Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (18)

Глава 15
Да бориш огъня с огън

Снегът се топеше по тротоарите на Ню Хейвън. Малката задънена улица беше изпълнена с миризма на листа и трева, примесена с остър мирис на дим. Къщата в края на улицата гореше. Пламъците стигаха до горните прозорци. Някакво момиче на тротоара крещеше, че една от съквартирантките й е останала горе.

— Зная, че Сейди е вътре. Беше заспала, когато тръгнахме за партито. Моля ви, спасете я!

Червени, сини и бели отблясъци се разнасяха над къщите. Съседите излизаха по пижами, за да наблюдават. Една група студенти, облечени в тениски, шорти и джапанки коментираха събитието.

— Мислиш ли, че ако хвърлим тази кутия с бира, ще помогне? — каза един от тях.

— Защо ще правиш това, пич?

Още един от тях се изкикоти.

— Пламъците са божествени, приятел! Господи, чувствам се на върха!

— Аз също! Мислиш ли, че това се случва наистина? Момичето беше разчорлено, с уплашен поглед и дебело яке, наметнато върху роклята си. Обясняваше, че когато се прибрала от партито, видяла две пожарни, линейка и три полицейски коли на мястото. Пожарните стълби вече бяха вдигнати и няколко огнеборци се бяха изкачили на покрива и правеха отвори. Един от пожарникарите се опитваше да успокои момичето долу, като я съветваше да седне на бордюра, за да не пречи на колегите му, докато медик от бърза помощ я зави с одеяло.

— Другите ми съквартирантки все още са на партито, но Сейди — тя остана вкъщи. Тя е там вътре! — хлипаше тя пред двамата полицаи, които записваха показанията й.

Вътре в къщата Фреди си проправяше път през изпълнения с дим коридор нагоре по стълбите. Някъде долу беше екипът му — Големият Дейв, Хънтър и Джени, единствената жена в командата. Заклещеното момиче ги викаше за помощ от една от стаите в задната част, но сега беше замлъкнала.

Той се намираше в средата на коридора, който му се струваше безкраен. Стаите по пътя му бяха празни, изпълнени с дим и пламъци. И в това общежитие нямаше нито един пожарогасител. Едно огромно дело в съда, мислеше си Фреди. Под маската и апарата можеше да чуе собственото си дишане, което ставаше все по-силно.

Фреди протегна ръка през огъня покрай стената и се опита да пренасочи пламъците. Те тръгнаха надолу, но след това неочаквано отново избухнаха обратно. Обикновено се подчиняваха на командите му и както музиканти в един оркестър следваха диригентската палка — издигане, снижаване, затихване и спиране. Обаче тази вечер огънят имаше собствено мнение.

Ако не намереше момичето бързо, бяха в капан. На първо място беше безопасността, а след това спасението. Но той знаеше, че е близо и че трябваше да я намери. Веднага след това щяха да се измъкнат през покрива. Огънят го беше последвал нагоре по стълбите. Той си спомни последния си сън, в който беше заобиколен и погълнат от пламъци и разбра, че сега картината на кошмара се разгръща пред него. Нямаше никаква власт над огъня — беше се превърнал в обикновен огнеборец в средата на неконтролируем пожар в една къща, която щеше да се срути всеки миг. Потта се стичаше по челото и врата му. Фреди чу брадвите на колегите си по покрива.

Придвижи се по-напред в стаята. Можеше да я почувства и да чуе ударите на сърцето й, или това беше неговото сърце? Килимът избухна в пламъци. Скърцането около него ставаше все по-силно. Насочи фенерчето си и видя една отворена врата, банята и момичето, което се беше свило на кълбо на пода. Нещо силно удари шлема му и падна зад него, разкъсвайки якето му. Горящи отломки! Бързо се придвижи до момичето в банята, а пламъците се въртяха около него. Направи знак с ръка и те се разсеяха за малко, но след това отново се върнаха и разпръснаха наоколо, като преграждаха пътя му. Не можеше да ги спре. Огънят не му обръщаше никакво внимание.

