Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (26)

Глава 23
Свобода на устните

Сега Фрея даде малко почивка на ръцете си, защото напоследък правеше много магии. Обичаше да е сама и да се разхожда безцелно из гората с кошницата си, в която събираше билки. След това ги използваше, за да приготвя лечебни компреси и отвари. Беше хубаво да се отдалечи за малко от фермата на Пътнам и да помечтае за сватбата си с Нейт. Беше нетърпелива да се омъжи. Не го срещаше напоследък, нито го виждаше в църквата и той й липсваше. Намираше утеха в гората и птиците, които пееха, и буболечките, които подскачаха около нея. Откри малка следа върху опадалите листа, оставена вероятно от някое животно. Когато стигна до реката, видя едно младо еленче да влиза във водата. Главата му се подаде на повърхността и то продължи да се носи по течението надолу, докато не достигна до брега и тогава малкото грациозно животно излезе от водата и се изтръска. До този момент Фрея мислеше, че това е куче. Беше много сладко с тези бели петна по козината. Стигна до поляната. Бледорозовите венчелистчета на розите вече бяха опадали, но шипковия храст, който бяха оставили, все още не беше достатъчно голям, а плодовете му не бяха узрели. Някой се прокашля зад нея. Тя се обърна и видя приятеля си Джеймс да стои до купчината с камъни.

— Добър ден! — Той се поклони бързо и свали шапката си. — Много се радвам, че успях да ви открия!

— Изглежда, че винаги знаете къде съм — отговори тя.

— Забавно! — каза той с безпокойство.

— Какво има, Джеймс? — попита тя. Изражението му я накара да се разтревожи.

Той захапа кокалчетата на ръката си, а след това я отпусна.

— Става дума за това, че смятах, че трябва да те предупредя. Аз съм много загрижен за теб, Фрея…

Тя погледна въпросително към него, подканяйки го с глава да продължи.

— Ти и твоите изкусни начини… — той прочисти гърлото си и видимо се чувстваше неудобно.

— Да? — каза тя, примигвайки с очи.

Той скочи на крака.

— Добре, те не всички те разбират… — по начина, по който го правя аз.

Тя си помисли, че има предвид, че между тях има вътрешно разбиране благодарение на приятелството им, но той явно й предлагаше нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Джеймс се приближи към нея.

— Ужасно опасно е! Какво правиш, Фрея?

— Какво правя?

— Някои хора разказват за някакви неща…

— Неща?

— Предишната нощ гледах звездите и…

— И?

Той поклати глава.

— Не мога да говоря за това. Твърде опасно е. Фрея, обещай ми, че ще се пазиш. Не прави…

— Какво да не правя? — попита тя невинно. Наистина беше загрижена. Мърси беше най-добрата й приятелка и беше обещала да не казва на никого и дума за способностите й. Беше признателна за помощта й в селището. Освен това, не беше единствената, която правеше физически упражнения. Няколко от жените в селището също го правеха. Единствената разлика беше в това, че нейните упражнения винаги имаха ефект. Тогава защо да не предложи помощ, когато може? Някои хора вдигаха толкова много глупав шум около всичко това, например, като преподобният Париш или Томас Пътнам. Те взимаха всичко това толкова на сериозно.

— Не прави нищо, което да накара другите да те забележат. Хората в Салем винаги наблюдават. Очите им са навсякъде.

Фрея омекна.

— Не се тревожи за мен, приятелю! Аз съм в безопасност.

— Засега — каза Джеймс. — Надявам се да се вслушаш в съвета ми — меко изрече той. — Ще ме натъжи, ако видя, че си в беда.

След това предупреждение Джеймс си тръгна.

Мистър Пътнам изпрати още веднъж момичетата да занесат провизии в дома на пастора, който отново беше намекнал за това по време на проповедта. Какво щеше да последва — кон или карета? — чудеше се Фрея. Този път само тя и Мърси отидоха пеша.

