър изучаваше стаята и внимателно наблюдаваше мисис Хендерсън, докато тя говореше за стипендиите, които училището предлага.

Джоана усещаше как потта се стича под мишниците й и образува кръгли петна по копринената й риза. Държеше ръцете си плътно до тялото и се опитваше да бъде хладнокръвна, една вещица без магия. За нейно изумление Тайлър проявяваше изключително безразличие към всичко, което се случваше. Тя забеляза боядисаната в ярко жълто стая, която беше съседна на кабинета. През един стъклен прозорец можеше да се наблюдава какво става вътре. Видя пространство за игра с разноцветни играчки, чинове и столове. Най-вероятно там щеше да се проведе тестът.

— Да, това е мястото, където Тайлър ще отиде и ще си поиграе за малко — кимна директорката. После се обърна към момчето. — Първо, защо не отидеш и не си свалиш обувките, Тайлър? И докато сме на темата, няма проблем да поразхлабиш тази вратовръзка, ако искаш. Искам да се чувстваш максимално удобно.

Тайлър кимна с глава, че не иска, но после погледна надолу. Джоана веднага се наведе, за да му помогне, а малките му ръчички пляскаха към нея все едно беше досадна муха. Беше изключително некомуникативен днес. Обикновено беше добро дете. Какво го беше прихванало?

— Не разбирам! Никога не се е държал така — каза Джоана.

— Всичко е наред, искам Тайлър сам да го направи — каза Мисис Хендерсън. — Тайлър, моля, свали обувките си. — Гласът й беше учтив, но строг.

Джоана осъзна, че тестът беше започнал, без дори той да е влязъл в стаята. Виждаше липсата на желание у Тайлър и паниката започваше да я обзема.

Тайлър се свлече на един стол и не искаше да помръдне.

— Тайлър, има ли нещо, което те притеснява? — попита мисис Хендерсън.

Той погледна към нея и се втренчи. Това щеше да е решителният момент. Джоана го знаеше. Пулсът й се ускори и стомахът й отново се разбунтува. В мислите си тя помоли Тайлър да бъде добро момче. Той се нацупи.

— Тайлър? — подтикна го Мисис Хендерсън.

— Оставете ме! — погледна я той и изкрещя. Беше на път да се разплаче. — Оставете ме на мира! Не искам да съм тук! — погледна той към директорката.

Джоана мълчеше по обратния път към дома. Анализираше всичко, което се беше случило в училището — от началото до края, и се опита да разбере къде беше сгрешила. Може би нервите й бяха оказали влияние върху чувствителното момче. Бяха провалили интервюто напълно. Все пак успя да накара Тайлър да си играе с хубавата дама, но останалата част от срещата беше също толкова странна, колкото и в началото. Ако можеше да запише Тайлър в прилично училище, можеше да се чувства като добра майка, а не като жена, чиито деца бяха разпръснати и заплашени във всичките Девет свята във Вселената.

Мисис Хендерсън се държеше доста хладнокръвно и реагираше спокойно на гневните изблици на Тайлър.

— Всички имаме понякога лош ден — каза тя ведро. — Не се притеснявайте за това. В крайна сметка, той е само на пет години!

Но Джоана знаеше, че се е провалила. Нямаше да има втори шанс в Карлайл. Тя погледна към Тайлър на седалката до себе си.

— Забавлявахте ли се с хубавата дама? — попита тя. — Какво искаше да направиш?

— Нищо! — отвърна той и сви рамене.

Тя въздъхна.

Той се обърна към прозореца, за да гледа навън и остави малък отпечатък върху стъклото.

Тя разроши косата му и се съсредоточи в пътя.

— Всичко е наред, Тайлър. Нещата ще се оправят — обеща Джоана.

Когато паркира на алеята, Норман я чакаше отвън, ринейки сняг с лопатата, махаше с ръка към нея и се усмихваше. Тя изпита облекчение, когато го видя. Той й отвори вратата.

— Как мина? — Вгледа се в лицето й. — Толкова зле ли беше?

Джоана се засмя. Трябваше. Поне всичко свърши. Може би беше приела нещата около това училище твърде сериозно. Никога не стигаш до някъде, ако тръгваш отчаян.

— По-добре е да не говоря за това, но няма нужда да ти казвам, че се връщам на чертожната дъска.

— Оп! — каза Норман и я прегърна. — Имам новини. Опаковам една чанта с багаж горе. Чух се с Артър и заминавам, за да се срещна с него.

Тя се освободи от прегръдката му и хиляди нови притеснения се завърнаха в съзнанието й като си спомни за условията, които оракулът беше поставил. Това поставяше плановете за училището в по-далечна перспектива.

— Пожелай ми късмет! — каза Норман и се усмихна решително.

Имаха много малко време и ако Артър, който беше пазител на порталите, не можеше да им даде по-добро разрешение на проблема от това, което им беше казал оракулът… добре, нямаше смисъл да мисли за това сега.

— Той ще измисли нещо, зная, че така ще стане — каза Норман. — Всичко ще бъде наред.

Сякаш повтаряше думите, които тя беше казала току-що на Тайлър с почти същата убеденост.