По дяволите! Знаеше, че силата на магията в него отслабва, но не мислеше, че е толкова зле! Трябваше да спаси момичето и да успее да излезе оттук. Тръгна напред, но пламъците настъпваха към него. Издиша настрани. Пламъците също издишаха и го хвърлиха на пода доста професионално. Сякаш огнена ръка го сграбчи за врата. Маската му падна и Фреди издиша в горящите пламъци. „Това беше“ — помисли си той.

През съзнанието му минаваха различни образи. Спомни си първия път, когато наистина срещна Герт — денят, в който Хили скъса с него. Видя я как танцува под уличните лампи, а русата й коса се разпиляваше от вятъра и отразяваше светлината. Спомни си и начина, по който му се усмихваше, когато се обръщаше към него.

Огънят обхвана шията му, докато пламъците изсмукваха въздуха от дробовете му. Досега той не беше умирал, за разлика от другите богове, които умираха и отново се връщаха, защото беше хванат в капан през почти целия си живот в Необятното. Чудеше се дали трябва да се страхува. И като богове, разбира се, винаги се връщаха обратно, но това означаваше да каже „Сбогом“ на този живот. Сбогом на Герт засега и на това, дали изобщо ще да я намери отново. В следващия момент някой го буташе, обръщаше тялото му, викаше името му и го пръскаше с пяна.

Огънят беше изчезнал и силата му се разсейваше. Джени коленичи до него.

— Големият Дейв го откри — каза тя. — Всичко е наред, Фреди. Добре си. Сега ще те измъкнем от тук.

Фреди се събуди от приглушени звуци — електронна сигнализация, шепоти, писукане, дишане. Той примигна, когато отвори очи, и видя, че се взира в един бледорозов таван. Всичко беше размазано и неясно пред очите му, а флуоресцентното осветление беше твърде силно. Чувстваше тялото си като мъртво и толкова тежко на болничното легло. Обърна главата си настрани и видя Герт, която се взираше в него с толкова много нежност. Тя беше тук.

— Буден си — прошепна тя, като стана от стола си. Приближи и докосна челото му, наведе се и нежно го целуна.

Гърлото му беше пресъхнало и трудно можеше да каже дори дума.

— Герт? — успя да прошепне — Момичето… добре ли е?

— Да, тя е добре. Ти си я спасил. Те дори нямаше да знаят, че тя е там, ако не си бил ти!

Герт се усмихна с любов и донесе чаша вода, като намокри изранените му устни и му помогна да се изправи, за да може да отпие.

— Толкова се изплаших, когато чух какво се е случило. Казаха ми, че една греда е паднала върху теб и те е съборила на земята! Какво стана — дали е заради това, че не можем да направим нищо повече?

Фреди кимна. Цялото тяло го болеше и вратът го стягаше ужасно. Всички вън от магията. Герт също го чувстваше така. Не говориха за това много, но то беше там — бавната трансформация към смъртността. Какво означаваше това?

— Съжалявам за Джудит — каза той. — Тя не заслужаваше това.

— Грешката не е твоя. Елфите си признаха — каза тя и лека усмивка заигра по устните й. — Но все пак беше забавно… — и се разсмя.

— Обичам те! — засмя се и той.

— Обичам те толкова много! — примигна Герт и сълзите се стичаха по лицето й, докато целуваше раните му. — Мислех, че съм те загубила!

— Никога! — каза Фреди.

Когато се върнаха в апартамента, откриха, че разполагат с доста свободно пространство. Елфите не се виждаха наоколо.

Фреди легна на леглото, а тя — върху него. Буйната й коса се разпиля върху гърдите му, докато нежно целуваше раните му. Устните й бяха като балсам. Той протегна ръката си и откопча сутиена й с едно движение.

— Ти си такъв професионалист! — каза Герт закачливо.

Той се усмихна, когато двамата се задвижиха. Тя беше отгоре и Фреди се чувстваше по-жив от всякога. Животът беше толкова хубав, след като Герт се завърна при него.