Ани седеше отзад в каретата с майка си, която напоследък беше започнала да говори с мъртвата си сестра и беше сънувала как Библията й изгаря в пламъци. Мистър Пътнам беше в кабинета си по това време. Той се втурна в стаята, когато усети миризмата на дим и настъпи горящата Библия на жена си. Книгата беше на пода под леглото и една свещ беше паднала върху нея. Цялата случка, за която Фрея научи от Ани, изглеждаше странна. Ан Пътнъм-старша трябваше да бъде внимателно наблюдавана, когато прави такива неща. Бедната Ани беше много изплашена. Тя виждаше в това предзнаменование за предстояща гибел.

Докато момичетата вървяха към дома на пастора, Фрея беше мълчалива, докато Мърси бъбреше през цялото време. Кимваше от време на време, за да изрази съгласие, докато Мърси говореше, но беше на мили далеч от нея. Мислеше за това, което й беше казал Джеймс. Да бъде малко по-въздържана. Като условен знак. Мърси й зададе въпрос точно по същата тема.

— Видях ви с Джеймс по-рано — каза тя. — Той попита ли за мен?

— Да… не. Имам предвид, бях с Джеймс.

— Какво искаше?

Фрея й каза за предупреждението, което й беше дал.

— Той е прав! Напоследък бях доста дръзка и лекомислена, като използвах способностите си. Това може да бъде опасно.

Сега замълча Мърси. Вървяха по един тесен път, обграден от тополи. Фрея наблюдаваше прислужницата отстрани, докато се движеха напред в сенките и забеляза, че Мърси все още е разтревожена.

— Откъде Джеймс знае за магията ти? — попита накрая Мърси. — Често ли си говорите с него?

— Какви ги говориш? Виждам го толкова често, колкото и ти — каза Фрея. — Както и да е, не каза, но мисля, че може да ни е видял, когато летяхме миналата нощ.

Тя притеснено въртеше престилката си.

— Не се притеснявай за Джеймс! — каза студено Мърси. — Той не знае нищо.

Бледото момиче се вгледа в нея.

— Но аз се чудя за нещо, Фрея. Дали знаеш какво значи да бъдеш приятелка?

Пасторът, както винаги, не беше вкъщи. Сигурно правеше обичайните си религиозни обиколки. Ако не друго, то със сигурност можеше да се каже за него, че беше отдаден на делото си. И явно в Рая със сигурност за него имаше едно свободно място. Мисис Париш имаше проблеми със здравето и лежеше горе в леглото. В къщата бяха само Аби, Бети и Лизи Григс, едно седемнадесетгодишно момиче, което живееше с чичо си — физикът Уилям Григс. Лизи също беше дошла да достави провизии за преподобния.

И трите момичета се втурнаха да поздравят Мърси и Фрея. Веднага след като влязоха в залата, те се събраха около Фрея, изпълнени с благоговение и започнаха да задават шепнешком куп въпроси.

— Чухме, че можеш да местиш предмети! — каза Лизи.

— И можеш да летиш! — добави Бети.

Абигейл хвана Фрея за ръката и я дръпна настрани. Сложи ръката си на рамото й и я прегърна.

— Ще ми покажеш ли как да летя, Фрея? Много бих искала да летя с теб.

В паниката си Фрея се обърна към Мърси, която стоеше до нея. Беше очевидно, че тя е издала тайната им, която беше обещала да пази.

— Казала си им! — обвини я Фрея.

— Те са само деца! — защити се Мърси. — Никой няма да повярва на думите им.

Точно в този момент Фрея имаше чувството, че ще се задуши от прегръдката на Аби. Тя се вгледа в тъмните, блеснали очи на момичето, вперени в нейните.

— Направи го! — прошепна Аби.

— Не мога да правя нещата, за които говориш! Не зная нищо за това! — Фрея погледна към Мърси за подкрепа, но тя само сви рамене.

— Ние знаем какво си ти — каза Аби. — Мърси ни разказа.

Тя присви очи и погледна към Фрея с презрение.

— Няма значение дали ще ни покажеш или не. Ние знаем истината за теб. Или ще разкриеш магията пред нас, или жестоко ще съжаляваш!

Фрея започна да усеща страха, който нарастваше в нея. Джеймс беше прав. Тя вече беше ядосана. Щеше да се погрижи отсега нататък да няма никаква магия.